Ан Харъл
Изгрев за двама (13)

Дванадесета глава

Гарвин остави Сара да избира: или да остане и да се прибира сама, или да дойде с него. Не й обясни подробностите, нито пък й остави време да размисли. Тя реши да тръгне с него. Гарвин каза на семейство Линууд, че Сара е изморена и се налага да си тръгнат. Никой не му се противопостави. Джон сякаш си отдъхна, че сестра му напуска приема толкова рано и само промърмори едно любезно сконфузено довиждане. Синтия бе дори по-пестелива на любезности и те успяха набързо да се измъкнат.

Сара не попита каква е причината, докато не потеглиха към Ръшън Хил. Гарвин й обясни накратко, а тя сви устни и пое въздух, докато осмисляше чутото.

— Смяташ ли, че е дело на Вик?

Гарвин не отговори. От тона й му стана ясно, че това бе ненужно. Кой друг би могъл да нахлуе в апартамента на Ани, освен Вик Денардо? Той си бе признал, че я държи под око.

Какво обаче бе очаквал да открие в апартамента на Ани? Някакви упътвания? Или пък самата Ани?

Гарвин реши да не си блъска главата над хилядите възможности, въпроси и опасения. Сега най-важното бе да помогне на Ани. Останалото щеше да почака.

Щом стигнаха до Ръшън Хил, той паркира набързо пред кооперацията и остави Сара в колата с включен двигател.

Ани, изглежда, го бе чула и го посрещна на вратата мрачно бледа.

— Обадих се на един ветеринар на Девето Авеню. Чака ни — каза тя, като го заведе до спалнята.

Проснат на пода в полусъзнание, Ото изглеждаше още по-огромен. Успя да изръмжи на Гарвин.

— Не се притеснявай, няма сили да хапе. — Ани коленичи до главата на голямото куче и го погали по корема. — Ако можеш да ми помогнеш да го вдигна…

Гарвин вече бе приклекнал и леко и внимателно се опитваше да провре ръце под корема на Ото, където козината му бе гореща и влажна от кръвта. Огромното куче изръмжа приглушено, Гарвин го вдигна и изпъшка под тежестта на петдесеткилограмовия ранен и сприхав ротвайлер.

— Може да е добър, ама никак не е лек.

— Не тежи повече от мен.

— Би ми било по-забавно да нося теб — отбеляза Гарвин. — Обади ли се на полицията?

Тя поклати глава.

— Първо трябва да се погрижа за Ото.

Отвори му вратите и го поведе по пътеката край кооперацията. Гарвин усети как елегантният му костюм попива кръвта на раненото животно.

Щом стигнаха до колата, завариха Сара да се върти нервно на предната седалка. Ани се качи първа отзад, а след това помогна да сложат Ото на седалката до нея с глава, положена в скута й. На яркото улично осветление Гарвин забеляза колко бе бледа, забеляза и сълзите по страните й, които сякаш не се осмеляваха да потекат до брадичката, преди страхът напълно да я завладее.

— Ани… — Как да я успокои? Не знаеше дали Ото ще оживее. — Девето Авеню. Мисля, че знам къде се намира.

Очите й се разшириха от уплаха.

— Той не бива да умре, Гарвин. Не биваше да…

— Недей, Ани — нежно каза той. — Самообвиненията няма да ти помогнат.

Гарвин караше бързо и щом стигнаха кабинета на ветеринаря, понесе Ото на ръце. Цялото му тяло се скова от болка под тежестта на животното.

Ветеринарката, силна жена на около четиридесет, го накара да занесе Ото в стаята за прегледи.

Гарвин ги остави сами и се върна при Сара.

— Ще те закарам вкъщи — каза. — Вероятно ще знаят повече, когато дойда да ги прибера.

Тя обърна проницателния си поглед към него, готова приеме истината.

— Има ли надежда? — тихо попита. Стиснал зъби, той включи на задна скорост.

— Ото е голямо куче. Предполагам, че може да понесе силен удар по главата.

Когато пристигнаха, Гарвин настоя да огледа къщата, преди да пусне Сара да влезе. Без да се противи, тя мълчаливо му връчи ключовете и остана в колата. Лекото ръмене се бе превърнало в кротък дъжд.

Къщата на Сара изглеждаше призрачна в мрака, а морето от светлини, което се простираше в подножието на хълма не помагаше кой знае колко. Нито пък десетките платна, разпръснати из стаята. Те непрекъснато привличаха погледа и му натрапваха въпроси, които не желаеше да задава. Гарвин щателно провери спалнята, банята, ъглите, ала всичко си беше на мястото, непокътнато.

