Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclissi 2000, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2006)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Лино Алдани. Затъмнение 2000

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №48

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от италиански: Гергана Калчева-Донева

Рецензент: Симеон Хаджикосев

Редактор: Божан Христов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ана Иванова

Италианска, I издание

Дадена за набор на 4.V.1983 г. Подписана за печат 20.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юли 1983 г. Печ. коли 11.50. Изд. коли 7,45.

УИК 7,22. Цена 1.00. Формат 32/70×100. Изд. №1673.

Страници: 184. ЕКП 95366 21331/5637–39–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

850 31–32

© Гергана Калчева-Донева, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Lino Aldani. Eclissi 2000

© Giovanni de Vecchi Editore, Milano, 1979

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; отделяне на предговора като отделен текст

6

Албенитц Бенито Йорге, координатор от първа степен, изключително важна фигура на шахматната дъска. Когато се намира пред Калиф Върховния, цялото му тяло се вцепенява, сякаш е парче лед, и ти се струва, че всеки миг гръбначният му стълб ще се строши. Тогава повдига малко токовете си, за да изглежда по-висок, но ръцете му треперят, не знае къде да ги дене.

Какво казват тестовете? — Пита Калиф и важно сочи с показалеца си, сякаш е оръжие.

Положителни са — го уверява Албенитц, като повдига още повече токовете си. — Съвсем положителни. — Отваря чантата си и се суети, търсейки картоните, после ги преглежда и се покашля. — Психизъм от първа степен: 93,6. Психизъм от втора степен: 94,3. Психо-физическо съотношение: 92,8…

Проклятие — ругае Калиф Върховния развълнуван. — Имаме работа с човек със забележителни качества.

Никога не съм твърдял противното — го уверява Албенитц.

Е, тогава нека влезе. Кублер е мъртъв, Рамсей е мъртъв. Ромизов е болен, Боровски и Слезек са на границата на нервното изтощение. Трябва да укрепим кадрите.

Албенитц се колебае за миг. Калиф го гледа въпросително. После, като вижда, че колебанието у другия продължава, пита открито:

Да не би нещо да не е в ред?

Албенитц отново се покашля:

Координаторът Покар не е съгласен, казва, че картонът за емоциите още не е пълен, което отговаря на истината. Покар предлага да отложим, още повече че субектът е под строг контрол. Но аз мисля, че едно забавяне може да бъде фатално, не можем да рискуваме като със Спитцер.

 

 

Около топографията на Майката Земя съществува абсолютно разногласие. Ако се съди по големите пластмасови карти, закачени навсякъде — има по една и във всяка обитавана килия — корабът има формата на тумбеста пура. Неговият надлъжен разрез представлява една по-скоро сплескана елипса. Но не всички топографски карти са еднакви. Например онази голямата, която заема цялата дясна стена на заведението на Булмер… Тя е една от най-старите, сигурно е на повече от сто години. Е добре, според тази карта надлъжният разрез на Майката Земя е елипса, но много по-сплескана в сравнение с тази, която по-голямата част от картите ни представят.

Освен това на вратата, която води към Залата за знание, е вградена диаграма — един правоъгълник с размери осемдесет на четиридесет. Рисунката е ясна и ако се съди по вида на материала, който служи за подложка, дори доста скорошна. В общи линии скицата е същата, но има някои дреболии, които изобщо не съществуват в другите топографски карти. Виждат се няколко издатини, по-точно четири, които се простират симетрично, две над горната извивка и две под долната.

Никой не знае какво представляват, може би защото са само като скицирани и нямат и най-малкото обозначение. Освен това на тази топографска карта — говоря за картата на вратата на библиотеката — има една подробност, право да си кажа, малко смущаваща: кърмата на кораба, т.е. зоната, определена за „белите“, изобщо не фигурира. Има един правилен вертикален сегмент, който рязко отсича десния край на Майката Земя и оттатък тази линия започва ослепително белия цвят на картата, толкова предизвикателен, че един ден някой — очевидно веселяк или просто по-полемичен дух от моя — го е запълнил с огромна въпросителна. После в това бяло пространство са се появявали и изчезвали и други надписи. Спомням си един от тях, написан с печатни букви, представляващ една латинска поговорка. Ставаше въпрос за един израз, употребяван в най-старите географски карти: Hinc sunt leones[1].

