Атанас Наковски
Без сенки (1)

1

Предната вечер пих само един коняк и сутринта бях много изненадан, че се събуждам с крака към възглавницата. Случваше ми се за първи път! Станах и както винаги, направих гимнастика — тялото ми се радваше на движенията, чувствувах се добре. В стаята беше прекалено светло, прозорецът гледаше на изток и слънцето светеше в очите ми като луминесцентна лампа. Дръпнах пердето и отидох да се бръсна.

Чувствувах се добре, но денят като че ли още не бе събуден напълно у мен, измъчваше ме желание да си спомня някакъв сън. Затова пък навиците ми бяха бодри. Посегнах към четката — държах приборите си за бръснене от дясната страна на поличката под огледалото. Сега там нямаше нищо, приборите бяха преместени вляво. Усмихнах се. Изглежда, в някой миг навикът ми да слагам нещата на точно определени места бе задрямал. После се окъпах и излязох, без да закуся, защото имах само половин час на разположение.

Като направих първите няколко крачки по улицата, неволно се спрях и се обърнах. Още не разбирах какво ме е смутило. После забелязах — нямаше я колата ми. Тя трябваше да бъде пред входа, а стоеше десетина метра по-назад, до отсрещния тротоар, и това бе много чудно. Бях я оставил преди два дни заключена, с натегната спирачка и най-важното — повредена. Тя не можеше да върви.

После забелязах, че и знакът за еднопосочност на улицата не е на мястото си. Той се изпречваше пред очите ми веднага след като поемех пеша към трамвайната спирка. Сега знакът се мъдреше на срещуположния ъгъл и стоеше там навярно отдавна — наоколо нямаше следи от скорошна работа. За колата можех да си обясня някак — нима не съществуваха кранове, способни да вдигат цели локомотиви? Но знакът? Циментът около железния му ствол беше стар, приблизително от времето, когато направиха нашата улица еднопосочна.

Тогава отново си помислих за коняка. Не вярвах, че един коняк може да окаже някакво особено въздействие на човешкия организъм. Познавах хора, които спокойно изпиваха половин бутилка и не им проличаваше. Конякът ме развеселяваше и сетне, когато се приберях, ме приспиваше. Преди да легна, вземах нещо за четене, но заспивах насред страницата и сутрин не си спомнях какво съм чел. Възможно ли беше тази сутрин да не помня къде съм оставил колата и къде е мястото на знака? Бях доволен, че улицата е пуста, не обичах да ме виждат смутен…

Големият часовник по пътя към трамвайната спирка показваше седем и трийсет, часовникът на ръката ми — осем. Колко часът беше всъщност? Трябваше да запитам някого, но си спомних, че след малко ще мина покрай часовникарския магазин. Стрелката на часовника под надписа „Точно време“ току-що се беше преместила на седем и двайсет и осем. Не видях движението й, но бях сигурен, че току-що се е преместила. Не само нямаше да закъснея, оказваше се дори, че съм излязъл по-рано от обикновено, и се ядосах на моя часовник. Приличаше ли му на един нов, купен с гаранция часовник да свива подобни номера на собственика си?

Сега вече имах възможност да хапна нещо. Преди да се упътя към закусъчната, видях Иванка. Тя беше още далеч, идваше срещу мен, но вървеше по другия тротоар. Винаги съм се питал защо някои смятат, че момичетата изглеждат по-хубави вечер, когато в действителност те са по-хубави сутрин! Иванка бързаше в прозрачната утринна сянка и витрините като че ли отразяваха само нейния образ. Беше едра и някак пастелна, чертите й още не бяха надмогнали моминското равновесие и бяха лишени от възбуждащи контрасти. Вървеше, без да се заглежда, тънката рокля само привидно скриваше тялото й, но мен повече ме вълнуваше походката й. Винаги съм обръщал голямо внимание на походката. Не мога да обясня добре, но ми се струва, че тази най-обикновена проява на човешкото тяло е свързана с нещо по-особено. Съществуват например красиви жени, които стъпват като коне и така развалят цялото впечатление. Или може би походката е свързана с приближаването и отдалечаването? В този миг Иванка се приближаваше…

Тя се приближаваше и аз отдалеч чувах шума на роклята й: човек трябва да има необикновено остър слух, за да долови този почти несъществуващ шум. Виждах розовината на лицето й, от погледа ми — макар да носех очила — не убягваше дори полюшването на косите й. А може би нищо не виждах и нищо не чувах, просто носех всичко това в себе си и когато пожелаех, можех да създам онзи образ на Иванка, който в момента ми бе нужен.

