Ан Харъл
Изгрев за двама (5)

Четвърта глава

В понеделник сутринта, по-късно от обикновено, Гарвин излезе от дома си в Белведере и се спусна по лъкатушещия път, който водеше към брега. Заради зимните дъждове хълмовете на Голдън Гейт бяха покрити с тучна зеленина, а заливът блестеше под лъчите на утринното слънце. Гарвин беше израснал в Сан Франциско, беше достигнал добро обществено положение, тук бе намерил любовта и пак тук бе открил болката от загубата на любим човек. Родителите му, двете му сестри и брат му, всички живееха в Сан Франциско. Беше пътувал много, но единственият му дом си оставаше този град. Замисли се за Ани Пейн, която бе взела ръждясалото си комби и предания ротвайлер и бе пресякла страната, за да отиде на другия край и да отвори художествена галерия. Дали това беше бягство от тъжните спомени или копнеж по нов живот?

След смъртта на Хели той също се изкушаваше да замине. И може би го беше направил, по свой начин. Беше се изнесъл да живее извън града и вече не се занимаваше с финансови операции. Ако Хели можеше сега да се върна в живота му, щеше да намери един напълно променен мъж, различен от този, за когото се беше омъжила. Вероятно не би го харесала, дори можеше и да не го познае.

Гарвин стисна волана и си наложи да се съсредоточи върху пътя. Тъй като беше зима, малко лодки бяха излезли в морето. Той спусна стъклото на прозореца си и вдиша дълбоко хладния утринен въздух. Долови специфичната миризма на солена морска вода. Но не успя да прокуди напрежението, тормозеше го мисълта, че Ани Пейн беше много по-дълбоко замесена в проблемите на семейство Линууд, отколкото самата тя предполагаше.

Внезапно стисна зъби, ядосан на себе си. Всяко желание да закриля тази жена беше смешно и напълно неуместно, а и никой не го беше молил. Тя съвсем сама беше пропътувала цялата страна, сама бе отворила галерия. По своя воля беше дошла на търга в събота. За бога, никак не беше безпомощна!

Гарвин свърна по един тесен път към ивицата земя, където се намираше собствения му яхтклуб. След двете убийства той се беше превърнал в негова опора, утеха, в смисъл на живота му. Не приличаше на първокласните яхтклубове в Сан Франциско. Беше действащ непретенциозен клуб с двор за лодките, с навеси, със специализиран магазин и работилница, с място за отдих за онези, които не държаха на големите удобства.

Етан Конингер го чакаше на пристанището. Беше елегантно облечен, както изискваше длъжността личен финансов съветник на семейство Линууд; сините му очи гледаха проницателно зад изискани кръгли очила. Етан беше висок, привлекателен мъж с добро телосложение, който разбираше също толкова добре от финанси, колкото и самият Гарвин, макар да не бе толкова амбициозен.

— Добро утро — поздрави Етан. — Мислех, че си ранобудно пиле.

— Не и днес. — Не и след като цяла нощ се беше въртял в леглото и сънят все му бягаше. Беше го измъчвала мисълта за Ани Пейн; за бедата, в която се намираше, за тъмносивите й очи и начина, по който беше облизала трохите от бишкота от долната си устна.

Етан погледна към яхтклуба.

— Семпло подредено, нали? Винаги си разсъждавал така, когато въпросът опре до плаване.

Гарвин сви рамене.

— Не всички обичат пищните яхтклубове. Както и да е, предполагам, че не си дошъл така изтупан, за да се повозиш. Какво има?

Лицето му придоби сериозно изражение.

— Тук съм заради съботния търг. Ти и тази Ани Пейн сте развълнували доста хора с борбата си за онази картина. Видя ли статията във вчерашния вестник?

— Журналистически клюки. — Опасни клюки, след като е предизвикала Вик Денардо да излезе от леговището си.

— Може би, но знаеш отношението на Джон и Синтия към клюките. И двамата страдаха достатъчно. Опитах се да разубедя Синтия, ала тя реши да проучи въпроса, защо собственичката на една съвсем нова галерия би платила такава голяма сума за картина на неизвестен художник. Тя мисли, че причината не е във възхищението от творбата. — Етан жлъчно се изсмя. И въпреки, че погледът му остана сериозен, Гарвин забеляза онази негова непочтителност, която се появяваше доста често в отношенията му към другите. — Макар че, честно казано, ти си способен да докараш и светец до хазартна треска.

