Ан Харъл
Изгрев за двама (11)

Десета глава

Гарвин се изкачи до хълма, на който живееше Сара Линууд. Изобщо не помисли защо бе там или какво очакваше да постигне, а действаше, подтикван от импулса, че трябва да стори нещо. Беше се отказал да се връща вкъщи, за да търси следи от Вик Денардо. Едва ли би и открил.

А да остане с Ани Пейн също не бе добър избор. Нуждаеше се от дистанция. Беше същинско мъчение да я чака в галерията. Когато Майкъл Юма му се обади, той бе в Сан Франциско и се бореше с желанието си да се откаже от това да се натресе на Сара Линууд. Страхът го бе жегнал силно и дълбоко, съмненията и въпросите — също. Ами ако Денардо бе решил насила да измъкне от Ани местонахождението на Сара? Ами ако я бе наранил? Гарвин бе свикнал да не се тревожи за никой друг, освен за себе си. Така животът му бе по-комфортен. По-лесен.

Ала не и когато Ани бе намесена. И все пак му беше трудно да си представи, че може да се върне назад в годините, когато нея я нямаше в живота му.

Вкара колата в един паркинг и дръпна спирачката. Да я види бе мъчение, по-различно от това да я чака. Бе доловил нейната сила и уязвимост, скритите й желания, които я подтикваха и плашеха, които я бяха повлекли във вихъра на новия й живот в Сан Франциско. Ани Пейн или щеше да го приеме такъв, какъвто си беше, или изобщо нямаше да го приеме. Нямаше да се опитва да изглажда острите ръбове на характера му. Не. Ани Пейн щеше да го остави сам да се справя — или пък щеше да му каже да се разкара.

Той изскочи от колата и се затича към розовата къщичка на Сара. Пред него Сан Франциско се разстилаше, окъпан в слънчева светлина. Потропа силно на входната врата.

— Сара, Гарвин Макри е. Отвори ми. Трябва да поговорим. — Този път беше заключила вратата, вероятно без причина, също както без причина я оставяше отключена. Изминаха няколко минути преди да отвори с театрално песимистично изражение, което малко го дразнеше. Въпреки странното облекло и дисциплината на творец, тя все още притежаваше склонността да драматизира.

— Точно миех съдове — каза Сара, обърна му гръб и влезе вътре, като остави вратата отворена.

Като се въздържа от остра реплика, Гарвин влезе в къщата и усети студа, почуди се дали Сара не бе изключила отоплението или пък дали не бе оставила прозорците отворени. Като се вземеше предвид странното й поведение, не би го изненадало. На нея обаче, студът явно не й правеше впечатление. Опирайки се на бастуна си, тя се върна до мивката и пусна крана. Взе евтиния сапун и го сложи във врялата, вдигаща пара вода. Изглеждаше вглъбена в действията си, почти омагьосана от ръцете си, докато ги почистваше.

— Напоследък не успявам да свърша много работа — каза, без да го поглежда.

— Предполагам, че това би трябвало да се очаква. Много неща ти се струпаха напоследък. Завръщането ти в къщи…

— Не, това ме разсейва. — Изплакна ръцете си бавно, подобно на хирург. — Притеснявам се за Ани.

— Заради Вик — каза Гарвин и отново го жегна страх. Тя кимна и взе една кърпа. Беше облечена с изцапана от боя престилка и кафяви ластични панталони, с два различни розови чорапа и с ожулени бели кецове. Доколкото Гарвин знаеше, Сара Линууд все още имаше достъп до лично наследство. Независимо дали ще се върне при семейството си или не, тя не бе бедна.

Тя избърса пръстите си един по един, като при някакъв ритуал.

— Не мога да повярвам, че Вик е способен да убие някого.

Гарвин не отговори. Тя се облегна на мивката с цялата си тежест. Мълчаливо сбърчи вежди и изведнъж лицето й помръкна, изглеждаше и състарена, и изтощена. Ала въпреки неугледния вид и явното притеснение, Гарвин долавяше следи от някогашната Сара. Тя излъчваше достойнство и самообладание. Сприхавото й настроение от преди миг се бе изпарило.

