Лино Алдани
Затъмнение 2000 (13)

13

— Виждаш ли — ми казваше тя с тихия си и предпазлив глас, страхуваща се вечно от недискретни уши. — Извиках те и ти дойде, сега аз говоря и ти ме слушаш стоиш тук и сякаш гълташ думите ми. Нали е интересно това, което ти разказвам?

Бях в нейната килия, същата, която преди принадлежеше на мен и Спитцер, а после на мен и Диана. Всички жилища са еднакви, но бих познал сред хиляди други тази, която ми бе принадлежала толкова време, дори само заради някои надлъжни черти по масата, някои петънца по стените и пода, разположени по такъв начин, че да предизвикват в съзнанието неясни, човекоподобни фигури.

— Виждаш ли — продължаваше Диана все така тихо, предпазлива както винаги. — Сега ние сме тук и говорим, аз съм „бял комбинезон“, значи шеф, ти също си шеф, но… Изобщо, вече сме съучастници!

— Разкажи ми за Спитцер — прекъснах я. — Каза ми, че знаеш какъв е бил краят му.

— Да, разбира се — увери ме Диана. — Но почти се страхувам да ти го кажа.

Вече губех търпение.

— Преди година ми разказа куп измислици по повод Спитцер…

— Албенитц пожела така… Истината е, че аз едва познавах Спитцер, той никога не бе разговарял с мен. Нито пък с другите, той никому не се доверяваше…

— Изобщо как е свършил?

Диана нетърпеливо разпери ръце:

— Ти не знаеш какво рискувам, като ти се доверявам.

— Ти не рискуваш абсолютно нищо, играеш прикрито като миналия път. Във всеки случай твоите тайни са повърхностни: аз зная много добре къде е свършил Спитцер.

Изненадата по лицето й изчезна след миг.

— Е, хайде — рече предизвикателно. — Кажи, щом си толкова добре информиран.

Вдигнах очи към тавана.

— Владимиро Спитцер е горе, навън, ако искаме да бъдем по-точни. Изкачил се е на повърхността преди една година. Не зная как го е сторил и нямам доказателства за това, което твърдя, или по-скоро мога да набавя косвени доказателства, ако е истина, както се оказва, че Спитцер никога не е бил болен, никога не е бил в болницата, никога не е умирал и не е бил кремиран. Следователно, след като не е на борда, къде искаш да бъде?

В очите й премина сянка на страх.

— Но какво знаеш за това? Да не би да си разследвал случая Спитцер и след назначаването ти за координатор?

— От този момент повече от всякога.

— И до какви заключения стигна?

— Вече ти ги казах. Спитцер се е изкачил на повърхността и ни е оставил тук да гнием.

Диана мълчаливо отпи от чашата си. Израженето й както винаги бе загадъчно, ирония и отчужденост, смесени с външните белези на безпокойството. После изпразни чашата все така мълчаливо и бутна бутилката към мен, търпеливо очакващ думите й.

— Е, добре — избухна на края. — Ти позна и този път. Ти винаги познаваш, пристигаш винаги преди другите…

— Разказвай! — прекъснах я нетърпеливо.

— Ти позна, казах ти. Спитцер е навън, за него Щастливото пътуване е свършило…

— Искам да зная как е излязъл — казах през зъби.

Диана стана, погледна към стенния часовник и загаси музикалния дифузор, който до този момент беше включен, за да бъде по-сигурен разговорът ни. После бръкна в единия джоб на зеления си комбинезон.

— Ела — каза. — Ще видиш със собствените си очи.

Големият коридор беше доста многолюден, както винаги в този час. Редовната работна смяна беше свършила скоро и всички се шляеха или се спираха по кръстовищата на коридорите пред заведението и близо до входа на Залата на съзерцание.

Следвах Диана, която с бърза стъпка успяваше да разбута тълпата и да заобиколи задръстванията. Къде ли по дяволите ме водеше? Много от зелените комбинезони се отстраняваха почтително, когато минавах покрай тях. Тази форма на почтителност ми досаждаше, така както ме ядосваше и поздрава, който ми отправяха.

— Щастливо пътуване, координаторе!

Отговарях с несигурен глас и сведени надолу очи, сякаш не можех да скрия срама, който се надигаше в мен.

После Диана тръгна по един коридор вляво и стигна до дъното, където се откриваше правоъгълна площадка.

— Тук сме в сектор В–45 — каза. — Работя тук от две години, откакто съм координатор…

Дойде ми наум, че и Еудженио Столер бе работил с прекъсване в този сектор.

— Трябва да е важен — отбелязах.

— Естествено, това е склад за химически материали, има резервоари и резервни части за атомните апаратури. Но има и друго…

На по-дългата стена на това правоъгълно пространство имаше три врати. Двете бяха нормални за човешки ръст, но третата беше широка и плъзгаща се, за да могат да преминат през нея и по-обемисти материали.