Гарвин зарея поглед в морето. Няколко лодки се полюшваха върху вълните. Много работа и никаква почивка. Това си беше обещал за днешния ден след посещението на Юниън Стрийт. Беше решил да отиде в полицията, но след това размисли. Какво можеше да им каже, освен, че вчера Ани Пейн е била бледа и изплашена и описанието й на мъжа е съвпадало с това на Вик Денардо. Какво ли биха могли да предприемат? Нима не бяха ровили достатъчно през изминалите пет години?

И все пак, тази сутрин на разсъмване, още преди да се разбуди, у него се бе прокраднало съмнението. Дали не се бе отказал да ходи в полицията, защото се опасяваше, че ще подплашат Вик и той отново ще изчезне?

— Гарвин?

— Какво? Извинявай. Мислех си за търга. Какво възнамерява да предприеме Синтия?

— Да научи подробности за жената, предполагам. Помоли ме да бъда нащрек в случай, че попадна на следа.

— Ами Джон?

— Той нищо не ми каза. Ако трябва да гадая, бих предположил, че Синтия го държи настрана. Страхува се той да не се разстрои, ако се окаже, че тази Ани Пейн е замислила нещо.

Гарвин отново насочи вниманието си към Етан.

— Като например?

Етан сви рамене неловко.

— Не знам.

Но знаеше много добре. Гарвин го разбра по смущението му, начина, по който побутна очилата си и се засмя сконфузено. В този момент чувството му за хумор се беше изпарило. Обикновено Етан Конингер предпочиташе да избягва конфликтите и да гледа от веселата страна на живота. Вярно, не беше човек, на чието рамо да си поплачеш, когато ти е мъчно, но присъствието му винаги разведряваше атмосферата. Не обичаше да говори за проблемите си, а чуждите просто не го интересуваха. Не притежаваше хъса и амбицията на Гарвин, но изглеждаше доволен от работата си за семейство Линууд. Движеше се в техния обществен кръг, но не беше част от него. Задоволяваше се с това, което имаше.

— Мислех си… — въздъхна тежко и се сви от внезапния повей на вятъра откъм морето. — Предполагам, че е възможно Ани Пейн тайно да се е споразумяла със Сара, макар да не проумявам как и защо. Ако Сара иска картината, тя има правото да я получи. Не е било нужно да действа с подставено лице.

— Ами ако не е искала никой да разбере, че се е върнала в града?

— Така мисли и Синтия. — Етан потисна въздишката си. — Всичко това са само предположения. Доколкото знам, Ани Пейн дори не знае коя е Сара Линууд.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — попита Гарвин.

— Само се надявах, че си чул нещо, което би успокоило Синтия или че в самия теб са се породили подозрения.

О, да, и още как! Дори преди посещението си в галерия „Ани“, той имаше причина да се съмнява в историята на Ани Пейн. Но не виждаше защо е нужно да дава каквито и да било сведения на Етан и семейство Линууд.

— Съжалявам, не мога да ти помогна. Ако науча нещо, ще се обадя.

Тъмните очи на Етан го изгледаха подозрително.

— Ти самият търсиш следа, нали?

Гарвин пъхна крака си между дъските на оградата до него и се обърна отново към Етан.

— Все още не знам. Ще поработя днес и сетне ще реша.

По красивото лице на Етан се изписа заговорническа усмивка.

— Не съм и предполагал, че Гарвин Макри ще пълни лодки с бензин, за да изкарва прехраната си. Е, поне няма да гладуваш.

Истина беше. Въпреки че отказа да вземе и пени от парите на Линууд, когато почина съпругата му, Гарвин беше спестил достатъчно от предишната си работа, за да има с какво да се издържа в началото.

— Всичко хубаво, Етан.

— Благодаря. Ще те държа в течение, ако изникне нещо. Трябва да ме повозиш с яхтата някой път.

Гарвин се усмихна.

— Разбира се.

Ала и двамата бяха наясно, че това са празни приказки. От пет години не бяха излизали заедно в морето; откакто един търговец на морски деликатеси — Вик Денардо — успя да ги спечели за приятели и след това ги предаде по възможно най-жестокия начин.