— Това не означава — продължи тя, — че е невинен, но не мога да си го представя да убие баща ми за дребната сума, за която ставаше дума. Татко може да е бил стар проклетник, но Вик бе наясно с това, когато се захвана.

— Смяташ, че не е имал мотив да убие Томас?

— Не. — Насочи равнодушния си поглед към Гарвин. — И не съм му предоставяла такъв.

Гарвин прие думите й с рязко, равнодушно кимване. Влезе в кухнята и видя бурканите и кутиите от кафе с накиснати четки, видя останалите принадлежности, подредени до мивката, и изцапаните с боя парцали, които се сушаха сгънати на пръчките за дрехи. Голям кош за боклук преливаше от изхвърлени рисунки — свидетелство за несполучливия ден на Сара.

— Ако артритът ми се обади отново — каза тя, докато го наблюдаваше, — сигурно няма да мога да рисувам.

Учуден от безстрастния й тон, Гарвин я погледна.

— Това притеснява ли те?

— Не съвсем. Но каква ирония — през целия си живот размишлявам коя всъщност съм аз — дълго време нямах дори куража да размишлявам. А когато се опитах да разбера, навлякох скандал на семейството си, а може би дори и убийство. След това развих ревматичен артрит. Не мога да не си задам въпроса, дали това щеше да се случи, ако въобще не бях питала, ако не бях опитвала да открия себе си.

— Това ли било? — Гарвин усещаше студенината в гласа си. Посочи къщата, бедността, в която тя, една Линууд от Сан Франциско, живееше. — Разкаянието ти?

Сара се усмихна тъжно.

— Не. Не, Гарвин, това е само щрих от моята същност. Не се преструвам на бедна при положение, че не съм. Не намирам нищо извисено в недоимъка, нито пък в богатството. Просто не ме е грижа. Не искам да доказвам нищо с начина си на живот. Само така си живея.

— Работата ти…

— Искам хората да я видят, да откликнат. Много ме интересува, Гарвин. Няма да се правя, че не ме интересува. — Присегна се към бастуна си, който беше подпрян на мивката. — Не знам дали разбираш колко объркана и ядосана бях преди пет години. Бях обзета от хазартна треска, която ме разпокъсваше и упорито отричах. Аз обичах да играя на хазарт. Бе толкова приятно. А и Вик… — изражението й се смекчи. — За пръв път бях влюбена в мъж, когото баща ми не понасяше.

— Не си била малка — каза Гарвин със съчувствие.

— Да. — Хванала бастуна си, тя бавно се отдалечи от мивката. — Така беше. Но това никога не е имало значение, нали? Аз не съм като теб, Гарвин. Знаеш, че татко те приемаше, само защото ти се бе устремил към успеха и не ти пукаше за мнението му. Както и заради Хели. Той обожаваше Хели.

— Тя явно го разбираше.

Сара кимна и продължи да се движи бавно и мъчително.

— Вик ме съветваше да се махна от Сан Франциско. „Хвани пътя“, казваше ми той по неговия си начин. „Зарежи старчока.“ Аз, обаче, никога не съм го молила да се намесва, убива… — Вдигна поглед към Гарвин и по бледите й, сбръчкани страни се видяха следи от сълзи. — Той ми беше баща. Обичах го.

— Тогава защо Вик е отишъл при него онази нощ? Ако е било заради теб, ако не е било за пари…

— Вик по свой начин опитваше да ми помогне да превъзмогна пристрастяването си към хазарта. Най-много ме плаши това, да не би онази нощ да е отишъл при татко, за да се опита да го вразуми, след което да са се скарали… — Гласът й затихна.

— И Вик да го е убил — довърши Гарвин. Тя кимна.

— Като се съди по думите му, изречени пред Ани, явно смята, че си го натопила. Имаш ли представа защо?

— Не.

