Ан Харъл
Изгрев за двама (10)

Девета глава

Ани донесе пресни, топли канелени кифли за сутрешното угощение със Зуи. Бяха решили да се поглезят, преди да се впуснат във вътрешността на деловите ангажименти. Може би това щеше да я върне към дребните радости на живота. Ето това си бе представяла, за това бе мечтала по време на дългото пътуване на запад — кифли, приятели, приятни разговори, слънчево утро в Сан Франциско. А не престъпления, не стари семейни вражди. Е, разбира се, нямаше нищо против да се влюби в мъж, сексапилен и интересен, макар и твърде упорит, какъвто бе Гарвин Макри.

Докато кафето се вареше, Ани изнесе саксиите си с теменуги, циклами и бръшлян, измете двора и хвърли едно око на растенията от двете страни на тухлената пътечка. Бе оставила вратата на галерията широко отворена, но Ото остана да чака Зуи вътре, застанал близо до кифлите.

— Явно сте добра градинарка — каза мъжки глас зад нея. Ани рязко се извърна и мъжът, който се бе вмъкнал в галерията в неделя — Вик Денардо — й се ухили.

— Хубави цветя — добави той. — Изглеждат прекрасно.

— Благодаря — промърмори тя.

Отново бе облечен с черни дънки и бяло поло, и Ани мигом осъзна защо Сара Линууд бе хлътнала по него. Бе здрав и мускулест и излъчваше някаква животинска чувственост, на която не можеш да устоиш. Ани си избърса ръцете, забелязвайки, че посетителят я оглежда. Бе облечена с панталони от габардин и светлосиня блуза от пясъчна коприна, бе се напръскала с няколко капки от един парфюм, който Зуи й бе подарила. Уж действал успокоително и тонизиращо.

Тя се изкашля, опитвайки се да не се поддаде на вцепенението.

— Ами… какво мога да направя за вас?

— Същото, както и преди. Кажете ми къде мога да намеря Сара Линууд?

Тъмният му, безизразен поглед противоречеше на любезния тон. Ани приглади косата си назад, като се успокояваше, че той може би се опитва да я накара да проговори, използвайки единствения познат нему метод. Но не би я заплашил — физически или с думи — на публично място. Зуи щеше да дойде скоро. Или клиенти. Или минувачи. А и Ото беше вътре.

— Съжалявам — каза тя. — Не мога да ви помогна.

Той поклати глава и сви устни в отказ да й повярва.

— Глупости. Тя е тук. Трябва да е тук. Сигурен съм. Проверих във всички квартали, в които ми е казвала, че би искала да живее, ако не беше от семейство Линууд. Не открих нищо. — Той вдигна рамене. — И ето ме тук.

— Казах ви, съжалявам. — Без да обръща внимание на треперещите си колене, Ани мина бързо през двора към галерията. Погледна назад към посетителя си. Със сигурност бе Вик Денардо. Той дори имаше вид на морски пехотинец.

— Това не е мой проблем. Наистина не мога да ви помогна.

Той я последва, без дори и следа от раздразнение или търпеливост — или каквото и да било — в тъмния му поглед.

— Искате да кажете, че не желаете — спокойно каза той. Усети как я побиват тръпки от страх, но Ото се появи на прага на галерията, с дръпнати назад уши и сбърчено чело. Изръмжа ядосано, докато проучваше посетителя. Излезе на двора и започна да го души. Непознатият не помръдна от мястото си. Пое си въздух и след това изтърси:

— От деня, в който дойдохте тук все се питам… не сте ли Вик Денардо?

Погледът му остана непроменен.

— И какво, ако съм?

— Полицията ви търси, за да ви разпита.

— Да виждате полицаи наоколо?

Тя се зае със саксиите с теменуги, само и само да прикрие нервността си. „Зуи ще дойде скоро. Този човек, който и да беше той, не би ме нападнал посред бял ден.“ Тя се изправи, усещайки все още погледа на Вик Денардо. Изведнъж й се прииска Гарвин Макри да се появи изневиделица на пътечката.

— Вижте какво — каза тя, — не знам защо смятате, че знам нещо за Сара Линууд. Само купих портрет, който тя е нарисувала.

