Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ейб Глицки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Certain Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2013 г.)

Издание:

Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Формат: 84 х 108/32

Печатни коли: 32

Издателство Весела Люцканова, 1996 г.

ISBN: (липсва)

История

  1. — Добавяне

10.

Ярките улични лампи осветяваха на пръв поглед влажната настилка. Късата задънена уличка беше пуста и неприветлива. По обърнатите към тротоара прозорци тук-там се мяркаха отблясъци, сякаш призраци се плъзгаха по фасадите.

Лейтенант Ейб Глицки си напомни, че преди не му минаваха такива мисли през ума, но започнаха да се мяркат едва след смъртта на Фло. Едва. Ами да, едва. Някакви си девет месеца борба с рака на яйчниците, погубил я бързо, въпреки химиотерапията и всички останали жестоки процедури, на които я подлагаха, за да отложат неизбежното. Девет месеца Глицки изминаваше с нея всяка крачка по този път, двамата отблъскваха напиращото отчаяние и — което беше по-трудно — редките, безумни напъни на надеждата. А после, когато тя си отиде от света, вече петнайсет месеца той се стараеше да крепи маската си, да не издава болката, дори (най-мъчително беше в дните, когато успяваше) да не я преживява толкова остра и прясна.

Петнайсет месеца. Едва петнайсет месеца. Божичко!

Твърде необичайно, но в тези най-мрачни часове преди зазоряване времето още позволяваше да ходиш само по риза. Двойната къща нямаше гараж и той остави колата в най-близкия паркинг, на четири пресечки оттук и докато стигне, вече се тресеше от изтощение. Но никак не бързаше. Вече не припираше да се прибере.

Виждаше лунния сърп през дърветата в парка „Президио“. Утрото беше мъртвешки тихо и стъпките му отекваха. Сети се, че не е чувал дори една сирена, откакто заключи колата. Не че това му вдъхваше надежди. Знаеше колко измамни са надеждите и вече нямаше намерение да се поддава. Днес щеше да стане по-напечено от вчера. Всякакви прегради щяха да паднат.

Тъкмо зави зад ъгъла и един автобус мина с ръмжене по Лейк Стрийт. Озърна се и видя, че освен шофьора, най-отзад седи самотен пътник.

Жена му Фло винаги бе искала да живеят в истинска къща. Крояха планове Фло да остане вкъщи при хлапетата, докато най-малкият Орел стигне до гимназията, което предстоеше през септември. По това време и тя щеше да се върне към учителската си работа и след две години пестене щяха може би да се махнат извън града, да имат своя дом.

Щяха…

Позабави се още минута пред бетонните стъпала към втория етаж. Лампата над вратата беше изгоряла или живеещата при тях икономка Рита бе забравила да я включи за през нощта.

Вътре го посрещнаха познатите миризми, сенките. Над печката в кухнята светеше мъничка крушка и той тихо се прокрадна навътре в къщата. Когато се преместиха тук преди единайсет години, отначало двамата с Фло не можеха да свикнат с просторния си апартамент — две спални, кабинет, хол, трапезария, кухня. Тогава имаха само двете големи момчета, Айзък и Джейкъб, и ги настаниха в едната спалня, в другата се разположиха самите те и пак имаха още една стаичка, където си държаха записките и документите, пишеха чековете или за малко се откъсваха от нескончаемото всекидневие. След като се появи Орел (тогава го наричаха О Джей, но се наложи да забравят прякора), двамата по-големи спяха на двуетажно легло. Накрая бяха принудени да признаят, че в стая три на четири метра няма място за три момчета и всичките им неща. Дадоха кабинета на Айзък, най-големия.

Сега и Рита живееше при тях, усещаше се липсата на достатъчно пространство. Половината от хола около дивана, отделена със сгъваем параван, беше за Рита. Можеха да седнат само около кухненската маса. Креслото на Глицки си беше на постоянното място в хола, но не беше особено удобно да се разполага там, докато оттатък паравана, Рита се опитва да поспи.

