Рос Макдоналд
Прощален поглед (7)

Седма глава

Жената в приемната на тенис клуба ми беше непозната, въпреки че бях ходил там и преди. Все пак тя познаваше Бети Тротуел, защото я поздрави много приветливо.

— Рядко идвате напоследък, мис Тротуел.

— Ужасно съм заета. Ник мяркал ли се е днес?

— Беше тук наистина — отвърна жената с известно колебание. — Дойде преди около един час и влезе за малко в бара. Не изглеждаше добре, когато си тръгна.

— Искате да кажете, че е бил пиян?

— Страхувам се, че да, мис Тротуел, щом сама питате. Жената с него, блондинката също беше доста развеселена. Като си тръгнаха, скастрих Марко. Но той отвърна, че им е сервирал само по две питиета. Каза, че жената вече е била пияна, когато са дошли, а мистър Чалмърс не понася алкохол.

— Такъв е открай време — съгласи се Бети.

— Коя беше жената?

— Забравих й името водил я е и преди. — Тя погледна регистъра на гостите, който лежеше на бюрото пред нея. — Джийн Суейн.

— Не е ли Джийн Траск? — попитах аз.

— Прилича ми на Суейн.

Побутна регистъра към мен, като ми сочеше с връхчетата на червените си нокти мястото, където Ник беше вписал името на жената и своето име. И на мен ми приличаше на Суейн. Беше посочен домашният й адрес в Сан Диего.

— Не е ли сравнително едра блондинка с хубава фигура, около четиридесетгодишна?

— Да. С хубава фигура — добави тя, — ако сте любител на пищната плът. — Самата тя беше извънредно мършава.

Двамата с Бети тръгнахме по галерията над басейна към бара. Децата продължаваха да вдигат шум. Неколцината възрастни се бяха излегнали на шезлонгите в ъглите и ловяха оскъдната топлина на януарското слънце.

Барът беше празен, с изключение на двама мъже, които не бързаха да свършат с обяда си. Барманът и аз си кимнахме. Марко беше нисък, пъргав, мургав човек с червено сако. Той мрачно призна, че Ник е бил там.

— В интерес на истината аз го накарах да си тръгне.

— Много ли пи?

— Не, тук не. Сервирах му две малки уискита, за това не можете да ме съдите. Какво е станало, да не е катастрофирал с колата?

— Надявам се, че не. Искам да го намеря, преди да е станала някоя злополука. Знаете ли къде отиде?

— Не, но ще ви кажа, че беше в отвратително настроение. Когато отказах да му сервирам трета чаша, налетя на бой. Наложи се да му покажа щеката си. — Марко посегна под тезгяха и ни я показа отрязан с трион дебел край на билярдна щека, дълъг около шестдесет сантиметра. — Неприятно ми беше да я размахвам пред член на клуба, но имаше пистолет и гледах да го разкарам бързо оттук. Ако беше някой друг, щях да извикам шерифа.

— Имал е пистолет? — обади се Бети с тих, тъничък гласен.

— Да, беше в джоба на сакото му. Не го извади, но такъв голям и тежък пистолет не може да се скрие. — Той се наведе през бара и се вгледа с любопитство в Бети. — Изобщо какво става с него, мис Тротуел? Никога досега не се е държал така.

— Има неприятности — рече тя.

— Има ли русата мадама нещо общо с неприятностите му? Налива се като бъчва без дъно. Не трябваше да налива и него.

— Познаваш ли я, Марко?

— Не, но ми прилича на такава, дето все се забърква в нещо. Не знам защо се е захванал с нея.

Бети тръгна към вратата, но отново се обърна към Марко.

— Защо не му взе пистолета?

— Не си играя с пистолети, мис. Не е по моята част.

Върнахме се на паркинга при двуместната кола на Бети. Клубът се намираше до скалисто заливче на Тихия океан и долових дъх на море. Беше суров, печален мирис, който ми напомни мястото, където открих Сидни Хароу.

Двамата с Бети бяхме мълчаливи и замислени, докато тя управляваше колата нагоре по хълма към мотел „Монтевиста“. Младежът на рецепцията ме позна.

— Идвате тъкмо навреме, ако търсите мисис Траск. Готви се да си тръгва.

— Каза ли защо?

— Мисля, че е получила лоши вести. Трябва да е нещо сериозно, защото дори не възрази, когато включих в сметката й един ден повече. Обикновено вдигат скандали.

Минах през дъбовата горичка и почуках на рамката с мрежа, поставена на входа на бунгалото. Вътрешната врата беше отворена и Джийн Траск се обади от спалнята.

— Багажът ми е готов, ако сте дошли за него.

Прекосих хола и влязох в спалнята. Жената седеше пред тоалетката и с несигурна ръка червеше устните си.

Очите ни се срещнаха в огледалото. Ръката й потрепери и изписа алена клоунска уста около истинската. Обърна се и тромаво се изправи, като събори табуретката.

— За багажа ми ли ви пращат?

