Димитър Точев
Чифт дървени кънки (3)

Мильо търси истината

От есенните дъждове Дунав напълни коритото си. Течеше мътен, влачеше клони и дънери кой знае чак откъде. Сигурно някъде е вилняла буря, иначе откъде ще дойдат тези изтръгнати чак от корен дървета? А може би и те са жертва на бомбите? Нали всяка нощ долиташе от някъде техният, тътен!

— От бомбите ще е! — помисли Мильо и продължи да се взира в мътното течение на реката.

Беше се облегнал на прозореца, единствения в малката им къщичка, обърнат към Дунава. Може би час, може би два той стоеше все така облакътен на рамката. Гледаше реката и мислеше. Мислеше за всичко, което бе променило само за една година живота в малкото градче.

За немците мислеше!

От оня ден, когато видя как окачиха знамето с пречупения кръст над неговото училище, те се забиха като гвоздеи в детската му душа. Човъркаха я, дълбаеха я и когато заспиваше, и когато се събуждаше…

Какво всъщност търсеха те в неговия град? Разположила се в училището като в собствен дом. Маршируваха с някакви свои песни по улиците, гърмяха с веригите на танковете и някакви странни камиони с още по-странното име: бронетранспортьори.

Затвориха училището!

— Война! — казали на директора. — Не ни е до ученици! Войници трябват на фюрера!

Войници! Напълниха с тях градчето. И футболното игрище на крайбрежната улица им дотрябва. Издълбаха гнезда за някакви противосамолетни оръдия!

Не можеше сега да се примири с тези проклети немци Мильо. А отначало. Отначало всеки от петимата приятели прие различно пристигането на фрицовете. Откъде можеха да знаят що за птици са. Единствен Ицо, момчето на баняджията, както презрително му викаха богаташките синчета, се горещеше:

— Помнете ми думата! Тези са от чумата по-страшни.

— Ти пък откъде знаеш толкова? Войници като войници, — опъваше му се Мильо. — Какво са виновни, че са ги пратили на война?

— Ти слушай мене! Могат ли да бъдат добри, щом се сдушиха с околийския? Всяка вечер ония, важните, са му на гости. А той им се кланя, чупи им кръст… Тича с дамаджаните, да не би да им пресъхне глътката. Такива не ми ги хвали. Пък и татко каквото разправя…

— Какво разправя?

— Какво! Че искат да изпият кръвта на славяните, такова. Че горели в пещи живи хора.

— Измисля си баща ти. Моят пък си мълчи. Ако имаше такова нещо, щеше да ми каже.

Така приеха отначало немците Мильо и Ицо. Съвсем различно. Единият като обикновени войници, другият като чума.

Сашко дебелият и Митето си имаха свое мнение по въпроса:

— Добре че дойдоха, да стане най-после нещо интересно в този град.

Къде без тях момчетата щяха да видят танкове, пък и бронетранспортьори… Как иначе щяха да гледат с часове големите копринени балони, които се люшкаха над града? Чудесия! Помагали срещу самолети! Не знаеха точно как, но знаеха, че е така.

Само Пацата избягваше всякакви коментари. Немци? Какво толкова! Светът е пълен с разни неща. Между другото — и с немци. Затворили училището? Голяма работа! Така трябвало — така станало!

Различно приеха немското нашествие петимата приятели. Но така беше само в първите дни. Много скоро разбраха що за стока са немските войници. Очите им се отвориха още повече за истината, след като излетя във въздуха немският шлеп с оръжие.

… Беше в една дъждовна нощ. Градът спеше дълбок сън, когато силен взрив разтърси къщите и хората, събудени от него, ужасени нависнаха по прозорците. Мислеха, че самолети са бомбардирали града. Напоследък все по-често свиреха сирените. Но защо не бяха обявили тревога!?

Не беше паднала бомба. Живеещите в крайдунавския квартал видяха с очите си ослепително зарево, което идеше… от реката, от самата вода. Сякаш някой беше хвърлил в нея огромна горяща факла.

Не беше трудно да се отгадае. Гореше някакъв шлеп.