След като Етан си тръгна, на кея се появи Майкъл Юма. Той беше висок мъж, жилав и мускулест, с черни очи и черна коса. Чертите на лицето му показваха, че в жилите му тече смесена кръв — ирландска, мексиканска, китайска и Бог знае още каква. Гарвин го посвети в тайните на плаването и след това го взе на работа в яхтклуба. Честно казано, умният, двайсет и четири годишен Юма работеше като за десетима.

— Хей, Макри, имаш вид на разярен бик… Май е по-добре да стоя настрана от теб, а? — Юма се изсмя. Беше облечен с джинси, дрипава сива блуза, носеше високи гумени ботуши, подарени му след една година работа в службата за изгубени вещи. Юма определено се отличаваше от изисканите, добре екипирани клиенти на яхтклуба. — Спомням си първия път, когато ме потопи във водата. Помислих си, че идва краят ми. Водата беше толкова студена, човече, че предпочитах да скоча в съд с ледени кубчета.

Можеше да използва и още по-колоритни изрази. Майкъл Юма знаеше всички нецензурни и обидни думи, които съществуваха в английския език. Но след като започна нов живот, Юма промени и стила си. Гарвин за първи път виждаше такава твърдост и решителност.

Мислите му отново се насочиха към Ани Пейн, питаше се колко ли твърдост и решителност притежаваше тя, щом сама беше пресякла цялата страна.

Гарвин стисна зъби.

— По дяволите.

Младият му партньор все още се хилеше насреща му.

— Проблеми с жена, нали Макри?

— Юма…

— Четох за търга във вестника. Знам, че не ти харесва, когато предугаждам мислите и чувствата ти, но човече, ти мразиш да губиш. Провери ли госпожицата, която те победи в наддаването?

Очите на Гарвин го стрелнаха строго.

— Нямаш ли си работа?

Юма се усмихна закачливо.

— И то много, както и ти.

— Да се захващаме тогава.

— Аха, значи все пак познах — измърмори помощникът му, когато двамата се запътиха към магазина. Там щяха да пият кафе, да си говорят за мореплаване и да работят. — Проблеми с жена.

 

 

Докато караше към красивия, отдалечен квартал, където живееше Сара, Ани имаше чувството, че е герой от филма „Улиците на Сан Франциско“. Непрекъснато проверяваше в огледалото за обратно виждане дали не я следят. Нямаше определено мнение за нежелания посетител в галерията, но беше разбрала, че Гарвин Макри е един непреклонен човек. Не би се отказал да я държи под око. В това не се съмняваше.

Не беше лесно да намери свободно място за паркиране. Накрая спря колата на няколко пресечки от каменните стълби. Следобедът беше великолепен и слънчев. Тъй като галерията не работеше в понеделник, Ани беше прекарала по-голямата част от деня в почистване на апартамента си и в размишления. Беше облечена в тесни черни панталони, широк блузон и маратонки.

Ани изпитваше удоволствие от разходката, вдишваше хладния чист въздух, а килимът от червени листа по тротоара беше наслада за очите й. Щом стигна до малката къщичка на върха на хълма, хрумна й, че след всичко, което знаеше за Сара Линууд, художничката може да си е събрала багажа и заминала.

Но не беше. Както и преди, вратата не беше заключена и Ани влезе направо, без да чака.

Сара стоеше до старинната печка в неподредената, претрупана с вещи кухня. На котлона свистеше чайник. Тя направи знак на Ани да седне при паянтовата маса до входната врата. На нея бяха поставени две чаши за чай, чиния с бисквити с пудра захар, малки купички със сладко от ягоди, чинийка с масло, сметана и захар. Както и при първата им среща, Сара беше извадила красивия си сервиз от китайски порцелан, украсен с нежни пъпки от рози.

Ани погледна въпросително домакинята си:

— Знаела си, че ще идвам?

Сара се усмихна.

— Винаги изваждам две чаши за чая, в случай, че някой ми дойде на гости. Досега не ми се е случвало, но все се надявам някой да се отбие в подходящото време. Имаш ли нещо против ирландската закуска?

— Не, с удоволствие ще опитам.

