Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (57)

55.

Твърде разярен, за да се върне в отдела — опасяваше се, че най-малко ще потроши нещо служебно, ще метне стол през прозореца или кой знае какво още — Глицки слезе по вътрешната стълба към фоайето на Палатата.

Мина по същата покрита пътека, където предната нощ Джон Страут го упрекна за небрежността в разследването на смъртта на Крис Лок и реши да се поразходи из града.

Наистина предизвикваше съдбата — зави по Шеста улица, където само на една пресечка от Палатата можеха да заколят човек за джобни пари. Пъхнал ръце в джобовете, той наежено мина през квартала, взираше се в очите на всеки срещнат, мълчаливо ги предизвикваше да си опитат късмета, ако смеят. Тъкмо беше в настроение за малко пердах.

Краката му го отведоха чак до края на Маркет Стрийт и дотогава се успокои достатъчно, за да изпие още една чаша чай, седнал на оградата над лениво плискащата се вода до пристана на ферибота.

Сети се, че тъкмо има време да навести надзорника Райтсън. Струваше му се, че в момента е единствената постъпка, която не би го замесила по някакъв начин с Кевин Ший и работата на отдела.

Научи по телефона от сътрудника му, че Райтсън има голямо желание да се срещнат и ако тази сутрин неочаквано се е отворила пролука в заетостта на лейтенант Глицки, това е чудесно. Членът на Надзорния съвет щял да го приеме точно в десет часа.

 

 

Глицки познаваше работата на Надзорния съвет само по мръснички слухове и политическата карикатура от „Сан Франциско Кроникъл“, висяла на колоната в отдела пет години. Изобразяваше входа към покоите на надзорниците, с изписан над вратата девиз „Не ще позволим на действителността да смути мислите ни“.

Но пък „безпризорниците“ одобряваха размера на заплатата на Глицки. По-точно — одобряваха бюджета на града и възнагражденията на неговите служители, затова не си струваше човек с лека ръка да ги настройва срещу себе си, а сред членовете на Съвета, Райтсън се славеше като „силата в сянка“. На шейсет и две години, бе се навъртал из коридорите на Градската палата почти двайсетина от тях. Глицки знаеше, че надзорниците получаваха само по двайсет и четири хиляди долара годишно. А преди петнайсетина години се задоволяваха със символичната заплата от шестстотин долара месечно. И все пак Райтсън, произхождащ от средната класа, разчитащ на тези мизерни пари през по-голямата част от живота си като зрял човек, в момента беше изключително богат. Ейб получаваше несравнимо по-голяма заплата, но си оставаше роб на твърде дългия работен ден.

Докато предъвкваше наум трудно обяснимите подробности, изобщо не успя да си оправи настроението, преди да влезе в преддверието към кабинета на Райтсън, точно в десет часа.

Административният помощник на надзорника носеше костюм, шит по поръчка. Гравираната табела на бюрото му съобщаваше, че се казва Никълъс Байндър. (Глицки ръководеше отдел, но никъде не висеше гравирана метална плочка с името и длъжността му.) Ако Никълъс се бе явявал наравно с останалите кандидати на изпитите за градски служители, значи сериозно бяха повдигнали минималните изисквания за представителност. Изглежда пак нечий братовчед бе подръпнал конците.

— Лейтенант, господин Райтсън ще ви приеме съвсем скоро.

Глицки чакаше. Никълъс отново се зае с компютъра си, понякога вдигаше слушалката на телефона, записваше си по нещо. Нима навън имаше безредици? Нима градът бе на път да се разпадне? Тук не личеше. Ейб погледна часовника и се прокашля. Десет часа и девет минути.

— Лейтенант, искате ли да ви поръчам нещо?

И последните остатъци от търпението на Глицки се изпариха.

— Бихте могъл да ми отворите ей тази врата до десет и четвърт. Какво ще кажете за предложението ми?

Никълъс опита с жест от типа: „Какво мога да направя?“, но избра неподходящ момент.

— Знаете ли, спазвам неизменно правилото си да чакам най-много по петнайсет минути и или ще вляза да говоря с господин Райтсън до шест минути, или ще трябва да отложим срещата за друг път.

