Атанас Наковски
Без сенки (2)

2

Моят часовник показваше дванайсет, навън обаче бе три и половина. Не зная отде имах такова усещане — че времето три и половина е именно някъде извън мен. Колата ми седеше непобутната там, дето я бях видял сутринта. Ако необяснимото й преместване и странното поведение на часовниците бяха халюцинация, тя продължаваше прекалено дълго. Толкова ли скъпо трябваше да заплатя чашката коняк? Преди да потъна във входа, не изтраях и подмамен от надеждата, че може би сега ще настъпи мигът, когато всичко ще дойде на мястото си, повторно погледнах колата. Уви, този миг не настъпваше…

В антрето на апартамента заварих жената, която веднъж седмично идваше да ми почисти.

— Ха! — възкликна тя. — Гледай ти, онзи позна!

— Да не си спечелила от тотото? — запитах аз.

Най-после днес срещнах нещо устойчиво, непроменено. Обикновено тя ми досаждаше с предвижданията си кои числа трябва да излязат тази седмица, но сега се зарадвах.

— Шестица или пет плюс едно? — продължих да питам аз.

— Ами! — каза тя. — Чака ви един човек… Казах му, че няма да си дойдете, но той каза, че ви боли глава и затова ще си дойдете!

Докато слушах, наистина ме заболя глава.

— Той е там, в стаята, и чака от десетина минути…

Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си. Нерви, разбира се. Само това ми липсваше — среща с непознат. Аз старателно бях избягвал всички познати на улицата, а сега ме чакаше непознат, дето на всичко отгоре знаеше, че ще ме заболи глава. Докато мислех как да постъпя, вратата се отвори и в рамката застана непознатият.

— Не се карайте на жената! Вината е у мен, аз настоявах. Заповядайте! — покани ме той в собствената ми стая.

— Казвам се Борис Дерменджиев — представи се той, когато влязохме.

Бях чувал името му. С нищо не можех да го свържа, но то пораждаше в съзнанието ми представа за нещо бяло и лъхаше на дезинфекция. Самият Дерменджиев не пораждаше никакви представи. Впечатлението от него напълно се изчерпваше с видяното в мига на наблюдението — идеален модел за стандартна конфекция…

— Аз пък се казвам Страхил Милев! — Нямах желание да бъда нахакан, но се получи от само себе си.

— Зная.

Очаквах да каже още нещо, но той млъкна. Стоеше и сякаш искаше да ми даде възможност да го разгледам, преди да започне разговора. Той беше нормално висок и нормално пълен, с обикновено лице и средно високо чело.

— Каква работа имате с мен? — запитах аз. — Защо сте влезли в стаята ми?

Той не отговори, ала се усмихна и аз изненадан забелязах, че далеч не е толкова обикновен. Поне очите му — погледът им не се натрапваше, но оставяше впечатление за нещо, видяно вече другаде.

— Погледнете часовника си! — неочаквано предложи той.

— Я вървете по дяволите! — кипнах аз. — И не е зле да знаете, че в гимназията бях шампион по бокс!

— Успокойте се, знам с кого имам работа. Започвам с часовника, защото предполагам, че днес най-силно впечатление са ви направили часовниците! Не е ли така?

Малко беше да се каже, че има право. Но откъде знаеше? С никого не бях споделял и нямах намерение да споделям.

— Лъжете се. Днес нищо не ми е направило особено впечатление.

— Споменах само часовниците… Значи вие и друго сте забелязали? Това е напълно естествено!

— По-естествено ще бъде, ако веднага си отидете.

Той снизходително поклати глава:

— Как да ви кажа… Това „да си отидете“ при други обстоятелства би звучало неучтиво, в нашия случай обаче звучи нереално. Вие още не знаете, че не се намирате там, където предполагате, че сте…

— Е, и? — подигравателно запитах аз. — Да не искате да кажете, че някой от нас е избягал от лудницата? — И се изчервих, спомних си колата и часовниците.