Подпирайки се с една ръка на края на печката, Сара изсипа врящата вода в порцеланов чайник, изрисуван с розови пъпки. Днес тя беше облечена в евтини джинси с ластик на кръста, жилетка, която вече се беше степала на места, носеше бели обувки и разноцветни чорапи — единият бял, а другият розов. Прошарената със сребърни кичури червена коса беше измита и прилежно вчесана, макар да не бе оформена в прическа.

— Как пазаруваш? — попита Ани, устоявайки на изкушението веднага да се впусне в неудобни въпроси. Гореше от желание да я попита за нейната тайна и опасна връзка с Вик Денардо, за непреодолимото й влечение към хазарта.

— Не пълня много пазарската чанта. Тъй като нямам кола, използвам градския транспорт, а когато мога взимам такси. Неприятна работа. Гледам да излизам, когато съм добре и бих могла да се справя само с бастун. Понякога дори и той не ми трябва, но го взимам за всеки случай. — Тя повдигна рамене. — Не излизам много често.

Тя взе бастуна си, оставен до бюфета, а след това и чайника. Ани понечи да й помогне, но разбра, че не е необходимо. Привикнала към предизвикателствата на физическото си състояние, Сара се справяше отлично и сама. Придвижи се до масата бавно, но не и тромаво.

— Трябва да изчакаме няколко минути, за да се запари. — Сара се отпусна на стола си, по лицето й беше изписана едва доловима болка. — Кажи ми защо изглеждаш толкова притеснена.

Ани взе една бисквита от чинията. Изведнъж беше усетила, че е гладна след тежкия ден, изпълнен с обезпокоителни мисли за Вик Денардо и Гарвин Макри.

— Един мъж дойде в галерията ми и търсеше теб.

Сара се намръщи.

— Кой?

— Не ми каза името си. — Ани реши да й го опише точно, както и на Гарвин. — Беше набит, мускулест, над петдесетте, с гъста, чуплива посивяла коса и много тъмни очи.

— Вик — прошепна Сара без и секунда колебание. Ани си пое въздух и опита да запази самообладание.

— Значи Гарвин Макри не ме е излъгал.

— Гарвин ли?

— Той също ме посети вчера.

Независимо, че новината я стъписа, Сара се усмихна язвително.

— Ден, пълен с изненади, а?

— Да.

Тя наля няколко капки чай в чинийката си, кимна удовлетворена и след това напълни двете чаши. Ръцете й не трепваха. Тя беше художничка, припомни си Ани, а и Линууд. Знаеше как да владее емоциите си.

— Поставих те в опасна ситуация, когато не ти разказах всичко — каза Сара. — Съжалявам.

— Това вече е минало.

— Не съм си мислела… — тя си пое дълбоко въздух. — Не съм си мислела, че Вик Денардо ще има смелост да се появи в Сан Франциско. Разкажи ми всичко. Моля те, Ани.

Ани въздъхна. Наблюдаваше Сара как взе една бисквита от чинията, разряза я на половина и я намаза с масло и конфитюр. Движенията й бяха отмерени и грациозни, въпреки изкривените стави на ръцете й. Дали някой от семейството или от приятелите й би повярвал, че същата тази жена е била пристрастена комарджийка и е имала любовна връзка с търговец на морски деликатеси? Можеше ли някой да я познае в момента? Имало ли е преди пет години някакви признаци на болестта, която сега беше изкривила ставите й? Беше ли носила тогава различни чорапи? Ани не можеше да си представи каква е била Сара Линууд преди пет години. Можеше да я види единствено каква е сега.

Разказа на Сара всичко, спести й само противоречивите чувства, които изпитваше към Гарвин Макри.

Когато накрая млъкна, пулсът й биеше с бясна скорост.

— Сара, ти… вярваш ли, че Вик Денардо е убил племенницата и баща ти?

Изведнъж Сара й се стори възрастна и изморена, тя се протегна за още една бисквита, ала този път ръката й леко трепереше.

— Не зная.

Опасенията, че ще получи такъв отговор, бяха човъркали Ани цяла нощ. Надяваше се, незнайно защо, непознатият — дори да беше Вик Денардо, — да е напълно невинен.

— А защо смята, че имате стари сметки за уреждане?

