Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goodbye Look, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Рос Макдоналд. Прощален поглед. Пулсираща вена

Американска. Първо издание.

Издателство „Народна култура“, София, 1991

Редактор: Надя Баева

Коректор: Стефка Добрева

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

Върнах се в Сан Диего и минах по Бейвю Авеню покрай къщата на Джордж Траск. Слънцето току-що бе залязло и всичко наоколо изглеждаше червеникаво, сякаш кръвта в кухнята се бе размила в светлината.

Пред дома на Траск стоеше кола — черен фолксваген със смачкан калник, която бях виждал и преди, но не можах да си спомня къде. На тротоара беше паркирана полицейска кола от Сан Диего. Отминах и продължих към болницата.

Жената на информацията ми каза, че Ник е в стая двеста и единадесет на втория етаж.

— Но посещения не са разрешени, освен ако не сте от семейството.

Все пак се качих. В приемната срещу асансьорите беше седнала жената на психиатъра, мисис Смидърам, и четеше някакво списание. През облегалката на стола й беше преметнато палто с хастара навън. Не знам защо ми стана приятно, че я виждам. Прекосих помещението и седнах до нея.

Оказа се, че изобщо не чете, а само държи списанието. Гледаше право в мен, без да ме вижда. Сините й очи бяха замислени и това придаваше на лицето й някаква мрачна красота. Наблюдавах промените в израза им, докато постепенно започна да осъзнава присъствието ми и накрая ме позна.

— Мистър Арчър!

— И аз не очаквах да ви видя.

— Току-що дойдох — рече тя. — Живяла съм няколко години в Сан Диего, по време на войната. Оттогава не съм идвала.

— Дълг период е минал.

— Тъкмо за този период си мислех и как времето лети. — Наклони глава. — Но предполагам, че автобиографията ми не ви интересува.

— Напротив, интересува ме. Омъжена ли бяхте, когато сте живели тук преди?

— Почти формално. Повечето време мъжът ми прекара в чужбина. Беше хирург на един самолетоносач. — В гласа й прозвуча печална гордост, която сякаш изцяло принадлежеше на миналото.

— По-възрастна сте, отколкото изглеждате.

— Омъжих се млада. Твърде млада.

Жената ми харесваше и ми беше приятно поне веднъж да разговарям за нещо несвързано със случая. Но тя прехвърли разговора върху него.

— Казаха за Ник, че ще оживее. Въпросът е в какво състояние ще бъде.

— Какво смята съпругът ви?

— Все още е рано Ралф да се произнесе. В момента се консултира с невролог и мозъчен хирург.

— Но при отравяне с барбитурати не е нужна мозъчна хирургия, нали?

— За нещастие не е само това. Ник има и мозъчно сътресение. Изглежда, е паднал и си е ударил отзад главата.

— Или е бил ударен.

— И това е възможно. Как е попаднал в Сан Диего?

— Не знам.

— Мъжът ми казва, че вие сте го докарали в болницата.

— Вярно е. Но не съм го докарал в Сан Диего.

— Къде го намерихте? — Не й отговорих. — Не искате ли да ми кажете?

— Не искам. — Смених темата не особено сръчно. — Тук ли са родителите на Ник?

— Майка му е при него. Баща му е на път. Нито вие, нито аз можем да направим нещо.

Изправих се.

— Можем да идем да хапнем.

— Къде?

— Ако искате в кафенето на болницата. Храната е прилична.

Тя направи гримаса.

— Прекалено често съм вечеряла в болнични кафенета.

— Мислех, че не желаете да идете толкова далече.

Двусмислието на фразата едновременно стигна до съзнанието на двама ни.

— Защо не? — каза тя. — Ралф ще е зает часове наред. Защо да не идем в Ла Джола?

— Там ли сте живели през войната?

— Много точно отгатвате.

Помогнах й да облече палтото си от сребристосинкава норка, която много отиваше на сивия кичур в косите й. В асансьора тя ме предупреди:

— Имам едно условие. Няма да ме разпитвате за Ник и семейните му отношения. И аз като вас не мога да отговарям на някои въпроси, затова да не си разваляме вечерта.