На другия ден целият град разбра истинското лице на фрицовете. Сякаш някой беше пъхнал прът в кошера им. Летяха мотоциклети, патрули обискирваха къщите, откарваха арестувани… Уж шлепът се бил натъкнал на мина, но работата, изглежда, беше друга. Съмняваха се, че някой го е взривил умишлено.

Най-напред откараха рибарите, в това число и Мильовия баща чичо Петър. Били ги, заплашвали ги с разстрел, настоявали да си признаят, че някой от тях е използувал тъмнината, доближил се е до немския шлеп и е хвърлил в него бомба.

Арестуваха и други. Съмняваха се във всеки бедняк. Дори и баняджията, бащата на Ицо, който все в банята си седи, и чичо Стоян тенекеджията, бащата на Пацата. Въртял се бил около пристанището.

Кого ли не арестуваха. Е, нямаше как. Пуснаха ги. Но всеки после показваше в къщи насинените си от бой гърбове.

Оттогава спряха всякакви спорове за немците. И петимата приятели бяха вече единодушни. Прав е Ицо. Като чумата са! Даже по-страшни. И всеки изминал ден потвърждаваше все повече тази истина, която вече знаеха и децата.

… Все така стоеше Мильо, облакътен на прозореца. Гледаше мътните води на Дунава, дънерите и клонете, влачени кой знае откъде, и в устата му горчеше от някаква неусещана досега горчилка.

— Какво си се умислил? Рибата в Дунава ли броиш?

Беше баща му, рибарят чичо Петър. Мильо не беше усетил влизането му и трепна от неочаквания глас.

— Рибата е за рибарите. А за нас е училището. Само че…

— Какво „само че…“. Трябва на хората, взели го.

— На кои хора?

— На фюрера!

Мильо преглътна някаква дума и млъкна. Откога се канеше да се разговори с баща си за този фюрер и за тези негови войници… И за тази война… Всъщност беше питал, но баща му махаше само с ръка:

— Не е детска работа!

Защо да не е детска? И училището е детска работа, но го взеха. И футболното игрище е детска работа, но го изровиха.

— А кой е този фюрер? — все пак се реши да пита Мильо.

— Не е детска работа — чу в отговор, както и очакваше.

— А аз знам. Някакъв смахнат ефрейтор.

Чичо Петър се стъписа от тези думи. Те не толкова го учудиха, колкото го изплашиха. Приближи до Мильо, сложи ръка на рамото му. Каза почти шепнешком:

— Слушай, момчето ми! За такива приказки режат езика.

— И това знам!

Още повече се подплаши старият рибар:

— Откъде тези глупости? Защо си вреш носа, дето не ти е работа. Или искаш да подпалиш чергата ми?

— Нищо не искам. Искам само да не ме мислиш за момченце. Искам само да ми кажеш истината.

Чичо Петър се заразхожда из стаята. Не можеше да повярва, че неговият син наистина вече не е от най-малките. Че и той иска да знае правдата… Колкото и да е опасна тя.

Спря до него, прегърна го. И заговори съвсем иначе:

— Не бива да ги приказваш тези работи, макар че са… верни…

— Знам!

— Нищо не знаеш, момчето ми.

Запали цигара, смукна:

— Виждал ли си паяк?

— Виждал съм.

— И мрежата? И мухите, заплетени в тази мрежа? И пипалата, които бавно поглъщат жертвите си? Това е то, фюрерът. Паяк! Само че от най-страшните, от най-отровните! А ние сме мухи! Мятаме се в мрежата му и чакаме да ни изпие кръвчицата. Това ще ти кажа!

Отново се заразхожда из стаята. Смучеше дима, без да отлепя цигарата от устните си.

— Това ще ти кажа! А ако ти наистина не си дете, ще държиш езика зад зъбите ои. Моят живот кажи-речи е свършил. За тебе ме е страх.

Тръгна си. Но в рамката на вратата спря:

— А ти иди да играеш. Стига си зяпал от прозореца.

— Ще ида — отговори разсеяно Мильо, колкото да се каже, че е чул бащините си думи… Но пак си остана така, облакътен на рамката, и пак в главата му бръмчаха гъсеници, въпроси, немски песнички, чаткане на ботуши…

Паяк! Така каза баща му. Паяк! Само че защо този паяк не си седи в Германия, а е тръгнал да плете паяжина, където му падне! И защо трябва да гълта чужди училища и игрища?

