Атанас Наковски
Без сенки (5)

5

Слънцето рано изгря в прозореца и аз дръпнах пердето. Сенките в стаята изчезнаха, светлината стана равна и безжизнена.

— Искаш ли да закусим заедно?

Облечена и сресана, Иванка като че ли изглеждаше вече по-строга. Опитах се да я прегърна, но тя не позволи, показа ми часовника. Часовникът смътно ми напомни нещо.

— Ако побързаш…

Изтичах да купя кифли и мляко. Закусихме прави, стояхме един срещу друг и се гледахме. Безсънната нощ не бе оставила никакви следи по лицето й, то бе все така чисто и спокойно, изпълваше ме с гордост и тъга. После оставих кифлата и чашата върху дъската на прозореца. Иванка нищо не каза и аз я целунах. Без да се отделя от мен, тя също остави чашата и кифлата. Целувахме се и аз не знаех откога стоим така. Нощта сякаш продължаваше, макар да бе съмнало, камионите разтърсваха сградата, трамваите свежо и бодро скриптяха на завоя. „Не — мислех аз, — ние самите сме измерение, където две тела спокойно заемат едно и също място в пространството и времето…“ От нея лъхаше на близост и постоянство, аз вече можех да видя нощите, които ни предстоеше да прекараме заедно.

— Господи! — уплашено възкликна тя. — Закъснявам!

И докато говореше, посегна към чантичката, но се върна и погледна косите си в огледалото.

— Целуни ме бързо, защото закъснях! Бъди смел!

Равната светлина без сенки ме гнетеше, сякаш бях попаднал в неподвижен свят без посоки. Дръпнах пердето настрани и в същия миг някъде удари осем. Сърцето ми лудо заби и чух звънеца. Когато излязох да отворя, вън нямаше никого. Стълбището беше трезво и делнично, мократа мозайка блестеше, отдолу идваше шум и затвореното пространство го усилваше като фуния.

Дерменджиев пристигна в осем и половина. Той не беше сам, с него дойде и директорът. И двамата изглеждаха загрижени, но в изражението на Дерменджиев продължаваше да ми прави впечатление стереотипността. Той седна, без да го каня — вчера не бе посмял да стори това! — погледна кифлите и чашите и ми смигна:

— Как сме днес?

— Както обикновено.

Той пак погледна кифлите и чашите.

— Всичко ли излиза двойно във вас?

Не можах да го разбера веднага.

— За всяко измерение по закуска, а?

Подобен въпрос бе в състояние да озадачи и истински луд, но Дерменджиев остана доволен и бързо погледна към директора. На него обаче това не му се хареса и той сви вежди.

— Извинете, Милев, че се бъркаме там, дето не ни е работа…

— Не се стеснявай! — успокои го Дерменджиев. — За него нашите категории нямат същата стойност!

— Като боксьор бях средна категория! — казах аз.

— Видя ли? — зарадва се Дерменджиев. — Подчинена асоциативност. Той не може да се освободи от веднъж поета неправилна посока. Вчера говорихме, че е бил боксьор, и оттогава за него понятието категория е свързано само със значението, което се употребява в спорта. Манията му за измеренията пък е свързана с неспособността му да преодолява околната среда.

На директора му беше неудобно, че говорят за мен, сякаш ме няма в стаята, и мълчаливо го дръпна за ръкава.

— Както искаш! — каза Дерменджиев. — Млъквам!

— Много ви моля, Милев — обърна се към мене директорът, — не показвайте на практика какво значи средна категория в бокса!

Едва сега усетих, че съм стиснал юмруците си. Усмихнах се и отпуснах ръце. Днес директорът беше просто един млад мъж в хубаво ушит сив костюм, с бяла риза и синя връзка. Не трябваше да се страхувам от него — този млад мъж се смущаваше и устните му криеха извинение.

— Ще запушите ли? — запитах аз и извадих цигарите си.

Беше ми приятно да чувствувам свободата на движенията си. Директорът не пушеше, но взе цигара. Дерменджиев отказа.

— Трябва незабавно да оставите пушенето!