— Мисли си, че аз съм го натопила пред полицията.

— Какво?

Дълбоките пленителни очи на Сара се напълниха със сълзи, опитваше се да се успокои, да потисне напиращия плач. Ани осъзна, че за Сара убийствата на Томас Линууд и Хели Линууд Макри не са само една далечна приказка на ужасите. И след пет години раната все още бе отворена. Натрапчивите въпроси, кошмарът — всичко това все още я преследваше.

— Вик мисли, че нарочно съм го обвинила. Мисли, че… — Сара изведнъж млъкна. Гласът й бе пресипнал, гробовен. От дясното й око се отрониха няколко сълзи и се стекоха по страната надолу към бръчките около устните. — Смята, че съм убила баща си и… — Тя преглътна, пое си дълбоко въздух и едва-едва прошепна: — Баща си и Хели.

Ани стоеше като вцепенена. Погледна през прозореца към живописния, облян в слънчеви лъчи Сан Франциско, разстлан по хълмовете и долините пред малката розова къщичка; чуваше бръмченето на хладилника и далечния шум от уличното движение.

Може би сега седеше тук и пиеше чай с една убийца. Налудничава идея, разбира се. Абсурдна. Ани обърна очи към картината, опряна на стената до входната врата. Градина с рози, огряна от слънчевите лъчи. Невероятно настроение, което те караше да се потопиш в света, създаден от Сара. Розови рози, жълти рози, топлина, красота. Ани беше там. Усещаше топлината от слънцето по страните си и уханието на розите.

С нежелание се върна към действителността и тихо попита:

— Щом те мисли за виновна, значи самият той е невинен.

— Не — поклати глава тя. После прочисти гърлото си и продължи, без да избърше сълзите си: — Може би се опитва да отхвърли подозрението от себе си като обвини мен.

— Но оттогава са изминали пет години. През цялото това време полицията не е успяла да го арестува. Защо сега да рискува свободата си?

— Защото Вик е такъв — отговори твърдо Сара.

Ани колебливо се усмихна.

— Ако имам късмет вчерашният ми посетител може да се окаже, че не е Денардо. Онази статия във вестника, за която ти разказах, доведе всякакви хора в галерията. Ами Гарвин Макри? Едва ли ще се откаже от целта си?

— Не, ако смята, че можеш да го отведеш до Вик. Или до мен.

Човек с мисия, помисли си Ани. Явната му загриженост, капучиното, бишкотите, усилията, които полагаше да бъде търпелив — не означаваше, че не крои свои планове. Ани отпрати неприятната мисъл. А и влечението й към него вероятно беше временно, логично следствие от напрежението и изненадите през уикенда, от самотата й в Калифорния.

— Сигурно очаква от теб да му дадеш някаква информация, която ще подреди липсващите парчета от мозайката. Той ми каза, че се опитва да мисли трезво…

Сара злъчно се изсмя.

— Как ли пък не! Ако това ще те утеши, той очевидно не вярва на нито една моя дума — отвърна Ани сухо.

— А ти излъга ли го?

— Не точно. Внимателно подбирах думите си и не му казах всичко.

Сара въздъхна, протегна се през масата и пое ръката на Ани в своята. Беше топла и по-нежна, отколкото Ани би предположила.

— Чуй ме, Ани. Гарвин Макри е един от най-упоритите мъже, които съм срещала. Той ще направи всичко, за да изпрати убиеца на Хели и баща ми на подсъдимата скамейка. Ако вижда в теб пътя, който ще го отведе до справедливостта, няма да те остави на мира. Той ще те използва, Ани, по всеки удобен начин. А аз не мога да твърдя, че на негово място не бих направила същото.

Преди да успее да се овладее, Ани се стъписа от картината, изникнала в съзнанието й — Гарвин, с красивите си, дълбоки очи и сериозно лице, седи в другия край на масата и я изучава с поглед. Виждаше острия му нос, гъстите вежди, чувствените, предизвикателни устни; мазолестите му ръце, които държаха чашата с кафе. Гърлото й пресъхна, устата й изтръпна. Дотук с временните увлечения, помисли си тя.

Сара освободи ръката й и се облегна назад, сякаш я беше обзело внезапно изтощение.