Наложи се да помогне на Сара да слезе от колата. Въпреки болните стави, тя притежаваше сила, която го изумяваше. Преживяванията в тази наситена с емоции вечер бяха си казали думата. Сара едва пристъпваше, болката бе изписана на пребледнялото й лице и капчици пот избиха на горната й устна. Щом влезе, тя се строполи на плетения стол с басмените възглавници.

— Мога да остана малко, ако искаш — каза Гарвин.

Тя поклати глава.

— Ще се оправя.

— Ако ти трябвам…

— Няма. — Беше й трудно да го погледне в очите. — Кажи на Ани, че съжалявам.

— Не си виновна за случилото се тази вечер.

Тя затвори очи и се облегна на възглавниците.

— Просто й го кажи.

Разбрал, че иска да остане сама всъщност, направо му бе дала знак да си тръгва — Гарвин кимна и излезе.

Ани го чакаше пред клиниката. Качи се на предната седалка още преди колата да бе спряла съвсем.

— Трябва да се оправи — каза тя, свела поглед към скута си. — Зашиха го и му биха инжекция. Ще остане там през нощта, а може би и за повече време. — Млъкна, сви устни. — Имал е късмет.

Гарвин докосна ръката й.

— Ани. Погледни ме.

Изминаха няколко секунди, дълги като вечност, и когато той отказа да отмести ръката си или да тръгне към Ръшън Хил, Ани се предаде. Очите й изглеждаха огромни на бледите й страни, тъмните петна от размазан грим подсказваха, че бе плакала. Затова не го бе погледнала. Явно не искаше да я види в миг на слабост.

Гарвин избърса една сълза с палеца си.

— Днес бе ужасен ден, Ани. Съжалявам.

— Нищо ми няма — отсече тя.

— Хайде, стига. Нахлули са в апартамента ти, за малко не са убили кучето ти…

— Нямам друг избор. — Тонът й бе твърд, но не рязък. — А сега трябва да се обадя на полицията. Може ли да тръгваме?

Той се наведе към нея и я целуна нежно.

Ани се съгласи да прекара нощта в дома на Гарвин — разумно решение при дадените обстоятелства. Прозорецът на спалнята й бе счупен и бе опасно да остане в апартамента си. За къщата на Сара и дума не можеше да става. Без да обяснява подробно, понеже бе твърде уморена и объркана, Ани реши, че и домът на Зуи не е подходящ избор. За хотел дори и не си помисли.

Прецизно изложи аргументите си на Гарвин, докато той караше по криволичещите улици към дома си. Верен на природата си, той я слушаше със скептицизъм и не даваше признак, че й вярва. Тя обаче му бе признателна за мълчанието, вместо да я обори, че сама се заблуждава.

А това си беше самата истина. Бе се съгласила да прекара нощта в дома му, защото искаше да бъде с него. Желанието й бе толкова просто и толкова опасно, че подозираше, че той знае истината.

Веднага щом пристигнаха, тя се обади на ветеринарния лекар от телефона в кухнята, а Гарвин извади бутилка с коняк. Дежурната асистентка я увери, че Ото спи спокойно.

Ани се свлече на един от столовете до кръглата маса в ъгъла. Стъклени врати водеха към единия край на терасата, която опасваше цялата къща, а отвъд тъмния залив светеха очертанията на Сан Франциско. Кухнята бе просторна и обзаведена в тъмно дърво. Гарвин извади две чаши и ги напълни. Беше си свалил сакото и вратовръзката, но по бялата му риза си личаха петната от кръв.

Занесе коняка на масата и побутна едната чаша към Ани. Без да сяда, Гарвин вдигна чашата си и двамата отпиха. Конякът бе мек и дори само една глътка действаше замайващо. Къщата бе потънала в тишина, заспала. Ани се опита да намери утеха в простора, който я заобикаляше и в приказния покой и да прокуди мислите за случилото се през деня. В съзнанието й преминаваха различни образи, картини. Откъслечни разговори. Заплахи. Страхове. Непрестанно виждаше как намира Ото, убедена, че е мъртъв и то по нейна вина и че сега бе напълно сама.

— Питам се дали е видял кой го е ударил? — най-сетне продума тя.

— Ото ли?

— Да, Ото. Ако е видял или е подушил нападателя, ще го запомни — освен, ако от контузията не пострада паметта му.

