Атанас Наковски
Без сенки (4)

4

Вече всичко ми бе ясно: в телефонната книга зад името на Дерменджиев Борис пишеше — лекар-психиатър. Съществуваха няколко възможности. Първо — че аз съм луд, второ — от продължително общуване с нервно болни психиатърът се е побъркал и съм жертва на манията му. И трето — наистина съм бил в друго измерение и поради разсеяността на Дерменджиев I сега в очите на всички минавам за внезапно полудял човек.

Беше глупаво да деля света на възможности. Имах всички доказателства, че съм прекарал двайсет и четири часа в друго измерение, но тия доказателства бяха валидни само пред мен. Всяко позоваване на тях беше излишно и опасно. Не знаех какво да предприема. В съзнанието ми живееха и двата, еднакви и толкова различни дни. В тяхната еднаквост и разлика се криеше нещастието ми. Единственото, за което мислех с удовлетворение и не съжалявах за нищо, бе Иванка.

Сега, след като бях прочел закъснялото писмо на Дерменджиев, трябваше да зная, че онази Иванка е била друга, непостижимо далеч от мен, но не изпитах никакво раздвоение — и в двете измерения чувствата ми към нея бяха останали непроменени.

Малко преди да мръкне, й позвъних. Не бях мислил какво ще й кажа и нямах никакъв план за предстоящата вечер. Да, тази Иванка никога не се бе разхождала с мен в парка, не бе пила вино в градината на ресторанта и не се беше съгласявала да дойде с мен в квартирата ми, ала не се поколебах да й позвъня.

— Ти ли си? — запита тя, но аз не вярвах, че в гласа й няма изненада.

Поканих я да излезем заедно.

— При моста, нали?… Където спираш колата?

— Днес съм без кола — със затаен дъх казах аз. — Повредена е.

— Още по-добре — засмя се тя. — Колата прекалено много те заангажирва.

Бях радостен и уплашен. Имах вече лоши спомени от тези повторения.

Тя дойде веднага след мен. Още отдалеч забелязах, че косите й са отрязани. После видях нежния й врат и не можех да повярвам, че днешната среща не е продължение на вчерашната.

— Не ти ли харесвам така? — неуверено запита тя.

— Ти винаги си ми харесвала… — повторих аз, като стисках ръката й и се изчервих. — Толкова много ми харесваш! Не съм ли ти казал досега?

— Не… И не се надявам, че най-сетне ще отгатнеш с какво нетърпение чакам да ми го кажеш!

Споменът за прекараната вечер оживя с такава сила, че посегнах да я погаля, но тя ме изпревари.

Наоколо пак минаваха хора и ни заглеждаха и аз отново бях тревожно щастлив. Но тревогата ми не бе същата. Бях готов не повторно, а безброй пъти да преживея тази вечер, но нали онази Иванка бе друга и днешната не знаеше какво ми е казала вчерашната?

— Защо стоим тук? — запита Иванка.

Смутих се. Сега следваше да я заведа в ресторанта и да седнем в градината. А после? Това после бе още далеч — преди него бе нужно да си изясня защо смятам, че трябва да я заведа непременно там, дето бяхме вчера. Не приличах ли на престъпник, когото го влече мястото на престъплението му?

— Ела! — каза тя и ме хвана за ръката.

Стори ми се, че знае къде отиваме. Докато вървяхме към ресторанта, често я поглеждах. Лицето й беше почервеняло от вълнение също както вчера, но откритието, което направих, нямаше нищо общо с Иванка. Изведнъж почувствувах, че отново не се страхувам. Все така не ми беше безразлично какво мисли тя за мен, но липсваше вечният гнет на очакването. И това състояние бе тъй непривично, че веднага се появи съмнение дали не съм попаднал пак в нереален свят, сред нереални отношения…

„Повторение? — попитах се аз. — Или сънувам и когато се събудя, мъчително ще съжалявам, задето сънят не е продължил безкрайно?“

Седнахме на една маса до улицата. Беше още светло, но лампите в градината горяха. В смесената светлина сенките бледнееха и това правеше лицето на Иванка по-спокойно и по-меко. Тя и сега носеше същата бяла затворена блузка. Полупрозрачната материя като че ли не докосваше тялото й, но в никакъв случай не можеше да се говори за празнота под нея, особено там, дето изведнъж, с остри чупки се издаваше напред. Ръцете й лежаха върху масата. Те бяха неподвижни, но аз си спомних движенията им, допира на тънките й, силни пръсти, на ноктите й — остри, лакирани в неопределим, пастелен цвят.

