Ан Харъл
Изгрев за двама (12)

Единадесета глава

Сара Линууд бе облечена за годишната вечеря на фондацията „Хели Линууд“ с широка рокля на червени цветя, червено кадифено сако и с белите си кецове. Гарвин я огледа, докато се спускаха надолу по хълма. Поне чорапите й бяха еднакви. Ани, която бе настояла да седне отзад, се бе опитала да му каже, че Сара не разиграва драматичната роля на бунтарка, нито пък пренебрегва приетите норми, а просто бе променила стила си. Ала Гарвин не й вярваше.

— Преди шест или седем години би отишла в черно и с перли на подобно събиране — каза й той.

Сара го изгледа студено.

— Откъде знаеш, може пак да започна да се обличам така. Не бъркай избора ми на облекло с протест, Гарвин, защото не е.

— А тогава какво е?

— Вече не обичам да мисля за дрехи, така ми е по-удобно. Не ми пречи, ако другите го правят. Двамата с Ани, например, изглеждате прекрасно тази вечер.

Гарвин се усмихна и погледна в огледалото за задно виждане. Би се съгласил, че Ани изглежда чудесно, но като взе предвид раздразнителното й кисело настроение, реши, че би било по-разумно да си замълчи.

— Не си спомням някой друг да ме е наричал прекрасен.

— Не съм ти казала, че си прекрасен — поправи го Сара. — Казах, че изглеждаш прекрасно. Характерът ти, например, никак не е прекрасен. Никога не е бил. Разбрах го от самото начало, Гарвин Макри. Макар че, признавам, честността и смелостта не са ти чужди!

Гарвин й се ухили.

След няколко минути той спря пред малкия елегантен хотел на Ноб Хил, който Синтия бе избрала за приема. Времето бе станало ветровито и пръскаше, нямаше никакви изгледи за подобрение. Гарвин реши, че шалът на Ани няма да е достатъчен, за да я стопли. Когато тя слезе от колата, не даваше вид, че й е студено. Очевидно зимата в Сан Франциско никак не я плашеше.

Излезе от колата откъм неговата страна, без да го погледне. Той се наведе към нея и усети свежия аромат на сапуна или парфюма, който тя използваше.

— На разстояние ли ме държиш, Ани?

Тя му хвърли бегъл поглед.

— Не бих си направила труда дори да го помисля.

Той се засмя и връчи ключовете на пиколото, а Ани мина от другата страна и помогна на Сара да слезе от колата. Въпреки предстоящата среща, Сара изглеждаше спокойна, сякаш бе постигнала мир със себе си. Бе сресала прошарената си коса, уви, без ефект — тънки кичури непрекъснато влизаха в очите й. На яркото външно осветление безцветното й, без капчица грим лице, издаваше преживяните през миналите години трудности, пораженията, причинени от самотата, скръбта и болестите. Въпреки това Гарвин не можеше да се отърси от усещането, че досега не бе срещал някой, който да изглежда толкова свободен, колкото бе Сара Линууд в този миг.

Ани, от друга страна, изглеждаше елегантна, красива, но здравата сащисана. Бе си навлякла достатъчно неприятности, ала бе решена да участва в играта докрай. Такава си беше — инат, помисли си Гарвин и ги пресрещна на входа на хотела. Портиерът отвори вратата. Първа влезе Сара, с мъчителната си бавна походка.

Когато се озоваха в луксозното фоайе, тя нямаше вид на човек, който се чувства не на място. Обърна се към Гарвин:

— Брат ми е добре със здравето, нали? Не бих искала да получи инфаркт или да му стане нещо друго, щом ме види.

— Доколкото знам, е в отлична форма — отвърна Макри.

— Предполагам, че жена му ще бъде тук. Спомням си, че бе доста очарователна. Знаех си, че е хвърлила око на Джон. Сигурна съм, че си го пази. Продажбата на къщата беше нейна идея.