— Седнете! — каза той. — Когато приказват седнали, хората са склонни по-внимателно да обмислят думите си. Не сте ли забелязали, че когато някой иска да изрече глупост, непременно скача от мястото си?

Думите му не можеха да съдържат подмятане за душевното ми изказване. Подчиних се и седнах. Вече не се гневях, бях любопитен как ще отговори на моя въпрос и продължаваше да ме безпокои неговата осведоменост за неща, които знаех само аз и никой друг.

— Не ви се сърдя. Мога да си представя — продължи той — какво бих изпитал сам аз, ако неочаквано се окажех във вашето положение.

— Какво е моето положение?

Той забави отговора. Усетих как ме обхваща нежелание да слушам, но се мъчех да скрия смущението си. Никому нищо не бях сторил, живеех според представите си и представите на околните, но това странно посещение след необяснимата история с часовниците вече ме плашеше. От любопитството ми не бе останало нищо.

— Вашето положение е изключително — бавно каза той. — Натоварен съм да ви дам обяснението, което ви дължим, затова, моля, слушайте ме внимателно и питайте веднага, щом нещо не ви е ясно.

— Кои сте вие? — тихо запитах аз.

— Сега ще ви кажа. — Той помълча малко, сякаш му беше нужно да посъбере мислите си. — Представете си — каза той — едно човечество, което в своето развитие се е убедило, че усвояването на далечния космос в дадения етап е фактически дело без реално значение. Не се изразявам сложно, нали?

Кимнах мълчаливо.

— Благодаря. Това човечество отдавна е усвоило планетите от своята система, но колосалните разстояния извън системата, разстоянията, които светлината изминава за стотици хиляди години, на този етап от развитие, както казах вече, безвъзвратно го откъсват от далечния космос… Представете си, че е построен идеален звездолет. Той може да проникне не само до центъра на галактиката, може да отиде и до съседната галактика. А после? Нали трябва да се върне, неговите открития трябва по някакъв начин да ползват човечеството. Какво ще завари звездолетът, когато се завърне? Той или ще завари човечеството отишло толкова напред в своето развитие, че за него знанията, донесени от звездолета, ще бъдат елементарна древност, или може изобщо да не завари Земята… Това е то парадоксът на времето! Тогава учените насочват усилията си в друга посока и откриват… Какво откриват? Вселената е безкрайна в още едно отношение, в отношение на измеренията!

— Навярно пишете научнофантастични романи? — предпазливо запитах аз и за всеки случай погледнах към масата — металният пепелник бе достатъчно тежък, можех да се защитя при нужда.

Той проследи погледа ми и кимна с укор.

— Успокойте се и слушайте нататък… Как се стигна до това откритие, не мога да ви обясня, не съм специалист. Моя специалност е психологията… По-важен е фактът, че нашите учени откриха и възможността за прехвърляне от едно измерение в друго. Не настоявам, че откритието е обработено до съвършенство. Все още можем само да вземем от друго измерение при нас, но не и да се прехвърляме самите ние… Опитите започнахме с предмети, продължихме с животни, а сега… Сега сам се убеждавате, че последният ни опит е сполучлив! Вие се намирате в нашето измерение! — тържествено каза той. — И не мислете, че съм луд! Спомнете си поведението на часовниците, мястото на колата…

— Нима сте ме прехвърлили, както казвате вие, във вашето измерение заедно с целия град, с института, че дори и с колата?

— Не, разбира се! Работата е там, че световете въпреки разположението им в различни измерения в известен смисъл са почти идентични. Има и отлики, свързани с някои посоки и степени, но в нашия случай те не играят съществена роля. Сега притежаваме данни, че съществуват и светове без идентичност, дори е възможно такива светове да проявяват враждебност към нас… Зачестилите напоследък необясними изчезвания на самолети, подводници, появяват се странни тела, които още по-странно се губят…

— Щом е възможно едно, защо да не е възможно и друго? — невинно казах аз, за да не подозре клопката, която щях да му поставя. — Но как ще ми обясните, че продължавам да се намирам в своя дом, а жената, която вън ми чисти, познавам от десетина години?