— Не. Но ще го изнеса с удоволствие. — Вдигнах еднаквите сини чанти. Бяха съвсем леки.

— Оставете ги — рече тя. — Кой сте вие всъщност?

Настроена бе да се бои от всеки и от всичко. Изглеждаше толкова уплашена, че част от страха й пропълзя и у мен. Кървавочервените й устни ме ужасяваха. Смразяващ смях гърчеше стомаха ми.

— Питах за вас в администрацията — каза тя. — Казаха ми, че нямат охрана на мотела. Тъй че какво правите тук?

— В момента търся Ник Чалмърс. Да не губим време в празни приказки. Сигурно знаете, че се намира в тежко емоционално състояние.

Тя отговори, сякаш се радваше, че има с кого да поприказва.

— Разбира се. Говори за самоубийство. Реших, че чашка-две ще му помогнат, но само влошиха работата.

— Къде се намира сега?

— Накарах го да ми обещае, че ще се прибере вкъщи да си отспи. Обеща.

— Вкъщи значи в апартамента, така ли?

— Предполагам.

— Много сте уклончива, мисис Траск.

— Това е умишлено. По-безболезнено е — добави тя иронично.

— Защо се интересувате толкова от Ник?

— Не е ваша работа и не искам нищо от вас. — Тя повиши глас, окуражена от собствения си гняв. Но ясно доловимите трели на страха продължаваха да кънтят в него.

— От какво се боите толкова, мисис Траск?

— Снощи са пречукали Сидни Хароу. — Гласът й предрезгавя от страх. — Сигурно вече знаете.

— А вие откъде научихте?

— Ник ми каза. Съжалявам, че разбутах това змийско гнездо.

— Той ли е убил Сидни?

— Мисля, че сам не знае, толкова е откачил в момента. И няма да чакам да разбера това.

— Къде отивате?

Отказа да отговори.

Върнах се при Бети и й съобщих какво съм научил, по-точно част от него. Решихме да отидем с двете коли до студентското градче. Моята беше точно където очаквах да я видя, пред мотел „Сънсет“. Под чистачката имаше квитанция за паркинга.

Помъчих се да следвам колата на Бети, но тя караше твърде бързо, на правите участъци вдигаше над сто.

Когато стигнах на паркинга пред Кеймбридж Армс, тя ме чакаше. Изтича до мен.

— Тук е. Поне колата му е тук. — Тя посочи синия спортен автомобил, до който беше паркирала.

Приближих се и пипнах капака на мотора. Беше топъл. Ключът висеше на таблото.

— Останете тук — рекох аз.

— Не. Ако започне да буйства… искам да кажа, че ще е по-кротък, ако съм там.

— Това е идея.

Качихме се заедно с асансьора. Бети почука на вратата на Ник и извика името му.

— Ник, аз съм, Бети.

Последва дълго мълчание, изпълнено е очакване. Бети почука отново. Вратата рязко се отвори. Тя неволно пристъпи в стаята и се озова с лице до гърдите на Ник. Той я прегърна с една ръка, а с другата насочи в стомаха ми голям пистолет.

Не можех да видя очите му, защото бяха скрити от черни прилепнали очила, които контрастираха с бледото му лице. Разрошената му коса падаше на челото. Носеше мръсна бяла риза. Умът ми машинално регистрираше всичко това, сякаш можех с нещо да обогатя последния си поглед към този свят. Изпитвах повече негодувание, отколкото страх. Не ме блазнеше идеята да умра без причина от ръката на объркан, поизрасъл на бой хлапак, когото дори не познавах.

— Хвърли го — казах аз делово.

— Кой сте вие да ми заповядвате?

— Хайде, хайде, Ник — обади се Бети.

Тя се приближи до него, като се стараеше да отвлече вниманието му с тялото си. Дясната й ръка се плъзва около кръста му, бедрото й се притисна към краката му. Повдигна лявата си ръка, сякаш се канеше да я обвие около врата му. Вместо това рязко перна китката му. Сега пистолетът сочеше пода. Хвърлих се към Ник и му го изтръгнах.

— По дяволите! — извика той. — Вървете и двамата по дяволите!

От отсрещния апартамент се обади някакво момче с тънък глас, може и да беше момиче е дебел глас.

— Какво става?

— Посвещаване в рицарско звание — отговорих аз.

Ник се изскубна от Бети и замахна към лицето ми. Отдръпнах се и оставих юмрука му да мине покрай мен. После наведох глава и го блъснах в хола. Бети затвори вратата и се облегна на нея. Беше се зачервила и дишаше тежко, с отворена уста. Налетя към мен. Гмурнах се под юмруците му и го ударих в слънчевия сплит. Той се смъкна на пода, като се мъчеше да си поеме въздух. Завъртях барабана на пистолета му, колт-45.

Един куршум беше изстрелян. Извадих черното си тефтерче и записах номера му.

Бети застана между нас.

— Не трябваше да го удряте.

— Трябваше. Ще му мине.