— Двамата с Хели бяха толкова различни. Отначало си мислех, че тя ще придобие частица от неговата сила и решителност, а той ще се научи на нежността и радостта, които излъчваше тя. Но дали щеше да стане така — не знам. Живяха заедно само две години, после Хели беше убита.

Две години. Твърде кратък период.

— Колко тъжно.

— Да — съгласи се Сара. Тя грабна бастуна си и се облегна на него. — Наистина е много тъжно. Хели винаги е била оптимистично настроена, решена да извлича радостта от живота и да търси доброто у другите. Очарователно момиче, у нея нямаше и следа от фалш. — Сара отпусна рамене и потъна във възглавниците на стола си. — Не мога дори да си представя какво му е причинила загубата й.

Ани си го спомни как вървеше надолу по Юниън Стрий, с капки дъжд, проблясващи в косата му, със сурово и решително изражение. Гарвин изглеждаше непоколебим, но не и агресивен, като че ли се беше примирил с мисълта, че никога вече няма да бъде същият.

— Господи — прошепна Сара, — изгубихме я твърде млада.

Подпирайки се на бастуна си, тя бавно се изправи на крака. Беше я обзела кротка меланхолия. А в началото, когато Ани пристигна, изглеждаше толкова ведра и спокойна. Ани се почувства виновна, задето е разстроила тази самотна и изтерзана жена. Ами ако нежеланият й посетител вчера не е бил Вик Денардо? Ами ако Гарвин Макри се е впуснал да преследва него и картината единствено в отчаяния си опит да намери убиеца на съпругата си? А в същото време Сара се измъчваше от вина и съжаление заради отдавна отминалата си интимна връзка с Вик.

Сара се придвижи до стола си във всекидневната и захвърляйки бастуна си на земята, се отпусна на овехтелите сатенени възглавници.

— Не съм играла хазарт откакто убиха татко и Хели — избухна Сара, а в очите й изведнъж блеснаха застрашителни пламъчета. Но след това лицето й помръкна и тя с мъка потисна напиращия плач, запушвайки устата си с обезформената си ръка.

— Ще тръгвам — каза тихо Ани.

— Полицията… можеш да им кажеш, ако искаш. Но от това няма да излезе нищо добро. Те не успяха да открият Вик цели пет години. И сега ще се провалят. Обади им се, ако искаш, не мога да настоявам да спазиш обещанието си.

— Сара, още не съм решила какво ще правя или…

— От тук нататък уговорката ни не важи — продума със сетни сили Сара. Потъна назад във възглавниците на стола и зарея поглед в тавана. — Започнах да се обърквам. Трябва ми време да помисля. Аз… — тя въздъхна напълно отчаяна. — Може би не беше добра идея да се върна след всичко, което се случи.

— Ще си вървя — каза Ани. — Ще поговорим по-късно.

Сара не отговори, само едва-едва махна с ръка за довиждане и Ани излезе, без да каже и дума. В началото на каменните стълби се обърна и погледна към къщата. През прозорците без завеси се виждаше как Сара Линууд, някога жизнена жена и богата наследница, се придвижва бавно към статива, поставен в един ъгъл на стаята. А долу, в подножието на хълма, се простираше Сан Франциско в цялото си великолепие.

 

 

Когато в шест и половина на входната врата се позвъни, Ани реши, че е хазяинът й. Малкият й апартамент се намираше на партера в една кооперация на Ръшън Хил. Имаше си отделен вход, а тухлената стена пред него беше обрасла с невероятна зелена растителност, каквато не се срещаше в Мейн дори през лятото. На трите етажа на главната сграда, бяха разположени по-големи, по-елегантни и далеч по-скъпи апартаменти.

На вратата отново се позвъни.

В апартамента се долавяше миризмата на белина. Ани беше продължила с почистването, след като се върна от гостуването си при Сара Линууд и сега спретнатото й жилище блестеше от чистота. Разбира се, нарочно си бе намерила занимание, за да не мисли за последствията от кашата, в която се бе забъркала, макар да знаеше, че няма лесно да се измъкне.

Ани спря пред вратата, Ото стоеше до крака й, наострил уши.

Ами ако навън беше онзи мускулест сивокос мъж?

— Кой е? — попита тя, без да отваря.

— Гарвин Макри.