Той се изхили.

— Наистина сте самата невинност, докато се скъсвате от лъжи. И как така се мотаете с Гарвин Макри? И той ли иска да го заведете при Сара?

Ани преглътна нервно, без вече да й пука дали издава тревогата си. Ръцете й се разтрепериха, дори и коленете й, когато осъзна значението на думите му.

— Откъде знаете, че познавам Гарвин Макри? Да не сте ме следили?

— Не, иначе щях да знам къде се е покрила Сара. Само проучвам оттук-оттам.

Ани извика Ото до себе си и го накара да седне.

— Настоявам да напуснете. Нямам какво да ви кажа. Ако ви хвана да ме следите, ще извикам полиция.

Той се ухили.

— Не се плашиш лесно, а? Добре, малката, както искаш. Но кажи на Сара, че все някога трябва да се изправи пред мен. Тя си знае какво е направила.

Ани прехапа устни. Той направо си бе признал, че е Вик Денардо, главния заподозрян в две жестоки убийства. Ще се наложи да съобщи на полицията, няма как. Това бе единственият разумен ход. Казваш им всичко и ги оставяш да се оправят със семейство Линууд и с Вик Денардо.

Както и с Гарвин Макри.

— Никого не съм убивал — каза Вик Денардо.

— Не мен трябва да убеждавате.

— Двамата с теб, малката, се забъркахме в една голяма каша, когато се хванахме със Сара Линууд.

Ани прокара език по устните си.

— Не съм казвала, че я познавам.

Той се залюля на пети и в тъмния му, безизразен поглед проблесна шеговита искрица.

— Не се отказваш, признавам. Добре, скъпа, но ако не си купила картината по поръчка на Сара, тогава къде е тя?

— На безопасно място. Не е нито в галерията, нито в апартамента ми. — Тя си пое дълбоко дъх, проклинайки ситуацията, в която бе изпаднала. — Местонахождението й всъщност изобщо не е ваша работа.

Той се канеше да продължи разпита, но в двора се появи Зуи, насред облак от черно и слонова кост.

— Здравей, Ани. Вече усещам кафето. Купи ли кифли? Какви са? Не, не ми казвай. Нека да отгатна. — Тя притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Не. Ще трябва да вляза вътре — оттук усещам само цветята и кафето.

Ани успя да се усмихне вяло. Не желаеше да въвлича Зуи Съмър в една непрекъснато задълбочаваща се, дори опасна ситуация.

— Канелени са. Сложих ги на бюрото, където Ото не може да ги стигне. Идвам след минутка.

Вик Денардо дори и не погледна към Зуи, която се беше навела, за да огледа един току-що цъфнал хибискус. Бе приковал поглед в Ани.

— Предай на Сара, че ще се видим.

Ани не каза нищо от страх, че още едно упорито отричане — още една лъжа — би го изкарала извън контрол. А пък ако той не избухнеше, то бе съвсем възможно тя да го направи.

— Предай й.

Без предупреждение, той се завъртя и с маршова стъпка мина по пътечката и излезе на улица Юниън. Би изглеждал не на място сред скъпите магазини и красивите сгради във викториански и едуардски стил, но явно не му пукаше.

Единственото, което го интересуваше, бе да открие Сара Линууд.

Зуи застана на вратата и погледна назад, сбърчила чело от загриженост.

— Това пък какво беше?

Ани направи гримаса.

— Нищо особено.

— Сигурна ли си? Бледа си като платно, Ани. Трябва да се видиш…

— Добре съм.

— Глупости — тихо каза Зуи.

Ани сви треперещите си ръце на юмруци, а сега, когато заплахата от присъствието на Вик Денардо премина, от адреналина й се размекнаха колената. За момент й се стори, че дори може да припадне.

— Ани… — Зуи й докосна ръката.

Не бива да се предавам, каза си тя. Не трябва. Събра сили и се обърна към Зуи.

— Трябва да свърша една работа. Вземи си кафе и кифла. Ще се върна.

— Кога?

— Не знам. След час може би.

