Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (46)

44.

Някой би могъл да си каже: „Каква приятна домашна сценка“ — гладко избръснатият младеж с превързания крак седи до родителите си около масата за кафе, заедно с добре облечения приятел на семейството, всички вежливо слушат месестия работяга с тежките черни обувки, вероятно от ремонтна фирма, който им обяснява подробно защо е прокапал бойлерът и какви са предимствата и недостатъците на новите модели.

Разговорът се превръщаше в доста по-официален полицейски разпит, отколкото Карл Грифин имаше намерение да допусне.

На двайсет и четири години Колин Девлин още живееше с родителите си в обновена викторианска къща на „Клифърд Теръс“, в горната част на Ашбъри. Грифин се обади от кабинета на доктор Епс, свърза се с младежа, зададе му два-три необвързващи въпроса и получи твърде безсъдържателни отговори, после небрежно попита дали не би могъл да намине към дома му, да чуе повече обяснения за раната му. Постара се да говори по-неясно. Явно неспокоен, Колин се съгласи. Грифин бе преценил, че не бива да се впуска в подробности, за да не настрои момчето подозрително. Оказа се, че е бил прав.

По пътя към дома на семейство Девлин попадна в район, отцепен от Националната гвардия и се наложи да заобиколи почти километър. Въпреки сандвича, погълнат с вълчи апетит по времето за обяд, нападна го непреодолимо желание да добави още някой хамбургер. И когато стигна до Ашбъри, подкрепленията го бяха изпреварили — родителите на Колин и техният адвокат, господин Коен.

В известен смисъл това бе най-недвусмисленото потвърждение, на което Грифин се натъкна през последните три дни, защото дори и в днешния обзет от мании свят повечето хора не се сещаха да се обадят на адвоката си, за да присъства на разговора с полицай за домашна злополука с лопата.

Грифин се изненада, че изобщо го допуснаха в къщата без прокурорска заповед. Вероятно Коен беше юридически съветник на бащата в бизнеса, — а не адвокат по криминални дела. В такъв случай нямаше да набляга прекалено на процесуалните норми и Грифин се надяваше това да означава лош късмет за Колин.

След първите неловки мигове се настаниха в обзаведения с вкус хол. Бледото следобедно слънце ту просветваше, ту се губеше през старинните, заоблени отгоре прозорци в полукръглата стена. Въпреки огъня в камината, стаята беше прохладна и Грифин не си свали якето. Опита да повали жертвата още с първия изстрел — изрази учудването си, че Колин е сметнал за необходимо да покани и господин Коен на разговора.

Бащата, господин Девлин, беше доброжелателен наглед човек, с тъмна коса и скъп костюм с изискана вратовръзка. Изглежда бе поел в свои ръце положението. Макар Грифин да не отправи въпроса си към него, старшият Девлин отговори:

— Инспектор Грифин, нека си спестим глупостите. Сигурен съм, подозирате, че моят син не си е наранил крака, както е обяснил на доктор Епс. Не искаме да увъртаме, да показваме лопатата… безсмислено е.

— Добре — съгласи се Грифин. Ако искаха да пропуснат трудната част, тяхна си работа. Креслото изскърца под тежестта му, когато се наведе напред. — Какво се случи всъщност?

Съпругата на господин Девлин, приятна жена с прекалено много накити по себе си, реши да се намеси:

— Колин не е искал да…

— Моля те, Мери. — Властният поглед на съпруга й накара Мери Девлин да млъкне. Той продължи: — Бихме желали да получим уверения, че срещу доброволното сътрудничество на Колин с полицията той… — явно се чувстваше не в свои води и за миг като че не намираше думи, но бързо се овладя, — … ще може да се надява на отстъпки.

— Споразуменията са работа на районната прокуратура — каза Грифин. — Почти винаги са склонни да обсъдят нещата. Колин, как си нарани крака?

— Ами, даже не знам точно. Някакъв тип зад мен…

Очите на младежа бяха хлътнали, бледото му лице подсказваше, че доскоро е имал брада, но се е обръснал. Може би през последния половин час.

