Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclissi 2000, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pechkov (2006)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Лино Алдани. Затъмнение 2000

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №48

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от италиански: Гергана Калчева-Донева

Рецензент: Симеон Хаджикосев

Редактор: Божан Христов

Редактор на издателството: Панко Анчев

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Ана Иванова

Италианска, I издание

Дадена за набор на 4.V.1983 г. Подписана за печат 20.VI.1983 г.

Излязла от печат месец юли 1983 г. Печ. коли 11.50. Изд. коли 7,45.

УИК 7,22. Цена 1.00. Формат 32/70×100. Изд. №1673.

Страници: 184. ЕКП 95366 21331/5637–39–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

850 31–32

© Гергана Калчева-Донева, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Lino Aldani. Eclissi 2000

© Giovanni de Vecchi Editore, Milano, 1979

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; отделяне на предговора като отделен текст

14

Нещата се ускоряват, Калиф. Варго и момичето са открили единия от асансьорите за особени случаи, този е сектор В–45. За него загадката Спитцер вече не съществува.

Има ли друго, Албенитц?

Мисля, че да. Имам впечатление, че младежът съвсем не е спокоен. Той и момичето сигурно кроят нещо.

 

 

В кабинета си тя ми разказа всичко. Предишния ден дошла бригадата по поддържането, за да провери апаратурите в отдела. С магнитния ключ тя отворила вратата на аварийния асансьор, бригадирът сам налял масло в отворите на тръбите, за да ги смаже, и два пъти се изкачил до горния етаж. После отворил командното табло и за да работи в безопасност, изключил тока, като свалил шалтера.

Точно тогава тя видяла техника да затяга няколко болта, да се консултира с един малък циклостилен наръчник и после да борави със синия бутон.

— Какво правиш? — попитала тя заинтригувана.

— Проверявам бутона за тревога при авария.

А тя повдигнала рамене и му казала:

— Завиждам ти, че можеш да се оправяш сред тая бъркотия от жици.

А той:

— Не е трудно, трябва само да следваш инструкциите от наръчника. Например тук се казва: „За да се провери алармената инсталация, е необходимо най-напред да се изключи тока, като се свали черният шалтер, и после да се натиснат последователно бутоните син-син-бял-син. Ако мрежата е изправна, ще светне зелената лампичка на устройството, захранвано с батерии, което е свързано с командно табло.“ Ясно, нали? Във всеки случай в момента аз правя именно това…

Бригадирът й казал това или нещо подобно и после… После работниците от бригадата по поддържането си отишли, тя заключила вратата на аварийния асансьор и кой знае защо започнала да мисли за този смешен начин на осъществяване на проверка, без всъщност да бъде извършена истинска проверка. Мислила целия следобед. А надвечер, към края на смяната, дошъл координаторът Горски.

— Ще ида да хвърля един поглед на горния етаж — казал.

Вътре нещо я боднало, тя почти се ядосала, защото, дявол да го вземе, тя, един „бял комбинезон“, вече била извършила проверката и не можела да проумее защо била необходима тази проверка на проверката, като в края на краищата в сектор В–45 нямало нищо важно.

— Последвах го — каза Диана. — Той не усети нищо. Видях го да отваря асансьора за особени случаи със своя собствен ключ. Чух много ясно шума на скрипците в движение, но пътуването му се оказа дълго, Варго, много по-дълго от времето, което е необходимо, за да се стигне на горния етаж… За миг прозрях истината: Горски беше дошъл да провери истинското действие на асансьора. И така, след като Горски си замина, аз също пожелах да опитам, спомних си последователността на бутоните син-син-бял-син и се изкачих горе, където беше и ти, там, където се намира стълбата с инициалите на Спитцер и стрелката… И докато стоях така вцепенена и гледах, асансьорът изщрака и ме отнесе надолу.

Тя запали още една цигара и вдигна крака на бюрото.

— Вярваш ли ми? — попита след дълга пауза. — Правдоподобна ли ти се вижда тази история?

— Разбира се! — възкликнах аз нападателно или по-скоро язвително. Правдоподобна беше и историята, която ми разказа преди една година…

Диана изпъшка, въздъхна продължително, после примирено повдигна рамене. Грешах, като се отнасях по такъв начин с нея, внезапно осъзнах това. Тогава отидох до нея и я сграбчих за китките, като я принудих да се изправи.

— Вярвам ти — й казах, като я целунах продължително. В края на краищата нейната история беше потвърждение на онова, за което аз от своя страна се бях досетил. Попитах я какво я е подтикнало да ми разкаже за своето откритие.