Ако трябваше да се обзалагам за това, кой е авторът на надписа, бих го приписал на Еудженио Столер, на този осквернител, не зная дали по природа или съзнателно.

Днес например, когато дойде да ме види в моята килия, ми каза:

— Хайде, покажи ми я. Искам да видя спящата красавица.

Бях седнал на масичката, погълнат от обичайните си изчисления. Не помръднах. Той се приближи до нишата повдигна завесата. След няколко секунди мълчание последва продължително изсвирване.

— По дяволите! — извика. — Тя наистина е красива.

После се приближи до мен, продължи да ме дразни, да нарежда: „Пиленце, кукличко, сега какво ще правиш?“

Погледнах го накриво, поне така мисля, защото той сякаш за миг настръхна, но после продължи невъзмутимо:

— Хайде, хайде, на лицето ти е изписано. Тази тук — и посочи с брада по посока на нишата — е заела всяка твоя мисъл. — После допълни: — Хубава жена, няма що. На твое място знаеш ли какво бих сторил?

— Какво?

— Бих поискал да ме прехвърлят в зелената смяна, въпреки че желанието ми ще бъде отхвърлено веднага, защото, както знаеш, да се промени смяната е почти невъзможно. Доколкото знам, изключение от правилото е имало само два или три пъти за цялата история на Майката Земя. Във всеки случай винаги можеш да опиташ. Вместо да се съсипвам по един призрак, бих паднал на колене пред Калиф Върховния…

— Ти си луд!

— О, не! Ако успееш да получиш промяна на смяната… Вярно, ще загубиш приятел като мен, но би могъл да се срещаш с нея, да говориш с нея и…

— Ти си луд — повторих, като се опитах да вложа в гласа си колкото се може повече убедителност.

— Добре, луд съм. Но ти си влюбен, приятелю мой, лудо влюбен.

— Любовта е само инстинкт — припомних му аз. — Ти самият си ми го казвал неведнъж. А сега върви си, искам да остана сам.

— Сам с нея ли? С един призрак?

— Върви си — настоях.

Еудженио неохотно вдигна ръце с разперени длани в един смешен жест на капитулация.

— Добре, приятелю. Освобождавам терена, за да можеш да мечтаеш колкото си искаш, без някой да те безпокои.

Направи половин пирует, хвърли светкавичен поглед върху листите, над които работех. После чух сухия му смях, като изщракването на реле.

— Губиш си времето — каза. — За да се провери курсът на кораба, трябва да имаш компютър, само лист и писалка не стигат. А компютърът, съкровище мое, е отвъд границата, на кърмата, където живеят „белите“. Щастливо пътуване!

 

 

Поисках аудиенция от координатора Покар. По повод претърсеното ми чекмедже, преровения ми гардероб и за други неща, които предизвикват моето съмнение.

Дежурният офицер ми даде отговор само след десет минути.

— Координаторът Покар е много зает. Да се поднови молбата след следващата смяна на дежурството.

Пауза. Само няколко часа, които ми се сториха цяла вечност, прекарани в попълване на куп листи с трудни изчисления. И най-вече ненужни. Защото Еудженио има пълно право: за да се провери курсът на кораба, само лист и писалка не са достатъчни. Тогава събрах листите и ги хвърлих в камерата за горене.

Диана Абгрунд е оттатък, спи под плексигласовия похлупак. Не искам да повдигам завесата, не искам да я гледам. Все още звучи в ушите ми сухият смях на Еудженио, неговата ирония, оценките му за „спящата красавица“.