— Прав сте. Всичко, което съм чел досега, потвърждава вашите думи!

— Не се шегувам! Действието на никотина върху нервната ви система…

— И аз не се шегувам! При това вредното въздействие на никотина не е ограничено само върху нервната система.

Директорът ми смигна. Бях забравил да запаля цигарата му. Извиних се и извадих кибрита.

— Струва ми се, че в онова измерение вие пушехте, другарю Дерменджиев! И имахте по-приветлив вид!

Дерменджиев доволен се засмя:

— Не било в тикви, а — в кратуни…

Забележката беше предназначена за директора. После се обърна към мене:

— Винаги съм бил приветлив към младите хора. Имате да ми кажете нещо, така ли?

— Не съвсем. Вчера вие питахте, аз отговарях. Може ли днес да направим обратното?

Не знаех още какъв ще бъде резултатът от хрумването ми, но и при успех, и при неуспех пред тоя човек нищо не губех.

— Моля! — великодушно се съгласи Дерменджиев.

Предвкусвайки удоволствието от представлението, което щеше да се разиграе пред директора, той отново се бе оживил.

Взех от масата бележката с телефонния номер.

— Вчера казахте, че този номер е написан от вас?

— Да, това е номерът на моя телефон!

Обърнах бележката.

— И този почерк е ваш?

Без да се опитва да чете написаното, Дерменджиев лекомислено потвърди.

— Откакто се помня, пиша все така!

— Радвам се на вашето постоянство. Другарю директор, ще бъдете ли така добър да прочетете какво пише?

Директорът, недоумяващ, сви рамене, но аз пъхнах бележката в ръцете му.

— „Другарю Милев…“ — зачете той.

Дерменджиев благосклонно ме гледаше, усмивката му беше почти бащинска. Само след миг очите му се окръглиха, лицето му почервеня.

— Стига! Това е шантаж!

— Моля ви, другарю Дерменджиев, запазете спокойствие! Или поне проявете любопитство!

— Вие ме шантажирате и аз ще ви дам под съд!

През всичкото време се бях страхувал, че той ще пропусне да ме заплаши със съд. Но впечатлението ми за неговата стандартност не ме беше подвело.

— Много добре! — посегнах и безцеремонно прибрах бележката от директора. — Да запазя за всеки случай вещественото доказателство!

— Има свидетели!

— Още по-добре! Но кога ще ми издадете свидетелство за ненормалност: преди или след съда?

Никога не се бях чувствувал по-спокоен и уверен в себе си. Директорът се смееше. В лицето на Дерменджиев вече нямаше нищо стереотипно — той ме ненавиждаше и неговата ненавист издаваше всички особености на характера му. После се обърна и бързо излезе.

— Съжалявам много! — казах аз.

Не съжалявах особено много, но в тишината, настъпила след излизането на Дерменджиев, по-ясно си спомних предишния ден в института. Бях доказал на директора, че не съм луд, но вече чувствувах умора. Седнах върху леглото, от същата страна, дето беше мястото на Иванка, и с треперещи пръсти запалих нова цигара.

— И аз съжалявам, Милев — каза директорът. — Беше много нетактично от моя страна да се обаждам на Дерменджиев преди един нов разговор с вас. Надявам се, че ще ме извините?

Преди малко подозирах, че той лесно може да смачка извинението между стиснатите си устни. Сега неговото разкаяние ме изпълваше с досада. Излишен труд ли бе старанието ми да докажа, че съм напълно нормален.

— Всъщност Дерменджиев е добро момче — продължи директорът, — но малко странен. И професията му е странна, нали разбирате — професионално недоверие!

Той се разсмя, като вярваше сигурно, че смехът ще разсее и последната неловкост, която още ни сковаваше. Продължавах да мълча и да мисля за вчерашния ден. Смехът на директора спадна до преценяваща усмивка и аз не знаех дали след малко няма да се чувствувам унижен.

— Снощи водих продължителен разговор със Стоянчев и с моя заместник. За съжаление тяхната служебна осведоменост е била равна на нула, така че и те носят еднаква вина за инцидента. Като се прибави и необикновеното положение, в което сте били вие… Кой на ваше място не би се объркал, питам аз?