— Виж, нямам навика да изкопчвам информация от приятелите си, но имам усещането, че това има връзка с проклетата картина, която купи на търга. За бога, Ани — та ти се разпадаш. — Когато Ани започна да я успокоява, Зуи я прекъсна с рязко поклащане на главата, и в миг на прочувственост Ани осъзна, че бе открила първата си истинска приятелка в Сан Франциско. — Не ми обяснявай. Отивай и си свърши работата. Недей да бързаш. Днес имам кой да ми гледа магазина. Мога да наглеждам галерията за няколко часа.

— Зуи, не бих могла…

— Знам, че не би могла. А сега тръгвай. — Тя съумя да се усмихне, въпреки че погледът й бе разтревожен. — Просто се опитвам да се докопам до кифлата ти.

Ани се опита да й отвърне на усмивката, но знаеше, че не беше съвсем убедителна.

— Можеш да я вземеш. Благодаря, Зуи. Длъжница съм ти. Ще оставя Ото тук, в случай, че онзи се върне, стига да нямаш нищо против. Ако пак се появи, просто пусни Ото срещу него — и се обади на полицията, нали?

— Речено, сторено — безизразно каза Зуи, а в погледа й се четяха хиляди въпроси.

Ани трябваше да се върне пеша до апартамента, за да вземе колата, но раздвижването й помогна да се успокои. Беше слънчево и ясно, бе пленително да се кара по моста Голдън Гейт, и тя усети, че едвам сдържа сълзите си — прииска й се живот, различен от нейния. Тесният й апартамент, малката й галерия, тънките корени, които бе пуснала в Сан Франциско. Бе положила толкова усилия, за да се задоволи с тези неща. Но сега, когато слънцето блестеше по повърхността на залива, когато човек, търсен за две убийства от преди пет години я тормозеше, тя сякаш не можеше да се въздържи да не й се прииска нещо повече от това. Съпруг, дете, усещане, че принадлежи някъде — неща, които не бе и помисляла да признае, че желае.

— По дяволите — промърмори тя под носа си, докато минаваше през живописните улици на Марин. Тя подсмръкна и избърса сълзите от страните си с ръка. Толкова мразеше да се самосъжалява. Това никога не й помагаше да напредне, а само я връщаше там, откъдето бе започнала. Беше оптимистка и прагматически настроена по душа. Не се оплакваше и не хленчеше.

Обаче, докато караше по красивия, облян в слънце булевард, който извеждаше от Саусалито, не можеше да си спомни друг момент, когато да е била толкова самотна.

Тя сви по тесния, дълъг път към кея на Гарвин и видя лодки, мъже и няколко жени, две просещи черни кучета, ято чайки. Гарвин, обаче, не се виждаше. Ани сви на паркинга, стиснала здраво кормилото, докато търсеше неговата кола. Ала така и не я откри. И представа си нямаше дали Гарвин си бе вкъщи или бе излязъл с лодката. Мина й през ум, че всъщност не бе наясно как Гарвин Макри прекарва дните си.

Тръгна си от кея, без дори да е убедена, че желае да го види, без да проумява защо бе дошла тук, вместо да се обади на полицията веднага след посещението на Вик Денардо. Не разсъждаваше трезво и това я плашеше. Като си пое дълбоко дъх, за да дойде на себе си, тя се отправи към Белведере. Трябваше да подреди мислите си, трябваше й план.

Само веднъж зави в грешната посока, преди да спре пред алеята на Гарвин. Щеше да провери дали си бе вкъщи. Ако беше там, щеше да му каже за посещението на Вик Денардо и за намерението й да се обади в полицията. А пък ако го нямаше, щеше да се върне на кея при Майкъл Юма, който след това щеше да уведоми Гарвин. После ще се върне обратно в Сан Франциско, за да се обади.

„Това е то, помисли си тя, планът е готов.“

Успокоена, тя излезе от колата и тръгна по пътечката към входната врата на Гарвин. Въздухът беше чист и приятно хладен, по-хладен от този в града. Катеричките си играеха по дърветата сред зеленината. Беше толкова тихо, толкова спокойно.

— Няма го.