Обзе я трепетно вълнение, примесено с някакво неопределимо чувство на тревожност. Срещата й със Сара Линууд я бе изкарала извън контрол, обичайната й решителност отстъпваше място на страха. Ами ако кажеше нещо, което не трябва? Все още не знаеше как да постъпи — да се обади ли на полицията, да се довери ли на Сара? Сякаш събитията последните два дни бяха парализирали мисълта й и разрушили способността й да преценява реално положението.

— Може ли да вляза? — попита той.

Гласът му беше дълбок и настойчив. Ани усети как ръката й леко потрепери. Това е абсурдно, помисли си тя и отвори вратата.

Дъхът й секна. Тази вечер Гарвин Макри беше облечен в смокинг и очевидно се чувстваше също толкова удобно в него, колкото и със скъсаните си джинси. Беше изключително елегантен и мъжествен. Жизнерадостни пламъчета играеха в очите му, меката светлина разкриваше красивото му лице, на което се изписа чаровна усмивка.

— Добър вечер — поздрави той.

Ото спокойно се върна на мястото си пред дивана. Явно Гарвин не влизаше в категорията нежелани посетители. Ани отметна от лицето си кичур коса, изплъзнал се от панделката, с която връзваше косата си.

— Здравей. Ммм… малко съм изненадана. Как ме откри?

— Взех адреса ти от списъка с купувачите на търга.

— Разбирам. Е, заповядай.

Тя отстъпи назад и Гарвин влезе в спретнатата, искряща от чистота всекидневна. Изведнъж изпълни с присъствието си стаята, сякаш бе част от това място. Хвърли бърз поглед наоколо.

— За тази цена в Мейн можех да наема цяла къща — продума Ани.

— В Сан Франциско наемите са високи. Трудно е да се определят художествените ти предпочитания, нали? — добави, след като внимателно огледа плакатите по стените.

Тя сви рамене.

— Всъщност вкусът ми е разнообразен. Ще забележиш, че съм спазила стриктно инструкциите за безопасност при евентуално земетресение. Не съм закачила нищо, което може да падне на главата ми и да ме убие.

Той се усмихна, явно развеселен, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— Много разумно.

— Не си правя илюзии относно природните бедствия.

— Да, убеден съм.

Ото въздъхна тежко и се облегна назад полузаспал. Следобед Ани го води на хубава дълга разходка с надеждата, че ще успее да подреди обърканите си мисли. Но нищо не се получи. Дори и след основното почистване на апартамента, все още не беше наясно със себе си.

— Да ти предложа нещо за пиене? — попита тя.

— Не, благодаря. Отбих се на път за една изложба, която открива галерия Уинслоу.

— На Савюр ли?

Гарвин присви очи и впери изпитателен поглед в нея. Тя се беше опитала да скрие интереса си, който предизвикаха думите му. За миг й се стори, че Гарвин Макри чува как лудо бие сърцето й при мисълта да присъства на премиера на една от най-престижните галерии.

— И ти ли ще ходиш?

— Аз? Не, но чух за това. Знам, че галерия Уинслоу е известна с премиерите си в понеделник вечер.

— Ти Джей Уинслоу обича да плава срещу течението.

— Е, притежава прекрасна галерия. Посещавала съм я няколко пъти. А Савюр… познавам творбите му. Той е някъде от крайбрежието на Канада. Стилът му е нещо като пародия на школата на Хъдсън Ривър от деветнайсети век, но пречупва тенденциите през индивидуалния си поглед. Рисува огромни, наситени с драматизъм пейзажи…

Гарвин вдигна ръка, за да спре словоизлиянията й.

— Обличай се. Можеш да дойдеш с мен.

Неочакваната покана я накара въпросително да повдигне вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Но не това беше причината да дойдеш, нали?

Той въздъхна.

— Ани, ако искаш да дойдеш с мен, облечи се и да вървим. Ако не искаш, просто ми кажи. — Гарвин изговаряше всяка дума бавно и отсечено, сякаш да се увери, че иска да я покани. Постепенно изражението на лицето му се смекчи. Той въздъхна и добави: — Виж, не съм дошъл да те тормозя. Отбих се, за да разбера дали Вик Денардо се е появил пак.

— Той не знае къде живея.

Зелените му очи помръкнаха.