— Няма да я разваля, мисис Смидърам.

— Името ми е Мойра.

По време на вечерята ми каза, че е родена в Чикаго и е учила психиатрия и социални грижи в болницата към Мичиганския университет. Там се запознала с Ралф Смидърам и се омъжила за него, когато завършвал стажа си по психиатрия. Щом се записал във флота, бил назначен във военната болница в Сан Диего и тя дошла с него в Калифорния.

— Живеехме в малък стар хотел тук, в Ла Джола. Беше пълна развалина, но ми харесваше. Като се нахраним, бих искала да отида и да видя дали още е там.

— Може.

— Поемам известен риск с връщането си тук. Просто защото не можете да си представите някогашната красота на това място. Беше първата ми среща с океана. Когато рано сутрин ходехме в пещерата, чувствах се като Ева в рая. Всичко беше свежо, ново, невиждано. Не като сега.

С леко движение на ръцете си отпрати по дяволите окръжаващата ни реалност тежкия псевдохавайски декор — облечените в черно келнери, натрапчивата музика — всичко, което задължително придружава петнадесет доларовия „Шатобриан“ за двама.

— Тази част на града се е променила — съгласих се аз.

— Помните ли Ла Джола през четиридесетте години?

— И през тридесетте също. Тогава живеех в Лонг Бийч. Често идвахме тук и в Сан Онофре на сърф.

— Множественото число вас и жена ви ли включва?

— Мен и приятелите ми — отвърнах. — Жена ми не обичаше сърфа.

— Минало време?

— Минало свършено. Напусна ме точно тогава. Не я упреквам. Тя искаше установен живот и съпруг, на чието присъствие да разчита.

Мойра посрещна с мълчание изтърканата ми новина. След малко заговори почти на себе си:

— Бих искала и аз да се бях развела тогава. — Очите й срещнаха моите. — А вие какво бихте искали, Арчър?

— Това.

— Искате да кажете, да сте тук с мен? — Помислих, че е зажадняла за комплименти, но изведнъж разбрах, че тънко ме занася. — Едва ли заслужавам усилията на един живот.

— Самият живот е наградата — възразих аз. — Обичам да влизам в живота на хората и след това да се махам. Ужасно отегчително беше да живея с едни и същи хора, на едно и също място.

— Това не е истинската причина. Познавам вашия тип хора. Вие храните таен копнеж за справедливост. Защо не го признаете?

— Храня таен копнеж за милосърдие — казах аз. — Но хората непрекъснато получават справедливост.

Тя се наведе към мен с онази женска злост, която обикновено е заредена със сексуален плам.

— Знаете ли какво ще стане с вас? Ще остареете и ще се изчерпите. Справедливо ли ще бъде?

— Преди това ще умра. Ще бъде милосърдно.

— Знаете ли, че сте ужасно незрял?

— Ужасно.

— Сърдите ли ми се?

— Сърдя се на истинската враждебност. А вие не сте враждебна към мен. Напротив. Просто влязохте в ролята на медицинска сестра и искате да ме убедите да се оженя повторно, преди да остарея прекалено, за да има кой да се грижи за мен на стари години.

— Ах, вие! — Гласът й бе ядосан, но премина в смях.

След вечеря оставихме колата ми, където си беше, в паркинга на ресторанта, и тръгнахме по главната улица към океана. Вълнението беше силно и чувах как вълните реват и затихват като морски лъв, уплашен от собствения си глас.

На върха на последното възвишение завихме надясно, минахме покрай съвсем нова многоетажна ведомствена сграда и стигнахме до някакъв мотел, разположен на следващия ъгъл. Мойра спря и го огледа.

— Мислех, че е на този ъгъл, но не е. Изобщо не помня такъв мотел. — Внезапно разбра какво се е случило. — Това е същият ъгъл, нали? Съборили са стария хотел и на негово място са построили мотел. — Гласът й бе развълнуван, сякаш част от живота й бе разрушена със старата постройка.