— Това не означава, че е невинен. Може би си мисли, че си го натопила, за да опере пешкира. Предварително си знаела, че ще убие баща ти, не си му попречила и си направила така, че той да е главният заподозрян.

— Но защо да го правя?

Гарвин вдигна рамене.

— От гузна съвест. Или за да се отървеш. Може пък и да няма причина.

Тя се свлече на евтин дървен стол и се вторачи през прозореца.

— Не съм го карала да убие баща ми. Не съм знаела, че ще го стори. Дори не знам дали той го е направил. — Тя се обърна към Гарвин с горящ, пронизващ поглед. — Не желая да вярвам, че го е направил.

— Ако не е бил той — каза Гарвин, — тогава кой?

Тя затвори очи и се отпусна в стола, а той обходи с поглед завършените платна и усети силата им, излъчването на носталгия и разочарование, надежда и отчаяние. Беше невъзможно човек да ги пренебрегне, те запленяваха вниманието му, настояваха за реакция. Преди Вик Денардо, хазарта, убийствата в семейството и петгодишната си изолация, Сара Линууд бе лесна за пренебрегване и не беше настоявала за внимание или реакция. Възможно ли беше обаче да е убила собствения си баща и племенницата си? Възможно ли бе да е поръчала убийството им?

Стиснала зъби, тя отвори очи.

— Какво искаш от мен, Гарвин?

— Довечера ще има прием — каза той.

Сара пребледня, преглътна и му кимна да продължи.

— Фондацията, основана в памет на Хели организира годишната си вечеря. — Приближи се до Сара и застрашително се изправи до нея, като нарочно не седна. — Смятам, че трябва да отидеш. Събирането ще бъде в тесен кръг и все пак достатъчно публично и официално. Така хората ще разберат, че Сара Линууд се е завърнала. Това вече няма да е тайна само на Ани.

Тя кимна, стресната и пребледняла, и на Гарвин му се стори, че всеки миг може да припадне. Прокара треперещи ръка през устата си и приглушено изпъшка.

— Гарвин… Боже мой, не знаеш какво искаш от мен. Изобщо не трябваше да се връщам. Изобщо.

— Сара, няма да твърдя, че разбирам какво си преживяла. Не мога. Каквато и да е била ролята ти в убийствата, или тази на Вик, каквото и да смятам или да подозирам — няма да те съдя или да те уверявам, че те разбирам. — Той се надвеси през масата. — Едно обаче знам, Сара. На Ани Пейн й дойдоха много срещите с Вик Денардо.

— В колко часа довечера? — попита тя с пресипнал глас.

— Мога да те взема в седем.

— Ами Ани?

— Синтия я покани. При дадените обстоятелства смята, че би било най-добре, ако не дойде.

— Знаеш, че няма да се съгласи.

— Напротив. С нея ще се видим в галерията, за да се уверя, че ще се прибере у дома безпроблемно. Ще я придумам да не идва.

— На твое място, Гарвин, не бих забравяла, че животът е отнел илюзиите на Ани Пейн. Тя е наясно, че е съвсем сама на този свят. — Сара се облегна назад, по-спокойна. — Вероятно има повече късмет от нас.

Гарвин си я представи как седи в галерията си с голямото си куче и с поглед, изпълнен с уплаха, решителност и гняв. Бе прагматична, разчиташе само на себе си и съзнаваше, че животът бе непредсказуем и неконтролируем. Също така обаче, той бе усетил спотаеният й стремеж да вярва в постоянството, да открие нещо, което би издържало на поредната буря в живота й.

— Трябваше да се досетя — промърмори под носа си Сара, — че от завръщането ми вкъщи не би излязло нищо добро. Не биваше да си идвам…

— Ролята на мъченица няма да ти помогне, Сара. — Грубият му тон го изненада, но не можеше да допусне тя да потъне в блатото на самосъжаление и отчаяние. Това нямаше да е добре за никого, включително и за самата нея.

Без следа от гняв, тя насочи проницателния си поглед към Гарвин.

— Мога да си събера багажа и да изчезна преди седем. Знаеш, че все още съм богата. Мога да намеря някой, който да ме измъкне от тук.

