Ан Харъл
Изгрев за двама (14)

Тринадесета глава

Ани Пейн се появи на закуска в изряден вид, сякаш бе прекарала една напълно спокойна нощ. Гарвин я наблюдаваше раздразнено, докато тя си сипа купа овесени ядки със стафиди. Бе облечена в тесни черни панталони, малинов плюшен пуловер и носеше сребърни обици. Бе си сложила малко руж и спирала, но все още нямаше червило. Вече бе излязла да се разходи и се бе обадила на ветеринаря. Ото бе прекарал спокойна нощ и можеше да се прибере вкъщи тази сутрин въпреки, че щеше да му е нужно време, за да се възстанови. След телефонния разговор, тя се бе почувствала извънредно щастлива. Противоречивите чувства и физическите желания, останали от предишната нощ, не пречеха на настроението й, поне не видимо. Тя нападна овесените ядки.

— Не смятам, че е добре Ото да си почива в галерията днес, но пък и не мога да го оставя сам в апартамента си. Опасявам се, че нападателят ще се върне — предполага се, че е приключил с работата си там — но Ото може да не се чувства добре там след случилото се.

Гарвин въздъхна.

— Може да остане тук.

Погледът й светна.

— Наистина ли? Сигурен ли си, че няма да имаш нищо против? Той няма да ти създава грижи.

— Слава богу.

Лекият му сарказъм не й направи впечатление.

— Много мило от твоя страна, Гарвин. Отдъхнах си. Криво ти е, че аз съм в добро настроение, а ти — не — добави тя.

— Да ми е криво ли? Ядосан, изнервен, раздразнен — да. Но не и да ми е криво.

Тя го погледна ядосано.

— Добре де. Значи си раздразнен, защото аз съм в добро настроение, а ти не.

Той се наведе през масата към нея.

— И защо смяташ, че е така?

Тя скочи на крака. Сега на нея й стана криво, помисли си той.

— Отивам да си сложа малко червило. Бих се радвала ако ме закараш в града. Иначе ще си поръчам такси или хвана автобус. Може би Майкъл Юма би ме закарал.

Тъкмо когато минаваше покрай него, Гарвин й хвана ръката и я придърпа към себе си, като си спомни допира на кожата й до неговата миналата нощ.

— Ани — прошепна, — знаеш защо съм в лошо настроение, нали?

Тя преглътна.

— Признай си, Ани — настояваше той.

— Какво да призная? — Придърпа я още по-близо и сложи ръце на кръста й.

Нека да се чуди какво ще направи след това. Това бе един от начините да отговори на предизвикателството й.

— Добре де, добре. — Тя се измъкна от него и притеснено се изкашля. — Не знам защо си вкиснат.

Той я погледна заплашително. Тя приглади косата си назад с ръце.

— Добре де. Знам. Не ти понася това, че съм се събудила с усмивка, за разлика от теб. Е, не бива да се сърдиш. Щастлива съм, защото си знаех, че ще те е яд, задето не остана в леглото ми снощи. А пък ти си кисел, защото съм права? Наистина те е яд. — Отпусна ръцете си. — Това е то. И ясно.

Гарвин кръстоса ръце на гърдите си, без да отрони и дума.

Ръцете му все още бяха кръстосани на гърдите му, а погледът му бе прикован в нея, когато продума:

— Откъде знаеш, че ме е яд за това, което направих снощи?

Тя отвърна на погледа му с лукава усмивка.

— Не е ли така?

— Да приемем, че си права. Защо те радва това?

— Не ме радва.

Щеше да я удуши. Бе единственото разумно нещо, което можеше да стори.

Тя сви рамене, сякаш не бе сигурна в отговора или пък просто не желаеше да го каже.

— Раздразнението ти показва много неща.

— Назови едно от тях.

— Ами че успях донякъде да надникна зад маската ти. Разкривам кой всъщност си ти и започвам да те разбирам, да вниквам в същността ти. Не, вниквам не е точната дума. По-скоро да я опознавам.

Той се смръщи.

— Ани, аз не съм картина.

Тя се изкашля.

— Прав си.

— Тогава забрави за разкриването на същността ми или каквото и да е и се съсредоточи върху това.