— Моля?

— Беше точно за десет, нали?

— Точно така.

— Добре, значи чакам до десет и петнайсет.

Никълъс изглежда се увери, че лейтенантът не го поднася, защото стана, прекоси преддверието, почука и се скри зад дебелата врата от тъмно дърво, водеща към кабинета на Райтсън.

— Лейтенант Глицки, много съжалявам, че ви накарах да чакате — Райтсън му протегна ръка, още преди да доближи.

— Отплеснах се в един от онези безкрайни сериозни разговори и загубих представа за времето. Заповядайте, заповядайте. Да ви донесе ли Никълъс нещо освежително?

— Не, няма нужда.

Глицки стисна ръката му и измери човека пред себе си с поглед. Висок около и метър седемдесет и пет, малко над осемдесет килограма, почти плешив, с пронизващи сиво-сини очи.

Влязоха в огромно, елегантно обзаведено помещение, което по нищо не приличаше на стаята, където Ейб си вършеше работата. През идеално чистите стъкла на прозорците (как ли постигаха това?) се откриваше изглед към просторния парк пред Общинския център, сега превърнат в палатков лагер. Но обикновено от тези прозорци се виждаха полянки, подрязани храсти, фонтани, цъфнали вишни и круши. С това лице Сан Франциско се представяше на света и то беше наистина прекрасно, като че смирено положено в нозете на Грег Райтсън.

Той не се насочи към бюрото си, както очакваше Глицки, а тръгна към дивана и двете кресла около масичка от полирано дърво над южноамерикански килим. Глицки потъна в едното кресло и Райтсън го подхвана на секундата.

— Благодаря, че отделихте време да поговорим. Както вече ви е известно, тази година сме изправени пред някои трудни решения относно градския бюджет, а в миналото вече бяхме принудени да поорежем разходите, да стопим малко тлъстинки, образно казано, в някои жизненонеобходими служби… например, в полицейското управление.

В тона на надзорника не се долавяше никаква ирония, макар и да имаше изобилни поводи за това. Членовете на Съвета току-що бяха гласували увеличение на наградата за залавяне на Кевин Ший с двеста хиляди долара, а Райтсън избра точно този момент да обсъжда бюджета на полицията? (При това Глицки дори не бе чул за онези дванадесет и половина хиляди долара, похарчени за превоза и настаняването на свещениците, извършващи в момента заупокойната служба.)

Глицки се подвоуми дали да не спомене на Райтсън за липсващата врата в отдела, но реши да се държи сериозно.

— Не останаха тлъстинки. В Съдебната палата всичко вече е доста кльощаво — отбеляза той.

Райтсън кимна. Наведе се напред и сплете пръсти пред коленете си.

— Е, след тези бунтове се създава впечатлението, че Сан Франциско сега не е особено безопасен град и според мен, отваря ни се добра възможност. Ще успеем да пренасочим още малко средства за полицейските отдели.

Глицки седеше напрегнато в креслото, слушаше и преглъщаше репликите, с които би прекъснал потока глупости от устата на всеки друг. Чудеше се какво прави тук. Най-после Райтсън остана без дъх.

— … и затова прецених, че е подходящо да поговоря с всеки от ръководителите на отдели.

— Ясно.

— Бих искал да знам от какво се нуждаете в действителност, за да си вършите работата.

— Не е трудно да научите.

Но ако Райтсън имаше нужда от конкретни примери как недостигът на пари спъваше разследванията, Глицки нямаше да млъкне до Коледа.

Райтсън доволно се тупна по коленете.

— Добре. Бихме могли да започнем с липсата на достатъчно хора в отдел „Убийства“. Можех и сам да проверя какво е положението, но…

— Какво имате предвид?

— Нали разбирате — колко хора сте, от какви народности, какво е съотношението на половете… — Схвана намека в погледа на Глицки и продължи припряно: — Лейтенант, точно това може да развърже кесията. Ясно ви е.

— Аз пък си представях, че имаме нужда от още средства, за да подобрим работата при сегашния си състав.

Райтсън махна небрежно.