— Вие не се намирате в своя дом, нито познавате жената, която е навън — със снизходителна увереност каза той. — Вие сте в дома на Страхил Милев, но той живее в друго измерение, вие никога не сте го виждали и няма да го видите, защото това е невъзможно!

— Нещо не ви разбирам!

— Парадоксално би било обратното!… И така — ако ви е по-лесно за разбиране: един и същи свят съществува в много измерения. По наша воля ние ви взехме в нашето измерение. Но тъй като между измеренията съществува известна тъждественост, имаше опасност да се появят двама Милевци. Не знаем какво би се породило от това и за да избегнем последиците от още непроучени явления, отстранихме нашия Милев, т.е. изпратихме го извън орбитата на планетата. Но за неговото отсъствие знаят извънредно тесен кръг от хора. За останалите вие, това сте той, те не са уведомени за прехвърлянето.

— За всички останали?

— Да. Но кои точно принадлежат към кръга, на който е известен този и ще бъдат известни следващите опити, не зная.

— Надявам се, че вашият Страхил Милев не е женен!

— Вече ви обясних — нашият Страхил Милев това сте вие, но в друго измерение! Като изключим онези ваши преживявания, породени от необикновеното положение, в което се намирате, вие двамата имате еднакви мисли и чувства, възприемате света като един човек.

— А моето изказване тази сутрин в института? — усмихнах се стеснително аз. — Искам да кажа, то повлияно ли е от прехвърлянето ми в друго измерение?

— Мисля, че казах за посоките, в които протичат някои процеси! Това е трудно за представяне, но никому не пречи да си живее. Например понякога да ви изглежда, че след днес идва вчера — при нас някои неща ще ви се струват буквално тъй, но същността е друга… Както часовниците например, но то е малко по-различно, само външна обвивка на някои явления, които по същество са тъждествени. Ще се опитам да ви помогна с жабата… Не ми е известно дали знаете, но тя вижда само движението, останалото за нея не съществува, то е друг свят! Примерът е груб и няма нищо общо с идеята за многоизмеримостта на световете, но може да улесни въображението ви…

Бях уморен от безплодни усилия да съчетая някак неговата осведоменост с безсмислиците, които се опитваше да ми втълпи.

— Разбирам — каза той. — Ще ви бъде изключително трудно да повярвате, защото вие още не сте способен да си представите съществуването на друго измерение. А неспособността да възприема непривичното е най-големият враг на човешкия мозък и същевременно негово нещастие. Вашият мозък е скован от досегашните ви представи, той така плътно е обхванат от тях, че да се намери в него място за една непривична представа, е нужна умствена енергия, равна едва ли не на енергията, която освобождава атомът. Разбирате ли колко трудно е да се възприеме нещо, което според досегашните ви представи е абсолютно невъзможно? Естествено е да ме смятате за луд или нещо от тоя род… Всъщност вашият мозък се защищава! Той ви рисува такава картина на света, каквато подхожда на досегашните му познания за материята, и яростно отхвърля всичко, което й противоречи, макар че тази картина — поне от мига, в който ви прехвърлихме в нашето измерение — вече не отговаря на цялата истина! Знам, няма да ви убедя — трябва време… Но ще ви оставя телефона си. Обадете ми се обаче само в краен, действително наложителен случай!

Той записа телефонния номер, откъсна листа от бележника и го остави на масата. После стисна ръката ми и си отиде.

Бях все така замаян, но освободен от присъствието на този човек, сякаш по-ясно виждах противоречията в разказа му. Измерения, космос, идентичност на светове, обратна посока на явленията — категории от фантастични романи, които неговото болно въображение безцеремонно смесваше с действителността. Наистина часовниците, а и някои други неща си оставаха пълна загадка, но не губех надежда в нейното изясняване. И не само не губех надежда — след разговора с Дерменджиев дори мислех, че това трябва да стане колкото може по-скоро.