Когато изпи първата чаша вино, Иванка усмихната се наведе през масата:

— Знаеш ли какво си мисля, като те гледам? Ти си така спокоен, така уверен, сякаш сме били вече тук!

— Кога? — И неволно се запитах не прибързах ли много, като реших, че вече от нищо не се страхувам.

— Вчера… или преди един месец… Има ли някакво значение?

— Е, да — поех дъх аз. — И на мене понякога… После разбирам, че е съжаление… Могло е да се случи по-рано, нали, но съм го пропуснал…

— Така ли? — закачливо ме погледна тя. — Аз не искам да съжалявам, или пък… Ти криеш нещо. Много бързо ме хвана виното, но още не съм пияна! И ти не си пиян, нали?

— Не съм.

— Защо тогава не ми кажеш, че вече сме били тук?

— Защото не съм пиян…

— Само пияните ли имат въображение? Трудно ли е човек да си представи и после да си спомни? Аз си спомням, но няма да ти кажа какво!

Страхувах се, че зная какво си спомня.

— Защо престана да се усмихваш? Ти никога не можеш да отгатнеш… После ще отидем в парка, нали?

Тя се засмя, без да съзнава какво е казала. Или може би съзнаваше?

— Не разбирам, какво те развълнува толкова? Вече зная, че можеш да бъдеш уверен, искам да те виждам уверен… Или ти е неприятно? Прекалявам ли?

Не разбрах какво дири в погледа ми, но очите й не трепваха. Нима беше възможно? Изпих виното и отново напълних чашата. Знаех, че ме безпокои нечистата ми съвест. Навярно тя пораждаше впечатлението за повторение. Навярно тя превръщаше думите на Иванка в двусмислени намеци. Когато мислех, че не изпитвам раздвоение и чувствата ми са независими от измеренията, аз се лъжех.

Посегнах към чашата, но Иванка спря ръката ми.

— Защо бързаш да се напиеш? Аз не те упреквам!

В какво не ме упрекваше? Миглите хвърляха вече сянка върху очите й, но така сякаш беше по-хубава. Всяка промяна и всяко настроение я правеха по-хубава. За нейната красота бяха без значение облеклото и обстановката, шегата и скръбта… Ала ще бъде ли същата, ако научи за снощното ми приключение?

— Докога ще блуждаеш? — запита тя.

Усмихнах се.

— Какво стана, след като се разходихме из парка? — Този въпрос трябваше да реши много, а може би и всичко.

Страхувах се да го задам и не разбирах защо предизвиквам съдбата, но не можех да се овладея.

— Нищо — спокойно отвърна Иванка. — Просто стигнахме спирката, на която трябва да взема трамвая.

— Чакай! — разтреперах се аз. — Това вече не е шега! Когато стигнахме спирката, ти каза: „Дотук! Защо ще идваш чак в другия край на града?“

— Може и да съм го казала… Защо да не го кажа? — с предишната закачливост запита тя.

— Каза го! — настоях аз.

— Може пак да го кажа! Ще ми се разсърдиш ли, ако го кажа?

— Ти го каза, но после постъпи иначе.

— Кога?

Аз се огледах и всичко наоколо бе непознато, сякаш не бях влизал два пъти в този ресторант. Иванка се доближи към мен и погали ръката ми.

— Нали ще ми кажеш кога?

— Ще ти прозвучи невероятно. И се страхувам, че може да го изтълкуваш неправилно… Всичко е така неправдоподобно!

— Ще се помъча да го изтълкувам правилно! — насърчително стисна пръстите ми тя. — Дори може да ми хареса, ти още не знаеш! Кога?

— Вчера… Но историята не започва оттам… Първо забелязах обратния ход на часовниците. Вместо към осем и десет стрелките отиваха към осем без десет. Не беше приятно, мислех, че полудявам. После, в института, едно учудващо заседание, което много ме смути. И когато се прибрах у дома — Дерменджиев… Той ми разкри тайната, съобщи, че съм преместен в друго измерение. Не повярвах, сметнах го за побъркан и ти позвъних. Сутринта ти беше минала край мен, без да ме забележиш…

— Аз бях ли в другото измерение?

— Не, т.е. да, тъй като съществуваше идентичност в някои работи…

— Например — желанието да ме видиш…

— И това. Беше съгласна и ние се срещнахме на днешното място.