— Тя бе символ на миналото…

Сара изведнъж се спря и вдигна поглед към него.

— Можеш да се опитваш да заличиш миналото, Гарвин, но никога няма да успееш. Брат ми си има минало.

Дори и куцайки, тя успя да мине напред. Огледа се наоколо, като попиваше всеки сантиметър от великолепното фоайе, сякаш досега не бе виждала такъв лукс. И все пак бе прекарала през по-голямата част от живота си в едно от най-богатите имения в Сан Франциско. Гарвин реши да не си губи времето в опити да проумее що за птица е Сара Линууд.

Ани застана до него, беше напрегната и очевидно се чувстваше неловко. Той докосна ръката й.

— Все още можеш да размислиш и да се откажеш.

— Ще го направя, ако Сара пожелае. Има известно право.

— Право ли? Значи смяташ, че насила съм я накарал да дойде?

— Така е.

— Имаше избор.

Погледът на Ани бе убийствено леден, сива сянка премина през теменужените й очи.

— Не е вярно.

Преди Гарвин да успее да отговори, Сара забави крачка и ги изгледа подозрително. Сетне въздъхна и сопнато рече:

— Ако вие двамата се карате заради мен, моля ви престанете. През изминалата седмица бяхте единствената ми утеха. По-лесно ми е да понеса угризенията като знам, че съм ви събрала. Така че, моля ви! — Беглата й усмивка смекчи думите й. — Хайде.

Ани, обаче, си знаеше своето.

— Сара, ако не желаеш да го правиш, ще те закарам до вкъщи. Ще поръчаме такси.

Гарвин едва се въздържа да не се намеси. Забеляза, че Ани отбягваше погледа му.

— Искам да видя брат си — тихо рече художничката. Опря се на бастуна си и вдигна поглед към Гарвин, в който се четеше известна неохота, но нямаше и следа от страх.

— Хайде.

Заобиколиха главното стълбище и взеха асансьора до малката, частна зала на втория етаж. Бяха закъснели, по коридора се чуваше смях и дрънченето на чаши. Докато Сара бавно напредваше, Гарвин изведнъж почувства неочаквано желание да я пази. Каквито и следи от съмнения да имаше той спрямо нея и това, което знаеше за смъртта на баща си и на племенницата си, тя не беше добре, може би малко нестабилна психически и бе съвсем вероятно да тръгне право към устата на лъва. Тя обаче не показваше никакви признаци на притеснение и бавно напредваше с бастуна си. Ани също умело прикриваше безпокойството си. На Гарвин му се прииска да защити и нея, нищо че тя би се ядосала, ако го разбере. В нейните очи той бе деспотичният негодник, а тя — независимата горда жена. Едва ли би искала да разбере, че той нямаше нищо против да изцапа ръцете си с кръв заради нея.

Когато стигнаха до залата, Ани се спря пред отворените врати. Гарвин я изгледа внимателно, но тя непоколебимо поклати глава.

— Не — двамата със Сара влизайте. Аз ще изчакам докато духовете се успокоят. Семейство Линууд не са ми роднини.

Не бяха и негови. Ала сега не бе моментът да спори, обяснява или да се опитва най-сетне да я накара да разбере, че това е само минало.

— Сигурна ли си? — попита.

Тя кимна.

— Няма да се бавим. Джон или ще ни изхвърли и двамата, или ще ни покани всички на вечеря. Каквото и да стане, хората ще разберат, че Сара Линууд се е завърнала. — Обърна се към Сара, която безмълвно бе вперила поглед в залата. — Готова ли си?

Частица от предишното й достойнство се възвърна и тя вирна брадичка, кичури червена прошарена коса паднаха пред очите й.

— Да.

Бляскави полилеи обливаха в мека светлина залата, където се бяха събрали петдесетината души. Там бяха приятели на семейство Линууд, богати жители от Залива, управителният съвет на фондацията, братът и зълвата на Сара и всички близки роднини, които бе изоставила.