Тя рязко се обърна и за малко не се строполи на земята от уплаха.

Вик Денардо тръгна бавно по пътечката.

— Този път си нямаш куче, а малката?

— Да не сте ме проследили? — едва продума тя. Чувстваше, че се задушава.

— Не. Изпреварих те.

— Колата ви…

— Скрита е. Хитро, а? Интересно, тичаш при Гарвин Макри след нашия разговор. — Обходи я с поглед от глава до пети. — Вие двамата да не въртите нещо?

— Господин Денардо…

— И той ли мисли като теб? Смята, че Сара ме е наела да пречукам баща й. А когато Хели е разбрала, съм очистил и нея, за да не проговори. Старият Томас беше голям инат, признавам. Не бих желал да съм му дете. Хели обаче го въртеше на пръста си. — Той примижа срещу Ани. — Студено ли ти е? Цялата трепериш.

Тя стисна здраво челюсти, за да не тракат зъбите й.

— Добре съм.

— Е, и заведе ли Гарвин при Сара?

— Не ми е приятно да повтарям, но…

— Не можеш да ми помогнеш — довърши той небрежно. — Привлекателна жена като теб, новодошла в града — мога да се досетя, че напълно би хлътнала по тип като Гарвин Макри. Той си бе проклето копеле още от едно време. Не съм си и мислел, че ще се откаже от бизнеса, за да се захване с глупавия яхтклуб. Очевидно гузната съвест си е казала думата.

Ани присви очи и се втренчи в него.

— Защо да е гузен?

Вик Денардо вдигна рамене и тя отново забеляза, че въпреки непринуденото му поведение, погледът му си оставаше непроницаем.

— Естествена реакция. Жена му е убита. Той я открива. — Залюля се на пети, явно пет пари не даваше, че Ани може да му се нахвърли или да го удари по главата с камък. — Не си ли се питала какво е търсил там през онази нощ?

— Къде?

— В къщата на семейство Линууд.

— Според вестниците е отишъл да търси жена си, когато не се е прибрала.

— Май си доста информирана, а?

Тя едва-едва сви рамене.

— След като, без да искам се озовах насред кашата реших, че би било добре да проуча фактите.

Той кимна замислено с глава.

— Питам се дали бракът с Хели щеше да е щастлив?

— Това определено не е моя работа…

— Нито пък моя. Но това не означава, че не мога да правя догадки. Ти не си ли се замисляла?

— Вижте — каза тя, без да знае какво друго да каже. Прехапа устни и погледна часовника си. — Трябва да се връщам в галерията. Щом искате да висите тук и да чакате Гарвин, ваша работа.

Мина покрай него със затаен дъх. Опита се да крачи самоуверено, все едно и през ум не й минава, че той ще я спре.

Ала Денардо нито я докосна, нито отрони дума. Тя стигна до колата безпрепятствено. Когато отвори вратата и седна зад волана го чу да казва:

— Не съм убивал онези двамата.

Ани го погледна. Устата й бе толкова пресъхнала, че не можеше да преглътне.

— Тогава се предайте, за да ви разпитат. Ако сте невинен, няма какво да губите като проговорите.

— Да, бе. — Той направи гримаса и се приближи. — Можеш да седнеш на първия ред, за да гледаш екзекуцията ми.

Тя кимна леко с глава.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Кажи на Сара, че ще се видим.

— Не се отказвате, нали?

Погледът му остана прикован в нейния.

— Никога.

 

 

Ани завари Гарвин в галерията. Беше облечен с дебел памучен виненочервен пуловер и плътни панталони от брезент. Изражението му бе спокойно и самоуверено. Обля я поток от неконтролируеми противоречиви чувства, когато той излезе иззад бюрото й — облекчение, неловкост, желание, страх.

— Видял си се с Майкъл Юма, нали? — попита.

Той кимна, вперил поглед в нея.

