Димитър Точев
Чифт дървени кънки (5)

Тенекеджийницата става… дърводелна

Събирането беше определено за десет, но още в девет работилничката на чичо Стоян, Падовия баща, се изпълни с веселата гълчава на момчетата. Според указанията всеки беше домъкнал дъски, летви, пирони…

И Марин, пристанищният хамалин, беше сварил да дойде преди уговореното време. Даде на всекиго задача и сам се зае да измайстори първия чифт дървени кънки.

Момчетата се унесоха в работа и никой не разговаряше, а само чукаше, дялкаше, рендосваше…

Като истински локомотив над рендето пухтеше дебелакът Сашко. Всички го наричаха така, но той не се сърдеше, защото не беше чак толкова дебел.

— Не е от преяждане! Конструкцията ми е такава — обясняваше той.

Какво ти преяждане. Може ли да преяжда син на училищен прислужник? Още повече когато училището е затворено и баща му получава само половината от заплатата си и така твърде оскъдна. Болнаво беше момчето. Някакъв вроден порок му бяха открили. Може би от това беше бавен, вървеше тромаво… Но добрината му стигаше за двама. Не можеш да го разсърдиш, не можеш да го обидиш. И да скочиш насреща му, пак ще ти се усмихне. Ще се изпари и злобата ти, и всичко.

Обратно копие на Сашко беше Митко закачката, който сега дялкаше настървено плазовете на бъдещите си кънки. Тънък като щиглец, нисичък при това, той страдаше заради дребната си фигурка. Имаше много вътрешна енергия, която би подхождала по-скоро за великан, и понеже физиката му не позволяваше да я изразходва, хвърляше я в закачки, къде уместни, къде не съвсем на място… Сираче беше Митко. Живееше при баба и дядо — престарели, бедни хорица. Нямаше от никого защита и я търсеше може би в остротата на думите. Обичаха го въпреки всичко за честността и смелостта му.

Така и така всички са тук, нека кажем няколко думи и за Ицо, горненеца. Докато другите живееха в крайния, най-бедния квартал на градчето, Ицо живееше в самия център, където бяха къщите на собствениците на магазини, на адвокатите, на офицерите, дори и на господин околийския управител. Не, баща му съвсем не беше градски богаташ. Напротив, беше пазач на градската баня и там, в нея, бяха отредили приземна стаичка за семейството му. Затова Ицо живееше в центъра. Но бягаше от фукльовците-бранници при момчетата от долната махала. Затова беше и той в работилицата на чичо Стоян.

А в нея беше хубаво в тези минути. Децата дялкаха, чукаха, рендосваха своите бъдещи кънки, а бате Марин, пристанищният хамалин, ги оглеждаше с крайчеца на окото си и им се радваше. Той най-добре знаеше мъките на бедняшкото детство. Самият син на хамалин, смачкан при маневрата на някакъв шлеп, от рано бе познал несгодите. Денем работеше, за да изхранва семейството, нощем учеше… Все заради науките стана хамалин на софийската гара… И там учеше вечер в някакво физкултурно училище… Докато веднъж полицията го залови с позиви в пазвата. Биха го, изключиха го… От затвор го спасиха малкото му години… Върна се в своето градче и пак започна работа на пристанището.

Искаше от сърце да помогне на бедняшките момчета, да подслади поне от малко живота им, затова се зае да организира кънки-командата.

Оглеждаше по ред момчетата. Всяко се радваше, че вече си имат своя тайна, че скоро ще настъпи краят на скуката… Даже и времето като че ли беше техен съзаклятник. Още вчера следобед ръсна малко снежец, а днес баирите наоколо белееха, а снегът продължаваше да трупа.

Беше шумно и весело в работилничката на чичо Стоян, която от тенекеджийска сега приличаше на дърводелска. Така бяха унесени момчетата, че никой не забеляза отсъствието на Мильо.

Беше отдавна минало десет, когато Сашко се плесна по челото:

— А Мильо къде е?

Момчетата се огледаха:

— Вярно! Къде е Мильо? Да не му се е случило нещо?

Бате Марин, както всички наричаха бъдещия треньор на кънкьорите, побърза да ги успокои:

— Ще дойде. Може да са го задържали в къщи. Още е рано.

Но Мильо не идваше. Наистина ли се беше случило нещо?

… Както винаги и днес баща му, рибарят чичо Петър, нарами сутринта веслата и тръгна към своята рибарска лодка. Откакто дойдоха немците, все по-трудно се живееше. Все по-дълго оставаше в Дунава старият рибар… Рибата като че ли намаля, а от нея зависеше животът на цялото му семейство. Трябваше да лови десетки килограми. Продаваше я на безценица и едва връзваше двата края. Но припечелените от рибата пари стигаха поне за хляба и за други дребни неща.