— Ани, не мисля, че ни трябва Ото, за да разберем кой го е ударил.

Тя потрепери и дори ароматният коняк не помогна срещу хладината на нощния въздух. Остави чашата на масата. Не чувстваше глад, макар да не бе вкусвала нищо от сутринта.

— Смяташ, че е бил Денардо — каза тя.

Това не бе въпрос, Гарвин го бе намекнал пред полицаите. Бяха взели показания от тях, бяха проверили апартамента, взели отпечатъци, разпитали съседите отгоре и бяха казали, че ще говорят със Сара Линууд още на сутринта. Не отричаха, че нахлуването може да има връзка с убийствата в семейство Линууд, но пък и не смееха веднага да го потвърдят. Според тях бе съвсем вероятно някой да се опитва да докопа картината за пет хиляди долара, за чиято продажба много се говореше. Гарвин им бе изтъкнал, че крадците биха могли по-лесно да си осигурят петте хиляди като откраднат сребро. Но те може и да не знаят, че картината няма никаква стойност, предположиха полицаите и накрая заключиха, че без твърди доказателства, на теория всичко е възможно.

Ани се изправи, като се олюля. Беше замаяна, като в унес.

— Трябва да си лягам, ако ще взимам Ото утре преди работа. Къде е стаята за гости?

Гарвин я пронизваше с поглед.

— На долния етаж.

Неговата спалня, както бе забелязала при първото си посещение, бе на втория етаж до всекидневната. Долу поне щеше да е далеч от изкушението.

— Има две стаи за гости. — Той се облегна на рамката на вратата, като подви единия си крак, докато все още я наблюдаваше. — Избирай. Леглата и в двете са оправени.

— Благодаря.

— Мога да те изпратя до стаята…

— Не. — Усмихна му се доста неубедително. — Ще се оправя.

В погледа му се появи едва уловимо шеговито пламъче, мимолетна закачлива усмивка заигра на лицето му.

— Както искаш.

Тя мина покрай него, влезе в трапезарията, прекоси плътния килим и излезе в предверието, където бе оставила плика, пълен с най-необходимите неща, които бе взела от апартамента си. Дори и след като се премести на запад, тя все още не си бе купила нови куфари; разчиташе на кашони и големи найлонови пликове. Прегърна торбата и тръгна към стълбите. Осезаемо усещаше тишината, тъмнината, пространството около себе си. Това определено не бе къщурка на морския бряг, не бе и полузаконно апартаментче в Сан Франциско. Гарвин я бе последвал във всекидневната, приковал поглед в нея. Може и да си въобразявам — упрекна се тя. Може би избързваше със заключенията, като смяташе, че той иска да дойде с нея в стаята за гости. Какъв изумителен ефект имаха чаша коняк и един лош ден върху съзнанието на една жена!

Опитите й да се развесели се провалиха и тя се обърна към Макри.

— Оценявам помощта ти, Гарвин. — Изрече името му с лекота, дори с удоволствие. — Благодаря ти.

Избра спалнята точно под всекидневната. Имаше собствена врата към по-ниската тераса и бе голяма, просторна и безупречно чиста, ала и някак си безлична. Памучната кувертюра на двойното легло, ръчно изработеното от чернишово дърво нощно шкафче, кафявите глинени лампи създаваха усещането за нещо несвързано, за някаква празнота, сякаш Гарвин не бе оставил — не можеше да остави — отпечатъка на присъствието си. Голяма рамкирана снимка на лодка по изгрев-слънце висеше на стената над неизползвана камина. Все едно се намираше в хотелска стая, а не в обитаем дом. И въпреки това, стерилното удобство на стаята бе добре дошло за Ани. И без това й се искаше да забрави къде се намира и кой е стопанинът на този дом.

Банята бе облицована в бяло, с висок умивалник и с пластмасова вана. На една дървена поставка беше подредена купчина меки бели кърпи. Като си се представи увита в една от тях, тя напълни ваната с гореща вода и изсипа в нея от ароматизираните соли, намиращи се в буркан на ръба на ваната. Зуи би се заела педантично да назове различните аромати, но Ани просто вдиша уханието и усети как напрежението напуска тялото й. Съблече дрехите си, напоени с миризмата на Ото, и ги хвърли небрежно на пода. Реши, че на сутринта ще ги изгори. Изми лицето си със сапун и вода и усети умората в парещите си, подути очи, в пулсиращата от болка глава, в схванатото си тяло.

Дали наистина Вик Денардо бе нахлул в апартамента й?

