Рос Макдоналд
Прощален поглед (18)

Осемнайсета глава

Тръгнах на юг към Импириъл Бийч. Касиерката на един крайпътен ресторант ми обясни как да открия „Бунгалата на Кончита“.

— Но едва ли ще се решите да отседнете в тях — отбеляза тя.

Когато стигнах, разбрах какво имаше предвид. Мястото беше развалина, приличаше на археологически разкопки. На вратата на канцеларията имаше табелка: „По долар на човек. За деца — безплатно“.

Бунгалата представляваха малки измазани кубчета, силно пострадали от времето. Прозорците на най-голямата сграда с надпис „Бира и танци“, изглежда, отдавна бяха обковани с дъски. Единственото хубаво нещо беше кичестата зелена топола с мека сивкава сянка. Постоях под нея около минута в очакване някой да ме забележи.

От едно бунгало излезе едра тромава жена. Беше облечена в рокля без ръкави, която излагаше на показ дебелите й мургави ръце. На главата си имаше червена забрадка.

— Кончита?

— Аз съм мисис Флорънс Уилямс. Кончита умря преди тридесет години. С Уилямс запазихме името, когато купихме бунгалата. — Огледа се, сякаш отдавна не беше виждала мястото. — Няма да ми повярвате, но от тези бунгала падаха добри пари през войната.

— Сега има голяма конкуренция.

— На мен ли го казвате? — Застана до мен под дървото. — Какво ще обичате? Ако продавате нещо и дума да не става. Току-що загубих предпоследния си наемател. — Направи прощален жест към отворената врата на бунгалото.

— Ранди Шепърд?

Тя отстъпи една крачка и ме огледа от глава до пети.

— Значи вие сте го погнали? Сетих се, че някой го гони, като видях как отпраши, без да си вземе нещата. Лошото е, че не струват. Не струват и десет процента от парите, дето ми ги дължи. — Гледаше ме преценяващо и аз й отвърнах със същото.

— И колко ви дължи, мисис Уилямс?

— За тез години сигур са станали стотици долари. Като умря мъжът ми, той ме подлъга да купя част от голямото му иманярско предприятие. Туй беше през хиляда деветстотин и петдесета година, когато излезе от кафеза.

— Иманярско предприятие?

— За закопани пари — рече тя. — Ранди докара големи машини и разрови сума земя от мястото ми, че и още толкоз наоколо. Оттогава ни мястото, ни аз можахме да живнем. Сякаш мина ураган.

— Бих купил част от това иманярско предприятие.

— Продавам моя дял дори само за стотак — бързо откликна тя.

— Заедно с Ранди Шепърд?

— Не сме се пазарили тъй. — Разговорът за пари проясни мътния й поглед. — Не са пари срещу кръв, нали?

— Не смятам да го убивам.

— Тогаз от какво се бои толкоз? Не бях го виждала тъй уплашен. Отде да знам, че няма да го очистите?

Казах й кой съм и показах разрешителното си.

— Къде отиде той, мисис Уилямс?

— Да видим първо стотака.

Извадих от портфейла си две петдесетачки и й дадох едната.

— Ще ви дам и другата, след като говоря с Шепърд. Къде мога да го намеря?

— На път за границата е — посочи тя на юг. — Тръгна пеша и няма начин да не го настигнете. Замина само преди двадесетина минути.

— А колата му?

— Продал я на някакъв предприемач горе в планината. Та затуй си мисля, че ще прескочи оттатък в Мексико. Знам, че го е правил и едно време, там има кой да го скрие.

Тръгнах към моята кола. Тя ме последва с изненадваща скорост.

— И да не ме издадете, че аз съм го обадила. Ще дойде в някоя черна нощ и ще ми го върне тъпкано.

— Няма да му казвам, мисис Уилямс.

Подкарах право на юг между нивите. До мен на седалката лежеше пътната карта. Минах покрай поляна, на която пасяха крави. После започнаха доматени насаждения, които се простираха във всички посоки. Доматите бяха обрани, но тук-там се виждаха някои забравени — червени и сбръчкани на изсъхналите храсти.

Като изминах към два километра, пътят стана неравен, обграден от ниски гъсталаци. Тогава зърнах Шепърд.

Крачеше бързо и енергично, почти галопираше. На гърба му подскачаше навит спален чувал, а на главата му имаше мексиканско сомбреро. Недалеч пред него Тихуана се издигаше към небето като внушителна камара от отломъци.

Шепърд се обърна и видя колата ми. Побягна. Хвърли се от пътя в шубраците и се появи отново в пресъхналото речно корито. Беше загубил широкото си мексиканско сомбреро, но спалният чувал още стоеше на гърба му.

Излязох от колата и тръгнах след него. Изпод един мексикански бор към мен изсъска гърмяща змия и привлече вниманието ми. Когато се огледах за Шепърд, беше изчезнал.

Сниших се и се запромъквах колкото може по-безшумно през гъсталака към пътя, успореден на граничната ограда. В пътната карта беше наречен Монюмънт Роуд. Ако Шепърд смяташе да мине границата, трябваше първо да пресече Монюмънт Роуд, Настаних се в крайпътната канавка и започнах да наблюдавам поред двете посоки на шосето.

Чаках близо час. Птиците в шубрака свикнаха с мен, а насекомите ме опознаха отблизо. Слънцето слизаше съвсем бавно по небето. Не спирах да гледам в едната и в другата посока като зрител на муден тенис мач.

Когато Шепърд най-сетне се раздвижи, далеч не беше муден. Измъкна се от шубрака на около двеста метра западно от мен, прелетя през пътя с подскачащ на гърба му спален чувал и пое нагоре по баира към високата телена ограда, която маркираше границата.

Пространството между пътя и оградата беше оголено. Пресякох го и хванах Шепърд, преди да се прехвърли. Обърна се с гръб към оградата и рече запъхтян:

— Махай се. Ще те изкормя.

От юмрука му щръкна острие на нож. На хълма, от другата страна на оградата, се появи група малки момчета и момичета, сякаш изникнали от земята.

— Хвърли ножа — казах му аз малко уморено. — Привличаме вниманието.

Показах децата горе на хълма. Някои от тях взеха да сочат към мен. Други замахаха с ръце. Шепърд се изкуши да погледне и леко обърна глава.

Грабнах ръката му с ножа и я заизвивах, докато той го пусна. Вдигнах го, затворих го и го хвърлих през оградата в Мексико. Едно от момченцата се завтече надолу по хълма да го вземе.

Някъде далеч горе, където започваха къщите, невидим музикант засвири на тромпет призив за корида. Имах чувството, че Мексико ми се усмихва. Не беше неприятно.

— Няма да се върна, че да ме опандизят залудо за убийство — почти плачеше Шепърд. — Ако пак ме натикат в кафеза, ще пукна.

— Не вярвам да си убил Джийн Траск.

— Само си приказваш. — Той ми хвърли смаян поглед, който бързо угасна.

— Не. Да се махаме оттук, Ранди. Не искаш да те спипа граничният патрул, нали? Ще отидем някъде да си поговорим.

— За какво?

— Ще ти предложа малка сделка.

— Не ща. Винаги губя от сделки. — Притежаваше цинизма на дребен джебчия. Започвах да губя търпение.

— Мърдай бе, кретен.

Сграбчих го за ръката и го поведох надолу по баира към пътя. Детски глас, писклив като свирка, се издигна от Мексико над звука на тромпета.

— Адиос.