И тази сутрин както винаги чичо Петър нарами веслата.

— Не ме чакайте за обед — каза той и се запъти към брега.

Мильо изпрати баща си донякъде, после хлътна в старата барака. Намери летва, тъкмо каквато му трябваше за кънките. Огледа я от всички страни, радваше й се като на живо същество.

— Ще станат екстра кънки! — полугласно каза той. — Като истински.

Не може да се каже, че тази нощ Мильо спа спокойно. Макар че от всички спортове признаваше само футбола, след срещата в работилничката на чичо Стоян и в него загоря пламъче. То се разгаряше, ставаше все по-голямо и по-голямо… Легна си с мисълта за бъдещата кънкьорска команда, която според него непременно трябваше да се нарйча „Вихър“! Защо точно „Вихър“ — сам не знаеше, но това му се струваше най-подходящо.

Дълго се въртя в леглото. Сънят не идваше. Прогонваха го мислите му. Все по-ясно си представяше тренировките и не толкова тях, а бъдещото състезание. Да, да! Непременно трябваше да направят състезание по кънки. Най-напред в самата команда, а после най-добрите ще се състезават с ония, наперените горненци, с бранническите кепета. Нищо, че те си имат истински железни кънки. Работата е не само в кънките, а и в моженето. А момчетата от „Вихър“ непременно ще могат. Те не са изнежени мамини синчета. Хванат ли една работа — край!

— Ще станат екстра кънки! — повтори Мильо, затвори барачката и помъкна летвата със себе си. Беше решил да иде в работилничката веднага. Нямаше търпение.

Отвори пътната вратичка и се стъписа. Едва не се сблъска с баща си.

— Ти… защо се връщаш? — попита изненадан.

— Ела, сине. Ще разбереш.

Чичо Петър подпря веслата на стената и тръгна с тежка, бавна стъпка към къщи. Едрите му рамене бяха отпуснати, сякаш носеше върху тях огромна тежест.

— Какво се е случило? — отново попита Мильо, когато изкачваха каменните стъпала.

Чичо Петър не отговори. Влезе в кухничката. Седна на трикрако столче и още повече се отпусна.

— Мамо-о — извика Мильо, и майка му, суха, слаба женица със зачервени от чуждото пране пръсти влезе в кухнята. И тя на свой ред се учуди:

— Петре? Защо се върна? Да не се е случило нещо?

Чичо Петър вдигна глава. Очите му бяха присвити, лицето му, както Мильо веднага забеляза, бе изгубило цвета си…

— Случи се! — каза тихо чичо Петър. — Край на риболова.

— Как така, край? — уплашено почти извика Мильовата майка. — А ние… От какво ще живеем? Само от чуждото пране?

— Край! — повтори чичо Петър. — До лодките поставили немски пост. — Найн! — крещи немецът. — Не разрешава риба! Фюрер не разрешава! Какво го е грижа фюрера, че без риба рибарите могат да си загинат от глад. Какво го е грижа?

— А защо не идеш в околийското? Нали българи ни управляват, не немци? — чупеше ръце Мильовата майка. — Иди там. Може пък да разрешат!

— Ходихме! Всички рибари ходихме!

— Е?

— Какво, „е“! Околийският отказа да ни приеме. Полицаят на входа обясни, че такава е заповедта и да си гледаме работата, ако не искаме да влезем в дрънголника.

— Виж го ти, хубостника. Че как ще си гледате работата, като не ви дават да влизате в Дунава? Гледай го ти! Лесно му е на него.

— Това е! — въздъхна чичо Петър. — Стой и чакай да се пръждосат някой ден! А през това време… яж въздух!

Мильо слушаше въздишките на баща си, думите му, които се търкаляха като захвърлени едри камъни в тишината на кухничката, и не знаеше какво да каже. Даже сам се учуди, когато чу собствения си глас:

— Не се тревожи, тате. Ще се хвана на работа.

Бай Петър го погледна с топли очи:

— На работа? Само това липсваше. Та ти си още…

— Здрав съм. Какво ми липсва? Бате Марин ще ме вземе на пристанището.

— Не се сили, момчето ми. Не е така просто. Ще почакаме, ще видим.

— Мога да вземам още пране. Е, все ще се справя! — обади се Мильовата майка.

Бай Петър мълчеше.

Мильо се беше отказал да ходи при момчетата, но сега изведнъж промени решението си. Смънка нещо като:

— Аз трябва да… — и се измъкна от кухничката. Не вървеше, а тичаше към чичо Стояновата работилничка.

