Димитър Точев
Чифт дървени кънки (12)

След много години

Светла, председателката на дружинния съвет, не можеше да си намери място. За кой ли път влизаше в пионерската стая, където репетираше оркестърът, за кой ли път обхождаше един по един пионерите от актива:

— Докъде стигна украсата? — питаше тя оклепано с бои момче.

— Всичко е наред!

— Сашо, групата трябва да тръгне за гарата точно в десет!

— Нали се разбрахме?

— Страхиле, помниш ли своята задача?

— Точно в единадесет без пет оркестърът да е строен пред музея. Да има пионери с цветя. Миряна и Венета да са опънали трикольорна лента и в никакъв случай да не забравят да наточат ножицата.

— Браво, знаеш си урока!

— Как да не го знам, като час по час ме питаш все едно и също.

Ненапразно се вълнуваше Светла. Голям ден беше днешният за пионерите от малкото крайдунавско градче. А най-много за нея.

Когато преди година предложи да подредят свой пионерски музей на революционното минало на района, половината от активистите даже се разсмяха:

— Измишльотини! Градът няма музей, ние ще имаме!

— Как си представяш ти тази работа? За музей трябват, ехе, колко неща! Ходили сме по разни градове, та знаем! Трябват пистолети, патрондаши, партизански раници… Откъде ще ги вземем? Всичко вече е предадено, където трябва!

— Ще издирим! — упорствуваше Светла. — Знам, че няма да ни паднат от небето! Ще обходим всички партизански и яташки къщи. Ще посетим всички живи участници в съпротивата, роднините на загиналите… Не казвам това да стане утре! Цяла година време има.

В разгара на спора в пионерската стая влезе учителят по физкултура Петров:

— О, вие заседавате? Извинете! Търся волейболната топка. Мислех, че са я оставили тук. Още веднъж моля за извинение.

Тръгна си, но Светла го спря:

— Другарю Петров, моля ви да помогнете.

Не случайно Светла се зарадва, като видя учителя. Този висок, възслаб, леко прошарен човек беше любимецът на всички в училището. Имаха го като баща. За всичко можеха да му се изповядат, за всичко можеха да се посъветват… Особено когато ставаше дума за пионерска работа. Винаги намираше време да помогне в пионерските турнири, в избиране на маршрути за походи… Пионерската дружина се славеше с многобройните си медали и дипломи от окръжни, дори републикански спортни състезания и всичко това — заради добрия, отзивчивия и безкрайно енергичен учител по физкултура. Особено кънкьорите, които той тренираше с голяма любов, нямаха години наред равни на себе си.

Затова се зарадва Светла. Сякаш самото провидение пращаше другаря Петров точно в този най-разгорещен миг.

— Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен, — каза учителят и седна редом с актива на пионерската дружина.

Светла му разказа идеята си, но не дочака бързо отговор. Учителят сякаш не беше чул думите й. Гледаше встрани, бръчкаше челото си, мълчеше…

— Та… ставаше дума за пионерския музей — опита се да му напомни Светла. Тогава чак Петров заговори. Влачеше думите, като че ли търкаляше тежки камъни:

— Знаете ли! Мисля си, че от всичко хубаво, което сте направили досега, музеят ще бъде най-доброто. Вие трябва да знаете повече за миналото на родния край. Музеят ще ви помогне.

Така или иначе след думите на учителя по физкултура всички гласуваха за предложението на Светла. Решение за пионерски музей имаше, трябваше да се съберат експонати.