После запалих цигара и си спомних Иванка. Днес тя не ме видя или се престори, че не ме вижда. Сутринта не правех никаква разлика, сега вече можех да преценявам нюансите. Досегашните ни отношения изключваха и най-малката вероятност от преструвки.

Оставих цигарата в металния пепелник и посегнах към телефона. Ето един случай — весело си казах аз — да видя как стои работата с посоките… Дали трябва да извъртя телефонния й номер отзад напред, или както обикновено?

Нейният глас ми се стори глух и уморен, но когато й казах, че ако желае, може и да излезем заедно тази вечер, той изведнъж прозвуча ясен и жив.

— Добре, ако искаш, чакай ме до моста, там има удобно място за спиране!

— Днес съм без кола… Повредена е!

— Още по-добре! — засмя се тя. — Колата прекалено много те заангажирва.

Уговорихме срещата ни да стане другаде и аз радостен оставих слушалката. Там, където я бяха докосвали пръстите ми, тя беше лъскаво черна от влага.

На улицата неволно погледнах колата и се усмихнах. Дерменджиев бе не само ненормален, а и мен искаше да въвлече в побърканите си представи. Както и да се бе озовала колата ми от другата страна на улицата, истинска лудост бе да се вярва в подобно съвпадение — че и в двете измерения колата ще бъде повредена. В незабавното съгласие на Иванка да излезем заедно също нямаше нищо съмнително. Защо трябваше да не се съгласява? Пък бях я поканил и съвсем определено, без уморителните усуквания, които понякога помрачаваха заедно прекараните часове.

В това време по улицата се зададе един познат катовец. Преди половин година беше продупчил талона ми заради неправилно паркиране, но тъй като бях виновен, не му се разсърдих и оттогава си кимвахме при всяка среща.

Той спря до колата, огледа я и каза:

— Защо не приберете чистачките… Ще ги отмъкне някой!

— Да, разбира се… Веднага ще ги прибера!

Когато осъзнах, че готовността ми е подозрителна, беше късно. Стоях и със замряло сърце чаках да ми направи забележка, задето колата е спряна на непозволено място, но той само кимна и продължи обиколката си.

Докато свалях чистачките, от съседната къща излезе другарката Мартулкова, майка на една от знаменитостите, с които се гордееше нашата улица. Синът бе напълно поносим човек, но майката обичаше да се намесва във всичко, каквото ставаше на разстояние поне километър от дома им. И във всички останали световни събития, но задочно, разбира се.

— Как върви науката, другарю Милев? — снизходително ме запита тя.

Срещите с нея ме вбесяваха. Нейното енциклопедическо самочувствие сигурно бе в състояние да породи чувство за малоценност дори и у Айнщайн. Сега разбрах, че съм очаквал въпроса й с вълнение. Погледнах я със светнали очи и бодро казах:

— Отлично върви, другарко Мартулкова!

Днес имах необяснима слабост към хора, които са верни на навиците си.

Катовецът и Мартулкова ме забавиха повече от десетина минути, но не се страхувах, че ще закъснея. Интересно, тая увереност се появи, след като видях Мартулкова. И както винаги, на срещата Иванка дойде след мен. През всичкото време, докато се приближаваше, аз се наслаждавах на походката й. Чувах шума на роклята й, виждах розовината на запъхтяното бързане, в душата ми, както толкова пъти досега, оживяваше образ, който приличаше и не приличаше на Иванка. Подадох й ръка. Иванка дишаше учестено и се усмихваше, но ми се стори, че има някаква промяна, и ме обзе малодушие. Забравил да пусна ръката й, аз я гледах в очите и се мъчех да отгатна каква е промяната. После забелязах — днес тя бе отрязала косите си. Когато за миг извърна глава, видях, че на врата й те са подстригани в тънка, нежна линия, тя правеше врата й трогателен и вълнуващ.

— Не ти ли харесвам така — неуверено запита Иванка.

— Ти винаги си ми харесвала! — казах аз и държах ръката й, сякаш щях да изгубя равновесие, ако я пусна. — Не съм ли ти го казвал досега?

