Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (51)

49.

— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.

— Уес?…

Линията прекъсна.

— Какво стана? — попита Мелъни.

Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.

— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.

— Недей. Какво ти каза?

— Мелъни, той винаги се държи така. Разправя, че съм сбъркал номера и затваря.

Вече набираше цифрите. Тя скочи от табуретката, хвърли се върху него, протегнала ръка към телефона. И се стовари с цялата си тежест върху ребрата му.

— А-ах!

— Извинявай, Кевин, извинявай, не исках…

Кевин, също гол, се сви в зародишна поза и изстена. Тя издърпа слушалката от ръката му и я остави на апарата.

— Добре ли си?

Той тръсна глава, още не можеше да си поеме дъх.

— Добре де, като напираш толкова, ти му се обади.

— Не. Повтори ми какво ти каза.

Кевин се обърна по гръб и предпазливо докосна ребрата си.

— Слушай сега — цитирам дословно: „Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера“.

— Имало е още някой. Проследили са го. Прави бяхме да се махнем. Така е. Знаеш, че е така.

Той още опипваше пострадалия си хълбок, когато Мелъни седна до него на леглото. След минута-две тя взе слушалката.

— Кой е номерът?

Кевин затвори очи и промърмори цифрите, а тя натискаше бутоните.

— Обажда се майка ти, Уес. Кажи ми: „Здрасти, мамо“. И ако полицаите са при теб, кажи: „Не знам дали ще мога. Може да съм зает вечерта.“

Кимна.

— Ще те потърсим по-късно. Как мислиш, ще си тръгнат ли до час? — Кратка пауза. — Добре, а сега кажи: „Извинявай. До скоро.“

Тя остави слушалката, отпусна длан върху корема на Кевин и поклати глава. Той хвана ръката й.

— Сега какво?

Не пропусна да отбележи иронията във факта, че напълно си размениха ролите.

 

 

Вече облечен, с най-старателно сресана от Мелъни коса (според нея имаше значение), Кевин седеше в кресло сред растенията, щорите на прозореца зад него бяха спуснати. Включиха цялото осветление, пренесоха от спалнята и лампионите, с предварително свалени абажури. Както можаха, заместиха липсата на студийни прожектори.

Мелъни премести триножника с видеокамерата на Ан, зареди я с касета и я насочи към Кевин. Натисна бутона, червената лампичка светна, Кевин опита да се усмихне, но личеше, че не му е весело.

— Аз съм Кевин Ший и не съм извършил…

 

 

Прегърнаха се до входната врата на апартамента.

— Няма друг начин. Трябва да отида. Ще се върна след не повече от час и пак ще се обадим на Уес.

— А защо не се отбиеш при него? И той може да занесе касетата.

Тя решително врътна глава.

— Няма и да припаря там. Току-виж, наоколо вече гъмжи от Националната гвардия. — Целуна го. — Кевин, не аз съм застрашената сега и само аз мога да направя това. Смених номерата. Нали спокойно стигнахме дотук с колата?

— Едва се отървахме.

— И това се брои за точка — засмя се тя, пак го целуна и излезе.

 

 

Чудна работа, не му се пиеше бира. Ан бе оставила четири кутии в хладилника, но той предпочете да си сипе портокалов сок от голямата кана. Изгълта всичко наведнъж и отново напълни чашата.

Върна се в хола, като пресмяташе за колко време Мелъни ще успее да стигне до KQED, обществения телевизионен канал, който беше най-близо до блока. Ако не я арестуваха и не попаднеше в задръстване, един час наистина щеше да й стигне. Но движението в града винаги беше претоварено, а сега трябваше да заобиколи и отцепените от гвардейците квартали.

Стомахът му се сгърчи. Ами ако й се случи нещо? Точно сега, когато…

Когато какво?

Осъзна, че за нея се тревожеше повече, отколкото за себе си. Не биваше да я пуска сама. Длъжен беше да излезе с нея…

 

 

Уес Фаръл отговори на въпроса му:

— Отидоха си. Вие какво правите?

— През последните седем минути броя секундите. Май бяха четиристотин и двайсет. Стори ми се малко досадно и реших да си побъбря с тебе. Как е Барт?

— Нищо му няма на Барт.

— А срещата ти в центъра?…

— Въобразих си, че потръгна доста добре, а ченгетата ми цъфнаха на прага.

— Защо така?

— Трябваше да се сетя. Стане ли напечено, почват да лъжат.

— Кой?

— Ченгетата. В този случай — лейтенант Глицки. Обеща да си мълчи, но явно е накарал някой да ме проследи, с надеждата и ти да си вкъщи при мен, макар да му казах, че не си. Вероятно се е надявал, че си струва усилието. Ако те бяха сгащили тук, можеше да се хвали, че те е арестувал, дори да поиска наградата. Както и да е. Представи си моята изненада и облекчение, когато разбрах, че неволно съм казал истината. Вероятно се разминах с малък престой на топло. А ти защо броиш секундите?

— Чакам Мелъни да се върне.

— Къде е?

Кевин започна да обяснява:

— Както си го представихме, ще помогне да се появя по телевизията, журналистите ще разтръбят, може и хората да си променят малко мнението за мен. Все нещо ще се промени, поне ще се чуе истината.

— Кев, имам въпросче към тебе. Защо се инатиш и още вярваш, че някой ще чуе и една дума, която кажеш?

Ший премисли отговора.

— Уес, но нали им казвам кое е вярно.

— Не споря с тебе. С това приключихме. Но нали и аз казах на Глицки твоята истина, поне както си я представях. Дори изглеждаше готов да ме изслуша. Но все пак, има нещо в това обвинение, предявено от съдебните заседатели… Кевин, то е официален документ. По всички процедури те обвиниха за убийство. Затова не очаквам твоята изповед на видеозапис да спечели нечие сърце. Хората ще се отнесат недоверчиво към подбудите ти. Повярвай ми. Сега вече ще трябва да застанем пред съдебните заседатели, освен ако районната прокуратура се съгласи да оттегли обвиненията, а дори Глицки не смяташе, че е вероятно. Между другото, споделям мнението му.

— Няма да отида в съда за това…

— Кевин, на твое място бих помислил още малко дали постъпвам разумно.

— Няма начин да се съглася…

— Тогава защо се мотаеш в града? Мислех, че искаш да обясниш, да им разкажеш истината.

— Е, да, Уес, обаче не и на скапания им съдебен процес. Стигне ли се до съд, мъртъв съм. Ясно ти е. Ти ми каза това. Нали затова дойдох при теб. Да оправим нещата през задния вход.

Фаръл не отвърна.

— Уес?

— Кевин, ако изключим Божия намеса, ще се стигне до съд. Ще трябва да уредим условията по задържането ти, после да те измъкнем под гаранция…

— Не съм чувал да пускат под гаранция обвинените в убийство.

— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства… но ще преговаряме с прокуратурата.

Тежко мълчание. И доста по-сумрачният глас на Кевин:

— Уес, просто не можем да допуснем това.

— Кевин, опитвам се да ти втълпя, че вече само това остава. Принудени сме да разплетем кълбото по време на процеса… ако не те убият дотогава.

Отново тишина.

— Много те бива да насърчаваш хората.

— Сам си го изпроси.

— Ще ми направиш ли една услуга следващия път, като те попитам за нещо?

— Каква?

— Излъжи ме.