Рос Макдоналд
Прощален поглед (27)

Двайсет и седма глава

Шум от кола под прозореца отвлече мислите ми от миналото. Беше черният ролс на Чалмърсови. От него слезе Лари Чалмърс и доста несигурно прекоси двора на къщата си. Отключи входната врата и влезе.

— Ето че и аз започнах — казах на Бети.

— Какво?

— Да наблюдавам къщата на Чалмърсови. А те не са чак толкова интересни.

— Може и да не са. Но са от този тип особени хора, които привличат вниманието.

— А защо те не ни наблюдават?

— Защото се интересуват много повече от себе си — включи се в моето настроение тя. — Пет пари не дават за нас. — Усмихна се невесело. — Добре, разбрах ви. Трябва и аз да започна да се интересувам повече от себе си.

— Или от нещо друго. От какво се увличате?

— От история. Предложиха ми стипендия с пътуване в други градове. Но се чувствах нужна тук.

— Правите кариера в областта на наблюдението върху чужди къщи.

— Разбрах ви, мистър Арчър. Не разваляйте всичко сега.

Оставих я и след като прибрах писмата в багажника на колата си, пресякох улицата към дома на Чалмърсови. У мен се беше появила закъсняла реакция, предизвикана от смъртта на мисис Тротуел — сега тя ми се струваше неразделна част от случая. Ако Чалмърс искаше, можеше да ми помогне да я разбера.

Вратата ми отвори самият Чалмърс. Кокалестото му мургаво лице се бе удължило от тревога. Цветът на кожата му изглеждаше жълтеникав, а очите му бяха зачервени и уморени.

— Не ви очаквах, мистър Арчър. — Тонът му бе вежлив и безизразен. — Разбрах, че жена ми е скъсала дипломатическите отношения с вас.

— Надявам се, че все още си говорим. Как е Ник?

— Доста добре. — Продължи предпазливо: — Искам да сте наясно, че с жена ми сме ви много задължени за помощта. Държа да го знаете. За нещастие вие попаднахте между Тротуел и доктор Смидърам. Те не могат да работят заедно, а при така стеклите се обстоятелства ние трябва да останем на страната на Смидърам.

— Докторът поема огромна отговорност.

— Прав сте. Но това не е ваша работа. — Чалмърс леко се наежи. — Надявам се, че не сте дошли да отправяте нападки срещу доктор Смидърам. В случай като този човек трябва да се облегне на някого. Ние не сме острови — добави той неочаквано. — Не можем да се справим съвсем сами с тежестта на такива проблеми.

Гневната му скръб ме разтревожи.

— Съгласен съм с вас, мистър Чалмърс. И все още бих желал да ви помогна, ако мога.

— Как? — изгледа ме подозрително той.

— Започвам да проумявам същността на случая. Смятам, че е започнал, преди Ник да се роди и че участието му в него е сравнително невинно. Не мога да ви обещая, че ще го измъкна съвсем сух от водата, но се надявам да докажа, че е изкупителна жертва.

— Не съм сигурен, че ви разбирам добре — рече Чалмърс. — Заповядайте, влезте.

Заведе ме в кабинета, където бе започнало моето разследване. Почувствах се леко изтръпнал и замаян, сякаш случилото се в тази стая все още витаеше във въздуха и изпълваше пространството. Изведнъж ми хрумна, че и Чалмърс почти непрекъснато се е чувствал по същия начин в атмосферата на семейното минало, надвиснало над главата му.

— Ще пийнете ли едно шери, приятелю?

— Не, благодаря.

— Тогава и аз няма да пия. — Обърна въртящия се стол до бюрото и седна срещу мен от другата страна на масата. — Стори ми се, че искате да направите обзор на положението.

— С ваша помощ ще се опитам, мистър Чалмърс.

— Как мога да ви помогна аз? Събитията са изцяло извън мен. — Разпери безпомощно ръце.

— Тогава ще се възползвам от търпението ви. Току-що разговарях с Бети Тротуел за смъртта на майка й.

— Трагична случайност.

— Едва ли е било чиста случайност. Разбрах, че мисис Тротуел е била най-близката приятелка на майка ви.

— Да, наистина. Мисис Тротуел е проявила голямо внимание към майка ми през последните дни от живота й. Ако изобщо мога да й отправя някакъв упрек, то е, че не ми извести колко е зле мама. Онова лято бях още в чужбина и нямах представа, че е на смъртно легло. Сигурно се досещате какво изживях, когато корабът ми акостира на Западното крайбрежие в средата на юли и узнах, че и двете са мъртви. — Тревожните му сини очи се спряха на моите. — А сега вие твърдите, че смъртта на мисис Тротуел може да не е била случайна.

— Въпросът най-малкото е спорен. Всъщност дали е било умишлено убийство, или злополука, не е най-важното. Когато някой загине вследствие на углавно престъпление, законът винаги го окачествява като убийство. Но аз започвам да подозирам, че мисис Тротуел е убита преднамерено. Тя е била най-близката приятелка на майка ви, знаела е всичките й тайни.

