Димитър Точев
Чифт дървени кънки (4)

Когато училището е затворено

Какво ще правиш, когато си на 13 години, когато отдавна е свършило лятото и отдавна е дошла есента?

— Ще ходя на училище, ще си уча уроците, ще си пиша домашните…

Така би отговорил сега всеки. Даже би се учудил на моя въпрос. Даже би си помислил: „Гледай го пък този за какво взел да пита!“

„Ще ходя на училище, ще си уча уроците…“ Точно така. А ако училището е затворено? Ако в него вместо чинове има походни легла и на тях направо с ботушите се излежават немци?

Училището в малкото крайдунавско градче беше затворено. И миналата есен. И тази. Нямаше уроци, нямаше домашни… Имаше дълги, скучни дни с ветрове и лапавици. Есента и зимата се бяха хванали вече гуша за гуша и както Мильо каза, а Пацата се съгласи, скоро щеше да завали сняг.

Двамата приятели вървяха по уличката и шушукаха. Не! Шушукаха звучи малко махленски. А работата беше сериозна, за това е по-правилно да се каже: Вървяха по уличката и обсъждаха идеята на Пацата.

— Повтори още веднъж, само че по-ясно, ако обичаш — каза Мильо.

— Какво по-ясно от това. Ще образуваме школа по кънки. Утре ще завали сняг. Така ли? Така! Пързалки в нашия град, колкото щеш. Така ли? Така! Ще тренираме, значи. Кънки-спортът е един от най-хубавите! Не си ли съгласен?

— Така ли? Така! — изимитира Мильо Пацата. — А кой ще ни бъде треньорът?

— Бате Марин. Завършил е някакво си спортно училище.

— На бате ти Марин е само до нас. Няма си друга работа.

— Има си. Но ако искаш да знаеш, идеята за школата е негова. Той работи на пристанището главно нощем. А денем ще ни тренира.

— Хм! — измънка многозначително Мильо.

— Съгласявай се, няма какво да мислиш!

— Хм! — повтори Мильо. — Ако искаш да знаеш…

— Какво? — прекъсна го Пацата.

— Идеята не е лоша!

Пацата се завъртя около здравия си крак и плясна с ръце:

— Ето, това се казва приятел. Щом си съгласен, край! Ще стане работата.

Продължиха по уличката към старата чешма, близо до която живееше Пацата. Бяха забързали крачките, бяха се развеселили… Особено Пацата. На Мильо той отдавна гледаше като на „капитан на най-силния футболен отбор“ в града. А ето че той се съгласи да участвува в нещо, което сам Пацата беше предложил. Малко ли е това? Никак даже!

Ако трябва да кажем истината, на Мильо му беше все едно ще има ли школа по кънки или няма да има. От всички спортове той признаваше един — футбола. Там беше в стихията си. Топката го влечеше. Но Пацата така настоятелно, така искрено го молеше да се съгласи, че поне в името на приятелството трябваше да приеме. Още повече че не искаше да наскърбява това куцо момче, което обичаше най-истински измежду всичките си приятели.

… Момчетата завиха и влязоха в малкото дворче на Пацовата къща.

— Къде са другите? В къщи ли?

— Ами! Какво ще правят в къщи. В работилницата на татко са.

— А баща ти?

— Баща ми слага улуци на някаква къща. Голяма немска птица се настанява там, пък старите улуци капели на прозореца му. Наредиха му за два-три дни да свърши всичко.

— А майка ти знае ли?

— Майка ми има достатъчно пране, за да се интересува какво става наоколо.

— Значи… конспирация! — усмихна се Мильо и последва Пацата към малката работилничка зад къщата.

Вратата изскимтя като настъпено кученце и двамата влязоха вътре. Насядали върху работния тезгях, там ги чакаха другите момчета от тайфата.

— Айде бе! Колко време ще ви чакаме! — скочи Митко закачката. — Костенурки такива. Докато докуцукате…

Мильо го стрелна с очи:

— Тебе пък кой те покани? Знаеш ли как обичам такива драки!

Митко знаеше с кого си има работа, седна отново на тезгяха и се укроти.

Освен него в работилницата бяха още Сашко дебелака, вечният рефер на най-отговорните мачове, и Ицо, от горната махала, който предпочиташе да другарува с долненци. Горненци се бяха повели по сина на околийския управител и бяха наслагали браннически кепета. А Ицо не обичаше такива надути пуяци. Затова все бягаше при Мильо и неговите приятели. С него поддържаше връзка Сашко. Той го беше довел и на това тайнствено събиране в тенекеджийската работилничка на чичо Стоян.