Ани с нервен жест приглади косата си назад, опитвайки се да не издава паниката, която я тресеше от сутринта. След срещата си с Вик Денардо пред къщата на Гарвин, беше се отбила в яхтклуба. Майкъл Юма я бе накарал да разкаже всичко и бе обещал да се свърже с партньора си по мобилния телефон. Но тя не бе приела съвета му да остане на кея. Трябваше да се върне в галерията. Работата, кафето, Зуи, кифлите — дори метенето на двора — бяха за предпочитане пред това да седи в магазина на кея и да чака Гарвин Мак да се появи. Имаше нужда от собствения си свят, колкото и нестабилен да беше той.

— Къде е Зуи? — попита тя.

— Върна се в магазина си. Казах, че ще наглеждам галерията, докато се върнеш. Според мен не ме изпуска от поглед.

— Умна жена.

Ани се усети, че говори машинално, без да мисли. Ото излезе от задната стаичка, протегна се и тя си го представи на скалите в Мейн. В съзнанието й изникна плахият изгрев над залива, чуваше гларусите, чайките и плисъка на вълните. Усещаше мириса на балсамовите клонки, на дивите пинии, на студения солен въздух.

— Ани — Гарвин докосна ръката й. — Седни. Зуи каза, че все пак ти е запазила кифла. Струва ми се, че имаш нужда от малко захар.

— Нищо ми няма…

— Естествено, че ти няма нищо.

Ани го погледна остро, но в поведението и в погледа не се долавяше снизходителност. Той й посочи един от високите столове зад полукръглото бюро. Тя заобиколи и седна, без да допира крака до земята. Нямаше клиенти. Вероятно Гарвин ги бе изплашил.

Гарвин сложи канелената кифла на салфетка пред нея.

— Зуи каза, че едва я е скрила от Ото.

Ани се усмихна вяло.

— Канелените са му любими.

— Също така спомена, че Синтия Линууд е минала оттук, преди аз да дойда.

— Горката Зуи. — Ани отчупи парче от кифлата. — Познавам я едва от няколко месеца, а ето че трябва да се занимава със семейство Линууд, с ротвайлери и с издирвани от полицията типове.

— Има вид на човек, който може да се справи отлично.

— Но това не е честно…

— Какво общо има тук честността?

Ани кимна, с вече подобрено от захарта и канелата настроение. Напрежението на Гарвин обаче витаеше във въздуха, беше почти осезаемо. А и защо не? Бе разговаряла с човека, когото той смяташе за убиец на жена си. След пет години Вик Денардо отново се бе появил.

Тя изтърси трохите от ръцете си.

— Искаш ли да ти разкажа всичко, което Вик Денардо ми каза?

— Когато си готова.

— Готова съм сега.

Потискайки емоциите си, тя описа с подробности двете си срещи с мъжа, за който не се и съмняваше, че бе Вик Денардо. Гарвин я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Остана прав, неподвижен и безмълвен. Ани не можеше просто да си говори и да се преструва, че него го няма. Той беше там. А и някак си у Ани се пораждаше увереността, че той винаги ще бъде до нея.

Когато тя свърши, Гарвин се задейства като вулкан и започна да снове напред-назад и да удря дланта си с юмрук — истинска неукротима планина от енергия.

Обърна се рязко към нея.

— Господи, какво егоистично копеле съм.

Това й дойде като гръм от ясно небе.

— Моля?

— Досега съм гледал само как да се възползвам от познанството ти със Сара, за да накарам Денардо да се появи. Съзнанието ми е било обсебено от единствената ми цел. Изобщо не ми е минавало през ум, че те излагам на опасност. Не съм се съобразявал с теб, с чувствата ти, породени от това безумно преследване.

— Напълно те разбирам. Жена ти…

— Хели беше моя жена, Ани. Вече не е.

— Но искаш убиецът й да си получи заслуженото.

Той заобиколи бюрото й, хвана я и я изправи на крака — погледът му минаваше през нея.

— Не и ако ти ще бъдеш засегната. — Гласът му бе нежен и състрадателен. — Или уплашена.

— Всъщност не се уплаших чак толкова. Не знам точно защо, но не бях. Денардо само малко ме притесни. Притежава някакъв чар. Разбирам защо Сара е хлътнала по него, не че му имам доверие, разбира се. — Докато Гарвин я прегръщаше, дори не беше сигурна дали и на себе си да вярва. — Сама докарах беля на главата си. Досещах се, че нещо не е съвсем наред, но бях алчна…

— Ани.