Влизането им бе последвано от втрещено мълчание. Гарвин хвана Сара за лакътя в случай, че залитне, ала тя бе олицетворение на спокойствието. Държеше главата си изправена и се опираше на бастуна, облечена в размъкнатата си рокля и яркочервено яке. Драмата сигурно й допадаше, помисли си Гарвин без капка цинизъм, което го учуди. Като се имаше предвид какъв живот бе водила в продължение на толкова много време, заслужаваше вниманието.

Освен, ако не бе изиграла пряка роля в смъртта на баща си и на племенницата си.

Гарвин бързо се отърси от тази мисъл и чу едно изумено „Сара“. Видя усмивката й, изглеждаше радостна, облекчена, дори щастлива.

— Здравей, Джон — каза тя с ясен и твърд глас.

Брат й излезе измежду скупчените гости, келнери и изящно подредените маси.

— Сара, мили боже! — Гласът му секна. Приближи се към нея, залитайки, а елегантният му костюм бе в пълен контраст със странното облекло на по-малката му сестра. И да беше забелязал — а Гарвин беше сигурен, че е така, — бе прекалено възпитан, за да го спомене пред гостите си. — Влизайте, влизайте. Добре дошли. Господи, Сара, добре дошла у дома!

— Благодаря ти, Джон. — Гласът й пресипна, но тя бързо се изкашля и се усмихна. — Хубаво е човек да се завърне.

Гарвин отстъпи назад, останалите гости, явно в неведение какво друго да сторят, бързо се върнаха към разговорите и питиетата си, като хвърляха скришни, любопитни погледи към неочакваната посетителка. Сара Линууд се набиваше на очи. Дори и да се бе облякла в черно и с перли, пак щеше да привлече вниманието, макар и само защото е една Линууд, която преди пет години бе напуснала Сан Франциско в немилост. Брат й не се приближи много, като че го бе страх да не би тя да се е побъркала през изминалите години.

Изумление и неловкост бяха изпълнили бляскавата зала, но от собствен опит със семейство Линууд, Гарвин знаеше, че няма да се стигне до истерия. Като се имаше предвид, къде се намират, Джон щеше да потисне импулса си да вдигне скандал на Сара, да се разкрещи, разбеснее или да й зададе въпроса какво, по дяволите, бе направила преди пет години.

Като се увери, че за момента всичко беше спокойно, Гарвин се върна в коридора. Ани не бе помръднала от мястото си. Той я хвана за ръката и забеляза, че тя бе ледена.

— Няма жертви — шеговито подхвърли.

— На теб да не ти е забавно? — сряза го тя и се намръщи.

— Защо, дявол да го вземе, трябва да ми е забавно? — Тя приведе глава.

— Съжалявам. Май се дразня от това, че трябваше да те послушам и да си остана вкъщи.

Измъкна ръката си от неговата и я прокара през косата си, а на приглушеното осветление очите й изглеждаха по-сиви. Изглежда, бе завладяна от нова вълна колебание. Гарвин осъзна, че приемът на семейство Линууд, бе нещо съвсем чуждо за света, в който живееше Ани Пейн. Но нали и Сан Франциско й бе чужд.

— Смяташ ли, че Сара ще иска да остане за вечеря — попита тя.

— Нека го кажа така — това, което видях дотук ми подсказва, че няма намерение да си тръгва.

Ани кимна и сви устни. Гарвин усещаше колко е напрегната, но не можеше да стори нищо. Погледна в залата, където Джон се бе надвесил над Сара и посочваше към гостите и отчаяно се опитваше да свикне с присъствието на сестра си в червено кадифено яке и кецове. Синтия се бе присъединила към тях: стоеше до съпруга си, бледа и разтревожена. Синтия Линууд не беше жена, която обичаше изненади, отбеляза наум Гарвин. А каква по-голяма изненада от посещението на Сара.