Привлече я към себе си и притисна устни до нейните, наслади се на вкуса им, на допира им, на самото й ухание. Щеше да се отдръпне, ако бе усетил и най-малкото съпротивление. Такова, обаче, нямаше. Ани обви ръце около него и впи устни в неговите също толкова настойчиво. Вероятно опознаваше същността му, реши той.

Е, нека.

Най-сетне я пусна, тя прокара ръце през косата си и облиза устните си.

— Да — каза тя. — Това със сигурност е нещо, върху което трябва да се съсредоточа.

Той се ухили.

— Насила ще го направиш, нали?

Тя примижа срещу него.

— Не си придавай такъв победоносен вид, Гарвин Макри. Денят ти няма да е по-лесен от нощта. — Отметна глава назад. — И така. След десет минути ще съм готова.

 

 

Днес в галерията Ани не се чувстваше толкова комфортно. Самотата и някаква странна празнота я връхлетяха с мълниеносна сила. Даваше си сметка, че причината не е отсъствието на Ото. Не искаше да си го признае, но Гарвин Макри определено бе смутил покоя й.

След вчерашната нощ би трябвало да се радва, че всичко приключи по този начин. Наистина се радваше.

— Само дето съм объркана — измърмори под носа си.

Зуи Съмър, заедно с целия Сан Франциско, бе чула завръщането на Сара Линууд. Умираше от любопитство да разбере подробностите. Ани й бе обещала да я залее с точна информация, щом имаха свободно време. Като се вземеше предвид шума, който се вдигна около галерията, тя нямаше представа кога щеше да бъде това. Галерията бе претъпкана, дори и касата работеше безспир. Хората не само разглеждаха, но и купуваха, най-вече от по-евтините картини и предмети, както и няколко рамки. Обсипаха я с хиляди запитвания.

Обадиха се двама журналисти, а един дори си направи труда да се отбие. Всички искаха да разговарят с Линууд. Ако това бе невъзможно, искаха да разговарят с Ани, ала тя им отказа. Никой друг, освен Сара нямаше право да разкрие местонахождението си, както и подробностите от договора, който бяха сключили за продадения на търг портрет на Хели Линууд Макри. Никой от журналистите все още не бе направил връзката между появяването на Сара на приема и полицейския доклад за взлома в апартамента на Ани и тя реши да не ги информира.

За Гарвин Макри въобще не попитаха. Преди да я остави в галерията, той бе казал, че ще я вземе, когато затвори. После щяха да отидат заедно при Сара и да обсъдят следващия си ход. Той все още се надяваше, че откритото й присъствие в Сан Франциско би държало Вик Денардо настрана.

Ала грешеше. Денардо се обади по обед.

— Полицията ме издирва. Смятат, че аз съм нахлул в апартамента ти снощи и съм пребил кучето ти. — Не звучеше особено разстроен.

— Не го ли направихте? — попита Ани студено. Намираше се зад бюрото си, докато зяпачи разглеждаха галерията й.

— А, не. Аз и Ото тъкмо започвахме да свикваме един с друг. А и защо да нахлувам? Ти нямаш нищо, което бих искал, освен адреса на Сара, но предполагам, че не си го записала никъде. Прав ли съм?

— За това да. Ами картината?

— За какво ми е картина? Освен това знам, че тя е в Сара, а не в теб. Виж, не съм нахлувал в дома ти и не съм наранявал кучето ти. Ако щеш ми вярвай, твоя работа. — Сякаш не му пукаше. — По дяволите, ако би те накарало да ме заведеш при Сара, бих казал, че съм аз. Между другото, как я приеха Джони и новата съпруга?

— Тръгнах си рано… Господин Денардо…

— А Конингер? Моят приятел Етан беше там, нали? Едно време плавахме заедно. Аз, той и Гарвин.

— Да, знам. Господин Денардо, какво целите с това обаждане?

— Искам да видя Сара. Кажете й да избере място и време. За мен няма значение. Ще бъда там.

Ани си пое въздух.

— Тя съвсем спокойно може да посочи място и време и да прати полицията да се срещне с вас.

— Смелчага си ти, нали, сладурано? Ще я наблюдавам зорко. Кажи й го!

Ани не отговори.

— Нали, сладурано?

Тя въздъхна.

— Ще й кажа.

Тресна телефона, ядосана. Един клиент, възрастен мъж я наблюдаваше притеснено. Усмихна му се.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Час по-късно бизнесът все още кипеше с пълна пара.

