Лино Алдани
Затъмнение 2000 (10)

10

Казвам се Варго Зловик, на двадесет и пет години съм и съм координатор от трета степен на борда на Майката Земя. Ние, „белите“ сме снизходителни към този удобен израз. Казваме „на борда“ сякаш Майката Земя е кораб, който бразди океана, или ракета, изстреляна в звездното пространство.

Но това е само един израз, приет за удобство, освен че е лъжа. Казвам се Варго Зловик, това е, което мога да кажа за момента. Би трябвало да продължа с описанието на обстановката, да изброя цяла серия от блудкави подробности, неща, които нямат никаква стойност, защото са двусмислени и убягващи. И най-вече да предам усещането за нещо затворено, за една херметична и непроницаема вселена, за нещо метално и студено, където всички се подчиняват на непонятни закони. Всичко както преди.

Преди една година бих могъл да говоря много по-надълго за Еудженио и Ванда. За Ласло и хидропонните вани, за Людмила Зорда. Бих могъл да се впусна в описанието на Големия коридор със светлините му, които вечер стават синкави, за да дадат илюзия за нощ. Или пък… Дори и Залата за знание имаше своите тайнствени и тъмни ъгли. Прашни рафтове и томове, томове, които почти никога никой не разгръща, макар да са пълни със загадки и нерешени проблеми. Преди една година бих могъл да съчиня цяла поема за блестящия прах в пространството, да възпея хора на въздишките под огромния купол, който подхранваше нашите сънища, като инкубатор.

Преди една година. Тогава бях глупав и нещастен. Като днес. Преди една година чезнех по неизвестността или се разпалвах от възбудата на неизмерими догадки, лудешки хипотези, които накрая смразяваха мозъка ми.

Нищо не се е променило. Владимиро Спитцер е само един спомен. Говорим за него, сякаш е бил някакъв израстък, брадавица, изгорена със сребърния нитрат на логиката и на държавните интереси. Но може би всички се преструваме. А Диана Абгрунд… Не зная, имам чувството, че по-висши планове я отделиха от мен завинаги. Или може би е недостижима само заради един мой каприз.

Никога не се случва нищо тук, на борда на Майката Земя. Часовете се точат бавно между служебната килия и всекидневната, на чашка със случайни колеги и после отново самотата в личната килия.

Дори и днес понякога белият цвят на комбинезона, който нося, ме кара да изпитвам световъртеж. Сякаш някой внезапно ме докосва по гърба, за да ме принуди да се обърна и после да насочи срещу мен обвиняващия си показалец. Наистина, ако допреди една година се чувствувах жертва, днес ролите се оказват сменени. Трудно е да се пренебрегне усещането за вина и да продължаваш напред хладнокръвно и с безразличие.

Спомням си онзи път, празничната атмосфера, заведението на стария Булмер: Арсенио Таубер и Солинас бяха получили разрешение да имат дете. Спомням си Людмила, старата, скъпа Людмила, нежна и майчинска, която ме питаше: „Би ли ти харесало да бъдеш бял?“

Тогава бях повдигнал рамене. Днес не бих могъл вече, толкова те са превити под тежестта на тази отговорност, която тогава инстинктивно отхвърлях. Професията на „белия“ не е лесна, макар работата да ни дава чувство на удовлетворение и гордост.

Тук на кърмата заех мястото на Слезек, принуден да се оттегли вследствие на нервно изтощение от прекаленото натоварване в работата. Естествено тук на кърмата всички знаем истината. Знаем какво е станало преди сто двадесет и девет години, в 2010 година на масовото унищожение. Някои от нас, без да прибягват до глупави евфемизми, предпочитат по-бруталния и апокалиптичен израз: краят на света.