— Не се ли казваше хотел „Магнолия“?

— Да. „Магнолия“. Отсядали ли сте в него?

— Не — отвърнах. — Но, изглежда, е означавал много за вас.

— И все още означава. Живях тук две години, когато Ралф замина. Сега ми се струва, че е най-истинската част от живота ми. Не съм говорила на никого за това.

— Дори на съпруга си?

— Най-малко на него. — Гласът й се изостри. — Когато се опитваш да кажеш нещо на Ралф, той не те чува. Възприема факта, че си изказал някакво съображение или това, което той смята за такова. Схваща и част от подтекста. Но не схваща очевидното означение. Това е професионално изкривяване при психиатрите.

— Ядосана сте на мъжа си.

— Сега пък вие започвате! — Все пак продължи: — Ядосана съм и на него, и на себе си. От известно време това усещане не ме напуска.

Тръгна и ме поведе покрай осветения ъгъл надолу към морето. Раздалечените една от друга лампи бяха обгърнати от светещи облаци водни пръски. Зелената площ и пътеката към брега бяха съвсем безлюдни. Като стъпихме на пътеката, тя заговори отново:

— Най-напред се сърдех на себе си за онова, което вършех. Когато започна всичко, бях едва деветнадесетгодишна и изпълнена с естествени за възрастта ми угризения. По-късно се упреквах, че не продължих.

— Не се изяснявате достатъчно добре.

Беше вдигнала яката на палтото си, за да се предпази от пръските. Сега приличаше на бандит с маска в долната част на лицето.

— И нямам такова намерение.

— Все пак ми се струва, че го имате.

— Какъв е смисълът? Всичко е минало, минало и отдавна приключено.

Гласът й бе унил. Отдалечи се бързо от мен и аз я последвах. Беше в несигурно настроение — наближаваше средна възраст и отчаяно търсеше някаква последователност в живота си. Пътеката беше тъмна и тясна и лесно можеше случайно или умишлено да падне между скалите в кипящата вода.

Настигнах я в пещерата — физическият център на миналото, за което говореше. Бялата разпенена водна маса се катереше по наклона на плажа. Тя събу обувките си и ме поведе надолу по стъпалата. Застанахме точно над досега на вълните.

— Ела и ме вземи — каза тя на мен или на някой друг.

— Да не сте били влюбена в някой мъж, загинал през войната?

— Той не беше мъж. Беше само едно момче, което работеше в пощата.

— С него ли сте идвали тук, когато сте се чувствали като Ева в рая?

— С него. Все още изпитвам вина. Живеех тук, на плажа, с това момче, докато Ралф в чужбина защитаваше родината си. — Гласът й ставаше злъчен и глух, когато говореше за мъжа си. — Ралф ми пишеше дълги прилежни писма, но те сякаш нямаха значение. Всъщност исках да го смачкам, беше толкова самоуверен и всезнаещ. Не смятате ли, че съм малко ненормална?

— Не.

— Но Съни беше. И то доста.

— Съни?

— Момчето, с което живеех в „Магнолия“. Поначало, той си беше пациент на Ралф. Ралф ми предложи да го държа под око. Каква ирония!

— Стига, Мойра. Според мен сама си търсите неприятности.

— Някои хора ги търсят — рече тя, — а други са връхлитани от тях. Ако можех да върна онова време и да променя някои неща…

— Какво щяхте да промените?

— Не знам точно. — Гласът й звучеше уморено. — Да не говорим повече за това.

Тя се отдалечи. Босите й крака оставяха в пясъка изящни следи. Възхитих се от грацията, с която се движеше, но тя изведнъж взе да се връща. Вървеше тромаво, заднишком, като се стараеше да улучва следите си, но не успяваше. Блъсна се в мен и се обърна, усетих как гърдите й под коженото палто се притиснаха до ръката ми. Прегърнах я и я задържах. Лицето й бе мокро от сълзи или водни пръски. Във всеки случай усетих на устните си солен вкус.