Тя не го чу.

— Щом зърнах творбата на Сара, това бе единственото, за което мислех.

— Ани. — Той сложи ръка на тила й и вплете пръсти в косата й. — Това няма значение. Ако пожелаеш да се върнеш в Мейн още тази вечер и да останеш с приятелите си докато историята не приключи, ще те кача на самолета. Ще наема някой да наглежда галерията. Каквото и да ми струва това.

— Не. — Тя поклати категорично глава, по този въпрос поне нямаше колебания. — Не, благодаря. Сега живея сама. Сама се забърках в тази каша и ще остана. Благодарна съм ти, че мислиш за мен…

— Не мислех само за теб. Мислех и за себе си. Ани… — Той въздъхна дълбоко, сложи ръце на шията й и прокара пръст по брадичката. Господи, тя направо се разтапяше. Гласът му стана още по-приглушен, снижен. — Изобщо не ми е минавало през ум, че бих позволил да се случи подобно нещо.

Разбираше го. Не беше нужно да й обяснява. Когато жена му бе умряла, той си бе обещал, че вече никога няма да се обвързва до такава степен с когото и да било, а сега имаше опасност да наруши обещанието си.

— И затова искаш да ме отпратиш — набързо каза тя.

— По-добре ще е, отколкото да гледам как страдаш от манията ми да открия Вик Денардо.

— Гарвин, не ти накара Денардо да се появи. Аз съм причината. Дори и да не бе предприел нищо след търга, той пак щеше да се появи. Не ти си причината той да ме потърси. Аз съм, защото аз сключих сделката със Сара. Не мога да побягна и да се скрия, само защото ще се чувстваш гузен, ако ми се случи нещо. — Усмихна се и добави весело: — Не че не съм поласкана.

— Ани…

— Нищо няма да ми се случи, Гарвин.

— Оптимистка си.

— Просто приемам нещата такива, каквито са.

Той прокара пръст по брадичката й и я погледна с дълбоките си и пленителни очи.

— А мен ще ме приемеш ли такъв, какъвто съм, Ани Пейн?

— Не мисля, че имам избор. — Гласът й обаче секна, издавайки чувствата й. Думите му — докосването му — от тях й се подкосяваха краката, завиваше й се свят от прекалено много мисли, от прекалено много противоречиви чувства.

— Знаеш ли, що се отнася до теб, нямам си никакво доверие. Не и сега. Усещам, че се нуждая от теб, а не съм свикнала с подобна мисъл.

Силните чувства в погледа му изчезнаха и той се засмя, целуна я леко и бързо отстъпи.

— Силна си, Ани. Признавам. Бих могъл да те целуна така, че да забравиш къде си — аз също, но със сигурност ще влезе някой клиент, а и като гледам в какво настроение е Ото, може да ми откъсне крака. — Той се усмихна горчиво. — Е, Денардо каза ли защо ме търси?

Тя поклати глава.

— Според мен той все още се опитва да разбере как аз се връзвам в картинката с теб и Сара.

— На Сара ще й кажеш ли?

— Редно е.

— А на полицията?

Тя преглътна. Обаждането в полицията бе важна стъпка, която бе отлагала с надеждата, че мускулестият мъж с прошарената коса не е Вик Денардо.

— Сигурно. Не мисля, че Денардо е оставил някакви следи, но те биха могли да имат улики, да разполагат с други части от мозайката. В такъв случай обаче, ще трябва да им кажа за Сара. Вероятно ще искат да говорят с нея.

— Може да запазят местонахождението й в тайна.

— Значи нямаш нищо против да се обадя в полицията, така ли?

— Не, защо да имам? — Той отстъпи и я погледна. — Ани, ако пипна Вик Денардо, ще го заведа в полицията. Останалото си е тяхна работа.

— Ами ако не той е убиецът?

Лицето му помръкна, като че ли се затвори в своя собствен свят, в който нямаше място нито за Ани, нито за другите. Преследваше цел и щеше да я изпълни. Нищо нямаше да му попречи. Нито Сара Линууд, нито Ани, нито той самият.