С всичко се свиква. Дори и с мисълта, че Майката Земя е само едно самозадоволяващо се атомно скривалище, но не бих могъл да кажа още колко ще продължи това. Все още не зная дори приблизително и други неща. Например не зная в коя определена точка от земното кълбо е разположено нашето скривалище. Не зная дали има и други скривалища и в случай, че има, дали съществува комуникационна мрежа между нашия и другите оцелели острови. Това е правото на най-висшите чинове, тоест на Калиф Върховиня и петимата координатори от първа степен, които са му подчинени.

Йерархията има своите закони, понякога неразбираеми, но със свое право на съществование от момента, в който остават непроменени във времето. Може би така е редно. А боже би не. Не зная до каква степен е добре някои неща да се знаят само на върха. Така както понякога не смятам, че е правилно червените и зелените да мислят, че летят във външното пространство, а не че са затворени в недрата на планетата.

Спомням си безконечните разговори с Уланд, с Лилиев и Рутилио Рогоз. Също с Горски и Покар. Естествено в началото взимах страната на заселниците. Но винаги имаше някой от възрастните, готов да превърне довода в табу. Заселниците биха се разбунтували, ден след ден все повече биха се изкушавали да излязат на открито, нехаейки за предпазните мерки, които ги задържат тук долу.

— Ще разрушат всичко — ми каза един ден Горски. — Мисълта, че отвъд оловните преградни стени няма звездно пространство, а подземни галерии, които могат да ни отведат до повърхността на планетата, би ги накарала да загубят здравия си разум, цялата дисциплина на Майката Земя се крепи на тази необходима лъжа: Щастливото пътуване — една митична цел, която едва нашите правнуци ще могат да достигнат…

А Албенитц добави:

— Ще се разбунтуват и изобщо няма да повярват на аргументите ни, макар да са неопровержими… Вече се случи веднъж, преди много години…

— Аз не се разбунтувах — опитах се да възразя.

— Не го направи, защото не ние ти разкрихме истината, а ти сам стигна до нея. Ти знаеше, че тук на кърмата има едно място за теб, знаеше, че ние всички те очаквахме да го заемеш.

Всички са ме окачвали. Компютърът, този чудовищен механизъм, чието действие ми е съвсем непонятно, ме е държал под контрол още от самото ми раждане. И Людмила ме е контролирала. Людмила е от „трета степен“, но винаги е предпочитала да действува „извън кърмата“, сред екипажа. Ласло също продължава да работи като обикновен работник по хидропонните вани, но и той е от ръководителите. Като него има и други, било от зелената, било от червената смяна, чиито длъжности не бият на очи, но са от жизнено и стратегическо значение.

От четири месеца Еудженио Столер заема кабинета точно срещу мен, от другата страна на коридора. Неузнаваем е. Вечно намусен и мълчалив и не се доверява на никого в работата си.

Веднъж се случи да пием заедно във всекидневната. Насочи чашата срещу светлината и вдигна тост:

— За приятелството, това гадно чувство.

Прекрасно разбирах смисъла на думите му, той можеше да ме упреква за цинизма, с който го бях издал, единствено за да спечеля уважението на стоящите по-горе. А той? По същата причина и той си игра с мен като котка с мишка, той, който знаеше всичко и бе облечен в доверие, докато аз все още се блъсках насам-натам в съмнението, по ръба на бръснача, ще има ли изход, или ме чака унищожение.

Вярно, това е мръсна комедия. И все пак в тази дълга схватка, в това продължително взаимно изучаване и изпитване, в това взаимно недоверие, което отравяше всеки наш жест и дума, бе останало едно малко пространство, тясна ивица искрена зона, където все още беше възможно да се подхранва илюзията за безкористното чувство. Въпреки всичко аз обичах Еудженио. Дори и тогава, когато бълваше сентенции, дори и тогава, когато казваше, че любовта е инстинкт, и събуждаше у мен мъчителната представа за самотната пеперуда, устремена в своето лудешко дирене.