Гарвин вдигна рамене.

— Ти решаваш. Няма да ти ставам бавачка. От бягството обаче няма да спечелиш. Вик все още ще преследва Ани, за да узнае къде си.

— Винаги си бил коравосърдечен, Гарвин Макри. Чудя се дали Хели го разбра.

„Не бе успяла“, помисли си той. Хели го виждаше такъв, какъвто й се искаше.

— Е, предполагам, че често виждаме в другите това, което желаем да видим. — Сара махна с ръка, изведнъж бе изгубила търпение. — Тръгвай. Остави ме да размисля. Върни се в седем. Ако съм решила да се махна, ще го сторя. Знам, че си способен да ме заставиш, Гарвин, но няма да го направиш. Коравосърдечен си, но не си жесток. Не би ме накарал да се срещна с брат си против волята си.

Той сложи ръка на евтината дървена маса и се наведе към нея.

— Нека бъдем наясно, Сара. Вик Денардо тормози Ани заради теб. И ако трябва да бъда груб с теб и да сторя нещо, което не ми е присъщо, то, повярвай ми, ще го направя.

— Ти си влюбен в нея — втрещена възкликна Сара.

Гарвин не пожела да й обърне внимание.

— Седем часа.

Ядосано отвори вратата и я тръшна след себе си. Погледа на Сара Линууд, като че ли тя по-добре от него можеше да вникне в сърцето му. Правеше се на мъдрец, на вещ наблюдател. Поставяше диагнози, че се е влюбил в Ани Пейн.

— По дяволите — измърмори той. Запъти се през моста Голдън Гейт към къщата си, където нямаше нито Вик Денардо, нито Ани Пейн, нямаше нищо друго, освен отшелническия живот, който си бе създал през годините след смъртта на Хели. Ала не се задържа там. С пълна скорост подкара към яхтклуба. Майкъл Юма бе приготвил сандвичи, кафе, както и коментар по отношение на непознатото му поведение. За разлика от Гарвин, той бе с приповдигнат дух.

— Май се очертава следобедът да бъде забавен — подхвърли Юма. — Мисля, че ще се наложи да си намеря работа. Дали да не остържа боята.

След десет минути Етан Конингер влезе в магазина и завари Гарвин с чаша кафе на тезгяха. Етан бе облечен с един от строгите си костюми на мениджър. Гарвин не можеше да си представи отново да се завре в някой офис. Преди десет години не бе мислил така, но сега, дявол да го вземе, сега имаше дни, в които той не можеше да се побере в собствената си кожа.

Етан се настани на един от високите столове до него.

— Точно теб търсех — каза. — Можеш ли да ми отделиш минутка?

— Толкова мога. Има кафе, ако искаш. Току-що е сварено.

— Не, благодаря. Виж, не че искам да създавам проблеми, но днес говорих със Синтия. Възнамерява да покани Пейн на обед следващата седмица. Да създаде впечатление, че я взима под крилото си.

— Но само привидно — сряза го Гарвин.

Етан поклати глава.

— Не казвам, че Синтия не би й помогнала, ако се окаже, че всичко е наред. Това е напълно в неин стил. Но сега се опасява, че Ани Пейн е намислила нещо.

— Какво например?

— Кой знае? Заради картината е, Гарвин. Пет хиляди долара…

Гарвин остави чашата си настрана.

— Знам.

Етан се почувства неудобно.

— Имам усещането, че историята все повече се заплита. Минах през галерията на Ани, преди да дойда тук. Полицаите тъкмо си тръгваха. Не влязох. Виж, Гарвин, не че искам да те притискам, но ако знаеш нещо… — Той въздъхна. — Защо ли просто не си гледам работата? Синтия може сама да се грижи за себе си.

— Да не смяташ, че Ани би й навредила?

— Господи, не знам. Боже мой. Просто не ми харесва, че работата понамирисва.

