Димитър Точев
Чифт дървени кънки (11)

Една мъжка сълза

Мильо тичаше по нанагорнището, по посока на светлинките, които едва мъждееха в тъмното. Кучешкият лай неизвестно защо беше спрял, а това зарадва момчето:

— Значи онези още не са дошли. Иначе кучетата ще ги усетят. Значи още нищо не е загубено.

Движеше се като автомат. Не усещаше краката си, тялото си… Пръстите на ръцете си… Но разбираше, съвсем ясно разбираше, че силите му с всяка минута го напускат. А селото беше все още далеч, горе, на високото. По равния лед движенията му споряха. А тичането по тази стръмна, заснежена пътека му се струваше едва ли не като катерене по отвесна скала.

— Още малко! Още малко! — повтаряше си на ум. — Трудното свърши. Опасното свърши. Още малко. Още малко!

Силуетът на първата, най-крайната къща се очерта пред погледа му със сламения си покрив като настръхнал звяр. Може би тъкмо в нея живее железарят дядо Митьо? Може би тъкмо в нейното мазе са скрити хората, които в този миг не знаят, че към тях пълзи смъртта?

— Още малко! Още малко! — повтаряше вече на глас Мильо, но усещаше, че дъхът му свършва, че всеки миг ще се строполи на земята и… толкоз. Ще дойдат ония, а после всичко е ясно. Ще има пак на площада пребити хора и пак едни ще ги заплюват, а други ще скърцат със зъби от мъка и злоба.

— Още малко! Още малко!

С последни сили достигна крайната селска къща. Пред очите му заиграха огънчета… После покривът се завъртя, момчето се олюля и се строполи с разперени широко пръсти върху замръзналата пътека.

 

 

… Силните фарове на камионите опипваха шосето като ръце на слепец. В кабината на първия смучеше цигарата си поручик Еленков и се ядосваше:

— Пълзиш като костенурка. Натисни педала по-силно. Въшльо такъв.

— Не може, гусин поручик — мънкаше шофьорът, дребно, но набито войниче с килната настрани фуражка. — Замръзнал е пътят, ще ни хвърли в шанеца.

— А ако си на фронта? Ако те подгонят ония, така ли ще пълзиш?

— Ако сме на фронта, дружко е, гусин поручик. А тука никой не ни гони. Защо да се търкаляме в шанеца?

Поручикът ядно стъпка цигарата си:

— Никой не ни гони… Затова пък ние гоним. Само ако се изплъзнат от ръцете ни…

— Кои? Хилядарките ли? — хитро намигна шофьорът.

— Въшльовците, кои. А за хилядарките… Затваряй си устата, чуваш ли. Какви са тези приказки! Хилядарки! Тръгнали сме отечеството да спасяваме, а той — хилядарки!

Войникът не мислеше да млъква:

— Та за хилядарките, гусин поручик. Оня път две петдесетачки получихте. А за нас — пукната пара даже нямаше.

Поручикът разбра накъде бие шофьорът и се опита да се усмихне:

— Добре де! Ще има и за тебе. Само че… натисни малко педала. Току-виж ония са се измъкнали.

Не видя как войничето се усмихна още по-хитро. Наистина натисна педала и камионът увеличи рязко скоростта си. Но само след миг затанцува по голия лед.

— Какво правиш, говедо! — изкрещя поручикът.

— Натискам педала, гусин поручик.

— Спри! Спри ти казвам! — викаше с все сила поручикът, но беше вече късно. Камионът се понесе застрашително наляво, надясно и спря чак когато колелетата му хлътнаха в крайпътната канавка.

 

 

… Селският пощальон проклинаше студената зима. В малкото селце Крайбрег рядко се случваше работа. А днес като за проклетия… Тъкмо тръгна да си ходи, когато дежурната телефонистка викна подире му:

— Чакай! Предават по телефона телеграма.

Да се не види и телеграмата. Трябваше да се измъкне преди тази пущина. И кой се е сетил по това време телеграма да праща?

Почака, докато телефонистката пъхна в ръката му бланката.

— За горненеца е. Синът му починал. Трябва да му я занесеш веднага, иначе няма да успее за погребението.

Нямаше как. Взе телеграмата и тръгна. Този, на когото я носеше, беше известен като горненеца, защото живееше в края на горната махала. Сума път имаше дотам, но пощальонът вече не ругаеше. Все пак човещина е. На човека син му умрял. Трябва да се съобщи.

Занесе телеграмата, а на връщане вече се ядосваше на собствената си къща. Тя пак беше крайна, но в долната махала. А вятърът щипеше, хапеше и краката му кочанееха в продънените гумени цървули.

Пред портата едва не се препъна в Мильо. Наведе се, изправи го… Момчето с мъка отвори очи:

— Търся… железаря Митьо! Къщата му… къде е?

Пощальонът го гледаше ококорен.

— Кое си ти бре, момче? Не си май тъдявашно?

От мисълта, че този човек може да се досети защо е дошел и да провали всичко, Мильо изведнъж дойде на себе си. Стъпи здраво на крака, започна да хитрува:

— От другото село съм. За железария ме прати тате, ама на, залисах се по пътя, окъснях… Пък и тука някой вода ли е плиснал, какво ли… Плъзнах се, добре, че главата си не счупих.

— Аз пък помислих… — смутолеви пощальона. — Рекох, че някой те е пребил, пък те е довлякъл тук.

— Ами! Минах отдолу, уж за по-пряко.

