Димитър Точев
Чифт дървени кънки (10)

Победителят — в изпитание

Всичко друго бе очаквал Мильо от бате си Марин: че може да му довери тайна, че може да го изпрати да разузнае нещо при немците… Даже да помоли за нещо оня наперен офицер, който му връчи флагчето на победител с думите: „Ти — наш приятел!“… Всичко друго можеше да очаква, но не и това, което се случи. Не беше ли то истинска бойна задача?

— От тебе зависи всичко!

Тези думи шумяха още в ушите му, сякаш някакво необикновено ехо ги повтаряше вече за кой ли път; „От тебе зависи всичко! От тебе зависи всичко!“…

Наистина от него зависеше победата в голямото състезание. Наистина той помогна бранничетата да напуснат пързалката с клюмнали глави. Но това е нищо. Сега от него зависеше животът на хора! Не на друг, а на него, пристанищния работник, възложи опасната задача — да ги спаси. На него!

… Напипа в тъмното кънките, откачи ги от пирона, на който висяха, и с котешки стъпки излезе на уличката. Студен северен вятър ухапа лицето му и момчето вдигна яката си. Спотаи се в сянката на стобора, за да огледа наоколо.

Беше се сдрачило. По уличката не се виждаше жива душа. Само в дъното й, до самия бряг, като че ли му се мярна силует. А може би така му се е сторило?

Тръгна, снишавайки се в сянката на оградата. Не се отделяше от нея, за да може, при нужда да хлътне в някой от дворовете. Те, сгушени под заскрежените плодни дървета, мълчаха. Жълтееха тук там от слабото отражение на газените лампи и досущ приличаха на някакво омагьосано царство.

Още малко и оградата свършва. Уличката преливаше в крайдунавския булевард. Това беше главното препятствие. Премине ли се то, оттатък върбите беше Дунава.

Мильо приближи до самия ъгъл и спря. Когато подаде главата си, за да огледа булеварда, замръзна на мястото си. На три крачки от него с прихлупена над очите каска стоеше немец. Беше чул, изглежда, скърцането на Мильовите стъпки в снега, та се обърна. Момчето навреме отдръпна главата си и побърза да хлътне в близкия двор.

— Оттук няма да може! — помисли Мильо. — Сигурно са завардили целия булевард, за да откъснат пътя към Дунава. Тогава? Да се върне в къщи? А какво ще каже бате Марин! Страхливец — ще каже! Не! Трябва да се измисли нещо.

Уличката граничеше с малко дере, което се стапяше в Дунава. По него единствено можеше да се стигне незабелязано до върбите и Мильо реши да не губи време. С два скока пресече тихата, полутъмна уличка и скочи в дерето. Беше достатъчно дълбоко, за да го прикрие от погледите на постовете. Освен ако в самото дере не е поставена клопка?! Тази мисъл изплаши за миг момчето, но то побърза да я прогони. И бавно, пипнешком тръгна.

Беше наближил моста, по който минаваше крайбрежният булевард, когато изведнъж чу шум на мотор и докато се усети в очите му пламнаха фарове.

— Край! — помисли си Мильо. — Откриха ме!

Наистина фигурата му се открои изцяло, макар че беше прилепнала в каменистия замръзнал бряг. Немският мотоциклет като че ли нарочно бе насочил фаровете си към него. Спрял ли беше, та светлината му не мърдаше повече, а държеше във фокус момчето? Или на Мильо така му се струваше?

Така му се струваше. Цяла вечност, макар че фаровете го бяха осветили само за секунда, а може би и за част от секундата.

Никой не го беше забелязал. Светлината се измести встрани, започна да се топи заедно с грохота на мотора. Стана отново тихо. Чуваха се едва-едва стъпките на немския часовой по булеварда.

Мильо достигна сянката на моста. Отново се ослуша — стъпките се отдалечаваха. Приведе се и почти пълзешком залази по дъното на дерето. Крайбрежните върбалаци се виждаха вече и това вдъхна сили на момчето. Още малко. Съвсем малко…

Ето ги. Мушна се в клоните. Трепереше от напрежение и дишаше тежко. Постоя миг-два, докато уравновеси дишането си, отмахна препречилите се на пътя му клони и стъпи върху сребърната замръзнала гръд на Дунава.

Отсреща, на румънския бряг, като далечни звезди тук-там трептяха светлинните на пристанището. Те рисуваха златни пътечки по дебелия, пометен от вятъра лед и приличаха досущ на стартови линии… Само че нямаше оркестър. Нямаше състезатели и съдии със стартови пистолети… Беше тихо и страшно. А състезание все пак щеше да има. Мильо, победителят с дървените кънки, трябваше да се надбягва с времето, със страха… Трябваше на всяка цена да спечели — не флагче с пречупен кръст, а живота на непознати хора… След час или след два, ако не стигне навреме, полицията ще ги обкръжи. Ще ги домъкне после като онези, двамата, за да ги просне на площада „за назидание“.

— От тебе зависи всичко! От тебе зависи всичко-о! — съскаше в ушите му северният вятър и момчето побърза да стегне кънките си. Изправи се, огледа се отново и с рязко движение плъзна десния, после левия крак… Излъсканите плазове на дървените му кънки засъскаха по огледалния лед на реката.

… В двора на полицейския участък гъмжеше от войници и полицаи. Те се суетяха около трите камиона с големи, брезентови чергила над каруцериите. Товареха сандъци с патрони, щракаха затворите на пушките си, редяха пълнители в паласките…

Двама войници с каски пушеха встрани от последния камион.

— Не знаеш ли за какво е тази тревога? — попита единият.

