Рос Макдоналд
Прощален поглед (19)

Деветнайсета глава

Двамата с Шепърд тръгнахме на изток по Монюмънт Роуд към кръстовището му с пътя, разположен от север на юг. Той се дръпна, когато видя колата ми. Тя можеше да го закара твърде бързо и твърде близо до затвора.

— Разбери, Ранди, не ми трябваш ти. Трябват ми сведенията ти.

— А какво ще получа аз?

— Какво искаш?

Отговори бързо и разпалено, като човек винаги лишаван от правата си.

— Веднъж в живота си искам правда. И достатъчно пари, за да живея. Как може човек да не наруши закона, ако няма с какво да живее?

Смислен въпрос.

— Ако не бяха ме изментили — продължи той, — сега щях да съм богат. Нямаше да остана на питки и люти чушлета.

— За парите на Елдън Суейн ли говорим?

— Те не са негови. Те са на тоз, дето ще ги намери, срокът на давност откога е изтекъл — рече той с жаргона на врял и кипял затворник. — Парите само чакат някой да ги грабне.

— Къде са те?

— Нейде тук, наблизо. — Направи широк жест с ръка, който обхвана сухото речно корито и празните полета наоколо. — Познавам тези места като дланта си, обикалям ги от двадесет години. — Тонът му бе на златотърсач, похабил целия си живот в търсене на съкровище из пустинята. — Трябва ми само малко късмет да намеря координатите. Аз съм законният наследник на Елдън Суейн.

— Как така?

— Спогодихме се. Той се интересуваше от една моя роднина. — Вероятно имаше предвид дъщеря си. — Та тъй се пазарихме.

Тази мисъл повдигна духа му. Влезе в колата ми без съпротива и стовари спалния чувал на задната седалка.

— Сега накъде? — попита той.

— Засега можем да останем и тук.

— А сетне?

— Ще се разделим.

Той хвърли бърз поглед към лицето ми, сякаш да долови има ли фалш в изражението му.

— Будалкаш ме.

— Почакай и ще видиш. Първо, да изясним един въпрос. Защо ходи днес у Джийн Траск?

— Носих й домати.

— Защо насили вратата?

— Мислех, че спи. Понякога, като си пийне, спи много тежко. Не знаех, че е мъртва, човече. Исках да приказвам с нея.

— За Сидни Хароу?

— И за туй също. Знаех, че ченгетата ще я разпитват за него. Истината е, че аз я запознах със Сидни и не исках мис Джийн да споменава името ми пред тях.

— Защото си бил заподозрян в убийството на Суейн ли?

— Ами тъй си е. Знаех си, че ще разровят онзи случай. Ако името ми излезеше наяве и се усетеха за връзката ми със Суейн, щяха веднага да ме опандизят. По дяволите, познавах се със Суейн от тридесет години.

— И затова ли не идентифицира трупа му?

— Да. Точно тъй.

— И остави Джийн да си мисли, че баща й е жив, за да продължава да го търси?

— Туй я правеше щастлива — рече той. — Тъй и не разбра как е умрял.

— Кой го уби?

— Не знам. Честно. Знам само, че не съм аз.

— Спомена за някакво отвличане.

— Точно тъй. Затуй се разделихме. Признавам, че навремето си бях крадец, но тежките дела не са по моята част. Щом той започна да крои отвличането, аз се разкарах. — Шепърд добави замислено: — Когато Суейн си дойде от Мексико през петдесет и четвърта, не беше вече същият. Май там беше леко мръднал.

— Суейн ли отвлече Ник Чалмърс?

— За него говореше. Аз не съм виждал момчето. Когато стана работата, отдавна се бях измел. Пък и вестниците не писаха. Май родителите са го потулили.

— Защо човек, разполагаш с половин милион долара, ще прави опит за отвличане?

— Да ме убиеш, не знам. Суейн все променяше историята си. По някой път се хвалеше, че има половин милион, друг път казваше, че няма. Сегиз-тогиз твърдеше, че имал и го загубил. Веднъж рече, че е бил окраден от граничар. Най-шантавата му версия беше за мистър Ролинсън, собственика на банката, в която работеше Елдън Суейн. Разправяше, че мистър Ролинсън е взел парите и е натопил него.

— Би ли могло да стане така?

— Не виждам как. Мистър Ролинсън няма да съсипе собствената си банка. А и оттогава едва свързва двата края. Знам точно, защото една моя роднина работи при него.

— Бившата ти жена.

— Бива си те — измърмори той с известно учудване. — Приказвал ли си с нея?

— Малко.

— Какво ти надума за моя милост? — наведе се към мен дълбоко заинтригуван.

— Не сме говорили за теб.

Шепърд изглеждаше разочарован, сякаш го бяха ограбили.