Във всеки случай вече нямам време за този род интимни разсъждения, макар тук на „кърмата“ да няма периоди на хипносън. Когато ми се иска да се любя, викам Людмила, това е най-лесното разрешение. Албенитц ми напомни, че в моето положение на „бял“ мога свободно да търся развлечения както в червената, така и в зелената смяна. Също и на кърмата, но в този случай изборът е много по-ограничен и смущаващ. Албенитц ми препоръча да бъда дискретен във всички случаи.

Много пъти се сещах за Нора Керени. Но винаги си мислех, че Нора не знае да държи езика зад зъбите си. Езика и сълзите си. Тя наистина е плачлива и сантиментална, би превърнала всяка наша среща в мелодрама. По-добре Людмила, тя е по-възрастна и по-уравновесена, а освен това е и „бял комбинезон“. С нея мога да се отпусна, да пия, да споря. И когато настъпи моментът да се разделим, всичко става спокойно, без сантиментални глезотии.

— Какво говорят за мен в червената смяна? — я попитах онзи ден.

Людмила започна да се смее.

— Някои се досещат за истината, но повечето го възприемат като обикновена промяна на смяната. Нора Керени обаче все още не може да се успокои…

Бедната малка Нора. Малка глупачка. Неспокойна, може би влюбена.

Органиграмата е като пирамида. На върха стои Калиф Върховния, човекът, който съхранява най-ревностните тайни на Майката Земя. Истинското му име е Зоран Уйевич, или поне това е името му на борда, т.е. това, което бива наложено от Регистрационната служба, независимо от желанието на родителите. Виждал съм го само два пъти на пленарните заседания, които се насрочват всеки шест месеца. Върховният е мъж на около шестдесет години, среден на ръст и с редки бели коси. Една вертикална бръчка, дълбока като рана, пресича изключително високото му чело. Има светли, студени очи и никога не се усмихва.

Едно стъпало по-надолу е петорката на координаторите от първа степен. Един от тях е Албенитц, останалите се казват Якуб Лиска, Варади и Димко. Освен това и Виорика, една грохнала жена, която се движи в количка, полупарализирана. Някои казват, че сигурно е над деветдесет години. Във всеки случай тя също принадлежи към малката група, която действува заедно с Калиф.

На по-ниско равнище действуват шестнадесет координатори от втора степен. Покар и Горски ми се струват двете най-значими пионки. В този сектор жените са четири. Елена Боровски, за която се говори, че заема много отговорен пост. Останалите три са на средна възраст, като Боровски, водят усамотен живот, те са кисели и склонни да избягват всякакъв контакт, ако не е тясно свързан с работата.

Най на края идваме ние от трета категория. Четиридесет и шест координатори, всичките предимно млади, между двадесет и пет и четиридесет години. Аз и Диана сме най-младите, Людмила е най-възрастната. Общо шестдесет и осем „бели комбинезони“, като се смятат и тези, които работят като „кукумявки“ в червената или зелената смяна, заедно с останалата част от екипажа. Шестдесет и осем „бели комбинезони“, всеки един със задача да координира дейността на определен сектор, със своя степен на отговорност, със своя собствена истина, лъжа и съмнения.

По-рано се питах за неясни неща, като връзката между дума и понятие, между понятие и представа, между представи и илюзии за представите. По-рано се лутах на дъното на пещерата, приемах за истина баналното редуване на сенки и отблясъци. Но после прочетох книги, които ме измъкнаха от догматичния ми сън, размислях дълго и стигнах до това, което се крие зад привидното явление.

Имаше компютър, който ме следеше, имаше и „кукумявки“ с катализиращи функции, готови да регулират действията ми. Всички „бели“ се раждат така. Сега мога и да се присмивам на хора от въздишки, които се смесват под купола на Залата на съзерцание. Гледам звездите, които благодарение на един гениален механизъм блестят непосредствено зад прозрачния купол и аз също мога да кажа на себе си „това са само блестящи точки“, една измама, която поддържа живо пламъчето на надеждата, „облак от блестящи топчета с някой и друг диамант, който блести малко по-силно от другите“, един психологически механизъм, благодарение на който могат да бъдат преодолени лудостта и самоубийството.