— Надушили са нещо. В някакво село. Шумкари трябва да са.

— А защо се бавим още?

— Знам ли? Чакат сигурно да мръкне, за да ги изненадаме.

— Хм! — смукна другият от цигарата си. — Къде ли ще ни пречукат. Вместо да си спим на топло в казармата…

— Да си спим, че нас да пречукат, така ли? Сега, батенка, милост няма. Или ние тях, или те нас.

Млъкнаха, защото някъде от горния етаж извикаха с все сила:

— Поручик Еленков! При началника на полицията!

— Слушам! — отвърна млад, строен офицер и хукна нагоре по дървените стълби. Спря пред кабинета на полицейския началник, оправи фуражката си, опъна брича и влезе:

— Поручик Еленков се явява по ваша заповед!

Зад бюрото се изправи дебелак в синя полицейска униформа. Направи крачка напред, стисна ръката на поручика:

— Както винаги на поста, а?

— Служа на Негово Величество…

— Точно така! На Негово Величество и на Велика България! Готово ли е всичко, поручик Еленков?

— Тъй вярно, всичко! Чакаме заповед!

Полицейският началник погледна часовника си. Почака миг, два, докато стрелката на секундарника посочи цифрата 12 и изведнъж рязко изкомандва:

— Заповядвам акцията да започне!

Само след секунда ботушите на поручика загърмяха по стълбите, после се разнесоха команди и трите камиона, натоварени с войници и полицаи, разсякоха със светлините си здрачината над малкото градче.

… Северният вятър режеше сякаш с нож. Тъмнината ставаше все по-гъста, а умората задъхваше момчето до изнемога.

Колко време беше минало? Наближаваше ли селото? И как ще го открие в непрогледната нощ?

Мильо напрягаше сили и макар че не чувствуваше вече краката си, усещаше, че кънките се плъзгат все така уверено по леда. Караше близо до брега и се ориентираше единствено по крайбрежните върби. Ако не бяха те, щеше да се загуби по широкия гръб на реката.

Изведнъж нещо изхрущя под него, единият му крак се запъна и Мильо се пльосна с лице върху леда. Беше се случило това, от което най-много се страхуваше. Бе попаднал на тънък лед. Добре, че на пропуканото място хлътна само единият му крак. С ръцете си и с другия той се държеше на здраво място. Опита се да се измъкне от клопката, но ледът под него запука застрашително. Ами ако потъне? Ако и наоколо ледът е слаб? Тази мисъл го изплаши до смърт, но в същото време го накара да действува по-внимателно. Разпери още по-напред ръцете си и сантиметър по сантиметър, прилепнал плътно до леда заизмъква потъналия крак. Най-после успя. Отдалечи се на безопасно разстояние от дупката, но не посмя да продължи.

Какво да прави? Ако хлътне и с двата крака? Тогава всичко е загубено. И хората, които чакат неговото спасение… И самият той. Хрумна му идея. Приближи до крайбрежните върби, избра дебел, дълъг клон и го откърши. Беше чувал някъде, че така правели в турско, когато искали да се прехвърлят по замръзналия лед в румънско. Ако ледът се счупи и под двата крака, прътът ще се запречи от двете страни на леда и човек не може да потъне.

Разпери в ръцете си дългия прът и отново задвижи кънките си напред. А под тях ледът свистеше, като че някой го стържеше с нож. Свистеше и вятърът в ушите му, сякаш повтаряше все ония думи:

— От теб зависи всичко! От теб зависи всичко-о!

Колко сила му даваха тези думи, които бате му Марин каза не на друг, а на него. Значи му доверяваше! Значи вярваше, че Мильо е голям, че ще разбере колко важна е бойната задача, че непременно ще я изпълни.

Мъчеше се да си представи хората, които сега зависеха от него. Сигурно приличат на баща му. Сигурно са голтаци като него. И честни като него. Иначе защо ще рискуват живота си? Защо ще се заяждат с тези противни немци и с техните български приятели? Хлябът сигурно не е стигал. Като на Мильовия баща. А сигурно са и горди като него. Откъде накъде ще ги тъпчат чужди господари? Откъде накъде някои ще им продават България? И хляба, и училищата… Даже и детските футболни игрища като в техния град.

— От теб зависи всичко. От теб зависи всичко-о!

Вятърът ставаше все по-напорист. Хапеше като побесняло куче и от дъха му лицето на момчето леденееше. По миглите му се бе образувал скреж, пръстите му, които здраво стискаха дългия прът, бяха премръзнали. Страхуваше се, че ако ги отвори, ще се счупят, ще се разтрошат на хиляди ледени парченца.

А кънките летяха напред. Без да чувствува краката си — летяха. Вятърът ли ги движеше? Или някаква друга, неподозирана сила?

Колко време беше минало, откакто тръгна? Мильо нямаше представа. Не знаеше и какъв път е изминал. Стори му се по едно време, че вижда светлинка на брега.

— Ето го селото! — помисли си с радост.

Но къде отиде светлинната? Така му се е сторило. Няма никаква светлинка, никакво село.

Кънките се носеха напред по дебелия леден гръб на Дунава. И изведнъж… Куче ли лае? Или пак му се е сторило? Спря! Напрегна слух. Наистина, някъде наблизо лаеше куче. И светлинка блещукаше. Този път Мильо не се лъжеше. Селото беше някъде наблизо. Напрегна сили. Задвижи отново вкочанясалите си крака. Кучешкият лай се чуваше вече съвсем ясно. И светлинките станаха повече. Беше наистина достигнал целта.

Излезе на брега, отвърза кънките и затича с все сила към светлините, към лая на доброто селско куче.