Ани не бе успяла да уведоми полицията, нито Гарвин или Зуи за обаждането на Вик Денардо. Тя се уверяваше, че взломът е бил извършен от случаен крадец, изпаднал в паника, когато е видял ротвайлер. Ударил го е по главата, вероятно с това, с което е счупил и прозореца, и е офейкал скоро вероятно, без да си прави труда да краде нещо. Не беше задължително да е дело на Вик Денардо.

Тя изохка. Вманиачаването нямаше да я доведе до никъде. В два часа в галерията й влязоха Джон и Синтия Линууд, които изглеждаха великолепно, въпреки възрастовата им разлика.

— Не е ли очарователно? — усмихна се лъчезарно Синтия на съпруга си, като че ли се хвалеше с любим неин проект. Нямаше и следа от снощното студеното държание. — Обожавам атмосферата на това място, излъчването му. Повечето галерии са толкова непристъпни, толкова надути, че хората се чувстват отблъснати и не смеят да попитат нещо от страх да не им се присмеят. Парвенюшки маниер, който не понасям.

Ани приключи със сметките и Синтия я приветства с широка, непринудена усмивка. Носеше втален черен костюм, перлени обици, а прическата й в стил Жаклин Кенеди беше безупречна. Джон Линууд, не по-малко елегантен, се чувстваше неловко, усетил скритите, многозначителни погледи на посетителите, които го бяха разпознали. „А може би просто не бе свикнал да се смесва с тълпата“, помисли Ани.

— Чух какво каза за галерията ми — каза тя. — Благодаря ти.

— Бях напълно искрена. — Синтия се огледа, сякаш да се увери, че всички слушат. Млада двойка с две малки деца се възхищаваше на серия гравюри на папрати. Синтия въздъхна, загледана в тях, а после се обърна към Ани напълно сериозно: — Говорих с Гарвин снощи. Каза ми за нахлуването в дома ти. Съжалявам, че снощи бях толкова груба с теб. Сътресението… — е, нямам оправдание. — Гласът й бе приглушен, изпълнен с достойнство. — Полицията ни се обади, за да разберат дали Вик Денардо е в района. Естествено, казахме, че нищо не знаем.

— Но Сара — тъжно добави Джон. Отмести поглед надолу към момиченцето на младата двойка, което увиваше гарваново черната си коса около пръстчето си и го зяпаше. Усмихна й се разсеяно, а след това отново се обърна към Ани. — Сестра ми може да е застрашена от този човек. Той… Той може… — Притвори очи, а момиченцето изтича обратно при родителите си.

— Ти сигурно познаваш Вик Денардо — енергично се намеси Синтия, все още с приглушен глас.

Ани кимна. Можеше да добави още нещо, но не го стори. Правилата от миналата вечер вече не важаха, но тя все още не желаеше да действа необмислено и да споделя неща, които по-добре други да обясняваха. Тя не бе една от тях.

Синтия я погледна и след това си пое дъх, сякаш разбираше, че Ани премълчава нещо.

— Сара не ни каза къде живее. Ако има причина да държи това в тайна…

— Не знам да има такава — каза Ани. Нали част от причината тя да се появи снощи бе, за да разкрие присъствието си и местонахождението си в Сан Франциско? След взлома и проблема с Ото, обаче, Гарвин може да е решил друго.

Джон докосна ръката на жена си, преди да е изгубила търпение. Очевидно не бе особено толерантна към другите, макар Ани да не се и съмняваше в искреността на изказванията на Синтия Линууд за галерията й. Нямаше вид на жена, която би се впуснала във фалшиво ласкателство.

— Когато отново видите сестра ми — каза съпругът й, — моля предайте й, че бих се радвал да се погрижа за безопасността й. Нямам ни най-малка представа какви са отношенията им с Денардо откакто тя напусна Сан Франциско. — Пое си дъх и преглътна. — Не бих искал да й се случи нещо лошо.

— Ще се радвам да й предам. — Ани се усмихна бегло. Явно много му бе дошло — вечерта бе видял сестра си за пръв път от пет години, а сега разбираше, че главният заподозрян в убийствата на дъщеря му и баща му е в Сан Франциско. — Вероятно ще я видя по-късно през деня. Имам среща с Гарвин тук около шест. — Готвеше се да добави още нещо, но реши, че толкова бе достатъчно. Нека Джон и Синтия Линууд сами да си правят заключения за отношенията й с Гарвин Макри.