— Мильо също е съгласен — каза почти тържествено Пацата и огледа победоносно събралите се. — Нали ви казах, че ще се разберем.

— Охо-о! Другите знаят вече! — учуди се Мильо.

— От вчера! — изпусна се Сашко.

— Даже от вчера? А на мене казвате последен. Добре! — ядоса се уж Мильо. А Пацата побърза да се оправдае:

— Исках да знам какво мислят другите. А тебе да изненадам. Мислех, че по-добре ще е така…

Мильо се разсмя от сърце:

— Човек не може и да се пошегува. Важното е, че сме в пълен сбор. Само… треньора не виждам.

— Ще дойде! — каза Пацата. — Имал да довърши някаква работа.

— Кой знае кога ще я свърши — обади се този път по-кротко Митко закачката. — А ако ни излъже?

— Бате Марин съвсем не е от тези, дето лъжат. Щом е казал, ще дойде. Гледай ти, ще ни излъжел!

Марин, двайсетинагодишен младеж, беше съсед на Пацата, даже му се падаше някакъв роднина. Говореше се из градчето, че го били изгонили от големия град, задето разлепвал някакви позиви. Даже за белега на лявата му вежда казваха, че бил спомен от полицията. Така се говореше. А пристанищните работници даваха душата си за Марин. Най-добрият бил. Най-честният. Това също се говореше из градчето и Пацата беше прав да се сърди за подмятанията на Митко.

Митко, та Митко! Нека се разберем! Такъв му беше навикът. Все да се обади, все да захапе някого. Не го правеше от лоши намерения. Напротив, мислеше си, че „прави смешно“ на другите. Макар че такива „смешни неща“ като неговите не се харесваха никому. Иначе момчето беше като всички. Славеше се като отличен нападател в отбора на Мильо, готов беше винаги да помогне на приятел. Е, езикът му бил малко хаплив! Но кой пък си няма недостатъци. И Мильо даже, когото всички обичаха. И той си имаше — току се затвори сам в себе си. Уж с другите, пък го няма. Ако днес Пацата не го беше потърсил, така щеше да си мъдрува на прозореца до вечерта.

По калдъръмения двор се чуха стъпки. Чуха се, защото след последните думи на Пацата всички се бяха умълчали като на погребение.

— Някой иде! — наруши мълчанието Ицо.

— Сигурно е бате Марин — скочи от тезгяха Пацата и побърза да отвори вратата. Не се беше излъгал. В рамката се открои чернокос великан и работилничката се изпълни с плътния му глас:

— Здравейте юнаци! Малко закъснях, ама нямаше как.

— Нищо, бате Марине.

— Току-що се събрахме. Не си закъснял.

Момчетата се надпреварваха да кажат по нещо оправдателно за този великан, който ги уважи толкова, че дори се извини за нищо и никаквото си закъснение. Подаваха един след друг ръка и всеки усети силата на едрата му лапа.

Насядаха около Марин.

— Е? — започна той. — Ще ставаме ли кънкьори?

— Ами… от тебе зависи, бате Марине.

— От мене? Важното е вие да се запалите. В спорта треньорът е като учителя. А от ученика зависи дали ще има шестици или двойки.

— Ние сме запалени, ама… знаем ли нататък — каза Митко и се присламчи по-близо.

— Да започнем веднъж! Нямам търпение! — изрече на един дъх Пацата. — Още днес, ако може!

— Още днес, още днес! — подкрепиха го и другите.

— Добре! Само че… имате ли си кънки?

— Кънки ли?

Момчетата млъкнаха изведнъж. Наистина какви кънкьори могат да бъдат без кънки? А за това не бяха и помислили.

— Нямаме, бате Марине! — каза съкрушен Сашко. — А ако трябва да купуваме… Откъде пари?

Марин огледа момчетата, които в този миг имаха вид на истински корабокрушенци, и се разсмя от сърце.

— Да започнем, казвате. Още днес. А кънки нямате!

— Нямаме си.

— Не се тревожете — изправи се той, едва не опирайки до тавана. — Ще имате кънки. Безплатно.

— Как така?

— Откъде ще ги намерим?

— Ще си ги направим сами. От дърво и тенекия.

— Аз съм виждал! — плесна с ръце Ицо. — Има такива в нашата махала.

— Не са по-лоши от железните. Даже повече бягат.

— А как ще ги направим?

— Лесно! Утре ще дойда по същото време. А сега бягам, че трябва да разтоварвам шлеп.

Марин затули за миг вратата и изчезна. Останаха момчетата и дълго не напуснаха работилницата на чичо Стоян, Имаше за какво да си приказват!