— Колин, изчакай за момент… Не мисля, че трябва да казваме каквото и да било, без да получим някакви гаранции — заяви бащата.

Грифин кимна, търсеше начин да протака, преди да обещае.

— Ако Колин е присъствал при линчуването, показанията му ще бъдат особено важни. Сигурен съм, че в прокуратурата ще оценят това и по-късно ще натежи на везните.

Господин Девлин поумува малко.

— Не се опитваме да бягаме от отговорността, която би се паднала на Колин, но не искам моя син… Разбирам, че дори присъствието му там, участието в това е непростимо…

— Татко, аз не…

— Колин!

Момчето си затвори устата.

— … и съм сигурен, че бяхме твърде немарливи. Оставихме го да живее при нас, давахме му пари, вместо да настояваме да си намери работа, но майка му… е, вече край. Момчето трябва да порасне най-после, да си носи и последствията от постъпките си. Но той ни се закле, че не е докосвал онзи човек и аз му вярвам безусловно. Той дори не е бил наблизо.

Адвокатът най-сетне се намеси.

— Брен, според мен, засега стига. Вие какво ще кажете, инспекторе?

— Ще се наложи първо да поговоря с някои хора, но смятам, че ще бъдат… отзивчиви.

— А каква трябва да бъде следващата ни стъпка? — попита господин Девлин.

Грифин стана и изпъна якето си по корема.

— Не искам да ме разбирате погрешно — обърна се и към Коен, — нито пък вие, но като си помисля, бихте могли да си потърсите адвокат по криминални дела, който с това си изкарва хляба. Току-виж се окаже, че има полза.

 

 

Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се ожени за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.

И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси работа, каквато и да е, при това в началото на оня спад в икономиката, а каквото и да измисляха вестниците, в Калифорния тогава хич не беше добре.

Затова застана зад бара — прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо — на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете — още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.

Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.

Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.

И гледай ти — някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.

— Как си, Джейми?

— Премръзнах, човече. Кучешко време.

Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.

— Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.

— Е, поне веднъж да не се обърка. А кои сте „вие“?

— Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.

— Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?

Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.

— Ами, същото като преди. Да си поприказваме.

О’Тул неохотно отстъпваше, крачка по крачка.

— А бе, човек, какво правиш? Цял час чакам тука. Писна ми от вас.

Лание го изтика до ъгъла, по-далече от останалите. О’Тул сниши глас и мушна с пръст Лание в корема.

— Стига си ме бутал!

Ченгето се усмихна.

— Значи посягаш на полицай, а? Ще ти пръсна черепа. Ако мислиш, че сега си зле, опитай пак и ще видиш колко зле може да стане…

— Марсел, някакъв проблем ли имаш?

Ридли Бенкс бе застанал зад О’Тул и реши, че сега е моментът да обяви присъствието си. Лание му се усмихна над рамото на ирландеца.

— А, никакви проблеми. Само малко го просвещавам.

О’Тул се извъртя, сепна се за миг, като видя, че Бенкс е чернокож, после сви рамене.

— Ъ-ъ, няма за какво да си приказваме. Предишния път ви казах всичко, каквото знам.

Лание се ухили още по-весело.

— Джейми, на умник като тебе му трябва поне час, за да ни разправи всичко, което знае. Нали така, Ридли?

— Ако не и повече.

О’Тул въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Добре де, приятно ми беше да се видим. Сега трябва да се връщам на опашката.

Лание отново му се изпречи.

— Има една дреболия, Джейми. Миналия път ни каза, че доколкото знаеш, Кевин Ший едва ли не самичък свършил онази работа с Артър Уейд.

— Казах ви, че не знам. Не излязох навън да видя.

— А, вярно — подметна Бенкс, — май точно това каза.

— Нима? Точно така ли се е изразил?

— Ами, да. Джейми, не искаш ли да промениш нещо в историйката? Та откъде Ший е взел въжето?

— Какво въже?

Лание се засмя снизходително.