Ами ако не е той?

С желязна воля тя пропъди образите и въпросите, обсебили съзнанието й! Също като купа дрехи те бяха нещо, с което щеше да се оправя на сутринта.

Влезе във ваната и бавно се потопи в горещата, ароматна вода. Бадеми. Ето на какво й миришеше. Вдиша дълбоко и се облегна назад на хладния порцелан.

Таванът изскърца. Долови стъпките на Гарвин. След малко, чу как потече вода, вероятно в банята му. Дали и той знаеше, че тя е във ваната на долния етаж? Въпреки неприятните преживявания, които се изсипаха на главата й през последните дни, Ани усети как тялото й се събужда само при мисълта за Гарвин Макри. Топлата вода я обля и я обгърна.

„Край на успокояващата вана, помисли си тя.“

Може би уханието на бадеми действаше възбуждащо.

Тя изпъшка. Напразно се опитваше да отклони мислите си от мъжа, който се къпеше на горния етаж.

Телефонът иззвъня толкова неочаквано, че тя подскочи и след това се свлече надолу под водата, като насмалко да се удави. Показа се на повърхността, останала без дъх, с разтуптяно сърце.

Ото. Сигурно се обаждаха от ветеринарния кабинет, за да й кажат, че състоянието му се е влошило.

Без да мисли, тя изскочи от ваната, от топлото й зачервено тяло капеше вода. Грабна една от огромните, меки кърпи, уви се и отвори вратата към коридора.

— Гарвин?

Не се чу отговор. Вероятно бе вдигнал телефона в спалнята си.

Тя се примъкна до стълбите. В коридора на първия етаж бе тъмно, а въздухът й се стори дори още по-студен сега, когато бе излязла от банята. Искаше да даде знак на Гарвин, че може да се обади.

— Гарвин, все още не съм си легнала.

Естествено, можеше да търсят и него. Огледа се, изведнъж осъзнала неловкото положение, в което бе изпаднала. Не се бе увила добре в кърпата, на дървения под капеше вода и тя трепереше полугола.

Може би щеше да е най-добре да се върне в банята.

— Ани.

Замръзна на място и погледна нагоре към стълбите. Силуетът на Гарвин се очертаваше в сенките, около кръста му бе увита кърпа.

— Обади се Синтия. — Гласът му бе плътен, дълбок и процепваше тишината. — Искаше да разбере дали всичко е наред. Извини се за поведението си тази вечер. Казах й, че са нахлули в апартамента ти, но не навлязох в подробности.

Ани се уви по-плътно.

— Разбирам. Помислих си… — притесних се да не е нещо, свързано с Ото.

— Знам.

Ани усети погледа му върху себе си. Все едно бяха един до друг. Осъзнаваше, че раменете й бяха голи, че по кърпата капеше вода от косата й. Гарвин не бе мръднал от мястото си.

— Ани.

От тихия му глас разбра, че той няма да слезе, освен ако тя не го иска. Много неща се бяха случили през днешния ден. Не би се възползвал от уязвимостта й, от отчаяната нужда за близост, която тя изпитваше.

Ани копнееше да е с него. Всички задръжки или колебания, които бе имала, се изпариха. Дори не можеше да си спомни причината за тях. Беше сама, беше тъмно и нищо не й се струваше по-нормално от това да са заедно.

— Лека нощ — каза той. — Приятни сънища.

— Не, почакай.

Гарвин се обърна и насочи поглед към нея. Дъждът тропаше по прозорците.

Тя отпусна кърпата леко.

— Искам да бъда с теб тази нощ, Гарвин.

— Сигурна ли си?

Тя осъзна, че това не бе въпрос, а по-скоро предизвикателство.

— Да, повярвай ми. Започва да ми става студено.

Той тръгна надолу по стълбите.

— Не искам да настинеш.

Когато стигна до последното стъпало, очите й се насочиха към влажните, къдрави косми по гърдите му, към стегнатия му корем. Плъзна поглед по брадичката му, по меките устни. Единствената светлина идваше от банята, което й пречеше да улови изражението в очите му.

Той се усмихна и докосна устните й с пръст.

— Стана ли ти по-топло?

— Всъщност, да.

Кърпата й се бе смъкнала още по-надолу, но не достатъчно, за да се разкрият гърдите й. Очите му обаче бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да вникне в дълбините на душата й. Тя си пое дъх с ясното съзнание, че най-сетне е опознала самата себе си. Всяко кътче в съзнанието, всяка фибра от тялото й, сякаш бяха отворени и открити, не само за него, но и за самата нея. Нямаше какво да крие, дори и това, колко много го желаеше.