— Да влезем — подкани ме Диана, като отвори една от двете по-малки врати. — Внимавай да не се издадеш.

Никога не бях идвал в сектор В–45. Тази зона от Майката Земя беше извън моя обсег и съвсем не ми беше позната. Но след като влязох, не забелязах нищо необичайно: обикновен склад с високи рафтове, претъпкани с контейнери с етикети, големи полици, на които имаше наредени каси, торби и различни материали.

Вътре видях един възрастен човек. Беше слаб, със сиви коси и големи торбички под очите. Беше се свил на една металическа стълба зад стелажите, с регистър в ръка.

— Щастливо пътуване — поздрави, когато минахме покрай рафтовете и стигнахме до него.

Диана отвърна на поздрава, а после добави непринудено:

— Придружавам координатора Зловик в дъното на отделението, а после ще се качим и горе. Трябва да провери работата, извършена вчера от бригадата по поддържането.

Когато стигнахме в дъното на склада, завихме надясно, после наляво и после пак наляво. Нямаше никой.

— Кой беше този човек — попитах, само за да наруша дългото мълчание. — Мисля, че го познавам, поне зрително.

— Казва се Мирек и е добър заселник. Харесва му работата и от време на време дава и допълнителни дежурства…

— Столер също работеше тук понякога, когато стана координатор.

— Да, и Спитцер също — заяви Диана, като спря. — Той също от време на време: обичайната му работа беше в бригадите по поддържане…

Хванах я за ръката.

— Спитцер… — прекъснах я рязко. — И той ли беше координатор?

— Не, не вярвам, но вероятно щеше да стане, ако…

Замълча и за миг се ослуша, сякаш искаше да се увери, че никой не идва.

— Това е моят кабинет — каза, като посочи една обикновена сива врата. — Моя и на Магдалена Раб от червената смяна. А това е асансьорът, който води до горния етаж, където е разположен истинският склад.

Тя плъзна широките врати и ме бутна вътре. Асансьорът се издигна бавно с бръмчене на не повече от три метра. Последва изщракване, след което спря окончателно. Диана отвори вратата: намирахме се на горния етаж на склада.

— Работи, нали?

— Да, разбира се, защо да не работи? — измънках аз, по-скоро объркан от нейния начин на действие.

Диана затвори вратата и пак слязохме на долния етаж.

— Трябва да вдигнем малко шум. Имам пред вид Мирек. Сега да изпробваме асансьора за особени случаи.

Не ми даде възможност да й отговоря. Извади от джоба си магнитен ключ и отвори една желязна врата, боядисана в жълто. Кабината на асансьора беше тясна, можеше да побере двама или в най-добрия случай трима души.

— Разгледай добре таблото — каза.

За мен в таблото нямаше нищо особено. Но докато го разглеждах внимателно, забелязах, че освен бутоните за изкачване, за слизане, за спиране и алармения бутон имаше и един син бутон с надпис.

ТРЕВОГА ПРИ НЕПРЕДВИДЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Диана натисна бутона за изкачване и за три секунди отново се намерихме на горния етаж, после натисна бутона за слизане и се върнахме долу.

— Достатъчно — изръмжах, — ти ме водиш за носа.

— Съвсем не, мили. Показвам ти какво е направил Спитцер, за да излезе. Хайде, натисни два пъти синия бутон, после белия за изкачване и после отново синия…

Погледнах я силно смутен. Имаше някаква странна възбуда в гласа на Диана.

— Размърдай се, страхливецо. Казах синьо, синьо, бяло и пак синьо.

— Но синият бутон е в случай на тревога! — отбелязах.

— Не, скъпи. Аларменият бутон е червеният. И хайде, успокой се… Тревога при непредвидени обстоятелства не означава нищо, ясно е, че става въпрос за някакво прикритие.

Останах неподвижен. Тогава тя ме бутна настрани и натисна бутоните със същата последователност, която ми беше подсказала. За моя голяма изненада асансьорът се задвижи странично, стори ми се няколко метра, после започна да се изкачва вертикално, пет десет, двадесет секунди, а може би и повече. Когато спря, двете крила се отвориха сами. Пред нас се откриваше метална площадка и желязна стълба с напречни летви, забити направо в стената. Диана ми посочи едно място, където някой, използвайки абразивен материал бе изписал инициалите В. С, а над тях имаше вертикално насочена стрела.

Едвам сдържах вика си на учудване и инстинктивно направих крачка напред, сякаш за да изляза от асансьора и отида на площадката. Диана ме задържа.

— Внимавай! Изглежда, на тази височина асансьорът е настроен автоматично. След малко вратите сами ще се плъзнат и ще се върнем долу, без да натискаме никакъв бутон.