Тъкмо щеше да подкани Ани да влязат, когато Етан Конингер излезе в коридора с чаша в ръка.

— За бога, Гарвин — измърмори той под носа си. — Щеше да е хубаво поне да предупредиш. Откъде, по дяволите, измъкна Сара?

— Не съм я измъквал. Тя реши да се прибере. — Това си бе самата истина, макар и без подробностите.

Етан повдигна вежди. Погледна към Ани, а след това обратно към Гарвин и отпи глътка от коктейла.

— Предполагам, че Ани сигурно е знаела за нея през цялото време?

Изражението на Ани показваше, че несъмнено би се справила с въпросите на Етан Конингер. Или на когото и да било. Макар да не се доверяваше на Гарвин, да бе раздразнена и, според него, вбесена от слабостта си да се озовава в прегръдките му, тя все още бе запазила забележително присъствие на духа. Дори съумя да се усмихне любезно.

— Не знам какво имате предвид с това „през цялото време“. Запознах се със Сара преди няколко седмици. — Етан се канеше да продължава с въпросите, но Ани добави не много мило: — Опасявам се, че за всичко останало ще трябва да попитате нея.

Това бе единственият отговор, който Етан щеше да изкопчи от Ани и той, изглежда, че разбра. Не бе враждебно настроен, помисли си Гарвин, а по-скоро толкова любопитен и недоверчив, колкото и останалите.

— Не исках да бъда груб, но… Господи, та тя има вид на просякиня.

Гарвин сви рамене.

— Определено се е променила. — Етан сниши глас и доби сериозно изражение. — Ами Вик Денардо?

— Казва, че не го е виждала, откакто е напуснала Сан Франциско.

— Вярваш ли й?

— Не знам — призна си Гарвин.

— В момента мисля, че…

— Предполагам, че сега всичко ще излезе наяве. Господи! Почакай само клюката да плъзне. Светските хроникьори ще се развихрят. Е, трябва да се връщам обратно и да заема мястото си на отговорния финансист. — Тупна Гарвин по рамото и се ухили. — А пък аз си мислех, че това ще е една от поредните скучни благотворителни вечери.

Когато Етан изчезна в залата, Ани леко докосна ръката на Гарвин. Той забеляза, че погледът й се бе смекчил.

— Обвинявам те в разни неща — каза тя, — а ти дори искаше да не идваш тази вечер. Фондацията… жена ти…

— Обвиненията ти са оправдани, Ани.

— Да съм казвала, че не са? — Погледна към залата и изправи рамене. — Е, време е да сложим край на историята.

Ани Пейн — жена, решена да стори това, което трябва. Гарвин я последва в залата, където гостите полагаха неимоверни усилия да се държат непринудено. Той обаче таеше илюзии, че присъствието на Сара не им бе повлияло, как иначе? Тя бе седнала на една от кръглите маси и се набиваше на очи като ваза с евтини, ярки изкуствени цветя. Тя се наслаждаваше на всеки миг.

С крайчеца на окото си, Гарвин видя, че Синтия Линууд ги забеляза, остави мъжа си и зълва си и с ядна походка тръгна към тях. Бе стиснала малките си ръце в юмруци, сякаш за да не се разпадне съвсем. Без да обръща капка внимание на Гарвин, тя обърна поглед изцяло към Ани.

— Така значи. Сега разбирам, че скептиците бяха прави. — Тонът й бе остър, но поне не повиши глас. — Не си имала парите, нужни за картината, която купи миналата събота. Сара те е финансирала.

Ани запази самообладание, в изражението й не се долавяше нито самодоволство, нито обида.

— Със Сара имахме уговорка. Не можех сама да я наруша.

— И затова остави всички да си мислят това, което искат. — Без да дочака отговор, Синтия се обърна към Гарвин: — Можеше да ни предупредиш, Гарвин. Джон… шокът… — Преглътна гнева си. — Той тъкмо се опитваше да започне нов живот… — В очите й напираха сълзи, реши да не се обяснява повече и ги отряза: — Извинете ме. Трябва да поздравя няколко души.