Двойката с двете малки деца си тръгна с обещания, че ще се върнат веднага, щом си изберат една от гравюрите папрати.

— Моля те — каза Синтия, — предай на Сара, че се тревожим за безопасността й. Ще направим всичко по силите си, каквото тя пожелае… — Направи гримаса и въздъхна. — Положението е толкова нелепо. Няма начин да се избегне, иска ми се да знам какво прихвана Гарвин, че ни сервира изненадата по този начин. — Трябваха й усилия, за да се спре. Усмихна се вяло. — Съжалявам. Последните двадесет и четири часа не бяха леки. Не искам да засягам когото и да било.

— Няма нищо — каза Ани, — разбирам те.

Джон Линууд изправи рамене и видимо си отдъхна. Загубил баща си и единственото си дете преди пет години, той бе хубав мъж, осъзна Ани; доста по-хубав от по-малката сестра въпреки, че не притежаваше нейното излъчване, свободен дух и пълното безразличие към оценката на другите.

— Вчера не можах да прекарам достатъчно време със Сара — добави той. — Моля ви, предайте й това, госпожице Пейн. Тя сега е художничка, нали? Така ми каза снощи. Добра ли е?

Ани кимна.

— Мисля, че да. Мисля, че е много добра.

Явно остана доволен от думите й.

— В такъв случай се радвам за нея.

— Е, аз не смятам, че нея я е грижа дали другите я смятат за добра. Най-важното е, че намира смисъл в работата си.

Джон Линууд вдигна дебелите си, прошарени вежди и изведнъж заприлича на сестра си — вещ, проницателен.

— Има значение за нея, госпожице Пейн. Повярвайте ми. Сара иска да я хвалят и да й обръщат внимание. — Думите му прозвучаха съвсем реалистично, без следа от язвителност или яд. Той извади визитна картичка и като взе химикалка от бюрото, написа два допълнителни телефона. — Можете да се обадите на един от двата номера по всяко време на денонощието, за да се свържете с мен или със Синтия. Не се притеснявайте да го направите.

Ани взе визитната картичка.

Семейство Линууд се приготвиха да тръгват, но Джон се спря и се обърна назад. Очите му, не толкова ясни, колкото тези на Сара, се вгледаха в нея проницателно и продължително.

— Искам да знаете, госпожице Пейн, че оценяваме това, че сте се сприятелили със сестра ми. Преживяла е няколко трудни години. За всички ни беше така. Виждам, че е станала ексцентрична. Не искам, обаче, тази нейна странност или познанството ви с нея да ви навреди по някакъв начин. — Двойственото му отношение към сестра му ясно се усещаше, но той все пак се усмихна любезно на Ани.

— Благодаря.

Малко след като семейство Линууд си бяха тръгнали, Зуи се появи с димящи чаши билков чай. Днес бе облечена изцяло в черно. Огледа Ани замислено от глава до пети.

— Изглеждаш ужасно. Препоръчвам ти масло от розмарин. Пет капки във ваната, една на челото ти и веднага ще се освежиш.

Ани изохка.

— Не желая да се освежавам, искам да си легна и да спя дни наред. Това е най-странната седмица в живота ми.

— Изключваш дори и седмицата, през която бурята отнесе дома ти?

— Това не бе странно. Беше резултат от природен феномени.

— Е, разполагаш с около пет минути, за да ми разкажеш всичко. Помощничката ми е на работа, но ще се наложи да се върна в магазина. Не можем да си поемем дъх от работа — предполагам, благодарение на шума около теб и скандалните ти занимания. Наистина ли си поддържала връзка със Сара Линууд през цялото това време?

Ани кимна и се свлече на един стол с висока облегалка, Зуи направи гримаса, уж бе обидена.

— Не те е срам, че не си ми казала. Не че не се досещах, че спотайваш нещо. Както казвам на децата си — аз всичко знам. И така. Сара Линууд се е завърнала, наела те е да купиш портрета на племенницата й, който е рисувала, Вик Денардо я търси, Гарвин Макри търси Вик Денардо и ето ни и нас.

— Теб нищо не те заплашва — информира я Ани.

— Да съм те питала?