— Самотата — отговори. — Самотата и страхът. Не можех да пазя тази тайна само за себе си, чувствувах нужда да я споделя с някого, а ти… ми беше казал, че искаш да започнеш всичко отначало, да забравим твоите лъжи и моите. Били сме много глупави, Варго, че бяхме далеч един от друг толкова дълго време…

Говорихме дълго, за да стигнем и двамата до някои определени позиции.

Първо: Спитцер е разкрил истината по време на поддържането на инсталацията в сектор В–45. Вероятно още преди това е долавял интуитивно, че Майката Земя не е космически кораб. Спитцер не е споделил с други своето откритие поради естественото недоверие спрямо когото и да било. Но поискал да взема допълнителни смени в сектора В–45, очевидно за да може да си набави ключ и изучи на спокойствие асансьора за особени случаи.

Второ: В един прекрасен миг Спитцер изчезва, т.е. напуща Майката Земя и се изкачва на повърхността, след като е оставил няколко послания, които не са получени, може би защото веднага са били иззети от „белите“. После Албенитц и другите координатори от първа степен решават да разпространят историята, че Спитцер е бил конспиратор, един луд, който е смятал, че космическият кораб се е отклонил от курса.

Трето: Спитцер се е изкачил на повърхността, нехаейки за радиацията.

— Защо, мислиш, го е направил? — попита Диана, а после допълни: — Естествено, не за да се самоубие.

— Да, наистина, по-логично е да се предположи, че ако Спитцер се е изкачил, то е, защото е знаел добре, че не рискува нищо.

— И все пак там горе е смъртта — заяви Диана. — Поне така казват.

— Смърт е имало по-рано — казах аз, — преди много време. В началото всички са знаели, че Майката Земя е само едно огромно противоатомно скривалище. Не е можело да бъде другояче. Може би с течение на годините някой е загубил главата си, може би е имало бунтове, хора, които са искали да се върнат на повърхността, защото не са вярвали на това, което са им казвали ръководителите. Измамата започнала, когато са установили двойните смени и всички по един или друг начин са били убедени, че се намират на борда на колосален кораб, движещ се в посока на Проксимата на Центавър. Как са успели ръководителите да убедят всички така изведнъж, аз не зная. В достъпните архиви документите и хрониките стигат всички до една и съща дата, а истинската история на Майката Земя знаят само тези, които са на върха. Във всеки случай на осведомителните доклади на Якуб Лиска аз не вярвам.

Диана отново седна, но за малко. Пак започна да нервничи, нещо, което я принуждаваше неспокойно да ходи нагоре-надолу из стаята.

— Аз също съм настроена скептично — съгласи се тя. — Какво мислиш, че има там горе?

— Там горе е животът, Диана, свободата! Калиф и кликата на координаторите от първа степен ни задържат тук долу под фалшиви претексти. Ти проверявала ли си някога перископите? А сондите? Виждала ли си някога системите за пречистване на водата? Виждала ли си някога озонаторите? А за безуспешните радиовръзки можеш ли да кажеш нещо? Истината е, че ние сме изолирани както по-рано, когато бяхме обикновени заселници. Властта е в ръцете на избраници.

Диана нетърпеливо повдигна рамене.

— Властта… — въздъхна тя полугласно. — Кажи ми какво мислиш, Варго. Можеш да бъдеш искрен, вече сме свързани с двойна нишка… Защо Калиф трябва да ни държи всички тук, размахвайки пред лицето ни призрака за смъртната радиация?

— Защото желае властта, не разбираш ли? Последния път, когато се видяхме, ти грубо ме изгони, като ме обвини, че съм славолюбив, защото ти се бях сторил такъв, тоест че съм искал да се изкача по стълбата на властта. Ти знаеш какво се крие зад тази дума, познаваш неизлечимата болест на човешката душа. Тук на борда на Майката Земя властта се крепи на умението, но също и на обсебването на знанията. Ние имаме власт над заселниците, защото знаем неща, които заселниците не знаят. По същия начин Калиф и кликата му имат власт над нас, а следователно и над всички, защото имат монопол над основните апаратури, а освен това заемат и стратегическите места на Майката Земя. Ако всички се изкачим на повърхността, тяхната власт незабавно ще изчезне…

— Но разбира се! — възкликна Диана. — Преди да започнем да строим отново там горе, ще ни е необходим един не съвсем технологичен период. Знае се добре, че в състояние, по-близо до природното, някои от шефовете ни не ще имат сегашната си власт… Калиф, Албенитц и другарите им не ще могат да се наложат над физическата сила, над младостта и ентусиазма да започнем всичко отначало.