Гарвин подскочи като ужилен, изведнъж го обзе безпокойство. Значи Ани бе разговаряла с полицията. Щяха ли да искат и него да разпитат? Прокара ръка през косата си и отново се обърна към Етан.

— Вик Денардо е ходил при Ани.

Етан си пое дълбоко въздух.

— Мили боже — промърмори той.

— Явно смята, че тя може да му каже къде е Сара.

— А тя може ли?

— Питаш не когото трябва, Етан.

Той присви очи зад очилата.

— Какво означава това?

Гарвин умишлено си замълча.

Етан го изгледа продължително, след това вдигна очи към тавана и отново въздъхна.

— Добре де. Когато разбереш нещо, ще ме уведомиш.

— Похвално е, че се тревожиш, но това изобщо не е твоя работа.

— Ами, напротив. — Усмихна се тъжно, а тъмният му поглед се замъгли. — Работих за Томас Линууд, а Хели ми бе приятелка. Ще ми се да бях могъл да сторя нещо, за да я спася. Ако знаех, че Денардо ще идва онази нощ, ако Хели ми бе казала, че ще ходи сама в къщата…

Гарвин постави ръка на рамото на приятеля си.

— Знам. Аз също съм разигравал хиляди сценарии в мислите си. Ако можехме да предотвратим станалото, щяхме да го направим.

— Знаеш ли, Гарвин, тъпо е. Човек би си помислил, че след пет години…

Гарвин кимна.

— Знам. Би било добре, ако най-накрая получим отново парите. Но пък от друга страна — добави, като придружи Етан навън, — може и да не е.

 

 

Ани бе прибрала саксиите, бе измела двора и се бе захванала да рамкира старата карта на Сан Франциско, притежание на Синтия Линууд, когато малко преди шест, Гарвин влезе в ателието й.

Хвърли й бегъл делови поглед, който набързо разсея всякакви съмнения, че би могъл да изпитва някакви чувства към нея — или поне да бъде склонен да ги разкрие.

— Готова ли си?

— Само да заключа. Знаеш ли, не е нужно да ме изпращаш. Двамата с Ото можем сами да се приберем у дома. Цяла седмица го правим. Вчера…

— Вчера си е за вчера. Тогава Вик Денардо не се навърташе наоколо.

— Реагираш твърде бурно. Не ме притискай. Няма да е от полза. — Без да обръща внимание на кълбото от нерви, свито в стомаха й, тя разтреби материалите за рамкиране и внимателно прибра картата. — А ти защо си се разбързал така?

— Реших да отида на вечерята на фондацията.

Изражението й се смекчи. Това обясняваше рязкото му държание.

Явно обаче той не желаеше да разисква въпроса. Наклони назад глава и впи поглед в нея, докато тя доразтребваше ателието.

— Етан Конингер ми спомена, че полицията е идвала тук днес следобед.

— Не съм го видяла…

— Не е искал да се натрапва.

Тя профуча покрай Гарвин, продължавайки упорито да не му обръща внимание. Посещението на полицията я бе отрезвило. Грабна бродираната чанта иззад бюрото.

— Полицаите проявиха нищожен интерес към историята ми, а и не могат да предприемат нищо.

Гарвин излезе от ателието й. Преструваше се на равнодушен, ала в погледа му пробягнаха сенките на здрача. Ани метна чантата на рамо.

— Нямам доказателства. Нито пък мога да им дам номер на кола. Честно казано, не бяха много убедени, че човекът, с когото съм говорила, е бил Денардо. Предполагам, че са получавали фалшиви тревоги от хора, които искат да привлекат вниманието върху себе си.

— Да не смятат, че това е трик, с който искаш да направиш реклама на галерията си?

— Не го казаха, но сякаш в главата им се въртеше подобна възможност.

— Каза ли им за Сара?

Тя кимна.

— Казаха, че ще уведомят детективите, отговорни за случая и че те вероятно ще искат да говорят с нея. Дотогава, аз трябва да внимавам и да не бъда много доверчива. Този, дето се представя за Вик Денардо може да е журналист или някой, хвърлил око на наградата, дори някой от частните детективи, наети от Джон Линууд.