Лудост. И още веднъж, докато устоявам на повика, се питам за скрития смисъл на онова, което усещам дълбоко в моето същество — едно странно смущение, объркаността от чувството, че съм болен от срамна и неизлечима болест. Кой, питам се, кой пожела да ме постави в това положение на жалко самоокайване? Нямам нито глътка блумар, свърших и дажбата си цигари. А отвращението ми към мен самия става от минута на минута все по-силно. Отивам при стария Булмер, където цари мълчание или хаос, в зависимост от това, което ти се иска. Между другото тази вечер има малко „парти“, един малък празник. И доколкото си спомням, аз също съм поканен.

 

 

Така е. Арсенио Таубер и Рода Солинас са получили разрешение да имат дете. И празникът наистина се състоя при Булмер, в една изолирана заличка.

Не бяхме много: Диего, Норберто, Катарина и Деметрио, Руфус, Людмила Зорда, Ганчо Дерек и Ласло. Тук бяха също Нора Керени, Еудженио и Ванда.

В разгара на тържеството се появи координаторът Албенитц. Влезе, дребен и космат, пружинирайки на тънките си и криви крака. Прегърна Рода, стисна ръката на Арсенио, прошепвайки: „Щастливо пътуване!“

Всички станахме прави. Албенитц поднесе към устните си чашката с блумар, отпи една глътка, оглеждайки се наоколо със задоволство, но и с неудобство. После отново стисна ръката на Арсенио, отново прегърна Рода. На прага размаха ръка за поздрав.

— Щастливо пътуване! — повтори, но макар всички да мълчахме почтително, гласът му беше толкова слаб, че достигна до нас като шепот.

— Уморен е — отбеляза Людмила Зорда, като се обърна към всички. — Уморен е като всички „бели“.

Никой не я слушаше. Смееха се, вдигаха наздравица, възхищаваха се на подаръците, изложени на една масичка в средата на залата така, че да се виждат добре: една статуетка от истинска глина, малък замък, построен от клечки за зъби, саксийка с циклами и един великолепен шах, изработен от влакната на едноклетъчни втвърдени водорасли.

Людмила дойде и седна до мен.

— Кажи ми — попита ме тя тихо — би ли ти харесвало да бъдеш „бял“?

— Не съм ли вече? — отвърнах, загатвайки за косите ми, побелели доста рано.

— Виждаш ли — продължи Людмила — И ти си като другите: много ти се иска да критикуваш, но само при мисълта, че трябва да поемеш отговорност…

— Каква отговорност? — попитах, без да я погледна.

Тя изсумтя. В отговор изсумтях и аз. Людмила е почти на четиридесет години, но понякога говори като глупачка. Тя беше първата, първата жена, с която се любих. Преди колко години беше това? Може би преди десет, не си спомням точно. Знам само, че това се случи през последните месеци на моето пребиваване във Възпитателния сектор. Людмила преподаваше по химия и биология, а моето лице беше осеяно с пъпки. Людмила беше непринудена, агресивна, властна. Аз бях срамежлив, скован, заекващ. Ръцете й бяха покрити с гъст, рус мъх, който ми се струваше като кадифен, на мен, с моите редки косъмчета на брадата, която се мъчеше да поникне. Людмила беше пълна, експанзивна. Аз — тънък и кокалест.

Людмила. Тя ме откри един ден, когато, понесен от юношеските си мечти, галех тялото си. Бях като обезумял от срам. Но тя започна да се смее. И на другия ден под някакъв претекст ме завлече в килията си.

— Мъж — казваше, — с мен ще станеш мъж, дай ми само един месец.

После ме съблече, накара ме да легна в леглото и се отзова отгоре ми мека и силна, с космат и изпъкнал корем.

„Белите“ са пазачите — казваше ми Людмила. — В техни ръце е управлението на кораба, управлението на колектива. Бих казала, че това е отговорна задача.

Бе поставила ръка на коляното ми. Норберто рецитираше някакво стихотворение, очевидно не беше се подготвил и импровизираше, а другите пляскаха с ръце, докато Арсенио обикаляше, за да пълни чашите с блумар.

Ръката на Людмила бавно започна да се плъзга към слабините ми. Устата й се приближи до ухото ми.

— Не тъгуваш ли? — попита тя. — Не желаеш ли твоята майка. — После зашепна несвързани думи. — Варго, орле, блумар за моята раковина.