— Не — широко отвори очи тя. — Ти никога не си отгатнал какво чакам да ми кажеш!

Толкова често си бях представял този миг, знаех предварително какво ще каже всеки от нас, бях чувал вече пресипналата глухота на гласа си и нейното звънко, радостно учудване. Нямаше нищо ново и непредвидено и все пак известно време сякаш не можех да осъзная какво е станало.

После усетих върху лицето си леко докосване.

— Защо стоим тук?

Наоколо минаваха хора, помислих си, че не е твърде удобно да се милваме пред очите им, ала нищо не направих, не спрях ръката й, бях тревожно щастлив, досега не бях преживял тази тревога и ми се струваше, че без нея щастието ми няма да е истинско.

Влязохме в градината на един ресторант. Място имаше единствено до улицата, но бяхме доволни, че масата е за двама души. Бях учуден от умението си да бъда мил и внимателен — колкото и точно да си представях някога как ще изглеждам в този миг, винаги ми бе липсвала смелост да видя и някаква лекота в държането си. Не помня за какво разговаряхме, помня само, че всеки бързаше да се съгласи с другия, от това разговорът ни се превръщаше в безкрайно и объркано повтаряне на едни и същи думи, но за миг те имаха по-дълбок смисъл и от най-умната книга, която бях прочел досега.

По улицата непрекъснато се точеха автомобили. Недалеч от нас, върху сребристото тяло на електрическия стълб, се виждаше вдлъбнатина, оставена от такъв един забързан автомобил, и аз си спомних, че бях свидетел на неприятната случка. Беше ли възможно и подобно съвпадение? Глупав въпрос! По-ясно отвсякога съзнавах, че светът е единствен и неделим, в него живееха двама души и в стремежа си един към друг те най-сетне бяха улучили свободния от недоразумения миг. Всъщност ние досега бяхме живели в различни измерения. Тази вечер двете измерения се покриха и вече нищо не можеше да измени посоката им.

Зад гърба ми висеше часовник, но не го поглеждах. За щастие Иванка не носеше часовник на ръката си. Бях убеден, че една женска ръка изглежда по-красива без всякакво полезно или излишно украшение. А може би всичко това бе глупост, умора и нервно напрежение — наистина нещо раздвояваше часовниците, но пречеше ли ми да бъда щастлив?

Аз не вярвах на Дерменджиев и нямаше да му повярвам. Разговорът с него не ми беше повлиял и другаде трябваше да диря причините за смущението си. Навярно щеше да ми се наложи да отида при лекар. Но откъде се взе този Дерменджиев? Съвпадение — едно на сто милиарда случаи, една от ония невероятни вероятности, когато вместо към земята падаш към небето. Или пък той бе с необикновено развити телепатични способности. Това почти обясняваше неговата осведоменост, но аз не се успокоявах. Започвах да мразя този човек и в същото време съзнавах, че твърдението му за другото измерение е съмнително основание за омраза.

— Знаеш ли — неочаквано каза Иванка, — като те гледам, струва ми се, че сме се познавали някога отдавна, после сме се разделили и сега отново се срещаме.

— Как така? — уплашено преглътнах аз. — Не те разбирам.

— Фантазирам… Ти не си ли щастлив?

— Разбира се, че съм щастлив! Това, което става сега с нас, не е никаква фантазия!

— Толкова отдавна чаках тази вечер! А сега си мисля, не беше ли преди косата ти друга?

Неволно погладих косата си с ръка.

— Ти винаги си бил същият, нали?

— Винаги! — колебливо казах аз.

— И ще бъдеш същият, както тази вечер?

Погледът й сякаш бе изгубил бистротата си и причина за това бе влажното сияние, в което тънеха очите й.

— Ще бъдеш ли същият?

Кимнах.

