Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (15)

13.

Ръката на Ший посегна към телефона.

Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.

И реши, че всъщност му остава само едно — да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това веднага. Вдигна слушалката.

Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек — „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:

„… и ние не вярваме, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. Не приемаме техните лъжи. Не вярваме в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“

Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.

„Ей ти, където ще да си — посочи той Ший през екрана. — Ще те намерим. И ще си платиш.“

Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.

Внезапно пак започна да чува гласовете.

„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“

„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“

Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.

Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че всичко, което направи, тръгва все по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.

Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?

Преди да срещне Кевин Ший, Мелъни поне се опитваше да постъпва правилно и това за нея беше съвсем естествено. Завърши гимназия само с отлични оценки. Прибираше старателно обувките си в шкафчето под закачалките с цветни лепенки, на които висяха подредени рокли, поли, панталони, блузи, жакети, пуловери, жилетки. Всяка вечер прокарваше гребена по стотина пъти през косата си, усмихваше се без усилия и беше ценна придобивка за всяка организация, в която би решила да се включи. Обичаше родителите си и по-малките си брат и сестра, а те й отвръщаха със същото.

И досега, вече на двайсет и една години, в гладката тъкан на живота й се бе появила само една неприятна гънка — Кевин Ший, в повечето неща пълна нейна противоположност. Но нали полюсите се привличат?

Би трябвало да им върви заедно. На възраст беше подходящ за нея, несемеен и просто излъчваше изисканост, предполагаща и житейски опит. Каквито и да бяха недостатъците му (но нито един прекалено сериозен), тя охотно би му помогнала да се отърве от тях и така да заслужи неговото уважение и обич. И отгоре на всичко, ако си признаеше искрено, изпитваше особено силно чувствено влечение към него. Знаеше колко важно е това.

Е, не си представяше доколко е важно, защото дотогава беше девствена. Бе решила, че тъкмо Кевин Ший е мъжът, който ще я дефлорира и после ще се ожени за нея. Мелъни Синклер твърдо вярваше в старомодните ценности и добродетели, като всички други в семейството й.

И няколко месеца като че всичко беше наред. Мелъни имаше добра наследственост — блестяща кестенява коса, прекрасни гърди, хубави крака. Смятаха я за разкошно маце и тя съзнаваше това. Сама се остави Кевин Ший да я свали. После, пет месеца след първата им среща, два месеца след първата любовна нощ и преди три седмици, той я отпрати.

Ей така.

Съжалявал, но не я обичал и нямал никакво желание да се променя. Например, не искал да се отказва от пиенето. Дори каза, че тя трябвало да се замисли и малко да се отрака. Заяви, че било чудесно хората да се развиват, но не и да гонят съвършенството. Нали е недостижимо. Дори е досадно. Но развитието поне било възможно. Човек би могъл да се стреми към това.

Ами, да върви по дяволите! Отначало тя побесня. Всички тези увъртания бяха фалшиви.

Но я болеше. Божичко, как се измъчваше! И тя имаше чувства…

Сега пък оплеска всичко още по-зле. Да му се обади така… а само си мислеше, че може би трябва да направи нещо за него.

Но не успя да се въздържи от този назидателен тон. Защо се държа така? Нали го обича. Знаеше, че не е направил каквото му приписват, но просто се опитваше да му внуши колко сериозно е загазил. И си въобразяваше, че той ще разбере, че не е нужно да му обяснява. Беше достатъчно способен да разсъждава. Но каквато си е тъпа, не знае кога да спре с поученията. Отново го загуби…

Кевин не харесваше и Синди. Най-добрата й приятелка Синди Тейлър. Още един от тежките проблеми помежду им.

„Тя ти се е качила на главата — казваше й често. — Използва те, Мел, а ти я търпиш. Внимавай, хем е ревнива, хем само гледа да изкопчи полза от тебе.“

(Още един повод за разпри — наричаше я Мел. Никой друг не й викаше така и тя все го поправяше. Тъпотия…)

„И как ме използва?“

„Държи те в сянка, за да изпъква, да прави впечатление.“

Не че Синди наистина се държеше като онази Мадона. Той дори разправяше, че Синди го сваляла, но тогава Мелъни не повярва, защото нейната приятелка твърдеше, че не би й хрумнало да хлътне по Кевин. Обаче, след време Мелъни си припомни, че точно Синди й показа Кевин в университета. Бил интересно момче.

Е… няма значение, вече е минало. За добро или за зло, Синди пак си е най-добрата й приятелка, а все с някой трябва да поговори… Сълзите не спираха, щеше да полудее.

— За Бога, наистина е Кевин! — Звънът на телефона събуди Синди, но беше свикнала. — Сега какво ще правиш?

— Не знам. Обадих му се. А той беше…

Искаше да каже „препил“, но се въздържа.

— И какво ти каза?

— Нищо.

— Дори не отрече?

Макар и склонна да обясни това със стъписването му, Мелъни призна, че дори не е отрекъл.

— Знаех си аз, че може да направи нещо такова.

От гласа й Мелъни се почувства неловко, но това често й се случваше заради Кевин. Казваше си, че й действа прекалено силно на нервите. Но сега не искаше да се занимава с преживяванията си.

Мълчание. Чуваше телевизора на Синди в слушалката.

— Казват, че който го познае, трябва да уведоми полицията — промълви Синди след малко.

— Е, аз поне в никакъв случай няма да се обадя.

— Не знам, Мелъни.

— Стига, Синди. Говорим за Кевин. Каквото и да показват, той не е…

— Обаче е доста убедително, нали? И ако е виновен, полицията трябва да…

— Не е! Знам, че не е виновен.

— Аз не съм сигурна.

— Синди! — Ето, и това обаждане беше грешка. Напоследък вършеше само щуротии. — Синди, ти също нищо няма да правиш, нали?

Мълчание.

Събра остатъците от спокойствието си.

— Само ми обещай, че нищо няма да направиш. Обещаваш ли?

Дълга пауза.

— Ще се опитам, миличка.