— Ако Вик Денардо не е убил Томас и Хели, добре — тогава кой?

Но някой все пак го е сторил.

Телефонният звън така я стресна, че все едно граната влетя през прозореца. Разтреперана взе слушалката и за малко да я изпусне, когато я доближи до ухото си.

— Зуи е — се чу от другата страна. — Ти да не се целува с Гарвин Макри?

Ани изпита такова облекчение, че почти се разсмя. Погледна към Гарвин, който все още я наблюдаваше съсредоточено. Все още усещаше топлата му целувка и докосване. С пламнали страни му обърна гръб.

— Не съвсем.

— Ти да не си полудяла?

— Възможно е.

— Разкарай го, Ани, затваряй магазина и идвай тук. Човекът си мисли само за едно-единствено нещо — за Вик Денардо. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Идвам след минута, а ти го разкарай. После двете с теб сърдечно ще си поговорим за семейство Линууд, за убийства и за мъже, неподходящи за нормални жени. Наистина.

Изсумтя и затвори, докато все още мърмореше. Ани, все още поруменяла, се усмихна на Гарвин, сякаш той бе чул казаното от Зуи.

— Беше Зуи. Идва насам.

— А, умната жена. Запозната е с репутацията ми. Работих усърдно, за да стана добър финансист, Ани. Сега също работя усърдно. Знаех какво да правя и го направих.

— Човек с мисия.

Той не се усмихна.

— Бях честен, но невинаги добър.

— Знаеш ли какво, Макри? Това всъщност не ме притеснява. Не съм направена от захар. Свикнала съм да приемам хората такива, каквито са, а не каквито аз искам да бъдат. В момента Вик Денардо е твоята мисия, не аз. Така че, докато се придържаме към това, проблеми няма да има.

Той се канеше да отговори, когато Зуи нахлу в галерията с гаванка в ръка, в която имаше някакво жълто-зелено вещество с неизяснен произход.

— Давай насам носа — каза тя.

Гарвин й се усмихна добронамерено.

— Остави превземките. Тръгвам си. — Обърна се към Ани с трезв и делови поглед: — В колко затваряш днес следобед?

— В петък е отворено до шест.

— В такъв случай, ще се върна преди шест. Ако Вик Денардо те следи, може би няма да е много хубаво да се прибираш сама.

Ани видя как Зуи притеснено вдигна вежди.

— Няма да е нужно. Ако щеше да ме насилва за нещо, днес имаше идеалната възможност да го направи в Белведере.

Зуи за малко не изпусна гаванката. Изражението на Гарвин стана непроницаемо.

— Ще дойда, Ани.

— Какво ще правиш днес следобед?

— Ще проверя дали Денардо не е оставил някакви следи у дома, после отивам на кея. Имам работа, която трябва да свърша. Реши ли относно полицията?

— Ако тя не се обади — каза Зуи, — аз ще го сторя.

Гарвин не й обърна внимание.

— Ако искат да говорят с мен, ще бъда или у дома или на кея. Ако не, остава си уговорката за шест часа.

Ани се сети, че довечера бе приемът в чест на фондацията Хели Линууд, ала Гарвин вече беше излязъл.

Зуи изсипа жълто-зелената помия в кофата под бюрото на Ани.

— Аз не бих се обадила на 911 — набързо каза тя. — По-скоро бих потърсила телефона на детективите от отдел убийства, които разследваха убийствата Линууд. Господи боже мой, Ани. Вик Денардо. Видях го със собствените си очи. Както и Гарвин Макри. Имаш ли си представа в какво си се забъркала?

— Едва започвам да разбирам.

— Господи. — Изморена, тя се тупна на един стол. — Хайде. Обади се на полицията. Аз ще изчакам.

— Зуи…

— Хайде, Ани.

— Не си запозната с цялата история.

— Господи, благодаря ти за дребните блага. — Грабна слушалката и й я подаде. — Обади се.

Вместо да се мъчи да търси номера, Ани просто набра информация. След две минути вече я бяха свързали, а след по-малко от час двама полицаи бяха пред вратата й.