— Чуваш ли го — пита какво въже?

— Щом Ший е бил в бара при тебе и е излязъл да се разправи с Уейд, как е станало? Отбил се е до колата си да вземе въже от багажника?

— Не знам как е станало. Не съм излизал от бара.

И Бенкс пристъпи към него, също засмян до уши.

— Все това повтаря, забелязваш ли?

Лание кимна.

— Не се отказва. Нищо не е видял. Хитър номер.

Бенкс се премести така, че заради двамата О’Тул не можеше да помръдне.

— Мислим си… Даже сме съвсем сигурни, Джейми… че въжето е взето от магазина до бара. Ти какво ще кажеш?

— Нищо. Не съм бил там.

Лание подсвирна, явно впечатлен.

— Ридли, на това му викат последователност. Що не се откажем и да се върнем в управлението?

— Да, ама има една зацепка — възрази Бенкс. — Намерихме парчета, подозрително напомнящи останки от голяма халба, в разбитата витрина на онзи магазин и е доста вероятно на някое от парчетата да открием твои отпечатъци. В момента проверяваме.

Очите на О’Тул зашариха по лицата им.

— Момчета, нали съм барман. Постоянно пипам чашите.

— Вярно е, Ридли — призна Марсел, — човекът е съвсем прав.

— Брей! — възкликна Бенкс. — Аз пък забравих. — Щракна с пръсти, сякаш го осени неочаквана идея. — Обаче нещо ми е чудно за онази косачка, от витрината. Дали някой я е донесъл в „Пещерата“ да я пипнеш, да си подстрижеш тревичката по бара и после я е върнал в магазина? Питам се как ли е било?

— Да не ми разправяте, че има мои отпечатъци на някаква скапана косачка?

Бенкс вдигна рамене.

— Проверяваме, Джейми. Няма да повярваш колко неща проверяваме. Как мислиш, този път дали ще ни излезе късметът?

— Аз мисля, че така ще стане, Рид.

— И аз, Марсел.

Инспекторите се усмихнаха на Джейми О’Тул. Въпреки студа, той се изпоти. Очите му не спираха, почти се усещаше как мозъкът му превключва на по-висока скорост.

— Е, такова де — проточи той, — значи е имало и други. Сам човек не може да направи това, нали? Тоест, имаше цяла сбирщина в бара. И всичките пияни, нали разбирате?

Дружелюбната усмивка не напускаше лицето на Лание.

— Всъщност, Джейми, не разбираме и затова сме малко… как да ти кажа… напористи. Много ни се иска да проумеем цялата работа.

Бенкс подхвърли:

— Познаваш ли Брандън Мюлън и Питър Макей?

— Ами как, познавам ги. Вече ви казах.

— Признаха, че са били в бара. Кога си тръгнаха?

— Кога си тръгнаха ли?

— Нали точно това те питам. Кога си тръгнаха? След Ший, преди Ший, с него? Кога?

— Май след него.

— Чудна работа. А те казаха, че тръгнали преди него.

— Значи така е било. Вижте какво, момчета, много работа имах. Не мога всичко да помня…

— А на нашия лейтенант си обяснявал, че било полупразно в бара…

— Не бе, човекът се обърка. Искаше да каже „след Ший“…

Тормозиха го още пет минути, после му благодариха и го оставиха да се върне на опашката.

Докато вървяха към колата, Бенкс изрече:

— Голям майтап. А не ми се вярваше да е излизал от кръчмата.

Лание кимна. Идеята им се оказа добра.

— Ще трябва да я видим онази витрина за отпечатъци. Колкото и да е обгоряло всичко, намерим ли следи от пръстчетата на Джейми…

— Чух и схванах — отвърна Бенкс. — Като му дойде времето, ще е доста приятна изненада.

Лание се сети за още нещо:

— Ей, Рид, онова за косачката беше изсилване, а? Малко налудничаво.

— Е, нека той да си мисли, че сме луди. Побърканите плашат, а аз искам Джейми да се страхува.