Той зарови пръсти във влажната й коса.

— О, Ани — прошепна с пресипнал от възбуда глас и долепи устни до нейните. Гореща целувка отприщи всички сдържани емоции дни наред и изведнъж се превърна в бушуващ, неудържим водовъртеж. Заляха я сладостни вълни, кръвта й закипя. Обви ръце около него и кърпата й се смъкна до кръста.

— Кажи ми, че това, което правим, не е нередно — промърмори той, докато я целуваше.

— Има ли значение?

— Да. — Той отстъпи леко назад и впери поглед в нея.

— Да, има значение.

Тя кимна, пулсът й лудо препускаше.

— Не изпитвам съмнения.

Ала той не можеше да й отговори със същото. Виждаше се, че е разкъсван от противоречия. Погледът му леко помръкна, по лицето му нервно трепна мускул. Стисна я здраво, сякаш се опитваше да въздържи самия себе си. Желанието му да я има бе извадило на показ всичките му чувства — угризенията, яда, ужаса — които бе заровил преди пет години. Можеше да се люби с жена, стига да не бяха замесени чувства, помисли си Ани. Стига той да не се обвърже.

— Не искам от теб — или от себе си — нещо повече от вечер.

Той прокара пръст по шията й, по деколтето й.

— Ани, аз все още ще те желая и утре. За мен една нощ няма да е краят. Ако се надяваш на това… — Хвана кичур от влажната й коса и го прибра зад ухото й. — Искам те, Ани. Само теб.

— Знаеш, че това не ме плаши.

Той се доближи, бавно плъзна ръце по гърдите й и надолу към кръста й.

— А може би трябва — каза и отново я целуна. Кърпата се свлече в краката й. Не знаеше какво бе станало с нея, освен че вече я нямаше. Изстена от допира на твърдото, мускулесто тяло. От гърдите му се откъсна сладостна и дълбока въздишка, грабна Ани — краката й здраво се увиха около кръста му — и я занесе в спалнята. Отметна покривката, одеялата и горния чаршаф с една ръка, а след това легна до нея, като с дрезгав глас повтаряше името й в гъстия мрак.

Връхлетя я необуздана страст, изгарящото желание, потискано от мига, в който го бе забелязала в претъпкания салон на семейство Линууд. Не можеше да се насити да го докосва, да го гали. Усещаше изпепеляващото му желание, остави го да разпали и нейното, когато устните му се впиха в нейните, плъзнаха се по шията й и се спряха на гърдата й. Тя се изви и изстена, замаяна и тръпнеща от желание.

— Толкова си красива — прошепна той, прокара ръка по бедрото й и плъзна пръсти между краката й. Тя затвори очи и зарови глава в гърдите му. Вълни от сладостни тръпки я заливаха и замайваха, тя се извиваше от удоволствие, обгръщаше тялото му, цялата разтърсвана от болезнени и горещи желания.

— Гарвин. — Извика името му с пресипнал глас. — Сега.

Не бе нужно повторно да го подканя. С треперещи ръце, той бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко пакетче. Усмихна й се иронично.

— Идеалният домакин.

Гласът му бе дрезгав и след няколко минути той отново се надвеси над нея и прокара ръка по тялото й, от което пулсът й заби лудо. Тръпнеше, бе влажна и трепереше от горещата необходимост да го усети в себе си.

— Не съм толкова крехка — прошепна тя. — Няма да ме нараниш.

Не разбра дали я чу или дали изобщо го бе казала на глас, защото в следващия миг той превзе онова тъмно, горещо място и се гмурна вътре бързо, надълбоко и толкова силно, че тя остана без дъх. Кръвта й закипя, главата й се замая. Сякаш се намираше в тъмен лабиринт и се луташе из още по-тъмни пещери в търсене, в желание. Чуваше тихи гласове, които я насърчаваха и други, които я възпираха, до момента, в който вече нямаше накъде да продължава, накъде да се връща. Изстена и изведнъж я обля светлина.

— Ани.

Уви ръце около него в мрака и го притисна към себе си.

— Добре съм. Дори много добре.

Долови усмивката му, усети леката като перце целувка по косата.

— Знам.

Отвори очи и го погледна.

— Нима?

Той я погали по косата.

— Да.

— Ами ти? Ти добре ли си?

— Напълно.

Тя се усмихна.