Светла донесе първите: партизанска винтяга на чичо си и една ръчна бомба, направена в партизанския отряд. Няколко дни по-късно от селото на баба си Сашо домъкна яташки пищов, покрит с цял пръст ръжда. Първите успехи запалиха и останалите пионери. Те издирваха адреси, посещаваха ятаци и партизани, даже измолиха да ги допуснат до стария полицейски архив… Откриха интересни документи: снимки, цели досиета, заповеди за арести, разписки за изплатени суми срещу убити хора…

Не само че събраха достатъчно експонати за един музей, но през това време и неусетно изучиха подробно революционното минало на този район. Похвалиха ги в окръжния вестник, даже за телевизията ги снимаха…

И ето, музеят беше вече готов. Днес щеше да стане официалното му откриване, затова Светла беше толкова неспокойна и развълнувана. Макар че нямаше от какво да се тревожи. Всичко бе обмислено до най-дребното, всичко бе десетократно проверено.

Много преди единадесет — часа, определен за начало на тържеството, улицата, на която се помещаваше пионерският музей, доби съвсем празничен вид. Отвсякъде прииждаха момчета и момичета с блестящи бели блузи, малчугани, прегърнали букети с цветя под сините си чавдарки, баби и дядовци, които все току оправяха я подгъната якичка, я отметната встрани плитка…

Оркестърът, за който отговаряше Страхил, отдавна бе заел мястото си. Знаеха само два марша, но и те бяха достатъчни да разбере целият град, че става нещо изключително важно.

Въпреки че всичко беше наред, Светла продължаваше да се тревожи:

— Къде са момичетата с лентата? Наточиха ли ножиците?

— Като бръснач са.

— Кои? Момичетата ли?

— Не! Ножиците! А момичетата си оправят панделките.

— Сега ли намериха!

— А кога? Като дойдат гостите ли?

Напразно се тревожеше Светла. Всичко вървеше по ноти. Не ги признаваха само оркестрантите, но затова пък така надуваха, че когато проехтя командата: „Мирно-о! За среща на гостите-е!“, половината от присъствуващите не чуха. Наложи се командата да бъде повторена, след като някой размаха ръце пред оркестъра и той се укроти. Но кой ти слушаше команда? Вместо да застане мирно, всеки се надигаше на пръсти да зърне час по-скоро скъпите гости.

— Вижте, вижте! Истински генерал! — разнесе се шепот и всички впериха очи към високия, униформен мъж, който водеше групата. Наистина върху раменете му блестяха златни пагони, а белите коси, които се подаваха под генералската му фуражка, допълваха съвсем представата, особено на момчетата, как трябва да изглежда истинският генерал.

— Казват, че е от съседното село! — продължаваше шепотът.

— Ами! Генералите не се раждат къде да е!

— Вярно е! Иначе защо ще го канят на тържеството?

Шепотът стихна, защото самият генерал пое от двете момичета наточената като бръснач ножица, преряза лентата и каза с висок генералски глас:

— Да ви е честит пионерският музей! Ура, за вашия благороден труд, за вашето старание!

Оркестрантите сякаш това и чакаха. Надуха с все сила лъснатите до блясък тръби и почти заглушиха пионерското ура, макар че то едва не разлюля съседните сгради.

Светла, която до тази минута чуваше единствено лудешкото, забързано биене на сърцето си, сякаш дойде на себе си от невъобразимия празничен шум. И тъкмо навреме, защото сега вече беше неин ред. Отпусна се, вдъхна дълбоко въздух и приближи до гостите. Заекна в първия миг, но едва ли някой забеляза:

— А сега, моля да заповядате в музея.

— Като музейни експонати ли? — усмихна се шеговито генералът.

— Ннне, ррразбира се. Ще го разгледате, ще се срещнете с пионерския актив, с нашите учители…

— Разбира се, разбира се, — стисна ръката й генералът и поведе групата към широко отворената врата. Заедно с гостите вътре нахълта и всеки, който успя. Макар че програмата предвиждаше срещата да стане в по-тесен кръг.

Генералът и неговите двама спътници, които наистина се оказаха бивши революционери от този край, с умиление спираха пред всеки предмет. Всичко им беше толкова близко, толкова познато, че нямаше нужда от никакви обяснения. Напразно Светла се беше готвила да разказва на дълго и на широко.

