Лино Алдани
Затъмнение 2000 (11)

11

— Какво ново, Албенитц?

Гласът на Върховния координатор е уморен, ленив. Албенитц изглежда нерешителен, повдига се малко на пръсти и се опитва да овладее нервното треперене на ръцете си.

— Срещнаха се — съобщава. — Срещнаха се, след като се бяха избягвали цяла година.

— Искам да зная какво са си казали…

— Невъзможно — уверява го Албенитц. — Срещата не беше предвидена, не успяхме да поставим микрофони…

Калиф Върховния прокарва пръсти по редките си и съвсем бели коси.

— Дръжте ги под строг контрол. Искам да бъда уведомяван за всяка стъпка, за всяка дума.

Нищо не се е променило. На дъното на пещерата все още се движат сенки, подобни на онези, които по-рано считах за истински. Аз разкъсах булото на привидностите, но лъжата устоява, твърде далеч съм от обективната истина.

Нищо не се е променило. Стана само така, че ноуменът се измести малко по-нататък, извън моя обсег. Излишно е да се насилвам да го преследвам. Би било смешно и измамно: то е като да се опитваш да се освободиш от собствената си сянка.

Може би ако сумирам всичко, сега зная по-малко отпреди. Албенитц не говори, Якуб Лиска не говори, всички мъже, заемащи ключови позиции на Майката Земя, мълчат, затворени в своите черупки. Покар и Горски също са се стаили. Върховният не дава аудиенция на никого, а сред нас, координаторите от трета степен, расте всеобщото недоверие.

Вече не вярвам дори и на йерархията, т.е. вече не зная дали йерархическите стойности отговарят наистина на различните нива на знание. Виорика е координатор от първа класа като Албенитц, но тя е склерозирала, малоумна. Не струва пукната пара. Столер обаче, който заема положение като моето, има вид, че знае много неща. Още когато ходеше като обикновен заселник, всъщност е бил „бял комбинезон“.

А Диана? Веднъж се опита да ме измами. Но кой може да ми каже, че не продължава същата игра?

Поисках помощ от приятеля си Ласло, координатор от трета степен, но изпратен като заселник в червената смяна, за да наблюдава хидропонния отдел. Бяхме колеги в продължение на три години, без да заподозра в него „бял комбинезон“.

Една вечер го завлякох в моя апартамент, предложих му за пиене и той веднага се разприказва.

— Спомняш ли си? — попита Ласло с привидно агресивния си глас. — Спомняш ли си, когато те карах да мислиш, че ваните са повредени? Аз тайно отвинтвах винтовете и после казвах, че е саботаж… Ах, моето момче, уверявам те, че като те виждах със зяпнала уста и смръщени вежди, все ми се искаше да се разсмея…

— Кажи ми нещо за Спитцер — продължавах да го моля аз. — Какво беше открил наистина? А бунтът? Бих искал да узная дали наистина е било скроено от координатора Албенитц. А всички онези бележки с текста, че Щастливото пътуване е невъзможно, кой ги разпространи?

— Може би Спитцер няма нищо общо с това, — отговори Ласло — може би не е откривал нищо и цялата тази история е била само игра, обичайната игра, за да се изпита поведението на кандидатите за бели…

— Разбира се! Но Спитцер го няма вече, умрял в болницата от неизлечима болест, така твърдят. Само че аз направих проучвания и се оказа, че Спитцер никога не е лежал в болницата. Разбираш ли?

Ласло се почеса по врата, сякаш искаше да прогони някакво неприятно усещане.

— Какво да ти кажа! Ако бях на твое място, не бих отдавал толкова голямо значение на този факт. Остави за тези неща да се грижат координаторите от втора степен или дори лично Върховния. Ти мисли само за твоята работа, останалото ще дойде от само себе си…

Не продължих разговора. Напълних отново чашите с блумар и двамата се чукнахме, като се разсмяхме малко пресилено.

— Щастливо пътуване, Ласло.

— Щастливо пътуване, приятелю Варго.

Отново бях сам. В лабиринта.

Тогава поисках помощ от Людмила. Нежната космата топчица веднага дойде да ме успокои.

— Какво, ти има, орле? Какво искаш да знаеш?

— Всичко, искам да зная всичко.

