Рос Макдоналд
Прощален поглед (9)

Девета глава

Преди да излезе, Тротуел натъпка лулата си и я запали. Аз останах в кабинета му да се обадя на Рой Снайдър в Сакраменто. Часовникът ми показваше пет без пет и хванах Рой точно като си тръгваше за къщи.

— Пак Арчър те безпокои. Намери ли някаква информация за собственика на колта?

— Да. Купил го е жител на Пасадина на име Ролинсън. Самюъл Ролинсън. — Снайдър ми продиктува фамилното име буква по буква. — Купил го е през септември хиляда деветстотин четиридесет и първа година и по същото време е получил разрешително за него, издадено от полицията в Пасадина. Срокът на разрешителното е изтекъл през хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Това е всичко.

— Как е обосновал Ролинсън искането си да носи пистолет за защита при изпълнение на служебните си задължения. Бил е собственик и управител на банка. — Снайдър добави сухо: — Западната банка в Пасадина.

Поблагодарих му и набрах Информационната служба на Пасадина. Западната банка не фигурираше в указателя, но Самюъл Ролинсън го имаше. Поръчах личен разговор с Ролинсън. Обади се жена с дрезгав и топъл глас.

— Съжалявам — обясняваше тя на телефонистката. — Мистър Ролинсън не може да дойде на телефона. Артрит.

— Ще говоря с дамата — обадих се аз.

— Говорете, сър — каза телефонистката.

— На телефона е Лу Арчър. С кого разговарям?

— С мисис Шепърд. Грижа се за мистър Ролинсън.

— Болен ли е?

— Стар е — заяви тя. — Всички стареем.

— Напълно сте права, мисис Шепърд. В момента се опитвам да установя у кого е пистолетът, купен от мистър Ролинсън през хиляда деветстотин четиридесет и първа година, колт четиридесет и пет. Ще го попитате ли какво е направил с него?

— Ще то попитам.

Тя остави слушалката за минута-две. Връзката беше лоша и чувах приглушени брътвежи и откъслеци от разговори, които се прекъсваха точно преди да доловя смисъла им.

— Иска да знае кой сте — обади се мисис Шепърд. — И с какво право го разпитвате за пистолети. — Сетне добави извинително: — Само цитирам мистър Ролинсън. Той е упорит човек.

— Аз също. Кажете му, че съм детектив. Може би с този пистолет миналата нощ е извършено престъпление.

— Къде?

— В Пасифик Пойнт.

— Навремето прекарваше летата си там — рече тя. — Ще го питам пак. — Отдалечи се и се върна. — Съжалявам, мистър Арчър, не желае да говори. Но каза, че ако искате да дойдете тук и да му обясните всичко, ще обсъди въпроса с вас.

— Кога?

— Може и довечера. Той не излиза вечер. Адресът ни е Локъст Стрийт двеста четиридесет и пет.

Казах, че ще отида веднага щом се освободя. Вече бях седнал в колата и се канех да я запаля, когато разбрах, че още не мога да тръгна. Точно пред мен беше паркиран черен кадилак с медицинска емблема. Исках да разменя няколко думи с доктор Смидърам.

Входната врата на Чалмърсови беше широко отворена, сякаш домът бе станал обект на нападение. Влязох в приемната. Тротуел стоеше с гръб към мен и спореше с едър плешивеещ мъж, който вероятно беше психиатърът. Лорънс и Айрини Чалмърс следяха спора отстрани.

— Болницата не е препоръчителна — говореше Тротуел. — Не знаем какво ще говори момчето, а от болницата винаги изтича информация.

— Не и от моята клиника — заяви едрият мъж.

— Възможно е, но само възможно. Дори и да е така, ако на вас или на някой ваш служител зададат въпрос в съда, ще трябва да отговорите. За разлика от нас юристите…

Докторът прекъсна Тротуел:

— Извършил ли е Ник някакво престъпление?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Как мога да се грижа за пациента си, без да съм информиран?

— Разполагате с доста повече информация от мен. — Гласът на Тротуел закънтя от дълго потисканото негодувание. — Премълчавате я над петнадесет години.

— Поне признавате — рече Смидърам, — че не съм изтърчал с нея в полицията.

— Нима полицията би се заинтересувала, докторе?

— Няма да отговоря на този въпрос.

Двамата мъже се гледаха с безмълвна ярост. Лорънс Чалмърс се опита да каже нещо, но те не му обърнаха внимание.

Жена му се приближи до мен и ме дръпна настрана. Очите й блуждаеха, но в тях не личеше изненада, сякаш върху нея се бе стоварило отдавна очаквано бедствие.

— Доктор Смидърам иска да вземе Ник в клиниката. Вие как смятате?

— Съгласен съм с мистър Тротуел. Синът ви се нуждае не само от лекарски грижи, но и от юридическа защита.

— Защо? — направо попита тя.

— Твърди, че миналата нощ е убил човек и говори за това съвсем свободно.

Изчаках да възприеме факта. Реагира, сякаш го бе очаквала.

— Кой е убит?

— Човек на име Сидни Хароу. Бил е замесен в кражбата на вашата флорентинска кутия. Ник също.

— И Ник ли?

— Страхувам се, че да. Не смятам, че трябва да го пускате в клиника или болница с тези мисли в главата. От болниците винаги изтича информация, както каза Тротуел. Не можете ли да го задържите вкъщи?

— Кой ще се грижи за него?

— Вие и мъжът ви.

Тя хвърли преценяващ поглед на мъжа си.

— Може би. Не знам само дали Лари ще се справи. Макар на пръв поглед да не личи, но той е много емоционален, особено по отношение на Ник. — Приближи се към мен и ми даде възможност да усетя въздействието на тялото й. — А вие, мистър Арчър?

— Какво аз?

— Не бихте ли стояли при Ник тази нощ?

— Не. — Отказът ми прозвуча твърдо и решително.

— Но ние ви плащаме все пак.

— Аз пък си изкарвам парите. Но не съм психиатрична медицинска сестра.

— Съжалявам, че се обърнах към вас.

В гласа й прозвуча язвителност. Обърна ми гръб и се отдалечи. Реших, че трябва да побързам да се измъкна от града, преди да ме е разкарала. Отидох при Джон Тротуел и му казах къде отивам и защо.

Спорът на Тротуел с доктора бе затихнал. Той ме представи на Смидърам, който любезно се ръкува с мен и ме измери с неприязън. Погледът му беше интелигентен и тревожен.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса за Ник — казах аз.

— Нито е време, нито е място за това.

— Разбирам, докторе. Ще ви посетя утре в кабинета ви.

— Щом настоявате. А сега, с ваше разрешение, ще отида при пациента си.

Последвах го до вратата на дневната и надникнах вътре. Бети и Ник седяха на килима близо един до друг. Тя бе опряла ръка на земята и го гледаше. Ник седеше, притиснал лице към свитите си колене.

И двамата бяха неподвижни, сякаш бездиханни. Приличаха на хора, изгубени в пространството, застинали навеки в безмълвните си пози — неговата на отчаяние, нейната на обич и загриженост.

Доктор Смидърам влезе й се настани до тях на пода.