Отдавна се досещах какво очаква от мен и щом заговорих, не се изненадах, че той веднага оглуша като изключен телефон.

— Защо дирите причините там, дето те не са?

Той се обърна към прозореца и аз трябваше да разбера, че не иска да ме слуша. Нещо сякаш бе угаснало в красивия му профил, в него нямаше никакво съчувствие към думите ми, той бе станал суров и непреклонен.

— Когато взех думата, вече не мислех за никакви измерения! Не мислех и за служебната неосведоменост на Стоянчев и вашия мил заместник! Мислех само за тяхното бездушие…

— Имате право, Милев. Когато разбрах какво се е случило в лабораторията, аз също не можах да запазя спокойствие!

— А не помислихте ли, че ако бяха по-добре осведомени, Стоянчев и вашият незаменим заместник щяха да бъдат и по-умно несправедливи?

— Винаги съм ви давал за пример, Милев, но никога не съм предполагал, че един ден можете да станете толкова упорит! Защо искате да се отречете от себе си?

Аз съм искал да се отрека от себе си? Той си представяше лесни работи, докато аз никога не си бях представял, че светът може да бъде толкова сложен.

— Вие също се отричате! Вчера сметнахте, че съм луд, и се обадихте на Дерменджиев!

— Това няма никакво значение!

— Значи, сега вие вярвате — не без ехидство го запитах аз, — че съм пребивавал в друго измерение?

— Да.

Той ме гледаше с най-обаятелната си усмивка.

— Завиждам ви за лекотата, с която сте готов да повярвате! Аз се съпротивлявах по-дълго. И сега все още се съпротивлявам! Съзнанието ми отказва да приеме непривичната представа. Знаете ли, другарю директор, че за да направи място за една непривична представа, на съзнанието му е необходима енергия, умствена енергия, равна едва ли не на енергията, освободена от атома? Завиждам на вашата умствена енергия!

— Но вие блестящо се справихте с Дерменджиев! — без да обръща внимание на подигравката, каза директорът. — Не допусках, че сте така остроумен!

— Хрумна ми съвсем случайно. Най-обикновен шантаж!

— Не, Милев! За вас е трудно да се погледнете отстрани! Само преди един ден вие бяхте съвършено друг човек!

— Значи, ни най-малко не се съмнявате, че моите приказки могат да се окажат бълнуване на луд?

— Сега е мой ред да кажа, че ви завиждам. Такова щастие — да бъдеш единственият човек, преживял това изключително пътешествие през измеренията! Радвам се, че сме колеги. Необикновеното събитие, в което сте взели участие, открива необикновени възможности пред нашия институт! Ще създадем отдел за изучаване на измеренията! И ще го ръководите вие! Представете си само перспективите за научна работа! Съгласен ли сте?

Той продължаваше да се усмихва преценяващо, но аз вече не се страхувах от унижение. Като мислех какво ще кажа след малко, усещах как при мен се връща всичко най-хубаво, преживяно през нощта. Долавях дъха на Иванка и разбирах, че ние с нея винаги ще бъдем две тела, заемащи едно и също място в пространството, и светът ще бъде наш във всичките му измерения. Само не трябваше да променяме мечтите си, за да останем ние непроменени…

— Съгласен ли сте? — отново запита директорът.

— От едно морално измерение аз преминах в друго… Сега вие искате от мене да го напусна. Защо?

— Морално измерение! — присмя ми се директорът. — Милев, не разбирате ли, че тъкмо сега ще се подхлъзнете? Морално измерение! Да преценявате хората едностранно, съобразно с някакъв измислен от вас идеал! Това ли е вашето морално измерение? Само че хората са по-проста материя и затова — много, много по-сложни! Дали те ще приемат мярката ви, или само ще им досаждате с нея?

Директорът напразно мислеше, че съм толкова елементарен. Аз знаех: и Стоянчев, и заместникът също имаха свое измерение и в тяхното измерение може би им изглеждах истинско чудовище. Свое измерение имаше и директорът. Още нямах точна представа за същността му, но навярно то беше много стабилно, едно измерение, към което едва ли можеше да се прибави нещо ново. Той ме гледаше вече без очакване, сигурен в себе си и в своето непоклатимо измерение.