— Предполагам, че веднага си ме предупредил за смяната в измеренията?

— Не, защото не вярвах. Повярвах едва днес, когато видях, че денят се повтаря. Само че бях върнат в нашето измерение, без да зная, и забърках една каша…

— Нима не се разбира кога си в едното и кога в другото измерение?

— Може да се разбере, но не е толкова лесно… Сега не знам как ще се оправям в института!

— За това ще ми разкажеш после… Върни се на мястото, дето се срещнахме!

— Срещнахме се и дойдохме в този ресторант. Седнахме на същите места. Ти беше с тази блуза и ноктите ти имаха тоя цвят, не знам как се казва…

— После се разхождахме в парка и аз ти казах „Дотук! Защо ще идваш чак в другия край на града?“ Нали?

— Дда…

— Нещо да не криеш?

— Нищо не крия!

— Ти каза, че съм постъпила иначе.

— Това беше после.

— Значи и преди това е имало нещо?

— Не може да се каже съвсем определено. Ти каза, че трябва да се качиш на трамвая. Тогава аз си помислих, че се познаваме от четири месеца, че те обичам и не желая толкова бързо да се разделим. Всяка вечер се разделяме на някоя спирка, тази вечер не желая…

Тя обхвана раменете си с ръце, сякаш й беше студено.

— Можеш и ти да се качиш на трамвая!

— Все едно, не на тази, а на другата спирка! Ти се съгласи да тръгнем по нашата улица…

— И друг път съм се съгласявала.

— Но сега ти предложих да дойдеш с мен горе… да пием кафе. Ти прие. Ние се качихме горе… но кафето изкипя…

Млъкнах и посегнах към виното.

— После? — запита Иванка.

— Повече не си спомням. Вечерта като че ли свърши тук…

— Изкипялото кафе ли беше причината?

— Повече не си спомням — отминах закачката аз. — Може причината да е в измеренията… може и в паметта ми…

— Или в мене?

— Може би.

Тя пак погали ръката ми.

— А не помисли ли, че тази вечер може напразно да те чакам в другото измерение?

— Това е невъзможно. Там също има един Страхил Милев…

Иванка не каза нищо повече. Останахме около десетина минути в ресторанта. Стори ми се, че настроението й не е същото. Беше ли повярвала? Сега бях по-спокоен, ала не знаех дали няма да съжалявам после.

Иванка отново обхвана раменете си с ръце.

— Студено ли ти е?

— Не… Но можем да ставаме.

Когато излязохме от ресторанта, аз спрях и по навик започнах да търся в джобовете си ключа от колата. Естествено, че го нямаше, но докато осъзная това, Иванка се изправи пред мен и както ми се видя, насмешливо каза:

— Забравих да те попитам… Няма ли да ти е скучно да повториш сега разходката?

Навярно съм изглеждал твърде смутен, защото тя веднага допря ръце до брадичката си:

— Извинявай! Няма вече… Обещавам!

За щастие тя не удържа обещанието си.

В парка беше тъмно и влажно, както вчера. Тъмнината доближи Иванка до мен и аз я прегърнах през раменете. Тя мълчаливо се притисна. Когато стигнахме беседката, аз спрях, обърнах Иванка към себе си и я целунах. Днешната целувка беше много по-дълга от вчерашната, най-после тя ме отблъсна, за да си поеме дъх.

Не забелязахме кога сме стигнали булеварда — светлините ни изненадаха и ние спряхме недалеч от трамвайната спирка. Трамваят току-що бе дошъл, но никой не слизаше, на тротоара също никой не чакаше и той всеки миг можеше да потегли. Погледнах Иванка — тя стоеше с отпуснати ръце, лицето й беше съсредоточено, но очите — разсеяни и лесно можеше да се познае, че досега се е целувала в парка.

— Другата — запита тя, — в онова измерение, по-хубава ли беше?

— Не съм ти казвал такова нещо! — започнах да протестирам аз.

— То може да се изрази и по друг начин!

— Но ти още не си казала: „Дотук! Защо ще идваш чак в другия край на града?“

Тя се усмихна неопределено:

— Добре… Казвам го!

Стори ми се, че в гласа й пак прозвуча насмешка. Вярваше ли ми тя, или ми се подиграваше? Все още не знаех как ще бъде по-добре…

Нашият истински разговор се състоя през нощта. Иванка лежеше неподвижна върху ръката ми. Гледах в тъмното и мислех за идващия ден. Беше още рано за шума на колите и трамваите, но аз го усещах, че приближава. Не виждах лицето на Иванка, но знаех, че и тя не спи.

