Димитър Точев
Чифт дървени кънки (6)

Тайна за двама

Защо наистина се случва така? Когато те карат да заспиваш, не ти се спи, а когато трябва да си бодър… Тогава като че ли нарочно те залюлява дремка, клепките ти натежават, очите се присвиват и току-виж заспал си неочаквано. Точно когато не трябва.

Свит на малкото одърче в кухнята, Мильо се преструваше на заспал. Майка му довършваше някаква плетка и като че ли нарочно не бързаше тази вечер да си ляга. А стенният часовник вече отброи девет удара. Оставаше само един час. Ако майка му остане още в кухнята? Или…, преструвайки се на заспал, наистина заспи? Сънят пареше вече очите му, люлееше го и Мильо се страхуваше ненапразно от случайно заспиване. То би провалило всичко!

Стенният часовник тиктакаше неуморимо, минутите бягаха една след друга… Може би вече е време? Може би след малко ще бъде късно?

Най-после! Майка му се вдигна от стола, загаси лампата и на пръсти напусна кухнята. Стъпките й заглъхнаха в кори-дорчето, после леко скръцна врата… Нямаше грешка. Беше се прибрала в другата стая, където доскоро спеше и Мильо. Помоли да се пренесе в кухнята, защото там било по-топло. Очакваше да не му разрешат, но никой не му възрази.

Сега вече можеше да отвори очи. Почака няколко минути все така свит под вълнената черга. Ослуша се. Никакъв шум. Тогава тихичко стана, облече се набързо. Реши да излезе не през вратата, защото тя скърцаше издайнически. Отвори прозореца и се прехвърли през него в двора. После пак така внимателно го притвори.

Градът отдавна спеше! Не се виждаше никаква светлинка.

Усети режещ вятър в лицето си. Той въртеше във вихрушка снежинките, щипеше с парещи от студ пръсти ушите.

Забърза по тясната, сънлива уличка. Снегът заскърца под обувките му и единствено това скърцане нарушаваше тишината в заспалия град. Слушаше стъпките си, вдишваше дълбоко зимната прохлада и се усмихваше сам на себе си. Радваше се, че това, което правеше, съвсем не беше детска измишльотина, а чисто мъжка работа. Добре че бате Марин го разбра без много приказки. Сега те двамата имаха своя тайна, която никой не трябваше да узнае. Никой!

Вървеше из спящия град и слушаше скърцането на снега. Още няколко крачки и пред него заблестяха светлините на пристанището. Оттам долитаха подвиквания. Притичваха сенки, от вълните проскърцваше мостика…

— Ти ли си? Мислех, че няма да се измъкнеш!

Беше Марин. Изникна неочаквано и в първия миг дори Мильо се стъписа, виждайки едрата му фигура:

— Аз съм, бате Марине.

Пристанищният работник сложи едрата си ръка върху слабото рамо на Мильо и го поведе.

— Ще ми се сърди баща ти, ако научи.

— Но той е без работа, а трябва да се яде.

— Прав си. Затова се съгласих.

Въведе го в сградата на пристанището. Отвори някаква врата и в лицето на Мильо лъхна спарен, топъл въздух, пропит от цигарен дим.

— Това е момчето, господин старши.

Зад нещо, прилично на бюро или по-скоро на грубо скована тежка маса, се надигна дебелак с увиснали надолу мустаци.

— Хм! — не каза, а по-скоро изръмжа той. — Че какво може да прави това хлапе? Да не си го излъгал, че тук има стая с играчки?

Дебелакът се расмя от сърце на плоската си шега, а Мильо обидено прехапа устни:

— Не ми е казвал за играчки. Аз съм як. Мога всичко.

— О-о! — разсмя се отново дебелакът. — Значи… всичко? Я виж ти?

— Не се смейте, господин старши — намеси се Марин. — Ячко е момчето. Ще се намери работа и за него. Гарантирам.

Мустаците на господин старшия се укротиха. Той престана да се смее и неочаквано за Мильо каза:

— Ще го вземем. Намери му някаква работа в склада. Пък за плащането — ще видим.