— О, естествено, и този проблем е наболял, но да бъдем реалисти. Имате най-сериозен шанс да придърпате още пари, ако вземете още хора. Изведнъж ви качват и режийните, после хоп — остават ви пари и за нова кафе машина.

— Нова кафе машина ли? А какао ще кажете за лаборатория, която да работи и в почивните дни? Или да ни се плаща за извънреден труд, вместо да трупаме допълнителен отпуск? Например, момчетата ми да получават пари, когато остават до среднощ да си пишат докладите?

Райтсън вече клатеше глава.

— Не, не. Тоест, всичко това е важно, не ме разбирайте неправилно, но никой няма да гласува за отпускане на допълнителни суми при такива основания. Не е толкова лъскаво, нали разбирате?

— Май не разбирам.

— Добре, разкажете ми за вашия отдел и аз ще ви обясня от какво имате нужда.

Глицки го запозна накратко — дванайсет инспектори, до един мъже, четирима от тях афроамериканци, двама вероятно щяха да минат за испаноезични.

— Би трябвало да сте съвсем сигурен за тези подробности — укори го Райтсън, — във ваш интерес е. А жени?

— Не, при нас не работят жени.

— Някой с азиатски произход?

— Никой.

— Хомосексуалисти?

— Съмнявам се… всъщност не съм се питал. Има ли значение?

— А коренни жители на страната?

— Не съм чувал в града и окръга да има значителен процент индианци.

Райтсън му намигна съзаклятнически.

— Ще ви вкараме в добра форма. Имате нужда най-малко от трима, дори петима нови инспектори.

Глицки рязко се изправи в креслото.

— Господин Райтсън, имаме нужда не от нови инспектори, а от сериозна подкрепа.

— Е, да, но подкрепа няма да получите, лейтенант. Би било добре да проявите повече сговорчивост…

— Всъщност, това не се ли отнася за цялото полицейско управление?…

— Ами да, поначало е така, но аз споделих идеята си с вашия шеф Ригби и той я одобри. — Райтсън очевидно се гордееше до пръсване с ролята си. — Вижте какво, полицията има нужда от пари и само по този начин ще ги получите. С малцинствените квоти — разбира се, не ги наричаме така — показваме, че вече всеки отдел, а не само управлението като цяло, се съобразява с реалностите.

— Но отдел „Убийства“ е… така да се каже, върха на пирамидата. Не можете просто да напъхате още хора в отдела и да ги направите инспектори, за да попълните някакви квоти…

Очите на Райтсън блестяха, бузите му се зачервиха.

— Лейтенант, в кой свят живеете? Тук е Сан Франциско. Точно така ще направим.

— Но…

— Лично вие би трябвало да сте особено доволен…

Глицки усещаше, че белегът на устните му е побелял от изпънатите му нерви. Лично той трябвало да е особено доволен… защото в очите на Райтсън беше чернокож. Не искаше да излива гнева си върху Райтсън. Не искаше да стига до свада. Не и тази сутрин. Не и с този тънък, чуплив лед, по който ходеше. Може би Райтсън е прав — изостанал е от живота и трябва охотно да смъкне стандартите за приемане на нови хора в отдела…

Но не успя да се възпре.

— В момента ще съм особено доволен да се издрайфам — каза Глицки.

 

 

Ето какво излезе от двете най-важни съобщения, които снощи остави по средата на бюрото си — спешното повикване от Ригби и двете покани от Грег Райтсън. Глицки размаха служебната си значка пред патрулна кола, щом излезе от Градската палата и си изпроси да го повозят до Съдебната.

Толкова Палати, а никъде не се чувства на мястото си.

Ригби му натърти, че вече не се занимава с Кевин Ший, но Глицки поразмисли и стигна до извода, че не е получил изрично указание да не контролира с какво се занимават неговите бойци. Дали Ригби съзнателно си пазеше задника, в случай, че Глицки тресне на масата нещо съвсем неочаквано? Това тълкуване на шефската заповед поне даваше на Ейб някакъв довод, ако се наложи да застане пред Градската комисия за полицията.

След десетина минути вече беше в отдела, а срещу него седеше не по-малко разяреният Карл Грифин, стига такова нещо да беше възможно. Отпред на ризата си инспекторът имаше лепкаво на вид червено петно. Или остатък от кифличка с конфитюр, или се бе одраскал, без да забележи.