— Нямам предвид в такъв смисъл. Искам да кажа… — Сбърчи вежди, замислена, тъй като не искаше да разваля момента, когато любенето им все още не бе заглъхнало. — Смятам, че дълбоко в себе си ти се страхуваш да ме обикнеш, защото ако аз отвърна на обичта ти, ще ме сполети нещо лошо.

Той не отговори и сред тъмнината и тишината, Ани бе изумена от превратностите в живота. Преди шест месеца живееше в къщичката си на брега на Мейн, отговаряше за морски музей, забавляваше се с Ото и приятелите си и почти не мислеше за бъдещето. Сега се намираше в Сан Франциско в леглото с мъж, който не бе сигурна, че отново щеше да си позволи да се влюби.

Измъкна се от прегръдките му и седна в леглото, забеляза оплетените около тях чаршафи и мекото сияние по гърдите и корема й, което издаваше, че се бяха любили.

— Права съм — настояваше тя, — но не без съчувствие, ти го знаеш.

Погледът му остана прикован в нейния, а изражението неразгадаемо сред мърдащите сенки.

— Тази нощ имаше ли нещо общо с любовта, Ани? Мисля, че всичко се свежда до взаимните ни желания. Мисля, че ти също толкова се страхуваш — може би дори повече — да допуснеш някой в живота си, за да не го победиш.

Думите му разкриваха болезнената истина. Един ден на едно място, следващия на друго. Нали това бе принципът й в живота. Защо не и в любовта? Изведнъж й стана студено и тя потрепери.

— Все пак съм права — упорстваше Ани, намери края на чаршафа и покри гърдите си.

— Нека оставим нощта да бъде, каквато беше — тихо каза Гарвин.

Тя забеляза, че бе използвал минало време и разбра, че се сбогуваше с нея, още преди да се измъкне от топлото легло. На фона на процеждащата се светлина Гарвин изглеждаше великолепен. Тя не съжаляваше за откраднатите мигове нежност. Знаеше, че неслучайно се бе озовала в лабиринтите и пещерите. Някъде, скрита на дълбоко и тъмно място в някой от тези лабиринти и пещери, бе онази част от Гарвин Макри, която би рискувала да се влюби отново. Която би приела възможността, че жената, в която би се влюбил, няма да умре и да го остави, разкъсван от самообвинения.

Той вече се качваше бясно по стълбите. Чу го как изруга. Тресна се врата.

Не я беше страх. Ни най-малко. Нито от него, нито от себе си. А и не изпитваше никакви угризения за това, че се бяха любили. Да, бе го желала и той я бе желал. Не го отричаше. Не й бе приятно, че нощта им бе приключила толкова нелепо, но каквото и да станеше утре, тя притежаваше спомена от тази нощ.

Чу се трясък на друга врата и шуртенето на вода.

— Надявам се водата да е студена — измърмори тя, съзнавайки, че любовната нощ би продължила часове наред.

Изстена тихичко и скочи от леглото. Злополучната й вана я чакаше. Водата, разбира се, бе леденостудена, а бадемовият аромат отдавна се бе изпарил. Изпразни ваната и я напълни отново, обзета от неочаквана енергия. В голямото огледало гърдите й изглеждаха тежки и големи, а кожата — розова. „Следа от сладострастие“ — помисли си тя. Чисто сладострастие. Усмихна се лукаво на отражението си. Помисли си, че няма нищо лошо в това да желае Гарвин Макри. Съвсем нищо.

Или пък в това, че се е любила с него, прибави тя наум. Облече си нощницата и изведнъж я озари просветление. Гарвин си бе отишъл горе бесен, не защото веднъж му е достатъчно, а защото би искал да я има завинаги.

Замъкна се до леглото, където чаршафите все още бяха топли от любенето им. Впери широко отворени очи в тавана, като се питаше дали там горе той обвинява не нейните, а неговите страхове за това, че ще прекара остатъка от нощта сам. Е, така му се падаше. Бе го предупредила, че не я бива в краткотрайните флиртове. Между тях съществуват сериозни проблеми, срещу които трябваше да се изправи. Може би не бе уцелила подходящия момент, и може би той бе прав, че собствените й страхове подсъзнателно я бяха накарали да го отблъсне.

На горния етаж душът спря. Стори й се, че той отвори вратата с ритник.

Като се уви в юргана, затвори очи, уверена, че ще спи добре, тъкмо защото бе близо до Гарвин Макри. За пръв път от много време, тя мислеше не само за днес, но и за утрешния ден.