Людмила поклати огорчено глава. Каза ми:

— Съдбата има две лица, или ако предпочиташ два параметъра. Единият е минимален, незначителен и за да бъдем наясно, той е запазения за мен… Съществува и висша съдба, която те очаква независимо от твоята воля, дали ти я желаеш или не, тя е вече писана, предопределена и пред нея можеш само да се преклониш.

— Аз ще подгъна колене само пред безспорността на разума.

— Добре. Но разумът има своите хитрини. Ти си белязан, Варго. Твоята съдба е белязана с печелившия знак.

— Наистина ли? Много са нещата, които не зная, не зная дори имената на родителите си и всичко това е жестоко. Защо трябва да ме лишават от моите корени?

— Защото така е по-добре. Послушай ме, орле, не си разбивай главата в неща, които не са толкова важни… Престани. Какво искаш? Да се любиш? Ето, ще сваля всичко от себе си и ще дойда при теб, както когато беше птиче голишарче, жадуващо да порасне. Искаш ли пак да бъдеш малък?

— Не, искам да зная…

— Какво искаш да знаеш? — ме попита Елена Боровски, като остана с гръб към мен.

Виждах лицето й отразено в огледалото: дълги и вълнисти бели коси, гладка като порцелан кожа на лицето и един странен блясък на примирение в очите.

— Ето — й казах — тук долу, в недрата на планетата, сме като в капан и аз се питам дали наистина са изминали сто двадесет и девет години… Питам се дали наистина е станала катастрофата-война с всичките й последствия. Понякога се питам дали цялото това наше страдание не е излишно тегло…

Тя се обърна рязко с разгневено лице. Продължих:

— Питам се: а ако всичко това не отговаря на истината? Да предположим, че това е една лаборатория, една изкуствено обитавана среда, за да се изучат реакциите на човешкия род, заложен за среден и дълъг срок… един експеримент, започнал кой знае кога, и в който аз представлявам само един стадий, една неясна брънка във веригата, една кукла, или ако щете опитно животно…

— Излез от тук, Варго Зловик!

— Един момент, Елена. Не аз предизвиках този разговор. В продължение на една година ти ме гледаше така, сякаш бях прозрачно стъкло. И после… съвсем неочаквано ме покани тук в апартамента си, за да ме разпитваш, искаш да знаеш, внезапно започваш да се интересуваш и от най-съкровените, най-интимните ми мисли. Питаш ме дали съм щастлив, или дали има нещо, което да ме смущава. И аз се разкривам, разголвам дори онова, което във всеки случай трябва да остане скрито и необезпокоявано в мен…

Елена сложи пръст на устните си.

— Замълчи, Варго. Исках да бъдеш тук, до мен, но не за да говорим за толкова сериозни неща. Желаех само твоето присъствие, не разбираш ли?

Моето присъствие. Не, това по-скоро бе обичайната клопка, съдбата, тази проклета съдба, за която говореше Людмила. По-добре да избягам. По-добре да затворя очи и уши, да се измъкна навън мълчаливо, да забравя, че съм „бял“, че съм на борда на Майката Земя, че съм под земята, да забравя всичко.

— Щастливо пътуване — казах. И се обърнах към изхода. Но в момента, в който ръката ми улови отварящия механизъм, Елена ме хвана за раменете.

Усещах как развълнувани, гърдите й докосват гърба ми, красивите й ръце, протегнати под мишниците ми, се издигаха нагоре като пипала, търсещи лицето ми. Пръстите й ме докосваха по косите, галеха ме по веждите, по скулите, по очертанията на устните. Като ръце на слепец.

— Не разбираш ли? Желаех само твоето присъствие.

След един миг тя беше вече в прегръдките ми. Гласът й, натежал от хиляди несподелени желания, ме караше да полудея.

— Бъди разумен, моето момче. Не виждаш ли белите ми коси? Но какво правиш? Какво ми говориш!…

Аз й казвах:

— Ти си най-хубавата жена на цялата Майка Земя. Твоите коси са най-дългите и най-красивите, а ръцете ти, очите ти, устата ти…

— Бъди добър, Варго. Бих могла да ти бъда майка…

— Какво значение има това, ти ми харесваш такава, каквато си…

С нетърпелив жест почти разкъсах леката материя, която покриваше гърдите й. И точно в този момент усетих пробождането от десет кинжала, ноктите й се впиха и оставиха по лицето ми дълбоки, успоредни драскотини.

— Глупак! Ти не разбираш ли, че аз наистина съм твоята майка! Аз съм твоята майка, която те е носила в утробата си и те е родила…