— Виждам я от време на време. Нямам нищо против нея, макар че ме заряза, додето бях на топло. Даже се зарадвах — рече той горестно. — Има смесена кръв, трябва да си забелязал. Гордостта ми страдаше, задето бях женен за нея.

— Говорихме за парите — напомних му аз. — Значи си сигурен, че Суейн ги е взел и задържал?

— Знам го. Бяха у него при Кончита. Беше веднага след като ги задигна.

— Виждал ли си ги?

— Познавам човек, дето ги е виждал.

— Дъщеря ти ли?

— Не. — Той добави с нотка на войнственост: — Не закачай дъщеря ми. Добра си е тя.

— Къде е сега?

— В Мексико. Отиде с него в Мексико и не се върна. — Отговорът му прозвуча някак си прекалено гладко и се зачудих дали не ме лъже.

— Защо се върна Суейн?

— Според мен винаги го е искал. Оставил е парите отсам границата, сам ми го е казвал неведнъж. Предложи ми дял от тях, ако му стана съдружник, искаше да го придружавам наоколо и да наема машини да копаем. Вече ти казах, не беше във форма, като си дойде. Истината е, че се нуждаеше от някой, дето да се грижи за него.

— И ти ли се грижеше за него?

— Точно тъй. Бях му задължен. Навремето Елдън Суейн беше страхотен мъж. Когато ме пуснаха първия път под гаранция, той ме взе за градинар у тях, в Сан Марино. Страшно място беше. Отглеждах му рози, големи като далии. Ужасно е, когато такъв човек свърши с олово в стомаха в някакъв си железопътен склад.

— Ти ли докара Суейн в Пасифик Пойнт през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година?

— Признавам. Но още не беше започнал да говори за отвличането на момчето. Нямаше да го докарам за такава щуротия. Измъкнах се набързо от града. Не исках да…

— А не го ли застреля случайно, преди да се измъкнеш?

— Нищо подобно — изгледа ме стреснат той. — Не ме знаеш, мистър. Не си падам по насилието. Специалист съм по избягване на неприятностите и пандиза. И все още работя по тази част.

— За какво те затвориха?

— За кражба на кола. С разбиване на ключалката. Но никога не съм носил пистолет.

— Да не би някой друг да е убил Суейн, а ти да си изгорил отпечатъците му?

— Това е тъпо. Защо ми е да го правя?

— За да не стигнат чрез него до теб. Да кажем, че си задигнал парите за откупа от Суейн.

— Какви пари за откуп? Не съм виждал никакви пари за откуп. По времето, когато е отмъкнал момчето, аз си бях тук, на границата.

— Закачаше ли се Елдън Суейн с деца?

— Може би. — Погледът на Шепърд се зарея в небето. — Винаги си е падал по младички и колкото по старееше, толкоз по-млади гонеше. Открай време си му беше слаб ангелът.

Не вярвах на Шепърд. Не можех и да не му вярвам. Доколкото в очите се чете душата, неговата напомняше кална вода, непрекъснато разбърквана от страхове, фантазии и алчност. Беше остарял с отчаяната надежда за пари и вече бе готов на всичко, за да я осъществи.

— Къде ще идеш сега, Ранди? В Мексико?

За момент той притихна, загледан през равнината в слънцето, което бе преполовило пътя си на запад. Над нас прелетя реактивен самолет като лястовица, повлякла след себе си шума на товарен влак. Шепърд го гледа, докато изчезна, сякаш олицетворяваше последната му разтапяща се възможност за добър живот.

— По-хубаво да не ти казвам къде отивам, мистър. Ако трябва пак да се срещнем, аз ще те търся. Само недей се опитва да ме топиш. Видя ме у мис Джийн, и какво? Значи и ти си бил там.

— Не е точно така. Но няма да те топя, освен ако няма причина за това.

— Недей. Чист съм като роса. Пък и нали сме бели хора? — добави той, за да ме приобщи към единственото съмнително предимство. — А малко парици за из път?

Дадох му петдесет долара и картичката си. Остана доволен. Излезе от колата със спалния си чувал и стоя на пътя, докато изчезна от огледалото ми.

Върнах се при бунгалата и заварих мисис Уилямс още да чисти бунгалото, освободено от Шепърд. Когато се появих на вратата, тя вдигна поглед от метлата и остана приятно изненадана.

— Изобщо не вярвах да се върнете — рече тя. — Май не сте го намерили, а?

— Намерих го. Поговорихме си.

— Ранди го бива да си чеше езика.

Запъна се, защото не искаше да ме пита направо за втората вноска на парите. Дадох й другата петдесетачка. Задържа я изящно между пръстите си, сякаш бе уловила рядък вид молец или пеперуда, сетне я пъхна в пазвата си.