Пресякох улицата и се изправих на два метра от мястото, дето след миг трябваше да стъпи красивият крак на Иванка. Тя мина покрай мен, но сякаш не ме позна. Погледна ме, а в погледа й прочетох спокойствие, еднакво равнодушно към всичко и всички. После я видях как се отдалечава — в походката й нямаше никакво колебание. И може би тъкмо туй ме спря да я настигна.

На касата в закусъчната поръчките се маркираха от един дебел грубиянин с буца на челото. Той винаги се учудваше на моето недоволство и искрено смяташе, че за неучтивост може да се говори едва когато някой те удари с цепеница по главата. Взех кафето и сандвича и се изправих пред масата до стената. Тесните дълги маси приличаха на рафтове. Но това ми правеше впечатление всяка сутрин, нещо друго не беше в ред. Обърнах се към човека на касата — той ми беше казал „Добро утро“ и продължаваше да се усмихва! Не беше нов — буцата си стоеше на челото му. После сръбнах кафето и като усетих топлината му, не изпитах удоволствието, което очаквах.

Погледнах се в огледалото зад масата, свалих очилата си и започнах да ги бърша, макар че нямаше нужда. Когато бях объркан и трябваше да взема някакво решение, неволно посягах към очилата си — не можех да измисля друго, по-успокояващо движение. Без очила лицето ми изглеждаше напрегнато, вторачено. Кога успях и да напълнея? Нямах още тридесет години, но леката заобленост на лицето ми придаваше нещо запуснато и староергенско. Ненавиждах лицето си без очила. Но и с тях то не изгубваше учудено тъповатия вид на трудно съобразяващ човек.

Бях свикнал да подчинявам настроението си на изводи, изводите градях върху факти. Какви факти имах сега пред себе си? Всъщност пред себе си имах огледало и не разбирах кому е нужно в заведенията да се окачват огледала. То ми пречеше да се съсредоточа. Дори и когато не гледах към него, пак виждах себе си. Виждах озадаченото си лице и сякаш не стоях край масата в закусъчната, а във фоайето на някое кино и безнадеждно чаках. Във фоайе на кино, защото досега обикновено бивах влюбен през мъгливи есенни и зимни дни. Мъгливи и студени дни, през които често ми се налагаше да се утешавам, че от хубавите момичета много рядко излизат хубави жени. Отново ли ме чакаше същата съдба?

Зарязах недопитото кафе. Закъснявах и нямах време да гледам в огледалото отчаяната си очилата физиономия. На Иванка можех да позвъня следобед. Ние се познавахме от четири месеца, имах основание да си спомням повече приятни, отколкото неприятни неща и не биваше да се разкисвам. Все пак, когато излязох от закусъчната, градът бе изгубил утринното си очарование. Прекалено много коли, шум и забързани хора, сянката вече не бе така прозрачна, между нея и осветените от слънцето тротоари се бе появило златисто сияние. Градът изглеждаше променен, защото не се интересуваше от моите неприятности, ала златистото сияние на сянката ме развълнува.

Във фоайето на нашия институт хвърлих цигарата си, но вместо в пепелника тя падна върху пода. Какво ставаше, дявол да го вземе? До днес пепелникът стоеше вдясно, сега някой го бе избутал наляво. По навик погледнах големия електрически часовник и си помислих, че е спрял. Показваше седем и четири минути. В този миг стрелката щракна — седем и три! Почувствувах се зле. За първи път виждах стрелка на часовник да се движи назад. Със същото рефлекторно движение, с което бях хвърлил цигарата, се упътих към асансьора, но вместо гладкото, излъскано от пръстите ни копче натиснах грапава стена. Асансьорът бе останал зад гърба ми и аз добре знаех, че никога не се е намирал от онази страна. Не бързах да допусна, че съм заболял от разстройство на усета за посока. Бях слушал за възвратно опиянение, ала възможно ли бе да стане това от една чашка коняк, изпита преди повече от десет часа? Да се кача на асансьора не посмях. Смътно предчувствувах, че там ме очакват други изненади, а вече бях сит. Тръгнах полека нагоре по стълбите. Стълбището изглеждаше като винаги до днес, но ми правеше впечатление пустотата, никой не се качваше и не слизаше по него. На първата площадка ме стресна часовникът, стрелката отново щракна. Седем и две! Ако аз не бях болен, болни бяха часовниците. Огледах се, наоколо все така нямаше никого, но не можех да се отърва от усещането, че не съм сам. Или навярно тъй ми се струваше — изправен пред ненормално явление, аз неволно се страхувах от свидетели.