Гарвин се опита да я спре, но тя не му обърна внимание. Ани грабна чаша шампанско от таблата на един келнер.

— Предполагам, че си го заслужаваме — каза тя. — Ще отидем ли да проверим как се справя Сара?

— Приемаш нещата спокойно.

Тя сви рамене.

— Ако бях на мястото на Синтия Линууд, вероятно щях да цапардосам някой от нас двамата. Може би и двамата.

— Ще имам това предвид следващия път, когато те ядосам — закачливо подхвърли Гарвин.

Ани отпи бърза глътка от шампанското и го остави сам. Гарвин усещаше, че колкото й да го бе очаквала, пререканието със Синтия Линууд я бе накарало да се чувства неудобно. Ани Пейн, обаче, бе жена, която не се отказва лесно. И не само от инат, а от решителност и немалка доза кураж.

Последва я до масата, където се бе настанила Сара Линууд, подпряла брадичка на бастуна си, докато слушаше брат си.

— При кои доктори си ходила? — тъкмо я питаше Джон.

Сара махна с ръка.

— Няма значение.

— Напротив, има. Един бог знае какво може да е засегнала тази болест.

Като вкуса й към обличане, сякаш намекваше той. Все още бе блед от изненадата да види сестра си след пет години, особено в този вид. Сара не се бе завърнала като блудния син, примирена и разкаяна. Бе се появила отново на сцената като отшелник и ексцентричка, жена, която никой дори собственият й брат — не би свързал с някогашната Сара, изоставила семейството си насред най-тежката му криза.

Тя мерна Ани и й направи знак да се приближи.

— Ето те и теб, скъпа. Джон, вече познаваш Ани Пейн, нали? Притежава очарователна малка галерия на Юниън Стрийт. Опасявам се, че я забърках в нашата семейна буря, без нейно знание.

— Да, познавам Ани. — Доброто му възпитание се прояви. Джон съумя да й се усмихне леко. — Приятно ми е да ви видим отново.

Тя кимна.

— На мен също.

— Нещата ще се изяснят рано или късно. — Той погледна към Гарвин и част от любезността му се изпари. — Нали така, Гарвин?

— Сигурно — каза той.

Сара отмести поглед от брат си към Гарвин.

— Разправях на Джон, че по-голямата част от изминалите пет години прекарах в пустинята на югозапад. Откак се върнах в Сан Франциско, изпитвам непрекъснати болки. — Продължи да бърбори непринудено, но Гарвин не се и съмняваше, че усеща напрежението, което витаеше наоколо. — Естествено, тук е толкова влажно по това време на годината. А преди дъжда изобщо не ми правеше впечатление.

Брат й си пое въздух.

— Сара…

— Казах ли ти, че онзи ден минах покрай къщата? Усещането бе толкова странно. Не мога да повярвам, че си намерил купувач толкова бързо, като се има предвид печалната й история.

Джон сведе очи, явно притеснен от непринуденото споменаване на трагедията, разиграла се в семейната обител. Ани използва момента, за да изчезне в тълпата с чашата шампанско. Отривистата походка и бързата крачка говореха, че нито желаеше, нито очакваше Гарвин да я последва. Той обаче тръгна след нея.

— Ани, добре ли си? — каза, когато я застигна.

Тя рязко се обърна към него, с коса, блестяща на светлината, и с поглед, в който ледът бе отстъпил на пламъците.

— Добре съм. Ала не проумявам поведението на всички тези хора. Нима никой не иска да узнае какво, дявол да го вземе, е правила Сара през изминалите пет години — дали е избягала с Вик Денардо и защо не може да си позволи една прилична рокля? Защо се е появила на годишната вечеря на фондацията, създадена в памет на племенницата й. — Отпи от шампанското с треперещи ръце. — Ти обаче затова избра тази вечер, нали? Защото си знаел, че няма да й се нахвърлят.