— Е, Милев, не смятате ли, че резултатите от вашата научна работа са по-важни от всичко останало?

— Да, смятам!

— Тогава?

Засмях се. Никак не ми беше весело, защото само нощем можеше безнаказано да се прескача от едно морално измерение в друго.

— Или може би искате да се превърнете в чудак? — запита директорът. — Но дали ще ви стигнат силите, а на останалите — търпението да ви понасят?

Не, директорът не беше еснаф. Иванка грешеше в прибързаната си преценка, той само много добре си представяше бъдещето ми.

— Не зная — откровено признах аз. — За съжаление никога не съм бил в измерението, за което говорехме. Пошегувах се и сега съм готов да понеса цялата отговорност за инцидента в института!

Най-после го казах. Отричах се от онова, с което според Иванка трябваше да се гордея. Отричах се и лъжех, но сега за мен лъжата имаше по-голяма стойност от истината. Сетне погледнах директора и учуден видях насмешката му.

— Питах какво смятате да правите с научната си работа, Милев, и никак не ме интересува намерението ви отново да предизвикате бъркотии в института!

Красивото му изтънчено лице ме смазваше с подигравката си. В тоя миг разбрах, че през всичкото време директорът ме е разигравал, той продължаваше да ме смята за луд, по-луд, отколкото допускаше Дерменджиев. И неизречената заплаха, че ще брани тишината и спокойствието на института, не беше никаква шега. Той ме гледаше с леко повдигнати вежди, здраво застанал в измерението, което никога не бе напуснал и нямаше да напусне.

— И така — с усмивка повтори директорът, — смятате ли, че резултатите от вашата научна работа са важни?

Затворих очи и си спомних деня, когато говорех глупости и никой не реагираше на тях.

— Смятам — тихо отвърнах аз и се изчервих.

Пак лъжех, но сега вече не можех да се гордея с лъжата си.

После директорът си отиде и аз останах сам. В стаята беше прекалено светло и както през една неотдавнашна сутрин, слънцето грееше като луминесцентна лампа. Осветлението беше странно, то повече подхождаше за вечер и за градина, отколкото за стаята ми.

Върнах се към леглото, дето бях седял, докато разговарях с директора, и изведнъж разбрах, че вече не се вълнувам. Не знаех дали субективното ми впечатление отговаряше на действителността, но запалих цигара и ръцете ми не трепереха. Още не бях сигурен какво ще реша, не знаех дали изобщо нещо ще реша. Да останеш сам със себе си не беше равносилно да разговаряш с някого, особено когато този някой не искаше нищо изключително от теб, освен да не се отричаш от вчерашните си думи.

После станах и взех писмото на Дерменджиев I. Допирът до лъскавата, гладка хартия ми беше неприятен. Мислех да го изгоря, но когато кибритената клечка, вече догаряйки между пръстите ми, ме опари, се отказах. За какво мислех в тоя миг? За всичко — за себе си, за Иванка, за директора, за моето високопарно изявление относно моралните измерения. Виждах изминалите два дни — за останалите това беше само един ден — и настроението ми беше отвратително… Хвърлих догорялата, сгърчена клечка на пода и я смачках с крак. Предполагах, че запазвам писмото на Дерменджиев I като свидетелство за едно изключително събитие, но не бях много сигурен, защото си спомнях как тази сутрин, докато прегръщах Иванка, си мислех за постоянството, а сега чувствувах, че то няма да бъде онова постоянство, което ми беше нужно, за да уважавам себе си…

После сложих писмото на Дерменджиев I върху масата и го затиснах с тежкия метален пепелник, дръпнах пердето, отрязах луминесцентните лъчи на слънцето и сенките в стаята изчезнаха. После излязох на улицата. Като минах покрай надписа „Точно време“, погледнах часовника на ръката си — разликата беше на равнището на секундите и ми се стори, че никога не се е случвало нищо особено…