— Сърдечно благодаря. Имах нужда от тях. Сигур знаете какво е?

— Мисля, че да. Искате ли да ми поразкажете още нещо, мисис Уилямс?

— Готова съм да говоря за всичко, освен за възрастта си — усмихна се тя. Седна на разпрания дюшек на леглото, което изскърца и хлътна под тежестта й. Аз заех единствения стол в стаята. През прозореца надникна слънчев лъч, в който заиграха искрящи прашинки. На изтъркания линолеум на пода между нас легна светло петно. — Какво искате да знаете?

— Колко време прекара тук Шепърд?

— Живя тук, с малки прекъсвания, от войната насам. Идваше и си отиваше. Понякога, когато гладуваше, заминаваше със сезонните работници да бере плодове. Или пък изкарваше по някой долар, като плевеше градини. Навремето е бил градинар.

— Каза ми. Работил е при някой си мистър Суейн в Сан Марино. Споменавал ли е пред вас за Елдън Суейн?

Въпросът ми я притесни. Вгледа се в коляното си и започна да мачка полата върху него.

— Значи искате да ви кажа всичко както си беше?

— Моля ви.

— Не ми прави чест. Лошото в нашата работа е, че за пари се решаваш на неща, дето не би ги сторил на младини. Какво ли не вършат хората за пари?

— Знам. Накъде биете, Флорънс?

Заговори бавно и монотонно, сякаш да намали размера и срока на вината си.

— Елдън Суейн живя тук с приятелката си. Тя беше дъщеря на Ранди Шепърд. Ей тъй стана, че Ранди цъфна при нас.

— Кога беше това?

— Чакайте да видя. Беше точно преди да почнат неприятностите с парите, когато мистър Суейн забягна в Мексико. Не помня дати, но беше към края на войната. — Спря да помисли и добави: — Знам, че тогаз беше битката при Окинава. Ние с Уилямс следяхме боевете, много от наемателите ни бяха морячета.

— И какво стана, когато дойде Шепърд? — върнах я аз на темата.

— Нищо особено. Най-вече много приказки на висок глас. Не можех да не подочуя туй-онуй. Ранди искаше да му се плати наем за дъщеря му. Тъй му е устроен умът.

— Що за момиче беше дъщеря му?

— Беше красиво дете. — Очите на мисис Уилямс се замъглиха от мнимите майчински чувства на сводница. — Мургава и нежна. Не мога да разбера как таквоз момиче се беше зафанало с два пъти по-стар мъж. — Намести се на леглото и пружините уморено изскърцаха. — Не ще и дума, искала е да лапне част от парите.

— Казахте, че това е било преди парите.

— Да, но Суейн вече кроеше как да ги задигне.

— Откъде знаехте, мисис Уилямс?

— Полицаите казаха. Цяла седмица, след като офейка, тук гъмжеше от полиция. Казаха, че се е готвил поне година. Избрал е туй място, за да се префърли бързо в Мексико.

— Как е преминал границата?

— Тъй и не можаха да разберат. Може да е прескочил оградата или да е минал нормално под друго име. Някои от полицаите смятаха, че е оставил парите тук. Сигур Ранди от тях го е чул.

— А какво стана с момичето?

— Никой не знае.

— Дори баща й?

— Да. Ранди Шепърд не е от тези бащи, дето децата им ги търсят доброволно. И жена му не щя да чуе за него. Разведе се, докато Ранди беше последния път в кафеза, а когато го пуснаха, той дойде тук. Оттогава е все тъй, идва и си отива.

Поседяхме мълчаливо. Слънчевият правоъгълник на линолеума видимо се увеличаваше и напомняше, че времето тече, а земята не спира да се върти. Накрая тя ме попита:

— Как мислите, ще се върне ли Ранди?

— Не знам, мисис Уилямс.

— Иска ми се да се върне. Той си е негодник. Но течение на времето жените свикват около тях да се върти мъж. Даже няма значение що за човек е.

— Освен това — вметнах аз, — той беше предпоследният ви наемател.

— Отде знаете?

— Вие ми казахте.

— Вярно. Бих продала всичко, ако се намери купувач.

Станах и тръгнах към вратата.

— Кой е последният ви наемател?

— Едва ли го знаете.

— Опитайте все пак.

— Млад човек на име Сидни Хароу. И не се е мяркал от цяла седмица. Ранди Шепърд го прати за зелен хайвер.

Извадих копието от абсолвентската снимка на Ник.

— Шепърд ли я даде на Хароу, мисис Уилямс?

— Може и той да е. Помня, че Ранди ми я показа. Пита ме дали ми прилича на някого?

— Е, и?

— Не. Не помня добре лица.