Когато разгледаха и последното кътче на пионерския музей, генералът застана пред всички и без да крие вълнението си, въпреки златните си пагони каза с треперещ глас:

— Хубава работа сте свършили, наши мили млади приятели. С моите другари разгледахме всичко внимателно. Това, което е събрано тук, ни върна в ония години, когато на същата тази улица пред вашия музей маршируваха войниците на Хитлер… Когато отсреща, на площадчето, полицията хвърляше телата на наши убити другари.

Гласът на генерала стана дрезгав, очите му се овлажниха и той пое дълбоко дъх… Не бързаше да продължи, сякаш споменът го беше отнесъл далеч, далеч… Беше тихо. Такава тишина, каквато никой от събраните тук не поменеше… Колко трая тя? Минута? Две? Може би повече?

Генералът се усмихна:

— А знаете ли как щях да се радвам, ако бях видял тук между другите предмети и едни детски, дървени… кънки…

— Дървени кънки? Какви кънки? Защо кънки?

В залата се люшна шепот, децата се размърдаха, очите им гледаха широко отворени този побелял човек със златни пагони и в тях не се чуваше, а сякаш се виждаше въпросът: „Какви кънки? Защо кънки?“

— Да, деца! Дървени детски кънки!

Едно тънко гласче пропищя от дъното на залата:

— Разкажете, другарю генерал. Какви са тези кънки!

Гостите се спогледаха и се усмихнаха. Единият, дребничък, сух човечец се надигна на пръсти и прошепна в ухото на генерала.

— Разкажи! На децата ще е интересно.

— Добре, ще разкажа! — каза генералът и в залата отново стана тихо. — Беше в една от най-мрачните години на фашизма. Аз и моите другари още не бяхме в партизанския отряд. Бяхме нелегални и се криехме от полицията при добри хора.

В една мразовита нощ, когато най-малко очаквахме, полицията дала команда да се блокира селото, в което се криехме. Надушили ни сигурно гадовете. Решили да се справят и с нас. Три камиона войска и полицаи изпратили. И те вече били съвсем до целта, вече наближавали селото, готови да ни хванат като с клещи, когато…

— Когато? — пропищя отново тънкото гласче. Някой сбута нетърпеливо момче и то млъкна сконфузено, но генералът забеляза всичко и за обща изненада повика момчето при себе си:

— На колко години си?

Момчето загуби и ума и дума.

— Имаш ли тринадесет?

— И два месеца отгоре.

— Почти толкова е било и онова момче, което ни спаси живота.

Отново залата зашумя. Отново децата се сбутаха. Отново очите им се отвориха широко.

— Момче спасило живота ви? — попита този път Светла.

— Момче като него. Изскубнало се от блокадата в града. С дървени кънки успяло да се промъкне до нас по Дунава. Премръзнало, вкочанясало… То ни предупреди да бягаме. И ето… ние сега сме при вас. Здрави и читави.

В залата избухнаха ръкопляскания. Шумът се засили. По-смелите приближиха. Сега всички питаха само едно: „А кое е момчето? Не го ли знаете? Как се казваше?“

— Как се казваше ли? — каза генералът и се замисли за миг. — Много години минаха оттогава. Не се случи да се срещнем повече. А се казваше това момче…

— Мисля, че беше Мильо — обади се дребният, сух човечец.

— Точно така! — оживи се генералът. — Мильо се казваше. На бай Петър рибаря момче. Мильо Петров!

Ако беше избухнала бомба в залата, нямаше да значи нищо пред това, което в този миг разбраха всички. Пионерите се скупчиха около генерала, около неговите другари. Надпреварваха се да викат едно и също:

— Мильо Петров? Синът на рибаря? Та това е… Това е нашият учител… Това е учителят по физкултура, другарят Петров.

… Никой в този миг не забеляза как в дъното на залата един човек безмълвно плачеше от радост. Беше учителят по физкултура.