Тя коленичи до него и докосна лицето му с ръка. Той се извърна от нея. Звуците, които издаваше в опитите да си поеме дъх, постепенно затихваха. Седна и опря гръб на канапето.

Клекнах срещу него и му показах пистолета.

— Откъде го имаш, Ник?

— Не съм длъжен да ви отговарям. Не можете да ме принудите да давам показания срещу себе си.

Гласът му имаше особен, нечовешки тон, сякаш звучеше от пуснат обратно магнетофонен запис. Не можах да разгадая какво значи това. Очите му бяха напълно скрити зад тъмните, очила.

— Не съм полицай, Ник, ако от туй се боиш.

— Не ме интересува какъв сте.

— Аз съм частен детектив и защитавам твоите интереси — опитах отново. — Но не ми е съвсем ясно какви са те. Искаш ли да говориш за това?

Той заклати глава като разглезено дете, мяташе я рязко наляво-надясно, докато косата му падна върху лицето, а на мен ми се замрежиха очите.

— Моля те, недей, Николъс. Ще те заболи вратът. — Гласът на Бети беше изпълнен с мъка. Тя оправи косата му с пръсти. Той стоеше напълно неподвижен. — Дай да те видя — продължи тя.

Махна черните му очила. Той понечи да ги грабне, но тя ги задържа на разстояние от него. Очите му бяха черни и блестящи като течен асфалт. Изглежда, водеха някакъв странен собствен живот погледите навътре към самия него и навън към света се редуваха и отразяваха смяната на тревога с агресивност. Разбрах защо носи очилата — искаше да скрие тъжните си променливи очи. Покри ги с ръце и занаднича между пръстите си.

— Ник, моля те недей. — Момичето отново коленичи до него. — Какво се е случило? Хайде, кажи ми, какво е станало?

— Не. Вече няма да ме обичаш.

— За нищо на света няма да спра да те обичам.

— Дори ако съм убил някого? — попита той, без да сваля ръце от лицето си.

— Убил ли си някого? — обадих се аз.

Той кимна бавно, само веднъж, и остана с наведена глава, и скрито лице.

— С този пистолет ли?

Ник рязко кимна в потвърждение.

— Не е в състояние да говори — намеси се Бети. — Не бива да го насилвате.

— Струва ми се, че иска да се разтовари. Как смятате, защо ви се обади от клуба?

— Да се сбогува.

— Но да се разтовари е по-добре, отколкото да се сбогува, нали?

— Не знам — отвърна тя сдържано. — Не знам колко мога да понеса.

— Откъде взе пистолета? — обърнах се отново към Ник.

— Беше в колата му.

— В колата на Сидни Хароу?

Той махна ръце от лицето си. Очите му бяха объркани и уплашени.

— Да. В неговата.

— В колата ли го застреля?

Лицето му се сгърчи като на изплашено бебе, готово да заплаче.

— Не помня. — Той се удари с юмрук по челото. След това още веднъж по устата.

— Мъчите го — намеси се момичето. — Не виждате ли, че е болен?

— Спрете да го глезите. Той си има майка за това.

Главата му стреснато отскочи.

— Не бива да казвате на майка ми. Нито на баща ми. Татко ще ме убие.

Не му обещах нищо. Родителите му трябваше да научат.

— Щеше да ми кажеш къде го застреля, Ник.

— Да. Сега си спомням. Отидох в нощното свърталище на скитниците в края на булевард Оушън. Някой беше оставил да гори огън и ние седнахме до него. Искаше от мен да извърша нещо лошо. — Гласът му беше по детски наивен. — Взех пистолета му и го застрелях.

Смръщи отново лице в бебешка гримаса, която скри очите му. Започна да хлипа и да стене без сълзи! Беше тягостна гледка.

Бети го прегърна. В паузите между звуците, които издаваше, успях да попитам:

— Имал е подобни припадъци и преди, нали?

— Не толкова тежки.

— Вкъщи ли е лежал или в болница?

— Вкъщи. — Тя се обърна към Ник. — Ще се прибереш ли с мен у дома?

Той изломоти нещо, което би могло да бъде и „да“. Обадих се у Чалмърсови. На телефона беше прислужникът Емилио. Той извика Айрини Чалмърс.

— Обажда се Арчър. Намирам се със сина ви в апартамента му. Не е много добре и ще го доведа у вас.

— Болен ли е?

— Душевно. Говори за самоубийство.

— Ще се свържа с психиатъра му — рече тя. — Доктор Смидърам.

— Мъжът ви там ли е?

— В градината е. Искате ли да говорите с него?

— Не е необходимо. Но трябва да го подготвите.

— Ще можете ли да се справите с Ник?

— Мисля, че да. С мен е Бети Тротуел.

Преди да тръгнем, се обадих в Бюрото за криминални разследвания в Сакраменто. Дадох номера на пистолета на един познат, Рой Снайдър. Обеща ми, че ще се помъчи да издири името на първоначалния му собственик. Когато слязохме долу при колата ми, заключих пистолета в куфарчето си за веществени доказателства и го сложих в багажника.