Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclissi 2000, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2006)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Лино Алдани. Затъмнение 2000

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №48

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от италиански: Гергана Калчева-Донева

Рецензент: Симеон Хаджикосев

Редактор: Божан Христов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ана Иванова

Италианска, I издание

Дадена за набор на 4.V.1983 г. Подписана за печат 20.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юли 1983 г. Печ. коли 11.50. Изд. коли 7,45.

УИК 7,22. Цена 1.00. Формат 32/70×100. Изд. №1673.

Страници: 184. ЕКП 95366 21331/5637–39–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

850 31–32

© Гергана Калчева-Донева, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Lino Aldani. Eclissi 2000

© Giovanni de Vecchi Editore, Milano, 1979

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; отделяне на предговора като отделен текст

5

Мислих. Прехвърлих например целия каталог на бордовата библиотека. Най-новата книга е от 2005 година: един трактат по атомна физика, в който се изброяват всички практически приложения в атомната енергия. На пръв поглед нищо чудно. Но една малка подробност се оказва доста загадъчна: Майката Земя е напуснала планетата в 2010 година. Трудно ми е да повярвам, че през последните пет години не са били издавани книги, достойни да влязат в бордовата библиотека. А може би книги има, но те се съхраняват в съвсем специална секция, секция, до която имат достъп само „белите“. Трудовете по астронавтика също са непълни по моя преценка. Има съобщение за покоряването на Марс в 1997 година. И после нищо. Никакъв знак за проектирането на Майката Земя, за това безумно звездно пътуване, което човекът е предприел преди още — поне така предполагам — да е изследвал цялата слънчева система, Венера, Юпитер с неговите луни и другите по-отдалечени планети.

Там са и всички съобщения, получени от Земята за 125 години, както и едно кратко ръководство за разпорежданията, издадени от Върховните координатори до целия екипаж. Но за да бъдем точни, трябва да кажем, че то е пълно само за последните седемдесет и пет години. Догадките и докладите за първия половин век от пътуването са твърде малко, а и никой не е могъл да даде обяснение за тези тайнствени непълноти. Да се разпитват по-възрастните заселници е съвсем безполезно. Не си спомнят. А когато ги поставим натясно с настойчивите си въпроси, те веднага се оправдават с правилника. Вярно. Всички имаме една книжка, в която всяко нещо е обяснено: значението на пътуването, морала и солидарността, необходимостта от двойните дежурства, от разделянето на екипажа на зелени и червени. В началото не е било така и това го знаят дори и децата в яслите, а още по-добре учениците, затворени в училищното отделение. И на мен са ми го обяснявали на времето, завирайки под носа ми цял куп математически уравнения, които доказваха по безспорен начин, невъзможността от нормално демографско развитие — Майката Земя е била проектирана за три хиляди заселници — и нуждата вследствие настъпилите по време на пътуването трудности от шест хиляди специалисти. Изобщо, за да може тази барака да се движи напред, трябва да сме шест пъти по хиляда, но корабът може да изхрани само половината. И така… И така на Калиф IV му хрумнала блестящата идея за хипносъня. Изглежда никой не се противопоставил на тази идея да подари половината от живота си на каузата. Впрочем, лесно обясним епилог, тъй като добрият изход на експедицията означава да оживеят всички, дори и тези, които предстои да се родят.

И така, мислих дълго. Мислих също и за всички изпълнени с предизвикателство разговори с Еудженио. Мислих за разговора с координатора Покар — една проверка, предупреждение, добродушно напътствие, за да не изляза от релсите. Впрочем едно е сигурно: тук не искат да изпадна в изкушение.

 

 

И все пак… Да вземем Спитцер. Той умря от неизлечима болест, така казват. Но казват също, че бил размирник, побъркан човек, тръгнал да организира въстания и бунтове. Защо? Питам се защо, макар този въпрос да е обречен да остане без верен отговор кой знае още колко време. А освен това съществува Диана Абгрунд. Едно име, което носи дълбок замисъл. Диана е била богиня на лова. А Абгрунд на немски означава пропаст. Естествено жертвата съм аз, преследван, гонен и на края захвърлен в пропастта. Благодарение на един любовен повик. Защото може би е вярно тъкмо обратното на онова, което по-рано допусках. Може би това, което се иска, е аз да бъда изкушен, за да се издам.

Един любовен повик. Тук на това място, са необходими известни уточнения. Например аз не разбирам точно значението на думата „обичам“. Аз обичам, ти обичаш, той обича. Един глагол, който съм произнасял кой знае колко пъти по коридорите на Майката Земя, дума, подарена шепнешком на случайната приятелка, която е стояла до мен в Залата за съзерцание, или извикана със сподавен глас в трепетите на една прегръдка в някоя от безименните килии с когото падне, може би от глупавата необходимост да се драматизира всичко или само за да пресъздам някои сцени, видени на микрофилмите. Във всеки случай това е лъжа. Една измама, която малко по малко може да ни обезкръви, да ни отнеме и малкото лимфа, за да ни превърне накрая в камък. Аз обичам, ти обичаш, той обича. Обичам какво? Обичам кого?

Любовта е инстинкт, ми каза веднъж Еудженио Столер.

Но тогава трябва да правим като животните, само като животните, единствено като такива. Има един съсирек кръв, който се изкачва към мозъка, заплашва да се пръсне, да разруши психиката. Според мен любовта е да изядеш другия, да го унищожиш и в същото време да го погълнеш като храна. Когато Нора ме докосва с кристалните си ръце, студени израстъци, неспособни да станат по-нежни, ме обзема ярост, иска ми се да почувствам плътта й как се стопява и ври като гореща кал и тогава натискам, прониквам в нея със спазъм, от който ми се завива свят, но не е там, не там, явно не в тази гостоприемна кухина, не в тази трескава последователност на съвкуплението, в което няма нищо интимно, защото сме недостъпни един за друг. А любовта би трябвало да бъде съдба. Приблизително като в онзи документален филм за лепидоптерите, в който една обезумяла пеперуда летеше над горите и блатата, за да срещне очакваната женска, далеч на четири мили от нея. Образът е поетичен и многозначен. Но отнесен към човека, дава усещането за митология.

Е добре, Еудженио Столер, ти си прав: любовта е само инстинкт. Все едно да кажеш, че не съществува.

 

 

Вчера разбрах, че някой е ровил в чекмеджето и личния ми гардероб. Не липсваше нищо, но документите ми не бяха така, както ги бях оставил.

Бележникът ми например. Бележникът, в който водя бележките си, и тетрадката, в която от хоби правя изчисления, за да проверя курса на космическия кораб, ми се стори, че не са съвсем на мястото. Външният им ръб не беше успореден на стената на чекмеджето, а по-скоро наклонен. Оловният ми молив не беше вече в средата, където обикновено го слагам, а се бе изтърколил почти до ключалката.

И в гардероба също имаше нещо не в ред. Пластмасовата ивица, която закрепва долната плоскост, беше леко повдигната. Някой бе търсил нещо отдолу, в тези няколко милиметра разстояние между плоскостта и малката подпорна, напречна летва.

Утре, или по-късно, във всеки случай преди да приключи смяната, ще съобщя за това на когото трябва. Неприкосновеността на чекмеджето и личния гардероб се гарантира от правилника. Ако искам, мога да претендирам за подмяната на ключалките.