— Благодаря, господин старши. Няма да съжалявате! — каза колкото се може по-любезно Марин и избута момчето навън.

Сърцето на Мильо се отпусна. С каква тревога очакваше той тази среща. Представяше си, че онзи неизвестен началник, когото Марин нарече господин старши, ще го изрита. Ще му се изсмее и ще го изрита навън. А той наистина се присмя, но излезе по-добър, отколкото очакваше. Прие го на работа. Да! На работа! Чичо Петър не знаеше. И майка му не знаеше. Но сигурно щяха да са му благодарни, когато занесе в къщи първата заплата. И щяха да му простят! Нали той, синът им, не за себе си, а за тях реши да работи при бате си Марин. Да им помага, а не само да пита какво има в долапа.

Работата се оказа не толкова трудна. Трябваше да мери на кантара в склада получаваните и изпращаните стоки. Това можеше да го прави всеки. Даже Пацата. Даже дебелакът Сашко… Само дето му се спеше. Но щеше да свикне. Сутрин ще става по-късно. Никой не го кара да бърза. А работата му беше не повече от два-три часа. Имаше време да си доспива.

— Е? Уредихме въпроса. Доволен ли си?

— Много, бате Марине.

— Не се престаравай. Кротката. Че утре започваме и тренировките. И за тях трябват сили.

— Ще се намерят. Стига веднъж да започнем.

— Как така да започнем? Започваме. Утре в десет. А сега на работа. Оня непременно ще надникне да види как се справяш. Но ти не се тревожи. Не е толкова лош.

Марин заведе момчето в склада, запозна го с другарите си… Всички го приеха с радост. И всеки сякаш се чувствуваше длъжен да го поласкае с нещо. Най-добър му се видя един възрастен работник. Потупа го по рамото и бащински му каза:

— Няма да пропаднеш с нас, момчето ми. Ще се грижим за теб, нали си ни син? А там, дето е работникът, и правдата е там. От мен да запомниш. Ще научиш кое, що… Ще прогледнеш, дето се казва.

— Рибарско момче е, дядо Страхиле — намеси се Марин. — От наше тесто е. Ще се оправи.

— Знам баща му. Ти на мен не приказвай. Коренът е добър, значи и момчето ще е добро.

Мильо трепна. Знае баща му? Ами ако му каже? Ще развали всичко. Няма да му разрешат повече да идва на пристанището. Познава той баща си. Горд човек е, за да се съгласи синът му да печели вместо него.

— Не му казвайте, че ще работя с вас. Той не знае! — смънка Мильо, а старецът се усмихна:

— Не бой се. Посветени сме вече в конспирацията. Никому нито дума.

Старият работник нарами огромен чувал, който изведнъж го смали, и тръгна да товари шлепа. Последваха го и другите, и Мильо остана сам в склада. Вътре беше топло, а вън виеше вихрушка. Добре се беше погрижил Марин. За такава работа всеки би мечтал.

Момчето се зае с кантара. Всеки слагаше чувала си на него, Мильо отмерваше теглото и го записваше на някакъв зелен, разграфен лист. Просто като фасул — мислеше си той. — Дано само господин старшият хареса работата му. Тогава всичко ще е наред.

А господин старшият дойде най-неочаквано. Промъкна се като котка, без Мильо дори да го усети. Дълго наблюдава момчето, докато процеди през мустаците си:

— Добре! Само в килограмите да не бъркаш. Стане ли грешка — няма прошка. Ясно ли е?

— Ясно, господин старши.

… Виелицата вън се беше засилила. Снежната вихрушка хвърляше шепи сняг в очите, сякаш забиваше остри игли. Но Мильо не усещаше тази студена игра на зимата. Вървеше по прясно навалелия сняг и даже не чуваше скърцането под обувките си. Усмихваше се. Беше му някак особено леко, даже приятно, че върви сам в заспалия град, че неговите приятели отдавна спят, а той се връща съвсем като възрастните от истинска работа. Не каква да е, а нощна. Не къде да е, а на пристанището.

Открехна внимателно прозореца и се примъкна във все още топлата кухня. Никой не го усети. Намъкна се под чергата и бързо заспа с мисълта за утрешната първа тренировка.