По едно време се надигна и седна до мен.

— Спиш ли?

— Като тебе…

— Знаеш ли какво искам сега? Искам нашата среща да започне отначало. Любопитно ми е, какво ще се случи, ако повторим всичко? Съгласи се, че моята шега много ти помогна.

— Защо мислиш така?

— Питам се, дали е било шега? В този миг ми се струва, че вече съм била тук, в тази стая… Че повтаряме нещо, което вече е било!

— Когато човек не вярва, може да се изрази и по-просто, без подигравка!

— Но ти слушай — срещал ли си хора, които никога не си виждал, а ти се струват познати? Откъде са тези хора? Веднъж разговарях половин час с една жена. Половин час и двете мислехме, че сме познати, всичко в разговора ни съвпадаше и едва накрая разбрахме, че никога не сме се виждали! Каква беше тази жена?

— И теб те прихвана! — въздъхнах аз.

— Но ти първо ми отговори, защо в ресторанта ми хрумна да се шегувам с тебе точно по такъв начин?

— Съжалявам, но изглежда, ще ми правиш компания в лудницата! Не биваше нищо да ти разказвам!

— Но ако не ми беше разказал, нямаше да съм сега тук! Ти не смяташе, че веднага ще ти повярвам, нали? Но беше много приятно за слушане… Аз чаках един разговор, може би не съвсем същия, и се радвах, че ти е хрумнал толкова интересен начин!

— В ресторанта ти не ми вярваше — мрачно казах аз. — Сега защо се опитваш да вярваш?

— Искам да вярвам — и вярвам! Имаш ли нещо против?

Логиката й беше смайваща, но на мен не ми беше до смях.

— Вярвай, но не забравяй, че от мен вече се интересуват психиатрите!

— И ти се страхуваш?

— Да.

— На твое място не бих се страхувала! На твое място бих се гордяла! Ти единствен знаеш нещо, което другите дори не могат да повярват…

— … и ме смятат за ненормален!

— А защо да е нормален само този, който се затваря в собствените си понятия и изключва възможността да съществуват и други.

— Психиатрите мислят по-иначе.

— Толкова по-зле за тях! За психиатрите кой не е бил луд? Икар е бил луд! Прометей е бил луд!

— Отлиташ много далече! Утре тук ще дойде Дерменджиев!

— Аз ще остана с теб!

Представих си учудването на Дерменджиев и се усмихнах.

— А в института ще дойдеш ли? Всъщност директорът е, който пръв ме сметна за луд! Дерменджиев е негова работа. Предполагам, че са познати и той го е изпратил…

— И вашият директор е еснаф като другите! От гледището на еснафите по-нормални от тях няма и не може да има. Ти не се интересуваш от история и не знаеш… Всичко, което за еснафа е извън нормата, той го осъжда, може дори да го изгори на клада. След сто години, а понякога и по-рано други еснафи, малко по-напреднали от предшествениците си, превръщат в догма осъденото преди тях. И започва отначало — всичко, което е извън тази норма, те го осъждат, но след нови сто години…

— Нямам време да чакам толкова дълго!

— Искам само да разбереш, че не е толкова страшно, тебе никой няма да те изгори на клада!

Тя говореше толкова сериозно, че въпреки неприятния ден, който се беше приближил с още един час, стана ми весело.

— Благодаря!

— Няма защо. Говоря ти най-сериозно!

— Тъкмо за това!… Директорът на нашия институт не е еснаф, а най-обикновен човек. Нима е длъжен да вярва на всяко бълнуване? Аз също не бих повярвал… Има мигове, когато се съмнявам. Защо да не е било сън?

— Двама души никога не могат да сънуват еднакви сънища!

— Двама?

— Разбира се — великодушно каза тя, — аз не искам да прибавям и себе си! В онова измерение ти си бил сам… Но и аз съм съществувала в него, нали? И сега това усещане, че нещо се повтаря… Ти ще ми го обясниш ли?

Тя бе трогателна в желанието на всяка цена да ме убеди, че вярва. Целунах я и ми се искаше с това да сложа край на разговора, но тя се освободи от ръцете ми, седна върху петите си и повтори:

— Ще ми обясниш ли?