— Това е една от причините — внимателно каза той.

— Аз също. — Отпи още шампанско, този път по-бавно. — И мен искаше да предпазиш. Знаел си, че хората ще сдържат чувствата си на публично място. Чувствата, обаче, са доста силни, нали? Дори осезаеми. Синтия неистово копнееше да ни откъсне главите за това, че скроихме такъв номер на нея и на мъжа й. Но и тя се сдържа.

Гарвин силно желаеше да я успокои, да я накара да се усмихне.

— Толкова ли е лошо, че искам да те предпазя?

— Искам да си ходя — неочаквано каза тя. Очите й се насълзиха. — Не ми е тук мястото.

— Ани…

— Да остана за вечерята… — Потрепери. — Просто не мога.

— Ани, до полунощ всички в Сан Франциско ще знаят, че Сара Линууд се е завърнала. Ще го кажат по вечерните новини. Вик Денардо ще го чуе и ще разбере, че ти вече не му трябваш. Ще те остави на мира. Трябва да преживеем тази вечер.

Тя бързо настигна един келнер, остави чашата си на таблата му и се върна при него, с изправени рамене.

— Не мога да остана, Гарвин. Моля те, разбери ме.

Той кимна бързо, но със свит стомах. Бе я предупредил да не идва, но сега не бе моментът да й го натяква.

— Добре.

— Ще си поръчам такси.

— Мога да те закарам.

Тя поклати глава и като уви шала около раменете си, си проправи път през тълпата. Гарвин се поколеба, изруга и хукна след нея.

— Ани, чакай. Няма да ми отнеме кой знае колко време да те закарам до вас.

Без да забавя ход, тя го сряза:

— Не е нужно, Гарвин. Наистина. — Тонът й бе делови, на независимата жена от Нова Англия. — Ще се оправя. Хайде, върни се при тях и ги гледай как зяпат Сара и се чудят дали не се е побъркала през изминалите пет години.

Бяха излезли в коридора, далеч от шума и любопитните погледи. Гарвин долавяше противоречивите чувства, които бушуваха в душата й.

— Ани, повечето от присъстващите познават Сара от години. Бързо ще се отърсят от първоначалната си изненада, да видят Сара в червено кадифе. Не бих принудил Сара да се срещне с Джон и Синтия насаме. Щеше да бъде прекалено жестоко. А пък по този начин… — Млъкна и погледна към залата. — Честно казано, мисля, че част от нея умира от щастие, че е в центъра на вниманието.

— Още една причина, за да си тръгна — настояваше Ани, пренебрегвайки думите му.

Светлината се отразяваше в очите й и подчертаваше мъката в тях, страстта на жената, решена да продължи с играта си, каквото и да станеше. Дори и да се влюбеше в неподходящия мъж. Страните й вече не бяха толкова бледи, а устните й — устните й го опияняваха и подканваха. Не можеше да откъсне поглед от нея.

Оправи наметката и шала й, които бяха оплетени и я правеха още по-привлекателна и сексапилна. Повдигна брадичката й с пръст и прошепна:

— Ако нямаше да усложня една вече объркана вечер, още сега щях да те целуна, без да ми пука кой ще ни види.

— А пък аз вероятно щях да ти позволя.

— Наистина ли?

Тя се засмя, все още запазила самообладание, въпреки предизвикателството.

— Доста си нахален, Гарвин Макри.

Етан Конингер закара Ани до дома й. Бе го видяла да пуши отвън и в първия момент му бе отказала, но той бе настоявал, заявявайки, че Ръшън Хил не е далеч. Можел да се върне навреме за вечерята, ако пожелаел. Развеселена, тя се бе съгласила. Бе трудно да устои на шеговитото му, непринудено поведение, което бе добре дошло след напрегнатата вечер. Караше скъпа спортна кола и маневрираше по стръмните улици с пъргавостта на човек, израсъл там.