Щастливо пътуване! Лъжа, наистина, и все пак е безспорна истина, ако сме склонни да заменим пространството с времето. На последната асамблея Калиф радостно заяви, че през последните шест месеца индексът на радиоактивност е намалял с 0,85%. И Якуб Лиска ни увери, че като се има пред вид периодът на разпадане на криптон 85, на цезий 137, на прометий и стронций 90, като се вземе пред вид, ефектът на разпадане и видът на излъчваната радиация, като се има пред вид… не знам още какво, тъй като Якуб Лиска говореше на технически език, но неясно като висше духовно лице, и подчертаваше термини, които за нас са доста смътни, като рад, рем, кюрий^[1], миликюрий, микрокюрий, микромикрокюрий и после още единици на цезия, минимално поносима доза, единици на стронция, левкемия, радиоактивен прах, йод 131, калий 40… Е добре, като се има пред вид всичко това, може би след петдесет години обществото на Майката Земя ще може да се изкачи на повърхността при един приемлив предел на риск.

Този ден Щастливото пътуване ще завърши. Ще трябва да започнем всичко отначало, все едно че наистина сме кацнали на някоя от девствените планети от съзвездието Центавър.

Следователно Щастливото пътуване е само една формална лъжа. Вчера, когато в Залата за съзерцание изнасях лекцията си пред петстотин души от зелената смяна, гласът ми беше твърд и ясен, но краката ми трепереха от напрежение. Това беше моята първа лекция, моето официално излизане пред публика. Албенитц ме беше изпратил на разузнаване, искаше да разбере как екипажът ще реагира на тази удивителна новина, че Щастливото пътуване се е съкратило много благодарение на гения на Варади, координатор от първа степен, изобретил потенциометър, който ще утрои скоростта на нашите атомни двигатели. И така ще достигнем целта сто години по-рано.

— Много от вас — извиках аз разпалено — ще стигнат до финала. Чест и слава на Варади, който подчини таланта си в служба на колектива, чест и слава на колектива, който отгледа Варади, чест и слава на всички вас, които сте отдавали и отдавате ден след ден силите си, за да може колективът да израства.

Настъпи суматоха, продължителни ръкопляскания и хаотичен шум от ентусиазирани възгласи, шеговити реплики, но също и горчиви и тъжни коментарии от страна на възрастните. В дъното на Залата, сама, близо до изхода, видях Диана Абгрунд, облечена в своя ослепително зелен комбинезон. Не бях я виждал от една година, защото от една година нарочно я избягвах, което от своя страна правеше и тя.

Но този ден беше различно. Слязох бързо от подиума, като си проправих път сред заобикалящите ме заселници. Една девойка докосна белия ръкав на комбинезона ми и после поривисто ме целуна между носа и устата. Някакъв стар заселник започна да плаче и пелтечи, други ме притискаха в кръг.

— Албенитц — извиках, — Албенитц ще дойде, за да ви говори по-надълго, а после лично Върховния ще ви разкаже всичко, всяка подробност от това чудно откритие…

Трудно ми беше да ги откъсна от себе си. Щастливо пътуване, да, Щастливо пътуване, но Диана вече беше изчезнала зад вратата. Тичах по Големия коридор и всички по моя път се оттегляха встрани, тичах и едва се сдържах да не извикам силно името й. Няколко души точно по средата на Голямото кръстовище ми попречиха да я видя. Завих надясно към Залата за знание, широко разтворих вратата, но там нямаше никой.

