Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (28)

26.

Глицки се прибра вкъщи в пет без няколко минути и проспа почти четири часа. Рита го събуди за вечеря, както бе помолил. Всичките му момчета бяха бесни, готови за всякакви капризи и щуротии след дългия ден в апартамента. Настояваха за отговор, а по-големите му казаха, че след твърде много години като ченге се е вманиачил.

И сега, след вечерята, синовете му седяха отсреща, единни (което му харесваше) и наежени срещу своя старец (а това — не особено). Дори Орел, чието дългуресто тяло допреди половин година понякога се кротваше в скута на Глицки, го стрелкаше зло, доколкото единайсетгодишно хлапе може да овладее умението. И макар да не му се удаваше яростния поглед на неговите братя Джейк и Айк (официално наречени Джейкъб и Айзък), Орел най-много страдаше по Фло и затова твърдостта в очите му най-болезнено пронизваше Ейб. Не че понасяше леко ината на двамата по-големи, които бяха усъвършенствали това поведение до майсторство.

Рита бе скръстила ръце на изобилния си бюст. Мръщеше се. И Глицки се мръщеше. Прозорците в кухнята бяха замъглени от изпаренията. Ядоха спагети за вечеря, навън вече беше тъмно и ветровито. Неразтребените чинии още бяха на масата.

Проблемът тази вечер (като че изобщо не е имало бунтове, като че оттатък прозорците животът продължаваше по благословен от разума път): още през пролетта Глицки бе уредил туристически излет в Йосемити и той се падаше през следващите почивни дни. Семейството винаги отиваше някъде сред природата — беше един от вкоренените навици. Фло се радваше на дивата прелест, но не се отказваха от екскурзии и до разни забележителности. А момчетата, дори Орел, се бяха влюбили в присъщите на туристите занимания — опъваха палатката, стъкмяваха огъня, ловяха риба, подреждаха раниците, търсеха ядивни растения и готвеха. Затова тази година също направиха резервация и предплатиха.

Но един от приятелите на Айзък го канеше (заедно с Джейк, ако поиска) да прекарат същите тези дни в хижа до някакво езеро в Сиера. Глицки току-що научи за поканата и каза на Айзък, че ще му се наложи да отиде на езерото в края на някоя друга седмица. Айк възрази и предложи друго — нищо не пречи да отиде с приятеля си, а другите от семейството нека заминат за Йосемити и да си почиват на палатка.

Глицки заяви, че идеята не му се нрави.

Затова „комитетът по правилата“ се събра. И Джейк, естествено, искаше да кара водни ски с големите момчета, вместо да се поти по стръмните пътеки и да зяпа водопади в Йосемити. И както вече обсъждаха, подхвърли, че щом те с брат си няма да ходят в Йосемити, защо пък Орел ще иска да се озове там сам с баща си?

— Приятелчета — каза Глицки, — направихме резервация. Поехме задължение.

— И какво от това? — засече го Айзък.

— Да не би да ни глобят или нещо такова? — това вече беше Джейкъб.

По-вехт от Метусалем в очите им, Глицки настоя:

— Задължението си е задължение — не разрешиха на други хора да отидат, защото ние заехме мястото.

— Ами, значи ще пуснат някой в последната минута. Голяма работа, винаги така правят.

Айзък ръководеше атаката, затова Глицки реши да се заеме първо с него.

— Виж какво, Айк, платили сме вече. И казахме, че ще бъдем там по това време. Значи край. Само ще благодариш на своя приятел и ще му кажеш, че ще отидеш с него друг път. Уговорките трябва да се спазват.

Джейк повъртя спагетите из чинията си.

— Мама щеше да ни пусне.

Не само беше удар под пояса, но и опит за отвличаща маневра.

— Джейк, мама сега не е с нас. Но ние сме тук. Съгласни ли сте да гласуваме и с това да се свърши?

Айзък побутна стола си назад.

— Значи стигнахме и до другото нещо.

— Какво е то?

Рита се обади за първи път.

— Не искат и аз да гласувам.

Айзък реши да отговори:

— Рита, не е защото не искаме. Само че не е честно.

Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.

— Айк, кое не е честно?

Застанал до хладилника, синът му се обърна.

— Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.

— Добре де. И какво?

Джейк подхвана — явно бяха обмислили стратегията заедно.

— Значи не я засяга…

— Тогава защо ще се включва в гласуването? — довърши вместо него Айк.

Дори звънливото гласче на Орел се включи:

— Вярно си е.

Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.

— Правилно казват, този път не ме засяга.

Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.

Айзък просто се вкопчи в признанието й.

— Видя ли!

И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.

— Дадено. Този път Рита няма да гласува.

Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?

 

 

Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.

В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?

А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?

Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата — подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге — но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.

Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той — в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.

Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.

— Ей, момчета.

По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.

— Нищо. Само погледнах какво правите.

Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.

 

 

Айзък го разтърси.

— Тате! Хайде бе, тате, събуди се!

Насили се да отвори едно око — сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.

— Какво?

— Викат те на телефона.

— Айк, телефонът не е звънял.

Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. Винаги чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.

— Тате!

Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?

— Какво?

— Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.

Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.

— Глицки.

Поседя така цяла минута. Слушаше. Обаждаше се Марсел Лание, влачещ хомота на нощната смяна. Имал нужда от шефа си в Палатата. Незабавно или още по-скоро. Адът пак се разтворил под краката им. Районният прокурор Крис Лок бил застрелян. Убит. От някой участник в поредната тълпа. Сенаторката Уейджър била в същата кола и се отървала на косъм. Сега седяла в Палатата, изпаднала в шок и помолила да извикат Глицки.

Той притисна длан към пулсиращото си чело.

— Господи!

Айзък още стоеше до него и го гледаше втренчено.

— Какво има, тате? Какво има?

Глицки каза в слушалката:

— Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.

Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък — „Не мога да повярвам!“.

— Пак ли ще излизаш?

Глицки смъкна краката си от леглото.

— Налага се.

Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.

— Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?

Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.

Исусе милостиви! Крис Лок е мъртъв.

Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.

— Извинявай, Айк, какво каза?

В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.

— Айзък!

Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.

— Пак трябва да изляза — каза той. — Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.

Тя заклати глава, лицето й се сви.

— Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… — Посочи с глава коридора. — И какво да им кажа?

Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.

Глицки кимна.

— Аз ще им кажа.

Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.

Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.