— В града ли живеете? — попита тя.

Той кимна.

— Имам апартамент на кея. Обмислям идеята да се преместя извън града. Но моментът трябва да е подходящ. Може би, когато създам семейство.

— Има толкова прекрасни места за живеене в района на Залива — каза Ани. — Аз обаче предпочитам Сан Франциско.

— Смятате ли, че Сара ще остане?

— Не знам. Не я познавам толкова добре.

— Имахте ли представа коя е тя, когато купихте картината за нея?

— Никаква.

Етан й се усмихна.

— Сигурно сте била страшно изненадана, когато сте разбрали. Не ви завиждам, Ани. Гарвин… ами той първи е направил връзката между вас двете със Сара, нали?

— Явно. Но това е логично. Жена му…

— Да — каза Етан и зави по улицата й. — Иска убиецът на Хели да си получи заслуженото.

— Вие добре ли я познавахте? — тихо попита Ани.

— Хели ли? Не знам. Винаги съм смятал, че я познавам добре. — Като че ли умишлено избягваше сериозния отговор. Ани подозираше, че той не обича да товари мозъка си с проблеми, по-сериозни от промените на борсата. Явно предпочиташе да гледа на живота от веселата страна. — Но дявол да го вземе, мислех си, че познавам добре и Сара. Бе образована, с благ характер, не причиняваше болка никому. След това се захвана с хазарт и с някаква отрепка, от търговската флота. И ето, вижте я сега.

Ани се изкуши да му каже за творбите на Сара, но се въздържа. Все пак най-добре Сара Линууд сама да го сподели.

— Мога само да кажа, че е изключителна жена.

Той я погледна състрадателно.

— Намирате се между чука и наковалнята, нали? Сара и Гарвин и накрая плащате прекалено висока цена. — Прав ли съм дотук?

— Господин Конингер…

— Наричай ме Етан. Значи Гарвин се е надявал, че Сара ще го отведе до Вик Денардо.

— Но се е излъгал — каза Ани, мигом съжалявайки, че е развързала езика си.

— Да, защото всъщност ти си ключът към Денардо.

Тя преглътна и остави репликата му без отговор. Не биваше да подценява Етан Конингер. Работеше за семейство Линууд отдавна и несъмнено бе проницателен човек. Той спря до бордюра пред една помпа за вода близо до кооперацията й. Поведението му все още бе непринудено, дори успокояващо. Трескавото напрежение, присъщо на Гарвин, бе съвсем чуждо на Етан Конингер.

— Вик Денардо също е разбрал, че можеш да го заведеш при Сара. Което пък означава, че сигурно има сметки за разчистване с нея. Питам се как ли ще го стори?

— Етан…

Той я погледна в мрака, моторът на колата приглушено боботеше.

— Притеснявам те. Съжалявам. Просто размишлявам на глас. Господи, та аз самият ненавиждам подобни мисли. И през ум не ми е минавало, че ще бъда толкова близко до убийство. Е, стига, искаш ли да те изпратя до апартамента ти?

Тя поклати глава.

— Благодаря, че ме докара.

— Интересна жена си ти, Ани Пейн. Разбирам защо Гарвин си пада по теб.

— Не си…

— О, и още как. — Закачлива усмивка заигра по лицето му. — Лека нощ.

Тя отново му благодари и слезе от колата, чувствайки се неловко. Обливаха я горещи вълни, страните й пламтяха. Дали това, което ставаше между нея и Гарвин, бе явно за всички? Или пък Етан Конингер бе по-проницателен? Тя се сети, че двамата с Гарвин бяха приятели. Може би и затова той знаеше повече.

А как й се искаше самата тя да проумее какво става между нея и Гарвин Макри. Определено връзката им бе надхвърлила границата на обикновено привличане, поне за нея. Но докъде се простираше?