— Ти си луда колкото мен и вече не се нуждаеш от обяснения! Но в института работата е много по-сложна.

— Там ти просто си казал истината!

— Как не разбираш — обидих свои колеги?

— Ако са заслужили — защо не?

Какво трябваше да й отвърна? Станах, запалих цигара и седнах в края на леглото. Тя се примъкна до мене.

— В очите на хората изключителното винаги е на една крачка от лудостта, но ти нищо не губиш…

Познавах я от четири месеца, не помнех вече колко пъти сме ходили на театър и кино, бяхме извървели заедно най-малко сто и петдесет километра в разходки и изпращания, ала още не знаех, че е толкова упорита.

— Целият свят трябва да научи за твоето отиване в другото измерение!

— Няма ли да е твърде много? — запитах, потиснат от въодушевлението й, защото до този миг не подозирах и нейната жертвоготовност. — Освен това не смяташ ли, че независимо от изненадата на света, по-меродавно ще бъде мнението на психиатъра?

— Ти си напълно нормален и той няма никакви доказателства!

— За съжаление — има, и това доказателство е категорично! Доказателството съм аз — моите постъпки и поведение!

Тя се опита да протестира, но аз хванах ръцете й и я притеглих към себе си! В този миг навярно я обичах повече отвсякога и ми беше тъжно, защото след малко трябваше да й разкрия другата страна на приключението си. Аз я обичах, нейното въодушевление от моята изключителност ме радваше, но идваше неумолимото време, когато трябваше да говоря за основното.

— Нарекох заместник-директора дръвник — неуверено започнах аз. — Възможно е да съм имал право. Предизвиках скандал, сигурно не без основание…

— Ти не си такъв човек, да правиш скандали без основание! — възкликна Иванка.

— Кой знае… Но сега това не е важно. По-важното е, че след като забърках кашата, веднага заговорих за другото измерение. Извинявайте, другари, но аз не съм подозирал, че вие не сте вие, а ви смятах за някои други!

— Но ти нали наистина през това време си бил в другото измерение? — каза Иванка и аз усетих как тя се поотдръпна от мене.

За втори път през тая нощ ми се искаше да прекратя нашия разговор. Вече не мислех за неверието на останалите — директора, Дерменджиев и всички като тях. Не знаех откъде идваше това убеждение, но досега ние с Иванка като че ли не отивахме по-далеч от обитателите на един птичарник, където се е промъкнала кокошка с друг цвят пера. С какво се отличаваха нашите възгледи от възгледите на пернати, които ожесточено кълват други, различни от тях пернати? Иначе щеше ли да ни занимава толкова много дали ще ми повярват или не, когато работата бе съвсем независима от предполагаемата изненада на света пред моите приключения?

— И щом си бил там — продължи Иванка, — това ще ти даде сили да посрещнеш всичко останало!

— Да, бях… И в моето прехвърляне там се крие най-неприятното за мен. Бях и затова смятах, че всичко ми е позволено! Не само в института, но и с тебе… Дълбоко в себе си предполагах, че за моите постъпки ще отговаря другият Милев… Мислиш ли, че всичко това може да се нарече промяна на характера и липса на влечение към постъпки, които осигуряват спокойно живуркане?

Исках да продължа, но спрях тук и не казах, че щом ме признаят за луд, ще ме освободят от отговорност. Дори временното побъркване беше достатъчно, за да ме измъкне от кашата…

После Иванка проговори и аз разбрах, че през всичкото време сме мислили за различни неща.

— Тази нощ аз съм щастлива… Искам да я запомня… Човек рядко среща истинските си мечти. А като ги срещне, предпочита да ги промени, за да си остане същият. Щом съмне — идва логиката! Две тела не могат да заемат едновременно едно и също място в пространството. Ти си ходил на училище, нали? Но телата щяха да бъдат неспособни да го заемат и без твоите знания. И какво от това?… Времето се движи еднопосочно, минало, после — бъдеще! Не може да си първо стар, после — млад, уви — първо младост, а после — ум! Не можеш да видиш света след триста години и да си съвременник на Рафаел, не можеш да гледаш Ана Каренина на филм и да познаваш юношата Толстой… Знам, че приказките са измислица, или мислиш, че не съм била дете? Защо се стараеш толкова? Нима е прекалено през една-единствена нощ да имаш всичко, да притежаваш световете във всичките им измерения? Една-единствена нощ!

Всъщност вече не беше нощ, навън разсъмваше.