Срещнах човек едва на нашия етаж. Беше прислужникът бай Стойне. Той кимна с глава, както всяка сутрин, ала не знам защо, видя ми се променен.

— Какво има, бай Стойне? — запитах бързо аз. — Много ли съм подранил?

Върху лицето му се изписа изненада.

— Два пъти пращаха да проверя защо не се обаждате… Заседанието трябваше да започне преди няколко минути…

Той посочи часовника, но аз схванах движението му като израз на навик и сърдито измърморих, че по-добре е да повика някой да поправи часовниците.

Когато влязох в малката заседателна зала, първо застанах пред вратата и подирих с поглед свободно място. После тръгнах към източната страна и в същия миг забелязах още едно свободно място, съвсем до вратата, но го отминах. Често постъпвам така, без да съзнавам мотивите на постъпките си. Щом седнах на мекия стол, изведнъж се успокоих. В ръката си държах цигара, навярно съм я извадил още докато стоях пред вратата, и се преструвах на равнодушен млад човек, комуто е безразлично дали някой е възмутен от закъснението му. Запалих цигарата, вдъхнах дима и се облегнах назад. Ако не бяха повредените часовници, които ме объркаха, и срещата с Иванка, тази сутрин по нищо нямаше да се различава от толкова други. Слънчевите лъчи минаваха през средата на залата, димът от цигарите като че ли изпълваше само осветеното пространство и то изглеждаше синьо.

Седях и чаках да започне заседанието. Недалеч от мен, към средата на дългата, покрита със зелено сукно маса, седеше директорът. Лицето му беше красиво, изтънчено и от всичко най-малко можеше да подскаже, че този човек е роден някъде из шопските села. Той държеше ръцете си скръстени пред гърдите и аз гледах профила му — почти болезнен, с чувствителни, но упорити ноздри. Кой знае защо понякога ми се струваше, че тези ноздри могат да бъдат дори безогледни, но предположението ми не се беше потвърдило нито веднъж досега.

Какво имаше в това лице? Бяхме приблизително на еднаква възраст, но когато се появявахме някъде двамата, хората веднага отгатваха кой от нас е директорът. При това той нищо не правеше да ги улесни. Те го отгатваха по лицето. Има хора, които много дължат на осанката и изражението си, те сякаш са родени да бъдат забелязвани и изтъквани. Струва ми се, че техният живот е лек, изграден върху жестове, интонации и подходящи погледи. С нашия директор работата не стоеше така и все пак лицето му носеше нещо неповторимо, което подсказваше успехи и вдъхваше доверие. Но най-странно бе впечатлението ми, че той нито разбира, нито е способен да мисли за това.

По диагонала на зелената маса седеше друг човек, почти пълна противоположност на директора. Едрото, месесто и мустакато лице на Стоянчев, завеждащ научния отдел, ми напомняше едновременно за кварталното кино и за бакалницата, от която купувахме някога — и на двете места миришеше на подово масло. Тази миризма ми бе неприятна още от детинство. Интересно, ала същата неопределеност ми пречеше и когато се опитвах да си представя неговите мисли. Той имаше буйна черна коса, свежи, леко издути устни и самодоволен поглед. Обичаше да седи с наклонена глава и вежди, за които ти се струва, че следващия миг ще се извият в иронична дъга. Не мога да си обясня защо, но го подозирах в тайното желание да прилича на Талейран и Фуше, Цезар и Аполон и не бях сигурен само дали държеше да прилича на себе си. Говореха, че когато назначава нов сътрудник, внимава той в никакъв случай да не го превъзхожда, ала неизвестно по каква причина всички негови сътрудници му приличаха.