— Какви са твоите предположения? — попита тихо Гарвин.

— Мисля, че най-простото обяснение е и вярното. Мъжът, който намекна, че е Вик Денардо всъщност е Вик Денардо.

Той я хвана за ръката.

— Ани…

— Нищо ми няма, Гарвин — каза тя, предугадила опасенията му. — Днес не беше страхотен ден, но го преживях.

Той я пусна, погледът му стана далечен и чужд. „Не иска да показва прекалена загриженост“, помисли си Ани.

— Трябва да тръгваме.

Тя отстъпи и го стрелна с очи. Дотук с разбирането кога Гарвин Макри се разпореждаше?

— Добре.

— Ани…

— Когато кажеш, съм готова. — Тонът й бе леден. — Само трябва да взема верижката на Ото.

По смрачаващото се небе се бяха скупчили сиви облаци. Тя закопча мъхестото си яке и потрепери. Не беше обаче само заради студа. Бе преживяла дълъг и емоционален ден, а и отчужденото, сдържано поведение на Гарвин не е това, от което се нуждаеше.

Но от какво се нуждаеше тя?

Пропъди натрапчивия въпрос от съзнанието си.

Двама младежи на около двадесет години влязоха в ярко осветеното магазинче на Зуи, което бе отворено чак до осем, благодарение на помощничката. Скоро, много скоро и Ани щеше да наеме помощник и да държи галерията си отворена до късно. Все още опипваше почвата, учеше се.

Гарвин й връчи верижката на Ото, но вместо да избърза към Юниън сбърчи вежди и каза:

— Изглеждаш уморена, Ани. — Тонът му бе поомекнал и тя се запита дали изобщо я бе забелязал, откакто бе дошъл в галерията, дали не е бил твърде зает със собствените си страхове и опасения. — Много работиш.

Тя сви рамене.

— Не ми пречи. Не познавам чак толкова много хора в Сан Франциско, с които да излизам, а и нямам много излишни пари, за да ходя по ресторанти и кина. Харесвам апартамента си, но не бих искала да прекарвам безкрайни часове там. А и когато остана сама за твърде дълго… — Тя въздъхна. — Ами, дългото работно време не ме притеснява.

— Когато си седиш вкъщи твърде дълго — каза той, като тръгна по пътечката заедно с нея, — е лесно да се поддадеш на мрачните мисли как всъщност едва се крепиш на ръба на пропастта.

Пропастта. Там тлееше скръбта по баба й, по родния дом и Мейн, по живота, който някога бе имала. Там се спотайваше страхът за бъдещото. Ако паднеше в нея, можеше да полети стремително, опитвайки да се хване някъде, или пък да се остави да пада свободно и да приема всичко, което съдбата й поднесе. Предвид собствения му горчив опит със загубата на близки хора, Гарвин би я разбрал. Би отгатнал дали тя преиграва или прикрива отчаяно страха си.

— Поне обичам работата си — продума Ани.

— Това е важно.

Завиха нагоре по Юниън, в петъчната вечер магазините и ресторантите бяха претъпкани и ярко осветени.

Щом стигнаха до колата на Гарвин, Ото скочи отзад без колебание. Ани се разсмя и с шеговит тон подхвърли:

— Мисля, че кожените ти седалки му допадат. Или пък вече сте се сприятелили.

Чак когато приближаваха към нейната улица на Ръшън Хил, Ани забеляза, че ръцете й бяха леденостудени и леко трепереха, за което бе виновен Гарвин Макри.

Хвърли му бегъл поглед, докато той маневрираше по стръмната и живописна улица. Когато бе с него, тя започваше да усеща всеки сантиметър от тялото си, от неговото тяло. Кожата й се наелектризираше, пламваше. Просто не можеше да диша спокойно.

— Между другото — каза тя, — и аз ще дойда довечера.

— Какво?

— Синтия Линууд се обади днес следобед, за да потвърди поканата, независимо от твоето решение.

— Ани… Не говориш сериозно, нали?