Банда глупаци, проклинах в себе си. Върнах се по Големия коридор, този път извървях с бавни и отмерени крачки още двеста метра. После влязох при Тибор, който обслужваше заведението по време на зелената смяна. Беше пълно с хора, почти всички боксове бяха заети. Срещнах стотици погледи и в тях още веднъж усетих двете основни чувства, които заселниците изпитват към нас „белите“: раболепен страх или враждебно презрение, а най-често една смущаваща смесица от двете. Диана седеше в дъното, беше се свила в полумрака на последния бокс с половин бутилка блумар на масата и със запалена цигара.

— Забавно ли ти беше? — попита, без да ме погледне. Гласът й беше сух, леко саркастичен. — Колко дни ти бяха необходими, за да подготвиш речта си?

— Нека да говорим за друго — казах, като седнах до нея.

— Я виж ти колко е важен. Да говорим за друго! А всички идиотизми, които избълва върху онази глупава тълпа? По-рано и ние двамата се числяхме към нея, това е вярно. Но може би тъкмо затова нашето държане заслужава укор.

— Моля те — настоях, — да говорим за друго.

Диана смачка цигарата в пепелника, после наля блумар за себе си и за мен. Със сухи и ядни жестове отвори кутията, взе още една цигара, почука я най-напред от едната, после от другата страна по ръба на масата. След дълга пауза гласът й прозвуча пълен с ненавист и съжаление:

— Добре, да говорим за друго. Това означава да стоим тук тихо, сякаш нищо не се е случило…

— Да, сякаш нищо не се е случило. Да забравим моите лъжи и твоите, да забравим всичко. Бихме могли да започнем отначало, не мислиш ли?

— Невъзможно. Опитах се да те измамя, но се надявах, че няма да попаднеш в мрежата, а ти изтича да ме предадеш, като се надяваше, че с това няма да ми навредиш. Защото ти знаеше. Така както и аз знаех, че ти знаеш. И въпреки всичко червеят на съмнението никога не престана да ме яде. И това ще продължава вечно, дори и да ме обсипеш с всички любовни думи на света…

Преглътнах мъчително блумара.

— Права си — признах неохотно, — всичко се развали още от началото. Този ден се любихме безсрамно и цинично, като два автомата, само за да се подчиним на изкривените и нечовешки правила на Майката Земя и може би в този момент сме се присмивали един на друг, макар че…

— Да, беше много тъжно, макар че… — тя направи нетърпелив жест и ми се стори, че иска да си отиде.

— Остани — почти я умолявах. Бях сложил ръката си върху нейната и жадно търсех очите й — Не е наша вината, че практиката да се вербуват бели комбинезони е такава. Повече или по-малко всички трябваше да се подчиним на това безумно правило за разпознаване, както в античните драми. Не беше ли така и за теб?

— Може би още по-лошо, но сега не искам да говоря за това, което стана преди около две години. Зная само, че изпитах огромно отвращение и тъкмо затова никога не съм искала да живея на кърмата. Предпочитам работата на „кукумявките“, да подбуждам, да внушавам съмнение и после да обработвам съзнанието на тези, които имат достатъчно ум да отгатнат истината. Предпочитам всичко това, вместо да облека белия комбинезон и да държа речи като тази, която ги държа преди малко — цял куп лъжи, концентрат от демагогия и патернализъм…

— Да излъжеш един или да излъжеш хиляда е едно и също.

Диана рязко вдигна глава.

— Не е вярно! Аз събуждам съзнанието, ти го приспиваш. Ти прие системата, без да ти мигне окото, защото си амбициозен като Столер и искаш да се изкачиш нагоре, да докоснеш върховете на властта. Властта, разбираш ли? Тази дума ме кара да потръпвам, това е понятие, което би трябвало да разрушава, вместо да обезсмъртява. Не може да има свобода, не може да има Щастливо пътуване, докато всички на Майката Земя, от първия до последния човек, не узнаят истината. Трябва да имаме смелост за истината! А сега пий и се махай. Остави ме сама, моля те.