Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (35)

33.

В осем без двайсет сутринта Конрад Ейкън, кмет на Сан Франциско, гледаше отгоре поредния палатков лагер, вече разпънат в парка до Общинския център, точно под него. Той стоеше отчасти скрит зад флаговете на Съединените щати и Калифорния на церемониалния балкон, над величествения двоен портал на Градската палата.

Както беше неизменно вече ден и половина, трудно осмисляше струпаната информация. Ето го, отговорният служител, комуто бе поверен милиардният бюджет на един от най-обичаните и красиви градове в света, цел на хиляди туристи всяка година, една от конгресните столици на страната, свято място за любителите на изтънчени ястия, средище на либерализма и изкуствата, с шестата по големина опера в света, убежище за ощетените, безимотните и хомосексуалистите от всички кътчета на Щатите. А той тънеше в нерешителност, сякаш градът се срути в краката му за броени часове.

Над палатките в рехавата мъгла се издигаха димни струйки от огньовете. Принуждаваха го да си припомни снимките, които бе виждал постоянно от детството си досега — Сан Франциско, мъчително изправящ се на крака след страшното земетресение през 1906 година, доскоро най-мрачният период в историята на града. Преди тези образи му вдъхваха надежда със запечатаните усилия на хората заедно да изградят отново живота си. Но днес, докато рееше поглед над палатките, слушаше дрънченето на кухненски съдове и надигащите се в гняв и отчаяние гласове, надеждата беше последното нещо, което можеше да извлече от тази гледка.

След петнайсет минути Ейкън щеше да се срещне с единайсетте членове на Надзорния съвет и още нямаше представа какво да им каже. И още по-лошо, въпреки старанията на някои от подчинените им, които превърна в свои доносници, не успя да надуши посоката, в която надзорниците щяха да насочат разговора. От опит знаеше, че едва ли ще предложат нещо резултатно, само биха могли да утежнят товара на раменете му, да подкопаят още малко разклатения му авторитет и да отклонят вниманието му от продължаващите усилия да свърши нещо полезно.

Отлагаше срещата с надзорниците през целия вчерашен ден, надяваше се положението да утихне някак от само себе си, но след убийството на районния прокурор Крис Лок се надигна нова вълна от нощни безредици и вече изчерпа възможностите да се преструва, че всичко ще отмине бързо.

Неговият административен помощник Доналд, висок и представителен мъж на тридесет и пет години, изведнъж се появи зад лакътя му. Цяла минута стояха, без да помръднат.

— Ако имате желание да чуете мнението ми… — започна Доналд.

Все още умислен, Ейкън кимна. Доналд беше истинско съкровище — винаги познаваше подводните течения, имаше вземане-даване с всеки в Градската палата и бе надарен с остър усет за политика и стратегия.

— Ще се вслушам във всичко, което си намислил.

Доналд държеше папка, която Ейкън забеляза едва сега. Помощникът извади обявата за Кевин Ший и я подаде на шефа си. Ейкън бе гледал проклетото листче поне стотина пъти. Вече му се гадеше, но наистина беше готов да чуе предложението на Доналд.

— Е, какво?

— Вчера прекарах целия ден из тези свещени коридори и интуицията ми подсказва, че ако тази сутрин не вземете в свои ръце срещата, още отначало, с най-простото мислимо послание, ще се сблъскате с безпрецедентна политическа катастрофа.

Ейкън сам бе стигнал до същото заключение. Членовете на Надзорния съвет в Сан Франциско се избираха от целия град, а не по изборни райони. Нито един от тях не представляваше определена част от града. По-точно беше да се каже, че всеки в съвета представляваше, дори въплъщаваше цяла политическа програма. И доколкото Ейкън можеше да съди по досегашните си срещи с тези хора, твърде често трудно стигаха до единомислие.

Проблема с „досадниците“ (както ги наричаха почти винаги, с изключение на случаите, когато използваха и „безпризорници“) утежняваше и начинът, по който им се плащаше. Според градската харта на Сан Франциско всеки член на съвета получаваше точно двайсет и четири хиляди долара годишно, значи два пъти по-малко от собствените си чиновници и секретарки. С други думи, ако някой си изкарваше хляба с пот на челото, беше неподходящ за Надзорния съвет.

И много хора, включително Конрад Ейкън, поддържаха мнението, че надзорниците бяха отвратително невежи дори за елементарните начини да се свърши някоя работа. Този недостатък се съчетаваше с неприязънта им и към идеята за компромис. За Ейкън това означаваше надуто презрение към самата действителност.

Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да препоръчват на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато разни екологични комисии проучат опасностите, които строителните работи биха представлявали за местния вид жаби в Китайската падина.

Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.

Ейкън взе листа от помощника си.

— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?

— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…

— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?

— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.

Ейкън наистина знаеше.

— Какво означава „да се включим в наддаването“?

— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.

Ейкън се усмихна кисело.

— Е, не е лъжа.

— Не, чуйте ме. В това има смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

— Доналд, стана малко претрупано.

— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.

— Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

— Преди да обмисляме някое от предложенията на съвета, преди да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

— Значи стигнахме до символите. Правилно.

— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…

— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.

Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.

— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.

— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.

Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.

— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…

— Натам трябва да ги поведете, сър.

— И после да си вървя?

Доналд поумува няколко секунди и кимна.

— В общи линии, да.

И Ейкън тръсна глава.

— Да се захващаме за работа.

Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.

Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата — една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.

С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.

В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.

Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.

В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.

След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.

Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.

Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?

Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване — тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?

Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.