— Вече намислих какво да облека. Ще ме изчакаш само няколко минути. Ако не искаш, ще си поръчам такси.

Той не отговори. Всъщност беше бесен, помисли си, без да се притеснява. Проваляше му плановете и това не му допадаше.

— Изборът си е мой — не отстъпваше тя.

— Ани, много добре знаеш — изсъска през зъби, — че Синтия Линууд подозира за познанството ти със Сара. Разбирам, че тя може да ти помогне…

— Не го правя заради нея…

— Ани, по дяволите…

Тя го погледна в сумрака.

— Правя го заради себе си.

Гарвин откри място за паркиране близо до кооперацията й, дръпна ръчната спирачка и се отпусна назад, все още здраво стиснал волана.

— Хайде сега, не започвай да нервничиш — каза му Ани. — Няма да ме обесят я. Бих искала да науча нещо повече за Линууд, може би ще разбера Сара по-добре. — Преглътна и в крайна сметка изплю камъчето: — Може би ще разбера по-добре.

Той въздъхна тежко.

— Ани, Ани.

— Не съм луда.

— Знам, че не си. — Наведе се към нея и я погали по бузата. Сладостни тръпки преминаха по тялото й. Погледът му бе пленяващ. — Ще отидем заедно.

Естествено, отказа да чака в колата, докато тя се преоблича. Не желаеше да я изпусне от очи и я последва до апартамента й. От горните етажи се чуваше музика и смях. Там прекарваха другите петък вечер.

Ани отключи вратата и побърза да влезе, след като веднъж осъзна уязвимостта си. Може би разумът няма нищо общо с решението да отиде на приема. Може би не искаше да е сама.

— Защо не разходиш Ото, докато се преоблека?

Той вдигна вежди и без предупреждение я хвана през кръста и я целуна дълго и страстно.

— Да не се заблуждаваш, че не знам какво си намислила — прошепна, докато я целуваше.

Обърна се и тръгна по тъмния коридор, следван от Ото. Замаяна, Ани хлопна вратата и като залиташе, се запъти към спалнята си.

Извади пуловера и полата, с които бе облечена на търга. Избирането на тоалети обикновено я отегчаваше, но все пак досега не бе присъствала на годишна вечеря на фондация, основана в памет на богата наследница, някогашна съпруга на мъжа, когото тя току-що бе изпратила навън с кучето си.

Отърси се от тази мисъл и се съсредоточи върху тоалета си. Сети се за дрехите, които бурята бе помела. Е, не че повечето от тях щяха да са подходящи за вечерен прием в Сан Франциско.

Коприненият шал и шикозните обеци освежаваха тоалета й. Пробва да си направи прическа, но бързо се отказа и се задоволи само с едно добро сресване. Заради Вик Денардо, полицаите и Гарвин Макри тя изглеждаше малко бледа и се зае да коригира тена си, прибягвайки до помощта на козметиката.

— Великолепно — възхити се на себе си тя, когато свърши. Усмихна се в огледалото, без да обръща внимание на кълбото нерви, свито в стомаха й. Ала това си оставаше нейна тайна, също както внезапното хрумване, че трябва да грабне Ото и да хукне обратно към Мейн.

Излезе от банята, преди да открие в отражението си нещо друго, за което не желаеше да мисли. Гарвин и Ото се бяха върнали.

— Всичките ми рокли „Армани“ бяха отнесени от морето — непринудено каза Ани. — Надявам се това да става.

— Да не се притесняваш, че не подхожда?

Тя се замисли за миг и след това му каза истината.

— Да.

— Хайде, стига. — Приближи се към нея и докосна шала. — Подчертава синьото в очите ти.

— Не, почакай. — Усещаше вълнението му, страстта му и й се прииска да разбере какво става между тях. — Размислих, Гарвин. Не е нужно да идвам. Няма начин хората да не ни свържат. Знам, че… ами, че малко изпуснахме нещата от контрол. — Пое си въздух и продължи: — Все пак семейство Линууд са ти роднини и ще те разбера, ако предпочиташ сам да се появиш пред тях.