Затова отиде да седне до кухненската маса, направи си чай и докато го пиеше, усещаше гнета на призраците.

 

 

Обикновено носеше пистолета си, дори и вкъщи, но тази нощ при спешното повикване го остави в шкафа на своята стая. Когато чу трополенето, сграбчи месарски нож от сушилнята и запали лампата в коридора, водещ към стаята на Айзък.

Където всичко си беше мирно и тихо.

Стоеше пренапрегнат в рамката на отворената врата, дишаше тежко. След всичко, което му се струпа на главата тази нощ, беше готов да се пръсне по шевовете. Само някой да докоснеше с пръст дома му…

Стаята на Айзък не беше по-просторна от кутия за хляб и в светлината от коридора се виждаше цялата. Завивките покриваха сина му отгоре до долу, Глицки забеляза как се надигат и спадат от дишането му.

Задната врата на къщата беше заключена. Глицки предположи, че някоя миеща мечка може да е душила по кофите за боклук и е съборила капак на бетона. Хората често се учудваха, когато научеха колко миещи мечки имаше в града — едри и безстрашни като булдози, развъждаха се с бързината на зайци из храсталаците на „Президио“.

Пак мина край вратата на Айзък и реши да погледне още веднъж. Синът му си беше завит. Преди, независимо по кое време се прибираше, Глицки винаги надничаше при момчетата, преди да заспи. Не че имаше нужда. Просто навик — да пристъпя тихо до леглата, да погледне лицата им, да се увери, че дишат спокойно и не са съборили одеялата на пода. Като всеки татко.

Само с три крачки се озова до леглото. Наведе се да махне завивките от главата на сина си и забеляза стърчащите отдолу обувки. Айк май не предпочиташе да спи с обувки на краката си.

— Ей — прошепна, докато присядаше в края на леглото и отпускаше ръка върху рамото на момчето. — Почти успешен опит беше.

Още няколко секунди силуетът под одеялата остана неподвижен. Глицки въздъхна, остави кухненския нож на ученическото бюро и опря лакти на коленете си.

Леглото се раздвижи. Глицки дръпна завивките надолу. Най-големият му син, навършващ седемнайсет години следващия месец, бе плакал. И лежеше напълно облечен.

Глицки се опита да придърпа момчето към себе си, подпъхна ръка под врата му и го надигна.

— Ела насам.

Но Айзък се дръпна.

— Я ме остави!

Когато за първи път чу тези думи от сина си, Глицки усети как скочиха върху последното оцеляло късче от сърцето му и го стъпкаха. И досега не можеше да се примири, но чуваше същото достатъчно често, за да притъпи болката.

— Добре, добре. — Знаеше, че гласът му звучи сдържано и нехайно. — Навън ли беше?

Никакъв отговор.

— Искам да те помоля нещо. Не излизай. Навън стана лошо.

Пак нямаше реакция.

— Чу ли сирените по улиците? Тази вечер са линчували един чернокож, само на десетина пресечки оттук. Навън не е безопасно.

Само една четвърт от кръвта на Айзък беше негърска, той имаше светла кожа и ситнокъдравата коса на баща си. Но всеки с дори намек за негърско потекло знаеше истината — или си бял, или не си. Значи си негър.

Глицки се взираше право в очите на сина си, който полагаше големи усилия да отбегне погледа му. Виждаше такива неща всеки ден в Палатата. Нямаше намерение да изгуби това момче или някой от братята му. Но вярваше, че за да запазиш уважението на околните, трябва да искаш от тях да уважават и себе си. Реши да настоява.

— Значи, комитетът по правилата се е събирал и аз не съм бил поканен?

— Комитетът е само на майтап.