Аз не случайно задържах погледа си толкова дълго върху директора и Стоянчев. Дирех опора, но както тревожната изтънченост на единия не можеше да ме успокои, така и дразнещата нападателност на другия не ме разгневяваше достатъчно. Разгневен, понякога аз също ставах самоуверен.

Най-после директорът повдигна глава и се усмихна. Аз бях точно толкова смутен, колкото в мига, когато предпазливо затварях вратата на заседателната зала зад гърба си. С една-единствена разлика: тогава още ми предстоеше времето, което вече бе изминало, а сега — само времето до моето изказване…

— И така, другари — каза директорът, — решихме да заседаваме по-рядко… Има полза от нашето решение, разсъждаваме по-самостоятелно. Може би въпросът не е толкова в самостоятелното мислене, колкото в навика изобщо да се мисли…

Това беше вярно — т.е. желанието на директора да се научим да мислим. Въпреки всичко неговите встъпителни думи не ми харесаха. Не ми хареса и тишината, с която се посрещнаха, макар да не помнех да са били възприемани по друг начин.

Стоянчев победоносно ни гледаше. Заместникът на директора рисуваше човечета в бележника си. И сам той беше едно човече — дребно, с бели нежни ръце и лъскава гола глава. Неговата любезна усмивка го правеше понякога странен, тъй като не винаги бе уместна. Предполагах, че той недочуваше.

В тоя миг забелязах, че Денев, един от двамата млади лаборанти, заради които се бяхме събрали, отсъствува. Колегата му Попов седеше до прозореца. Насрещната светлина ми пречеше да виждам лицето му, но добре познавах неговата нахална, манекенска красота. Историята на двамата лаборанти бе доста уплетена, трудно можеше да се определи откъде започва вината на единия и къде свършва наивността на другия. Всъщност трудно само на пръв поглед. Началото на историята — изгубено някъде в зимата — бе един погрешен анализ с не особено приятни последици. От лабораторията тръгнаха приказки и те изкарваха, че Попов е бил подведен от Денев и сетне злепоставен от него. Отзвукът от историята се изчерпа с тези приказки и заглъхна. Да се разбута отново всичко бе причина Денев, по-точно неговото поведение. Вместо предпазливо да мълчи, той се бе оплакал — не в института, разбира се — и сега вече ставаше дума за клевета и интригантство.

Попов отмести стола си и излезе от насрещния поток светлина. Днес той не изглеждаше толкова нахално красив — очите му бяха застарели, брадичката му сякаш тегнеше надолу. Този човек нямаше основания за безпокойство и неговият вид ме изненада. Както винаги досега, зад гърба му надеждно бдеше началникът на лабораторията Дригелов.

— И така, другари — продължаваше директорът, — макар и случки като тази да са изключение, те повдигат въпроси, които, за жалост, не винаги са изключение…

Беше ми все тъй неприятно да слушам. Мъчех се да отгатна какво всъщност мисли той. И се страхувах, че зная, страхувах се, че много добре разбирам погледа на присвитите му очи и значението на беглата му усмивка.

Погледнах часовника в залата — беше шест и половина. Моя часовник не погледнах, не успях — стана Стоянчев.

Той говореше високо и ясно и не винаги вярно поставяше ударенията — нямам предвид само на̀учен, защото и по-умни от него се изразяваха така. По-важното е, че трябваше да се съглася още с първите му думи. Да се съглася въпреки изненадата.

— Истинско безобразие, другари, е това, че в лабораторията не могат сами да се оправят… Излиза, че трябва да съдим Денев не за грешния анализ, а задето се е оплакал. Когато търпяхме грешката им, в лабораторията си мълчаха и сигурно още щяха да мълчат. Не знам какво мисли другарят Дригелов…

Дригелов втренчено го гледаше, но не можех да определя какво има в погледа му. Всеки случай не беше по-малко изненадан от мен. После погледнах директора — той се усмихваше. Усмихваше се, ала не както друг път — това беше странна, дебнеща усмивка — и аз побързах да се изпълня със съпротива срещу думите на Стоянчев.

Заместник-директорът престана да рисува човечета. Изкашля се, поколеба се дали да говори от място, но стана. Лъскавата му глава блесна в осветеното пространство, свитите му пръсти плахо докосваха зеленото сукно на масата.