— Така значи. Търсиш дядо Митьо, железаря?

— Него! За железария някаква.

— Близо е. Да те заведа ли? Или сам ще можеш?

— Защо ще си губиш времето! Сам ще го намеря.

— Добре! Ще стигнеш площада. До черквата, наляво, тръгва малка уличка. Третата къща по нея е на дядо Митьо.

— Благодаря. Много благодаря — изрече на един дъх Мильо и хукна нагоре. Зад него остана да цъка в почуда пощальонът:

— Кое ли ще е пък това хлапе? По вечерно време, в тази зима?

 

 

… Поручик Еленков бе излязъл от кожата си. Гледаше часовника си със светещ циферблат и беснееше:

— Ще те науча аз тебе, въшльо такъв.

— Нали вие наредихте, гусин поручик. Аз, какво… — мънкаше шофьорът. — Казах ви — ще идем в шанеца. А вие — натискай педала! Натиснах го. Ето, значи, каква я измайсторихме.

Поручикът нареди да слязат войниците и от трите камиона. Поеха хлътнала машина на ръце, напънаха — не мърда.

— Слушай мойта команда! — дереше се поручикът. — Едно-о, две-е! Едно-о, две-е!

Камионът се залюля, но не се откъсна от шанеца.

— Качвай се в кабината, какво стоиш! — изкрещя Еленков на шофьорчето, което се мотаеше наоколо. — При командата, дай и ти газ. Готови-и! Едного, две! Едно-о, две!

Колелата забоксуваха, някой хвърли под тях намерена край пътя вършина и камионът, тресейки се от напрежение, се измъкна на заледеното шосе.

Колоната отново тръгна, а фаровете, кривейки по завоите, въртяха сребърните си коси над заснеженото пусто поле. Косяха тъмнината и я хвърляха на откоси, които пламваха за миг и изгаряха без остатък.

 

 

… Мильо беше стигнал вече площада, когато някъде далеч високо над селото му се мярнаха фаровете.

— Идат! След десетина минути най-късно ще обградят селото! — помисли си момчето, сви вляво от черквата, както му беше казал непознатият, и след миг се озова до градинската порта на третата къща. Натисна бравата. Портичката се отвори със скърцане и в този миг някой, който сигурно се беше спотайвал в чимширения храст, препречи пътя му:

— Кого търсиш?

— А вие кой сте? — изплашен от неочаквания дрезгав глас, попита Мильо.

— Най-напред питам аз. После ти ще питаш.

Гласът на внезапно изскочилия човек беше категоричен. Мильо се обърка. Какво да му отговори? Ако е човек на полицията? Ако са поставили клопка и чакат точно него, за да разберат кой го е изпратил? Смънка уплашено:

— Дядо Митьо търся. По важна работа.

Човекът се оживи. Сложи ръка върху рамото на момчето и този път някак си съвсем приятелски попита:

— Да не би нещо… лошо да се е случило? Кажи, не се страхувай!

Мильо потърси с очи светлината на фаровете, но от къщата те не се виждаха. Мълчеше. Не смееше да продължи.

— Какво млъкна? Изплаши ли се? Не бой се, аз съм човек на дядо Митьо.

Мильо събра кураж:

— А на мене ми е поръчано да говоря с него.

— Добре де, не се горещи. Ще говориш.

Човекът почука три пъти на близкото прозорче, после още веднъж. Вратата скръцна и в отвора се показа бяла рошава глава:

— Какво има?

— Това момче търси тебе. По важна работа казва.

Старецът наметна кожухче и излезе в градината. Огледа отблизко Мильо:

— Не те познавам. Чие момче си?

— Праща ме бате Марин, от пристанището.

— Марин? — оживи се старецът и придърпа момчето по-близо. — Какво поръча? Казвай?

— В селото идват полиция и войници. Видях вече фаровете на височината.

Старецът и другият се спогледаха.

— Полиция казваш? И войници?

— Ще блокират селото. Градът също е блокиран.

— А ти? Как дойде дотук? — прегърна го старикът. — През къде мина? Целият си се вледенил. Кажи де? Как дойде до тука?

— По Дунава. С кънки.

Дядо Митьо го хвана с двете си ръце, притегли го до себе си и го целуна по челото.

— Горкото ми юначе. Юначето на дядо.

От очите на стареца се търкулна едра мъжка сълза. Мильо я усети, защото тя парна премръзналата му буза и сигурно остави браздичка по заскреженото му лице.

 

 

… Фаровете косяха мрака на височината над селото. Дългите им жълти пипала вече опипваха къщата на горненеца, после другите… Уловиха в мрежата си половината село. После войниците затопуркаха по площада, пръснаха се наоколо, обкръжиха селото. Всичко бе направено според заповедта на господин околийския полицейски началник. Всичко бе предвидено, както се следва.

Поручик Еленков беше в отлично настроение.

— И пилета да сте, няма къде да изхвръкнете — потриваше самодоволно ръце той. Без да знае, че в този миг далеч от селото в колиба, издълбана в коренака на крайбрежния върбалак, смучеха жадно цигарите си трима мъже. До тях върху сухото сено, загърнат с кожухчето на дядо Митьо, се унасяше в сладка дрямка Мильо. Умората и преживяванията отстъпваха на съня.

— Юначе! — каза с много нежност в гласа си единият от мъжете, свали палтото си и внимателно като майка го сложи върху момчето.

Някъде далеч лаеха кучета. Блокадата беше започнала.