 

 

В работилничката беше истинска олелия. Стържеше трионът, ковяха чукчетата, отмерено хъркаше рендето. И всичко това се смесваше в едно с подвикванията на момчетата и с плътния глас на Марин.

Когато Мильо влезе, цялата тази олелия стихна изведнъж. После също така изведнъж се посипаха въпроси:

— Хайде бе, Мильо! Какво става с тебе?

— Защо закъсняваш?

— Да не се е случило нещо?

Макар това да му струваше много, Мильо се усмихна добродушно:

— А! Нищо не се е случило! Успах се!

На устните на Митето узря думата „сънльо“, но той я преглътна. А бате Марин потупа Мильо по рамото:

— Не се тревожи! Сега ще направим и твоите!

Мильо изведнъж се сети, че в бъркотията забрави своята летва:

— Само че… забравих летвата. Ей сега ще изтичам.

— Летви, колкото щеш. За сто чифта са домъкнали твоите приятели.

— Да, ама тази… Ей сега — не се предаваше Мильо.

— Никакво „ей сега“. Летвата ще остане задруг път. Аз даже вече съм изрязал два плаза в повече. Трябва само хубаво да ги рендосаш.

— Чудо работа! — цъфтеше от радост Пацата. — Гледай само! И то съвсем сам съм си ги правил.

— Излиза, че сме истински майстори — побърза да се похвали и Сашко дебелака. — Я, гледай!

— И снегът дойде като по поръчка — хилеше се този път и Митко закачката. Беше си взел бележка от миналия път и всяка острота, която се раждаше в главата му, преглъщаше навреме.

Толкова весело и приятно беше в превърнатата в дърводелна тенекеджийница, че Мильо сякаш забрави днешните неприятности в къщи. Взе изрязаните плазове от бате си Марин, затегна ги на станока и внимателно започна да ги рендосва.

— Точно така! Ще станат като истински — въртеше се около него Пацата и се мъчеше да му дава кураж. — Не бързай! До обед ще станат. Щом свърша моите, ще ти помогна. Имам чудесна тенекия за отдолу.

— Никаква тенекия — каза Марин. — Я, гледай!

Той показа навита на руло желязна плоска ивица.

— С това ще ги подковем. Ще я нарежем по дължината, ще пробием дупки и тогава ще знаете, че истинските кънки не чинят пет пари пред тези.

— Ура-а! Браво, бате Марине! — не се стърпя да извика Пацата.

Работата продължи до обед. А когато всички кънки бяха вече готови и трябваше да си ходят по домовете, Мильо приближи до Марин:

— Бате Марине! Имам важен разговор с тебе.

— Важен разговор? — усмихна се Марин. — Хайде, ще вървим заедно.

 

 

По прясно навалелия сняг до едрите стъпки на пристанищния хамалин Марин ситнеха дребните — на Мильо. Водеше се съвсем мъжки разговор:

— Значи така? И от рибарите издърпаха залъка! — свъси вежди Марин, като изслуша внимателно цялата история.

— Така излиза. Защо им е притрябвало, не знам!

— А аз знам, момчето ми!

Прегърна го през рамото:

— Така е на този свят. Ситият на гладния не вярва. И така ще бъде, докато има господари и роби. Ето на. Немците да вземем. Искат да станат господари на света! Не обикновеният немски войник. Той също може да е голтак като нас. Фюрерът, немските фабриканти… Те са господарите. И нашите управници, дето им слугуват. Вчера залъка на селяните, днес — на рибарите, утре — на всички, които нямат фабрики и сметки в банките…

Усмихна се:

— Защо ли ти разказвам всичко това. Малък си още, няма да разбереш.

Мильо се издърпа от прегръдката на бате си Марин:

— Не съм малък. Защо и ти като татко?

— Добре де, не се сърди. А колкото до работата, ще видим.

Отново сложи ръката си върху Мильовото рамо:

— Знаеш ли? Твоята история досущ прилича на моята.

— Как така?

— Бях на твоите години, когато шлепът премаза баща ми.

Мильо не знаеше за това и искрено се удиви:

— Вярно ли?

— Вярно! Бях на твоите години! Оттогава съм все хамалин. Но съм благодарен на тази професия. Отвори ми очите на света. И ти някой ден ще благодариш на случая. Хамалите, при които ще работиш, са най-истинските хора. Трудови хора. Значи — силни, честни…

Разговаряха още. Снегът ги превърна в бели човеци, но Мильо не забелязваше това. В душата му гореше огънче, сещаше по слабите си ръце да прелива необикновена сила.