— Не е въпросът какво мисли Дригелов сега — с тънък, ала непоколебим глас каза той. — Какво е мислил преди, когато е разбрал, че анализът на Попов е погрешен? Повторният анализ на Денев е потвърдил грешката…

Той ме изненада още повече — еднакво с думите и с начина, по който ги произнасяше. Дригелов махна с ръка и заместник-директорът заплашително се обърна към него:

— Да, другарю Дригелов, вие сте сметнали, че Денев иска да злепостави Попов, сетнешните събития показват, че не може и дума да става за злепоставяне. Странно предположение от ваша страна! Вие не предприехте нищо, когато смятахме, че Попов е злепоставен и автор на грешния анализ е Денев, не предприехте и по-късно… Сега — предложение за наказание, за тежко наказание! Да бъде наказан Денев! Защо, моля?

Задавайки въпроса си, той изглеждаше смешно патетичен, но на мен не ми беше до смях. И Стоянчев, и заместникът седяха от страната на директора и не го виждаха. Не знаех и какво мислят, но се учудвах, че са забравили влиятелния брат на Попов. Най-малко можех да очаквам това от заместника. Не му приличаше — не толкова на характера, просто не подхождаше на вида му, на неговата лъскава гола глава, на усмивката му.

Всички слушаха мълчаливо. Дригелов замислено почесваше брадичката си, само директорът продължаваше да се усмихва. Стори ми се, че в усмивката му се е появило нещо ехидно. Навярно това беше предвестникът на онази безогледност, която винаги ме стряскаше, когато се вглеждах в лицето му.

Заместникът свърши изказването си и седна. Голата му глава повторно блесна в осветленото от слънцето пространство. Сега бе моят ред. Знаех ли какво трябва да кажа? Бях неспокоен. Слюнката в устата ми гъстееше и горчеше. Упреквах се, че съм толкова малодушен и неспособен на безвъзвратни решения; докато говореха Стоянчев и заместникът, напразно се заблуждавах, че допълвам и уточнявам решението си — всъщност се люшках от една крайност в друга и единственото, което не забравих нито за миг, бе лицето на директора.

Трябваше вече да стана, не се обръщах, но усещах погледите. Такъв бе обичаят при нас — никой никога не бе определял кой подир кого ще говори, но моят ред бе след заместника.

— Другарите от лабораторията — тихо и неуверено започнах аз — винаги са си въобразявали, че те най-добре знаят какво правят…

Директорът вплете пръсти и подпря брадичката си на тях.

— Имам предвид Денев! — побързах високо да уточня аз. — Исках да кажа, че някои другари от лабораторията си въобразяват! Трудно ми е да кажа, че сега сме вършели безобразие… Да се говори това пред една клевета, пред интригантство, пред опитите да се подрони доброто име на нашия институт… — чувствувах, че се уплитам, подир малко щях да надрънкам ония глупости, които ми идваха наум винаги, когато не бях уверен в това, което говоря.

Всичко ме смущаваше. Еднакво ме разсейваха и тишината, и лекият шепот, устните на Стоянчев, и очите на директора. Защо директорът не ми помогнеше?

— Съвсем не искам да кажа… т.е. ако вече съм го казал… Но преди всичко нужно е да се разбере, че отговорността не е риза, която всеки може да съблече, когато си иска! Ако другарят Попов, т.е. другарят Денев, съжалявам, че го няма, щях да запитам защо не е повикан… Ако другарят Денев е мислел, че може да си съблече ризата…

Беше ужасно топло, яката лепнеше около врата ми, имаше нещо и в очите ми — образите не бяха на фокус. После съобразих — навярно от запотените стъкла… Докато бършех очилата, спомних си часовниците и неочаквано ме хвана страх. Бях убеден, че с мен става нещо, ала не можех да проумея какво. През съзнанието ми сякаш преминаваха в обратен ред всички странни случки тази сутрин и се почувствувах тъй, както се бях събудил — с крака към възглавницата.

Сложих с треперещи ръце очилата и се огледах. Стори ми се, че докато залата е била извън погледа ми, в нея се е случило нещо. Говорех глупости, а никой не реагираше на тях. Боже мой — помислих си аз, — нима така често върша това, та вече никому не прави впечатление?