— Те ми бяха роднини, Ани. А сега са хора, за които съм загрижен, нищо повече.

— При дадените обстоятелства обаче, не ми дължиш обяснение и мога да си остана тук.

Той я прегърна през кръста и я придърпа към себе си. Тя долавяше парфюма му, усещаше стегнатите мускули през меката и скъпа материя на костюма му.

— Би ли те притеснявало, ако хората правят догадки за отношенията ни? — попита той, заровил лице в косите й.

На нея просто й се искаше да се облегне на него, да потъне в прегръдките му.

— Не… ами…

— Би те притеснявало. — Той плъзна ръце нагоре по гръбнака й, изправен като дъска, сякаш бе единствената й защита срещу собствените й желания. — Защо?

Прямотата му я хвърли в паника и за миг й мина през ума, че той може да надникне право в душата й. Той търпеливо чакаше.

— Не ме интересува мнението на другите. По-важно е какво си мисля. Не искам да те оставям с погрешни впечатления, Гарвин. Никога… ами, честно казано, никога не ме е бивало в кратките авантюри. Нали знаеш, онези страст: връзки, секс и само секс? Нали ме разбираш? — каза тя най-сетне.

В очите му заиграха палави пламъчета.

— Донякъде.

Страните й пламнаха.

— Сигурно ти звуча превзето. Не че имам нещо против да скоча в леглото с теб. — За малко не се задави, като се чу какво приказва. — Исках да кажа на теория. Господи! Забрави, че го казах. Напълно съм объркана.

Веселяшкият пламък бе изчезнал от погледа му — прегърна я и я целуна по главата, а тя обви ръце около него. Облегна се на гърдите му. Струваше й се толкова силен, толкова прекрасен. Изкуши се да излее душата си, но се опасяваше, че само би оплескала нещата отново. Винаги бе смятала, че първо идва духовната връзка, с Гарвин обаче бе толкова трудно да не се поддадеш на физическото привличане. Чувствата й се пораждаха твърде бързо, смесени със страховете и желанията й, а онази настоятелна, прагматична част от нея, която предупреждаваше за наближаващо разочарование, й напомняше да посреща живота ден по ден. Той я заинтригуваше и пленяваше и я караше да гледа на себе си и на живота си по различен начин.

Гарвин Макри също така бе и човек, преследван от своите демони и, ако Ани не трябваше да се доверява на интереса му към нея, то не биваше и да го насърчава.

— Хайде да тръгваме — измънка тя, откопчи се от прегръдките му и с бърза крачка се запъти към вратата.

— Ани, има нещо, което трябва да ти кажа. — Тонът му я накара да се обърне. — Трябва да вземем Сара. Ще дойде на вечеря днес.

Втрещена, Ани замръзна.

— Това нейна идея ли беше?

— Не.

Ето го доказателството, че тя и Гарвин не бяха екип.

— Реших, че ако се покаже, Вик Денардо не би имал причина да те преследва. Видях се с нея днес сутринта и й дадох време да размисли. Следобеда се върнах и тя каза, че ще се приготви.

Ани изпъна нервно гръб, ефектът от прегръдката му все още й въздействаше по хиляди различни начини. Оправи се, и хвърли бърз поглед наоколо. Животът й! Не трябваше да забравя какъв щеше да бъде животът й тук. Обърна се отново към Гарвин.

— Виж, ако…

— Ани, как смяташ би се почувствала Сара, ако нещо се случи с теб?

Тя се стегна.

— Нищо няма да ми се случи.

— И аз така мисля.

Тогава тя забеляза сянката на страх в очите му, само миг преди той да я прогони. Знаеше, че тя я бе видяла и това му хареса. Бързо мина покрай нея и се запъти към вратата. Ани се поколеба. „Не би се оставил отново да е толкова безпомощен“, помисли си тя.

— Гарвин…

— Трябва да тръгваме. — Извърна глава към нея, но погледът му се губеше в сенките. — Сара чака.