— В известна степен е така, както ти казваш, без да се смята, че там на повърхността, дори на стотици километри разстояние други хора, излезли от други скривалища, също са могли да положат начало на това общество без закони, което е логичният изход на нашата доктрина — обществото, за което човек винаги е мечтал. После има и още една хипотеза, може би налудничава, но не и невъзможна. Кой ти каза, че ние не сме опитни животни на един колосален античовешки експеримент, кой знае… експеримент, чиято цел е да се установи колко поколения наред може да издържи човешкият вид, натъпкан и напълно изолиран в една затворена обитаема среда…

Диана поклати глава смутена.

— Такъв дългосрочен опит не би имал смисъл.

— Разбира се, че има! — извиках уморено. — Човекът е бил на Луната, на Марс. Може би е рискувал и на други, по-далечни планети, а междувременно е лелеел мечтата да достигне звездите. Теорията на едно пътешествие, което продължава поколения наред, може да се изучи на масата, на издръжливостта на този материал, който се нарича човек — не. От тук и необходимостта от опита от едно въображаемо пътуване, което да продължи десетки и десетки години.

Диана продължаваше недоверчиво да клати глава.

— Това е само предположение — продължих. — Ние не знаем съвсем нищо, но връх на всичко би било, ако докато ние стоим тук и гнием, Калиф и другите от време на време се изкачват на повърхността и в хелитаксита отиват да се забавляват в онези луксозни заведения, които сме виждали в някои филми…

— Престани, Варго! Това са безпочвени хипотези. Кажи ми по-скоро какво си намислил.

Чувствувах се уморен и се бавех с отговора, но не защото не исках да споделя с нея своите намерения. Бавех се така от леност, една моментна мудност, която обвиваше всяко мое намерение.

— Онзи ден разбрах коя е майка ми.

Диана скочи на крака ужасена.

— Не е възможно — извика, — никой не бива да знае кои са му родителите, това е недопустимо в структурата на нашето общество.

— И все пак аз узнах коя е майка ми…

— Не ми го казвай, Варго.

— И защо не би трябвало да ти кажа? Майка ми е Елена Боровски, координатор от втора степен.

Тя остана замислена няколко секунди. После вдигна глава като замаяна.

— Приличате си — каза. — Същите бели коси, нейните са съвсем бели, казват, че са били такива още когато е била млада, а ти…

— А аз съм на двадесет и пет и ще бъда напълно бял най-много след две години. Искаш ли да знаеш как го направих?

— Кое?

— Да узная, че Елена Боровски е моята майка.

— Не, Варго, засега не искам да зная. Сега трябва да говорим за нещо по-важно. Аз…

Прекъснах я.

— Тази нощ сънувах сън — казах, сякаш говорех на себе си. — Сънувах, че аз и Столер играем с Виорика, сякаш тя беше топка. Подавахме си стола й на колелца от единия край до другия на Големия коридор. После Столер вече го нямаше, ти беше заела мястото му и аз исках да узная от старицата кой е баща ми, но тя не говореше, от устата й излизаха само пъстроцветни балончета. По едно време вдигна слабата си като на скелет ръка и стисна кичур от белите си коси…

— Наистина странен сън — отбеляза Диана. — А също и впечатляващ.

— Да, през целия ден съм мислил за тази подробност с кичура коси. Старата Виорика е с побелели коси, но няма нищо странно, като си помислиш, че е на деветдесет години. Но освен старците кой тук на борда е със съвсем бели коси?

— Елена Боровски и…

— Хайде, кажи го!

— Елена Боровски и Калиф Върховния.

— Точно така — отбелязах аз. Майка ми и баща ми. Но може би сънищата не означават нищо. Може би е достатъчна само майка ми, а Калиф да няма нищо общо с моите рано побелели коси. По-добре така, защото го мразя!

На бюрото имаше блумар. Диана отново напълни чашите и пак започна да ме атакува.

— Какво си решил, Зарго?

— Тази нощ ще изляза — заявих хладнокръвно, без ни най-малко колебание. — Ще отида при Спитцер.

— А ако там горе под влияние на радиацията са възникнали чудовищни форми на живот.

— Не вярвам. Нима ние сме чудовища? И все пак повече от век пием вода, която идва от повърхността. На историята с пречиствателите никога не съм вярвал.

— Тази нощ… — въздъхна Диана. И се приближи до мен като изплашено животно.

— Да, тази нощ. И ти, разбира се, ще дойдеш с мен. Не ми ли каза, че между нас двамата всички любовни думи на света биха били излишни? Това означава, че ще се оставим на фактите. Ще дойдеш с мен и веднъж излезли навън, е, добре… ще бъдем принудени да се доверяваме един на друг. Завинаги.

— Наистина ли завинаги?

— Завинаги.