— Не, но…

— Забрави го тогава. Ами взломът?

Ани й разказа в подробности за случилото се предишната нощ. Оказа се, че не само носът на Зуи бе чувствителен. Тя се вгледа в Ани, без дори и следа от безгрижното й настроение.

— Гарвин Макри — отсече тя многозначително.

— Какво за него?

— Не се противи, Ани. Не ти подхожда. Прехвърчат ли искри между вас двамата?

Ани се размърда на стола. Чувстваше се като притеснително дванадесетгодишно дете пред погледа на Зуи.

— Предполагам, да.

Зуи се смръщи.

— Това добре ли е или зле?

— Да ти кажа честно, не знам. Гарвин би сторил всичко, за да се добере до Вик Денардо. Не искам да кажа, че ме използва…

— Но би го направил, ако се наложи.

Ани усещаше как очите й парят от умора. Спомни си изминалата нощ, страстта му, нежността му. Но една част от него си оставаше скрита, недосегаема, някъде в някое тъмно и недостъпно място.

Зуи въздъхна и се запъти към вратата. Посочи Ани с пръст.

— Заеми се със себе си. Няма да промени Гарвин Макри, но така поне ще можеш да се изправиш срещу него свежа, което, опасявам се, ще ти бъде нужно.

Изниза се през вратата преди Ани да събере сили да й благодари. Разрови чекмеджето, където държеше различни шишенца, на едно от тях пишеше розмарин. Отвори го и го помириса. Ухание на мента. Е, можеше и да свърши работа. За всеки случай, обаче, си свари кафе. На кофеина имаше повече доверие.

След половин час се обади Гарвин.

— Всичко е наред — каза той. — Исках да ти кажа, че Ото е настанен. Изглежда е в добро настроение. Според мен много ще му хареса на кея. Двамата с Юма ще си допаднат. А ти как се справяш?

Тя веднага го осведоми за обаждането на Вик Денардо, спомена и за посещението на семейство Линууд.

— Ами снощи — каза той и млъкна за момент. — Добре ли си след снощи?

— Да. — Осъзна, че бе стиснала телефона здраво. — А ти? — Беше убедена, че той се усмихна.

— Не. Не мога да престана да си мисля за довечера.

След изтощително тичане и един час в салона си за упражнения, Гарвин се изкъпа в една от баните на долния етаж, тъй като Ото бе окупирал банята му горе.

Ободрен, облечен и изкъпан, Гарвин се почувства в отлична форма. Провери къщата си, за да се увери, че бе добре осигурена срещу поразиите на Ото.

Макар че нищо друго не му оставаше, освен да поеме риска. Запъти се към вратата и забеляза Джон Линууд, който тъкмо слизаше от колата си, паркирана под една сянка. Беше сам, Синтия я нямаше. Тръгна към Гарвин с протегната ръка.

— Идвам в неподходящо време — каза, докато се ръкуваха.

— Няма проблем. Какво става? Можем да влезем…

— Няма нужда, ще ти отнема само минута. Исках да говоря с теб след вчера. Аз… бе неочаквано за мен да видя Сара. Сигурен съм, че ме разбираш. Последните пет години… — Млъкна смутен, погледът му бе премрежен. — Толкова се е променила.

— Така е.

Впи поглед в Гарвин.

— Да не смяташ, че може да има съмнение?

— Външно, не. Сара е много променена. Преди пет години би се метнала отнякъде, отколкото да я видят в яркочервено кадифе. В душата си обаче — не съм сигурен дали не е същата Сара, само че без превземките и задръжките на семейство Линууд. — Забеляза как Джон се стегна, готов да противоречи и сви рамене. — Не че съм я познавал чак толкова добре.

Джон малко се отпусна.

— Може би никой от нас не я познаваше. Виж, исках също да ти кажа, че аз… че двамата със Синтия… не ти се сърдим, че ни домъкна Сара снощи. Бил си в неловко положение. Разбирам го. — Въздъхна. Изглеждаше изтощен, по-стар отколкото всъщност бе. — Ани Пейн наистина е една невинна жертва, забъркана в тази каша, нали?

— За нея нещата не стоят така. Иска да представя творбите на Сара.

— Така и разбрах. И ти ли мислиш, че Сара е добра?

Джон запази самообладание и отвърна:

— Разбирам.