И за училището, и за игрището тъгуваше Мильо. Така си стои парцалената топка в ъгъла. Тъкмо Пацата се беше зарадвал, че наравно с всички може да рита… И неговата радост отнеха. Сега стой на прозореца, зяпай реката… Тя си е все същата. Само тези дънери, дето я правят по-мрачна от друг път. Като човешки трупове! Плуват, плуват… Докато стигнат морето. А по-нататък? Ще си изгният на някой бряг. Даже и за огън на рибарите няма да послужат. Нали ще са пропити от влага!

Паяк! Баща му е прав! Даже пречупеният кръст на знамето върху училището… Точно така! Откога се чудеше на какво му прилича! На паяк, разбира се. С пипала. С големи, страшни пипала, които търсят жертвите си.

Цяла година този паяк върху немското знаме се вее пред училището. Уж говореха, че тази есен немците ще го опразнят, а септември мина, завъртя се и октомври… Вятър, ще го опразнят. Не само че не си отиваха, а идваха нови. Училището отдавна не им стигаше, та започнаха да строят край брега дървени бараки. С телени мрежи наоколо, с постове… Разхождаха се важно, важно, а вечер водеха със себе си кучета. Огромни, страшни овчарки, които ръмжаха застрашително усетеха ли наблизо човек.

Ще опразнят училището, вятър! Нямаха никакви намерения да напускат градчето. Харесваше им, изглежда. Защо да не им харесва? Перчат се из него, както си искат. От походните им кухни винаги мирише вкусно. Не е да набиват качамак като някои. А вечер танцуват във Военния клуб. Веднъж даже Мильо успя да надзърне през прозореца. Беше се покатерил върху раменете на Пацата. Едва не си изпати. Без малко един очилат немец не го пречука. Защо да си ходят? Имат си всичко.

— Мильо! Мильо-о!

Така се беше унесъл, че чу Пацата едва на третото повикване.

— Ти оглуша ли? Свиря, викам, целият квартал ме чу. А ти стоиш като треснат.

Пацата куцукаше към отворения прозорец и се заканваше с пръст:

— Уж ти щеше да ме викаш, а трябваше аз да идвам.

— Влизай — кимна му Мильо.

— Аз няма да влизам, а ти слизай. Имам новини.

— Виж ти, колко е важен — рече с усмивка Мильо и изчезна от отворения прозорец.

Само след миг двамата приятели свиха в страничната уличка.

Вървяха дълго, мълчаливо, докато Мильо не попита:

— Казвай! Какви са ти новините?

— А, сети се най-после.

— Не го усуквай. Ако имаш нещо да казваш, казвай.

— Имам! Иначе ще бъхтя ли пътя до тебе.

Пацата явно не бързаше да разказва. Хитруваше. Правеше се на важен. Знаеше, че Мильо изгаря от нетърпение да чуе новините, и му се щеше още веднъж да го помолят. Но Мильо нямаше такова намерение. Реши и той да хитрува:

— Като гледам небето, май скоро сняг ще завали.

Пацата мълчеше.

— А може и да не завали.

Пацата вече се ядосваше, но мълчеше.

— А твоите новини сигурно пет пари не струват.

Мильо попадна в целта, защото Пацата се нацупи:

— Струват те, но не са за такива галфони като тебе.

— Е де, е де! — усмихна се Мильо. — Казвай да чуем.

— Интересуват ли те? — още негодуваше Пацата.

— Ти май сериозно се разсърди. Интересуват ме, разбира се. Защо иначе напуснах леговището си. За да ти гледам нацупената физиономия ли?

Помирението дойде и никой вече не беше в състояние да спре Пацата:

— Имам една идея. Сам каза, че скоро ще завали сняг. Тъкмо за това дойдох при тебе. Ще стане нещо разкошно. Има да ни завиждат от другите махали. Само да се съгласиш.

— Добре де! Стига си протакал. Казвай.

По лицето на Пацата засия усмивка. Той сложи ръка върху рамото на Мильо и двамата зашепнаха заговорнически.

Зад тях Дунава течеше все така мътен и все така по течението му се носеха надолу клони и цели отскубнати от корен дървета.