Глицки въведе този „комитет по правилата“ в първите месеци, когато той и момчетата се опитваха да оцелеят след смъртта на Фло. Състоеше се от всички тях, дори и икономката Рита. Възрастните имаха по два гласа, а момчетата — по един, така че можеха да надделеят над мнението на Глицки, ако беше сам.

Комитетът по правилата ги преведе през доста бури, когато синовете му решаваха, че нищо не е наред, че самият живот е лишен от основи. Глицки беше убеден, че така им позволи да разберат как сами да направляват събитията. Е, имаха не едно спречкване, но иначе всичко беше наред. Приемаше предизвикателства от тях. Но мълчанието го гнетеше.

А точно това му се случваше сега. Той стана.

— Погледни нагоре, Айк, погледни ме в очите.

Синът му се отмести, за да не му свети лампата от коридора. Вдигна зачервените си очи.

— Ти не беше вкъщи. Като те чух да излизаш…

— Айк, има безредици. Из целия град. Повикаха ме и трябваше да отида.

— Винаги трябва да отиваш.

Глицки разроши косата си с длан.

— Знам. — Прекалено уморен беше, за да задълбава в темата. Вярно беше, но какво толкова? — Айзък, не искам да излизате два-три дни.

— Затваряш ме вкъщи? Насред лято ме затваряш вкъщи?

— Само казвам, че не искам да излизате.

— Докога?

— Не знам. Може да е само за ден, може да са два. Навън не е безопасно.

— О, тъй ли било, ама за тебе е, нали?

Глицки с нежелание си служеше с такъв тон, но тук беше неговият дом и синовете му щяха да се подчиняват на определения от него ред. Точка.

— Айк, не ми създавай излишни грижи. Можем да поговорим и сутринта. — Почувства нужда да докосне момчето си.

— Спи спокойно.

Излезе и затвори вратата.

Рита спеше. Глицки чуваше равномерното й дишане от другата страна на паравана, когато се отпусна в старото кресло в „своята“ половина на хола.

Щом притвори очи, вече нямаше сила да се бори с образа на Лорета Уейджър и с наложеното върху него, като прозрачна плака, по-скорошно впечатление от лицето на нейната дъщеря Илейн. В изтощения му мозък, сред хаоса на емоциите (може би вече задрямваше в утринния здрач) отново видя Лорета, каквато беше в колежа. Каквато беше онзи първи път, в нейното апартаментче с огромното кресло и набиващите се в очи плакати по стените — Елдридж Клийвър с „Леден соул“, „Песни в ритъма на живота“ на Стиви Уондър, озареното от мечтата лице на Мартин Лутър Кинг.

Бе поканила Глицки да прегледат заедно списъците на новите студенти и да подберат подходящи за Студентския съюз на чернокожите. Той се преструваше пред себе си, че всичко е съвсем невинно, но се надяваше да не е така, дори и да не си признаваше. Бяха в спалнята и наистина прелистваха списъците, когато тя го помоли да я извини за минутка и излезе, уж да си сипе малко кола или нещо подобно. После го повика.

На двайсет и две години тя беше почти съвършена, а Глицки я виждаше като богиня, протегнала се на дивана с разтворени крака, под косите лъчи на следобедното слънце, галеше се и го питаше дали се е стреснал, дали я желае и стиска ли му да я има…

Седна по-изправен и отвори очи. Това, каза си, е жалка глезотия, дори е тъпо — да си припомня приятна случка от юношеството и почти да се надърви на креслото, когато в другия край спи икономката, а градът гори.

Отвратен от себе си, той стана и отиде в стаята. На тоалетната масичка бе поставена снимка на усмихнатата Фло. Той угаси лампата, съблече се в мъждивата светлина и се строполи в леглото.

Не искаше да гледа усмивката на Фло. Нито пък да се отдава на романтични фантазии за миналото си с Лорета Уейджър. И въобще не му се искаше да мисли за онова, което щеше да се случи след няколко часа, щом слънцето отново се издигне в небето, както всеки ден.

Опита се да заспи насила, да забрави.