Прокара ръка през оредяващата си коса, нервен жест, който издаваше, че хладнокръвието му се изчерпва.

— Господи, надявах се да не отваряме тази страница от живота ни отново. Надявах се просто да продължим нататък…

— Знам, Джон, но докато убиецът на Томас и на Хели не получи заслуженото…

— Да върви по дяволите правосъдието! — Пристъпи напред, наситеносините му очи проблясваха ядно, бе стиснал юмруци. — Гарвин, вече изобщо не ми пука за правосъдието. Баща ми и дъщеря ми са мъртви. Правосъдието няма да ми ги върне. Правосъдието няма да ми осигури покой или удовлетворение. Споменът за тях не ме задължава да търся правосъдие.

— Ами ти самият?

— На себе си дължа покой. — Енергията го бе напуснала и той оклюма. — Спокойствие.

„Както и нов живот със Синтия“, помисли си Гарвин.

— Заслужаваш го, Джон. Господ ми е свидетел.

Очите му се насълзиха, и той извърна глава.

— Не искам да се ровя в миналото. Не виждам смисъл. Ако знаех, че изнасянето на търг на картината ще доведе до това, щях собственоръчно да я изгоря.

— Сара вече бе в града. Не картината я накара да се върне. Тя просто ми подсказа, че е в Сан Франциско. Смятам, че Сара е решила да се завърне у дома.

Джон тъжно поклати глава.

— Сгрешила е.

Покри очите си с ръка и отстъпи назад, сякаш залиташе. Не плачеше, но Гарвин усещаше болката, терзанието му, което бе толкова дълбоко, че извираше от душата му.

Замря на място и впери поглед в бившия си тъст. Изведнъж кръвта му буквално замръзна във вените му.

— Джон?

— Господи… не мога…

Със секнал дъх, Гарвин пристъпи към него.

— Джон.

— Не мога!

— Мили боже — прошепна Гарвин. — Смяташ, че Сара е извършила убийствата.

Джон прокара ръка през лицето си и я отпусна. Кожата му бе с цвят на пепел. Погледът му изглеждаше уморен и измъчен. Устните му трепереха.

Гарвин бе получил отговор. Едно бе на него да му минава през ум възможността Сара Линууд да е замесена в убийствата, а съвсем друго — собственият й брат да я подозира.

— За бога, Джон. Да не смяташ, че тя е дръпнала спусъка?

— Надявам се да греша. — Гласът му бе пресипнал като на старец. — Не знаеш само колко се надявам да греша.

Знаеше. Самият той бе имал подобни съмнения.

— Имаш ли причина…

Поклати глава.

— Нищо конкретно.

— Мислиш ли, че и Вик Денардо смята така? Ако е невинен…

— Възможно е. Не знам. — Изкашля се, докато си събере мислите. — Не знам нищо друго, освен че това семейство изстрада достатъчно. Аз изстрадах достатъчно.

Бе загубил баща си и единственото си дете и поне така мислеше, бе изгубил и единствената си сестра: връзката й с Вик Денардо, хазарт, дългове към рекетьори, петгодишно изчезване, а и сега завръщането на жена, която вече не познаваше.

— Синтия знае ли за твоите подозрения? — тихо попита Гарвин.

— Не, нямам сили да й кажа. Смятам, обаче, питам се дали и на нея не й е хрумвало същото.

— Ами ако грешиш и не е Сара?

— Престани, Гарвин, моля те. Както и да е, просто кажи на Сара да се върне там, където е живяла през последните пет години. Няма да й попреча.

— Джон…

Той вдигна рязко глава.

— Хели не би го искала. Не би искала никой от нас двамата да се измъчва така.

— Джон, тук не става въпрос за Хели, а за истината.

— По дяволите истината!

Кръвта на Линууд все пак се обади и той овладя чувствата си, постави маската на достойнство, възвърна самообладанието си, сякаш изобщо не бе обвинявал сестра си в убийство. Изправи рамене и когато отново погледна Гарвин, очите му бяха ясни и спокойни.

— Съжалявам. Постъпи както смяташ за редно, Гарвин. Няма да ти преча. Имаш си собствени принципи и собствена съвест, които да следваш. В този случай, обаче, не съм сигурен дали правосъдието вече не е раздадено.