Бе стигнала до средата на пътечката към апартамента си, когато се почувства леко гузна, че бе изоставила него и Сара. Сякаш ги бе измамила. Но си бе тръгнала заради себе си. Бе се чувствала излишна, като натрапница. Не й бе мястото на подобни семейни сбирки.

Изведнъж нещо привлече погледа й. Не бе съвсем сигурна какво бе то, само знаеше, че е нещо необичайно.

Светлина.

Светеше там, където не трябваше. Тя забави ход. Не бе забравила лампата в бързината да се облече? Спря се, усетила бясното препускане на пулса си, още докато казваше да не драматизира и да не избързва със заключенията.

Прозорецът на спалнята й. Оттам беше. Сигурно бе оставила горната лампа да свети. Успокоена, тя изрови ключовете и отвори вратата.

В момента, в който прекрачи прага, разбра, че нещо не е наред. Сърцето й започна да бие лудо. Стисна ключовете в едната си ръка и застана на място, без да смее да диша. Обходи стаята с поглед от място. Нищо не бе разбутано. И пак нещо не бе наред.

Ветрец. Усещаше лек, хладен ветрец откъм спалнята. Не бе отваряла прозорците, преди да излезе. Сигурна бе, че не е. Можеше да повярва за лампата, но не и за отворения прозорец.

Ото. Усети как я жегва страх. Къде беше Ото?

Повика го с глас, пресипнал от напрежение и страх.

Нямаше отговор.

— О, не — прошепна тя. — Не.

Устата й пресъхна, сърцето й щеше да се пръсне, а в ума й минаха хиляди ужасяващи мисли и картини. Не, само не и Ото.

Изведнъж се отърси от вцепенението и изтича в спалнята.

Ото лежеше неподвижен, проснат в единия край на леглото й. Тя се хвърли към него и падна на колене, едвам сдържайки сълзите си.

Кръв. Бе размазана по бежовия килим и бе засъхнала на тъмната козина на челото и лявото му ухо. Ани изстена и се опита да овладее паниката си.

— Ото, миличък, аз съм.

Сложи ръка на корема му и го усети, че диша. Той изръмжа тихичко и отвори очи, след което отново бързо ги затвори. Като сдържаше сълзите и паниката, Ани се приведе над него, за да разгледа раната. Бе ударен силно по главата. Възможно бе да е съборил нещо върху себе си, нали?

През прозореца нахлу студен вятър. Тя погледна нагоре и видя, че той бе отворен, мрежата бе избутана, а стъклото — счупено.

Не, помисли си тя. Нищо не бе събарял. Някой се бе вмъкнал в апартамента й и бе подредил Ото, вероятно е бил подготвен за него.

— Господи — тя си пое въздух, цялата разтреперана.

Скочи бързо на крака, като продължи да шепти успокоителни думи на Ото, потискайки паниката в гласа си. Той щеше да я усети. Като се имаше предвид колко е чувствителен, щеше да разбере тревогата й. Втурна се в кухнята, взе лед и студена, мокра кърпа. Носеше се като в унес, не виждаше къде стъпва. Страхът и гневът здраво бяха вкопчили лапите си в нея. Когато обаче отново коленичи до кучето си, разбра, че няма да се справи сама. Налагаше се спешно да се обади на ветеринарен лекар. Ледът нямаше да помогне.

Като придържаше кърпата и леда към разцепеното чело на Ото, грабна безжичния телефон, който беше на пода до леглото й. Намери номера на хотела, където се провеждаше вечерята на фондация „Хели Линууд“, набра и поиска от рецепцията да извикат Гарвин, като през цялото време опитваше да се овладее.

Ала щом чу гласа му, избухна в сълзи.

— Ани, какво има? Ани?

Ледът се разтопи по тъмната, окървавена козина на Ото. Той все още не помръдваше.

— Някой е нахлул в апартамента ми… Ото… — Тя си пое въздух. — Има нужда от ветеринар. Не мога да го пренеса сама…

— Тръгвам.

— Но Сара…

Той вече бе затворил.