— Може да те открие, ако поиска.

Побиха я тръпки, но тя опита да не им обръща внимание.

— Е, все още не съм убедена, че вчерашният ми посетител не е някой луд, който се представя за Вик Денардо.

— Оптимистична мисъл, но безпочвена.

— Може би. — Тя се втренчи в него. — Ако дойда с теб, ще продължаваш ли да ме разпитваш?

— Нима ще излезе нещо добро от това?

Ани ведро се усмихна.

— По никакъв начин. Справяла съм се както с раздразнителни рибари, така и със свадливите членове на управителния съвет на музея. Освен това жените от нашия род са доста своенравни. Мисля, че ще мога да понеса подозренията ти за една вечер, ако… ако предложението още е в сила.

Гарвин кимна, без нито за миг да сваля очи от нея.

— Дай ми десет минути да се приготвя.

— Нека бъдат двайсет. Не бързам. — Раменете му се отпуснаха и той небрежно скръсти ръце, демонстрирайки странното съчетание от изисканост и непоколебимост, което възхити Ани за пореден път. — Имаш ли нещо против да погледна картината на Сара, докато те чакам?

Ани едва преглътна. Беше се проявила като пълна глупачка, щом го остави да я подведе. Гарвин не беше изминал целия този път дотук, защото се е притеснявал от повторното появяване на Вик Денардо. Целта му е била да я улови в лъжа!

Но тя се овладя, изпъна решително рамене и срещна погледа му, без да трепне.

— Тя не е тук.

Гарвин я изгледа победоносно.

— А къде е?

— В дома на един приятел. Не исках да я оставям тук след случилото се вчера в галерията. А и цялата тази публичност… — Тя смъкна панделката от главата си, като успя да преодолее вълнението от безочливата си лъжа. — Реших, че ще е по-разумно да не я държа тук.

— Мислех, че си отскоро в Сан Франциско.

Ани се намръщи. Това какво общо имаше с всичко останало?

— Да, така е, но…

— Но вече си намерила толкова добър приятел, на който можеш да повериш картина за пет хиляди долара.

— Точно така — не отстъпваше тя и се шмугна в спалнята и затвори плътно вратата след себе си. Спалнята й беше точно толкова голяма, колкото да побере двойно легло и малък гардероб. Но Ани й беше придала уют с купата сушени розови листа от Зуи, няколко ярки евтини възглавници и една картина, на която бе изобразен великолепния изгрев в Мейн. Предстоеше й една вечер с подозрителния хитър Гарвин Макри. Е, все пак щеше да присъства на първото голямо откриване на изложба в Сан Франциско и възнамеряваше да се забавлява.

Тя набързо съблече домашните си дрехи и сграбчи рокля от малкия гардероб. Ако Гарвин не беше достатъчно почтен, щеше да претърси дома й, да намери чековата книжка и да види прилежно вписаната вноска от десет хиляди долара. Тогава щеше да разбере, че го лъже безочливо.

— Не че вече не го знае — измърмори Ани на себе си и се вмъкна в удобната черна плетена рокля, която прилепна по тялото й. Един копринен шал и тоалетът ставаше достатъчно изискан за предстоящото откриване.

Обу черни дълги чорапи и черни обувки с ниски токове, след което се запъти към банята, без да обръща внимание на Гарвин.

Ани използва малко лак, за да придаде на косата си форма, сложи си безцветна пудра, непретенциозни сенки и спирала и довърши тоалета си със слой тъмнолилаво червило.

— Хей, не е зле — каза си тя, доволна от образа в огледалото.

Само дето ръцете й трепереха, за да й напомнят, че не излиза със Зуи, а с пленителен и интересен мъж, който обаче всеки миг можеше да й заложи коварен капан. Ани се напръска с любимия си парфюм и излезе от банята.

Гарвин отмести лапата на Ото от скута си и се изправи. Погледът му беше непроницаем.

— Готова ли си?

— Да. Не мириша на белина, нали?

Той бе застанал толкова близо до нея, че сърцето й лудо заби.

Внезапно в очите му проблеснаха шеговити пламъчета, които подсказваха, че малцина познават истинския Макри, който умело прикриваше мислите си.

Ани последва Гарвин навън в хладната вечер.