Гарвин си представи как Сара Линууд влиза куцайки в залата предишната вечер, облечена в червеното кадифено сако, с изпито лице и неприкрита непоносима болка. Разбираше мисълта на Джон, но въпреки това поклати глава.

— Правосъдието не значи наказание — отсече той.

Джон бе тръгнал към колата си. Обърна се назад насред каменната пътечка. Лицето му се изкриви от терзание.

— Не бих понесъл още истини, Гарвин. Просто не мога.

Започна да се спуска лека мъгла. Гарвин изчака тъста му да си тръгне преди сам да потегли. Стана му студено и безпокойството зачовърка съзнанието му. Джон Линууд не само се съмняваше в собствената си сестра, а бе убеден, че тя е наела Вик да извърши престъпленията и след това хитро го е натопила пред полицията.

Каква дяволска каша! Гарвин знаеше, че може да обърне гръб на истината и да избяга от нея.

Джон бе прав за едно: истината нямаше да върне Томас Линууд или Хели Линууд Макри.

В късния зимен, съботен следобед, улица Юниън бе претъпкана и му се наложи да обикаля двадесет минути преди да намери място за паркиране. Трябваше да извърви три пресечки до галерията на Ани. Светлокосата й собственичка енергично метеше двора. Дори и на смрачаващата се светлина косата й блестеше, небрежно прибрана назад, немирни кичури прикриваха лицето й. Гарвин прогони от мислите си образа й от предишната нощ. Налагаше се, иначе край на трезвите размишления.

— Приключваш ли? — попита той.

Тя се обърна с метлата в ръка и се усмихна.

— Почти. Днес тук и при Зуи се изсипаха стотици посетители.

— Може би няма да ти се налага още дълго да метеш и да се грижиш за цветята.

— Мен това не ми пречи. Хазяинът ми предложи доста изгодна сделка. Има по-лоши неща в живота.

Тя събра купчината с лопатата и я занесе заедно с метлата в галерията. Гарвин забеляза празните места по стените и рафтовете и реши, че явно денят е бил успешен.

Готвеше се да я попита, когато Етан Конингер нахлу в галерията.

— Гарвин, господи, току-що разбрах за взлома снощи. — Бе облечен неофициално, с рипсени панталони, риза с дълъг ръкав и мокасини, но изглеждаше нервен и притеснен. — Ани е добре, нали? Никога нямаше да я оставя, ако имах представа какво я очаква.

— Добре е — каза Гарвин.

Тя излезе от задната стаичка, като втриваше бял крем върху ръцете си.

— Нямаше начин да знаеш. — Етан не обърна внимание на думите й.

— Чувствам се ужасно, за това, че те оставих. Вижте, не искам да ви задържам. Исках само да намина, да се уверя, че си добре. Сара се прибра нормално снощи, нали?

— Беше изморена — каза Гарвин, — но иначе нищо й нямаше.

— Каква странна вечер. Господи. Но в крайна сметка, това може би не е мой проблем. — Прокара ръка през тъмната си коса и оправи очилата си. — Е, спокоен съм, че всичко е наред.

Ани се усмихна.

— Благодаря ти. От полицията не намериха никакви полезни доказателства — никакви отпечатъци или свидетели — но Ото е добре и, за този момент, това ми стига. Наистина, ти не можеше да направиш нищо. Белята вече бе сторена, когато пристигнахме.

— Но, ако онзи, който е нахлул те е чакал… ако бяхме пристигнали малко по-рано…

— Уцелили сме момента — благосклонно каза Ани.

— Предполагам. — Етан се обърна към Гарвин и после отново извърна поглед към нея. „Нервен е“, помисли си Гарвин. Предишната вечер не се вписваше в представата на Етан Конингер за хубав живот. Работата за семейство Линууд предполагаше, че съдържа минимално напрежение и максимални облаги. Потърка врата си. — Дали от полицията наистина смятат, че Вик Денардо е замесен?

— Оставят си отворени вратички — каза Ани.

— Копелето. Господи, мисля си за това и… — Замлъкна, въздъхна тежко и се обърна към Гарвин. — Сигурно ти е ужасно тежко. Ако някой път ти се прииска да поплаваш, за да забравиш тревогите, само ми свирни.

— Благодаря, ще го направя.