— Колко бързо се съгласяваш! — засмя се тя. — Как ще бъдеш същият? Ти никога не си бил същият. Освен когато искаш да изглеждаш важен и се преструваш на безразличен… Някой сякаш те е сменил тази вечер! Но и аз не съм същата. Хвана ме виното и ми е приятно, че ме люлее! Знаеш ли какво ми се иска? Иска ми се да няма хора край нас…

Лицето й бавно почервеня, устните й продължаваха да се усмихват, но в тях вече тегнеше смущение, очите й сякаш се уголемиха. Трябваше да я пощадя, но кой знае защо струваше ми се, че ще сбъркам, ако бъда прекалено деликатен.

— Това е много лесно! — двусмислено казах аз.

— Не е… Може би защото много дълго чаках тази вечер…

Тя затвори очи и сложи ръката си върху моята.

— А може би се страхувам! — продължи тя със затворени очи. — Не ти ли е хубаво тук?

Не бях съгласен с нея, но замълчах.

 

 

Когато излязохме от ресторанта, тя се доближи до мен и аз я прегърнах през раменете. Така прегърнати влязохме в парка. Там беше тъмно и влажно, самичък едва ли бих дошъл да се разхождам под дърветата, но притиснат до Иванка, мислех, че паркът е прекалено малък за намеренията ми. Край една беседка Иванка спря и отново ме погали по лицето. Тогава я целунах. В досегашните ми представи целувката бе една от връхните точки на отношенията ни. Бях щастлив, че я целувам, но усетих, как връхната точка на нашите отношения изведнъж се отдалечава, заприличах на човек, комуто не само предстоеше да изкачи стълба, а преди всичко да открие отде започва тя. На всяка крачка спирахме и се целувахме, докато най-после зад дърветата засия булевардът.

— Дотук! — каза Иванка. — Най-добре е сега да се кача на трамвая. Защо ще идваш чак в другия край на града?

Дотук? Стисках раменете й и дишах тежко. Ако ръцете ми не бяха заети, сигурно щях да сваля очилата си и да ги изтрия. После осъзнах, че съм ги прибрал някъде между целувките, защото пречеха, и ми стана тежко. Не заради очилата. Нима всичко, което си бяхме говорили тази вечер, е било обикновена размяна на думи?

Бях раздвоен. Действията ми като че ли бяха независими от собствената ми преценка за тях. Иванка каза „дотук“ и аз трябваше да се примиря. Не знаех какво мислеше тя и дали очакваше нещо друго от мен, но чувствувах, че ако не се съглася, ще изглеждам нахален и груб.

Стиснах по-силно раменете й и пресипнало казах:

— Искам да те помоля нещо… Не се качвай на трамвая… Нали не е толкова късно?

Навела глава, Иванка мълчеше. Стоеше леко прегърбена, самотна и тъжна. Нямаше ли да ми отговори?

— Не е късно… Но измръзнах… В парка е влажно!

Ето този отговор чаках аз. Но леснината, с която го постигнах, изведнъж ме смути и вместо намисленото предложение малодушно казах:

— Защо само парка? Има такива хубави улици за разходка!

Преди още да стъпим на нашата улица, аз няколко пъти измънках, че съм уморен, а когато наближихме къщата, дето живеех, спрях.

— Не те ли заболяха краката? Ужасно ми се иска да седнем някъде… Живея насреща и ако дойдеш да пием кафе… Аз ще го сваря!

И в същия миг осъзнах, че ако днес не бях разговарял с Дерменджиев, сега нищо нямаше да й кажа. Щях да си го мисля, но нямаше да я поведа към нашата улица и да й предложа да се качи с мен в квартирата ми. Все така не вярвах на Дерменджиев, но вече не го мразех, а от раздвоението ми бе останало някакво странно чувство, че някой друг ще отговаря за постъпките ми.

— Сега ли си го помисли? — запита Иванка и сама си отвърна: — Ти го помисли още в ресторанта…

Тя говореше тихо, в погледа й нямаше никакъв упрек:

— Аз съм виновна.

Тя не упрекваше и себе си, но още се колебаеше и трябваше нещо да говори.