— Та значи хванах за ушите Фийни — говореше за един от помощник-районните прокурори Тони Фийни, — снощи, преди да се прибера, измъкнах от него едно „да“ за съдебен имунитет на Девлин, стига да даде показания. И домъкнах тук всички точно в осем — Девлин, татко му, адвоката, а бе, цялата банда се събра, а Фийни влиза и ми изтърсва, че нямало да има никакво споразумение.

— Никакво ли?

Грифин подхвърли парче дъвка към устата си.

— Никакво. Точка и край. Алън Рестън провеждал нова политика. Стига вече споразумения със заподозрените. Питам го аз, а как ще имат свидетели, ако нищо не им предлагат насреща? А адвокатът на Колин Девлин ми се сопва що им губя времето, измъкват се най-спокойно и отиват да си закусят някъде.

Глицки се изпъна назад върху стола, притиснал пръсти към устните си.

— Какви показания щеше да даде Девлин?

— Ами, ти нали ни прати да търсим някои от участниците в тълпата…

— Не съм забравил, Карл. И Девлин си призна, че е бил там?

— Не само е бил там, ами е участник. Както ми разправяше вчера, гъмжилото го повлякло, не могъл да се измъкне и попаднал между Артър Уейд и онзи, който се опитвал да стигне до него.

— Значи каза, че някой искал да се добере до Уейд? Може би с намерение да среже въжето? Видял ли е човека? Например, да не е бил Кевин Ший?

Грифин завъртя глава.

— Нищо подобно. Съжалявам. Опитах да го разприказвам, Ейб, но на момчето са му срязали ахилесовото сухожилие. Свлякъл се като празен чувал. И поне за него с това приключило всичко. Но как ще успеем да…?

— Знам, знам. Чакай малко. — Глицки опря крака в пода. — Щом Девлин е бил в тълпата, значи е съучастник…

Глицки си мислеше, че и без споразумение с прокуратурата биха могли да придърпат Девлин само с този факт.

— Че как, нали така го бях нагласил, но не стана. Пуснах мухата и на Фийни, преди всички да си тръгнат и докато адвокатът още беше в стаята. Казах му: „Виж сега, щом няма да му бутате аванта на момчето, какво искаш да правя, да го арестувам ли?“. А Фийни ме зяпа и пита за какво. Повтарям му, че човечето било в тълпата, а онзи ми разправя, че без показанията на самия Девлин нямало никакви доказателства за това. Така че му набивам пак в главата — момчето горе-долу си призна. Поне, че е бил там. А онзи тиквеник само ми свива рамене насреща. Не означавало непременно, че е имало умисъл в действията му. Боже Господи! Тези типове от долния етаж за кого работят? И за какъв се мисли онзи боклук Рестън? Откъде се пръкна?

— Девлин би могъл да им съсипе делото срещу Кевин Ший — обясни Глицки. — Не искат нищо да противоречи на обвинението.

— Какво обвинение бе? Никакво обвинение нямат.

— Правилно.

Карл Грифин си намести колана, почеса се, погледна намръщено петното на ризата си. Въобще не искаше да се преструва, че разбира какво става. Просто прекара предния ден в откриването на някой с рана от нож, точно каквато задача имаше. Е, за днес какво ще му възложи лейтенантът?

Глицки въздъхна, още умуваше над главоблъсканицата.

— Ето какво има, Карл…

Новата заповед беше да отиде до парка „Долорес“, по възможност да открие на точно кое кръстовище е застрелян Крис Лок — все някой човек от палатковите лагери е чул нещо или дори е наблюдавал. Доста хора е имало наоколо и все нещо може да изплува. И когато установи мястото, да повика криминалистите, да си свършат работата от начало до край, да видят какво ще излезе.

С такава работа Грифин се справяше добре. Щеше да си запълни деня, без да се налага Глицки да подлага Лорета на още изпитания.

Грифин още не бе излязъл, когато Глицки започна да набира номера на Уес Фаръл. Стига е чакал нещо да се случи — Ригби да прави каквото ще, но Глицки ще предизвика някакво развитие на събитията.