Намигна окуражително на Ани и си тръгна. Тя приключи с прибирането, а Гарвин наблюдаваше ловките й движения и усети задоволството й. Правеше това, което обичаше. Искаше галерията й да има успех, защото й харесваше да я управлява, да подрежда творбите, да следи финансите, да представя нови творци на хората. Би й харесало дори да бърше прах, да полива саксиите с теменуги и циклами, да мете, да наторява. Като я гледаше, си спомни за годините в училище, а след това и света на финансите, когато бе попивал всяка подробност, всяка частица, която можеше, обичаше дори скучните и сухи задачи в професията си. Не само самочувствието го тласкаше напред, но и страстта към самата работа.

Ани намина да каже довиждане на Зуи Съмър и се приготви да тръгва. Махна шнолата си и пусна косата си, когато излязоха на улица Юниън, все още претъпкана и добре осветена в зимната вечер. Мъглата си бе същата, но поне не валеше дъжд.

— Хайде първо да видим Сара — предложи Ани.

— Съгласен съм.

Решителното й изражение издаваше, че не я интересува неговото мнение.

Тя влезе в едно кафене за капучино и бишкоти и след пет минути вече се бяха запътили към улица Маркет.

— Относно снощи — каза Ани и отхапа от бишкотата.

— Ани, ако искаш да забравим за снощи…

Тя обърна поглед към него.

— Ти това ли искаш?

Той я погледна бегло.

— Не става въпрос за моите желания.

— Така ли? В такъв случай нека ти кажа, че снощи не легнах с теб от състрадание или объркване. Бях съвсем наясно какво правя. Ако съжаляваш за нещо, то това си е твой проблем.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Не съжалявам за нищо. — Всъщност за едно съжаляваше — трябваше да остане при нея и да я люби цяла нощ. — А ти?

Тя поклати рязко глава.

— Ани, когато бурята отнесе къщичката ти, ти какво направи?

Тя сбърчи вежди.

— Как така какво направих? Гарвин, какво общо има това с темата?

— Побесня ли, побърка ли се от яд? Вика ли, подивя ли, мята ли големи камъни в морето? Какво стори?

— Продължих напред.

— Аха.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто не съм изненадан. Ти си човек, който оцелява, Ани. Природата обаче ти е нанесла дяволски удар. Не побесня ли?

— Естествено.

— И как реагира?

Тя се почувства неудобно. Такива теми, забеляза Гарвин, я притесняваха. Бе свикнала да таи болката си, да не я споделя с никого.

— Опитах се, доколкото мога да не си го изкарвам на приятелите си, на застрахователния си агент или на Ото. Случилото се с дома ми не бе тяхна вина. Така че, когато се почувствах безпомощна, бясна и започнах да се самосъжалявам, аз… — Замлъкна и го погледна. — Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Да.

— Добре тогава. Сядах на скалите пред мястото, където се бе намирала къщата. Ходех там малко преди залез-слънце, наблюдавах как то се скрива, а след това как изгряват луната и звездите. Посрещах и зората на новия ден. Нищо не може да се сравни с това да наблюдаваш изгрева в Мейн. Когато слънцето най-сетне се покажеше на небето, се връщах в града — бях отседнала при едни приятели — изкъпвах се, поспивах и след това се заемах със задачите си. Нещо в миговете преди залеза и преди изгрева ми даваше силите, които ми трябваха, за да продължа напред.

— Повече помага от мятането на камъни в океана — отбеляза Гарвин.

— Не знам, може би въздействието е същото. Когато метнеш камък в океана, трябва да приемеш, че нямаш никакво влияние, че си в негови ръце и трябва в крайна сметка да го приемеш и да продължиш с живота си.

— Не, Ани, не е същото. Да мятам камъни не ми помага да се примиря с капризите на природата, а е начин да се освободя от целия гняв и яд, които кипят в мен, да изразходвам натрупаната енергия. Днес вдигах щанги, докато едва не се пръснах. Ето това е същото. — Погледна я критично, и каза: — Залези.

Тя му се усмихна, необезпокоена.

— И изгреви.

Гарвин си я представи на някоя скала на брега на Мейн, увита в одеяло, необезпокоявана от страхове за опасни нощни твари, вглъбена в посрещането и изпращането на нощта, само за да овладее гнева си. Вместо да остане депресирана от своята незначителност и зависимост от природата, тя винаги успяваше отново да събере сили.

В този миг той разбра, че се бе влюбил в Ани Пейн.