— Моята майка нямаше тайни. Тя беше извънредно почитана в обществото.

Чалмърс сърдито се изправи и завъртя скърцащия стол. Застана с гръб към мен, с което някак ми заприлича на оскърбено твърдоглаво хлапе. Срещу него висеше картината в наивистичен стил, прикриваща вратата на сейфа — кораб с платна, голи индианци, испански войници, маршируващи като небесна армия.

— Ако Тротуелови злословят по адрес на мама — заяви той, — ще ги съдя за клевета.

— Нищо подобно не е имало, мистър Чалмърс. Никой не е казал нищо лошо за майка ви. Опитвам се да се добера до хората, които са се вмъкнали в дома ви през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— Положително не са били познати на мама — обърна се той към мен. — Нейните приятели бяха измежду най-уважаваните хора в Калифорния.

— Не се и съмнявам. Но крадците вероятно са познавали майка ви, знаели са, че в къщата има нещо, което си струва да откраднат.

— На този въпрос мога да отговоря — каза Чалмърс. — Мама държеше парите си в къщата. Наследила беше този навик от баща ми заедно със самите пари. Непрекъснато настоявах да ги внесе в банката, но тя не искаше.

— Бяха ли ги взели крадците?

— Не. Когато се върнах от чужбина, парите бяха непипнати. Но мама бе мъртва. Мисис Тротуел също.

— Много ли бяха парите?

— Да, доста. Неколкостотин хиляди.

— И откъде ги имахте?

— Казах ви вече, мама ги наследи от баща ми. — Хвърли ми безцветен подозрителен поглед, сякаш отново възнамерявах да обидя майка му. — Да не би да намеквате, че парите не са били нейни?

— В никакъв случай. Нека я оставим за малко настрана.

— Не мога. — Той добави с някаква мрачна гордост: — Непрестанно живея с мисълта за мама.

Поизчаках и опитах пак.

— Мисълта ми е следната. В тази къща, в същата тази стая, в интервал от двадесет и три години са извършени два обира или най-малко два опита за обир. Смятам, че между тях има връзка.

— Как така?

— Чрез замесените в тях хора.

Чалмърс ме погледна озадачен. Отново седна срещу мен.

— Страхувам се, че съвсем се обърках.

— Просто искам да кажа, че едни и същи хора, с едни и същи мотиви са замесени и в двата обира. Вече знаем кой е извършил втория. Синът ви Ник под давление на две други лица — Джийн Траск и Сидни Хароу.

Чалмърс се наклони напред и подиря чело на дланта си. Плешивото му петно блестеше беззащитно като тонзура.

— Той ли ги е убил?

— Известно ви е, че се съмнявам, но не мога да докажа противното. Засега. Но нека се придържаме към обирите. Ник е взел златната кутия, в която са били писмата ви. — Внимавах да не спомена за майка му. — Писмата вероятно са взети случайно. Целта е била златната кутия — искала я е мисис Траск. Знаете ли защо?

— Вероятно защото е крадла.

— Тя не мислеше така. Беше съвсем откровена за тази кутия. Очевидно тя е принадлежала на бабата на мисис Траск, а след нейната смърт дядо й я е подарил на майка ви?

Главата на Чалмърс се наведе още по-ниско. Пръстите, които я поддържаха, се заровиха в косата му.

— Говорите за мистър Ролинсън, нали?

— Страхувам се, че да.

— Това е безкрайно угнетително за мен — рече той. — Вие преиначавате една невинна връзка между възрастен мъж и зряла жена.

— Да оставим връзката настрана.

— Не мога — рече той. — Не мога да я забравя. — Опряната на ръцете му глава бе клюмнала още по-ниско над масата.

— Не искам да съдя никого, мистър Чалмърс, най-малко майка ви. Въпросът е, че между нея и Самюъл Ролинсън е имало връзка. Ролинсън е управлявал банка — Западната банка в Пасадина. Тя е била разорена вследствие на голяма злоупотреба почти по същото време, когато е станал обирът у вас. В злоупотребата е бил обвинен зет му, Елдън Суейн, и вероятно с основание. Но ми беше подсказана идеята, че мистър Ролинсън може сам да е ограбил банката си.

Чалмърс вдървено се изправи.

— За бога, кой ви каза това?

— Друго лице, замесено в случая осъждан крадец рецидивист на име Ранди Шепърд.

— И вие вярвате на такъв човек и го оставяте да петни името на мама?

— Кой е казал нещо за майка ви?

— Нима няма да ми поднесете драгоценната теория, че мама е приела крадени пари от оня женкар? Нима мръснишкият ви мозък може да роди нещо друго?

В очите му нахлу горещ влажен гняв. Изправи се, примигна и замахна с отворена длан към лицето ми. Опитът беше хилав. Улових ръката му за китката и му я върнах.

— Страхувам се, че така не можем да разговаряме, мистър Чалмърс. Съжалявам.

Слязох при колата и я подкарах надолу по хълма шосето. В ниската част на града мъглата продължаваше да се стеле на сиви валма.