Да, изпитвах безутешна тъга, за която нямаше лек, едно лудо желание да се върна назад в отминалите години на юношеството и по-назад — към майчината утроба, и още по-назад, към първичния лес, където е възникнал човешкият род, към океана.

Когато аз и Людмила се отдалечихме под някакъв претекст, Нора Керени се ядоса. Имах време дори да забележа на лицето на Еудженио странно изражение, нещо средно между учудване и огорчение.

Хванати за ръце, Людмила и аз почти тичахме по Големия коридор, когато мегафоните внезапно и с пълна мощност закрещяха: канеха целия екипаж в Залата за съзерцание. Не, нямахме никакво желание да слушаме комюникето на Калиф Върховния и обичайните новини, които на равномерни интервали пристигат от Земята. На прага на килията се поколебах.

— Какво има? — попита почти обезпокоена. — Интересуват ли те тези измислици?

Но преди да успея да отговоря, тя вече беше широко разтворила вратата на килията и агресивна както винаги, ме повлече вътре.

 

 

„Белите“ са пазачите, те управляват кораба, управляват колектива. Отговорна задача. Така беше казала Людмила.

Съгласен съм. Ако не друго, то „белите“ поне трябва да се грижат да поправят неизбежните грешки в курса, ако искаме Щастливото пътуване да завърши. Но още от начало всичко е било програмирано, заповедите идват от планетата майка, следователно те са еднакви за всички, за червените, зелените и белите. Най-вече за тях.

Беше двайсет и два часа, когато се върнах в килията си, оставаха още два часа, след това бях длъжен да се пъхна в нишата за хипносън. Стоях и се наслаждавах на остатъците от минути, това състояние, което обзема всеки един от нас, когато наближи смяната на дежурството. Хвърлих един поглед, един-единствен и то съвсем бегъл — оттатък пластмасовата завеса. За миг, само за миг ми се стори, че улових по лицето на Диана Абгрунд, скрито зад прозрачната завеса, сянка на иронична усмивка. После проверих чекмеджето си и гардероба, и всяко възможно скривалище в килията. Всичко беше наред.

Но после… То стана така неочаквано, един механичен жест, както се бях замислил. Аз… Ето, ръката ми обви зелената топчеста дръжка на чекмеджето отдясно, чекмеджето, което не ми принадлежеше, личното чекмедже на този, който разделя с мен килията. И неочаквано — а може би исках само да проверя дали някой не се бе опитал да разбие и това ревниво пазено скривалище — я оставих да се плъзне по ключалката. С една дума, чекмеджето не беше заключено. То се оказа широко разтворено пред очите ми. Но не беше претъпкано с листи и лични вещи, както беше логично да се очаква.

По средата лежеше само едно бележниче. Или по-скоро обвивката на това бележниче, защото вътрешните страници, с изключение на първата, липсваха.

На тази единствена страница с четливи, печатни букви бе написано:

ВЛАДИМИРО СПИТЦЕР
ИЛИ
НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЩАСТЛИВО ПЪТУВАНЕ

Сърцето ми силно се разтуптя. Една въртележка, цял гротесков калейдоскоп от думи и идеи изплуваха на повърхността, сякаш засмукани от хидравлична помпа. Чух гласа на Еудженио Столер: „Ти си глупак… навън звездите нямат стойност… атомният часовник може да се е повредил…“ После този на Людмила: „Интересуват ли те празните приказки?“ Сетих се и за всички мои изчисления, онова, което бях прочел, безброй несвързани неща и години на подозрения. На края и разговорът с координатора Покар: „Знаете ли какво е това ноумен?“

 

 

Цялата нощ. Бих останал буден през цялата нощ, за да размишлявам в опияняващото и мъчително търсене на изхода, възела, който не позволяваше да се разплете цялата бъркотия. Но в този момент на тавана на килията светна виолетовата лампичка, а едновременно с това се чу тройното предупредително бръмчене: знакът за смяна на дежурството.

Затворих чекмеджето и като пиян се запътих към моята ниша.

Бележки

[1] Тук са лъвовете (лат.).