Нора Робъртс
Среща с огъня (7)

Шеста глава

Островът бе забулен в мъгла, ефирна и искряща като обвивка на перла. Дърветата се издигаха сред нея като хълмове и кули сред море от нежна белота.

Миа излезе рано от дома си. Спря се за миг на наклонената тревна площ и вдъхна от свежестта и спокойствието на прекрасното пролетно утро.

Цветовете на храстите й се открояваха като златисто ветрило в утринната омара, а нарцисите напомняха за оркестър от слънчеви тромпети. Вдъхна от сладостното ухание на зюмбюлите си. Струваше й се, че земята очаква да се пробуди, да разсее спомените за зимата и да закипи от живот.

Сънят й бе донесъл толкова наслада, колкото красотата на онова, което предстоеше.

Отвори колата си, седна и сложи папката с документи на съседната седалка. Загледа се в дългия, криволичещ път към селото.

Трябваше да изпълни няколко рутинни задължения, преди да отвори книжарницата. Относителното спокойствие, повторението и започването на деня със свежи сили й доставяха не по-малко удоволствие, отколкото работата с клиенти, които влизаха и излизаха, разглеждаха и, разбира се — купуваха.

Обичаше да бъде заобиколена от книги. Да ги разопакова и подрежда. Приятно й бе да ги прелиства и да усеща мириса им. Едно разгръщане и взиране в наредените думи разкриваше безброй изненади.

За нея книжарницата бе не само бизнес, а дълбока, искрена любов. Но не забравяше, че все пак е и бизнес и се стараеше да го ръководи ефективно и успешно.

Произхождаше от заможно семейство и никога не й се бе налагало да работи, за да осигурява прехраната си. Беше изпитала нужда да се залови с някаква работа за свое собствено удовлетворение, от чувство за етика. Финансовата обезпеченост й бе позволила да избере кариера и да основе фирма с дейност, съответстваща на интересите й. Тази етика и собствените й способности, усилия и проницателност бяха направили бизнеса й преуспяващ.

Винаги щеше да е благодарна за парите на семейство Девлин, но й се струваше много по-вълнуващо и радващо да печели свои. И да рискува нещо, което бе лично нейна придобивка.

Именно това щеше да направи, за да осъществи идеята на Нел. Разширяването на кафенето щеше да доведе до промени. Макар и да ценеше и уважаваше традициите в приемствеността, Миа бе склонна на промени, стига да бяха разумни. „Тази е такава“, каза си, докато се придвижваше в мъглата.

Разширяването на кафенето можеше да включва създаване на по-широк кът за тържества. Месечните сбирки на литературния й клуб бяха популярни на острова, а и новият кулинарен кръжок вече показваше, че има потенциал. Номерът бе да използва пространството по най-добрия начин и същевременно да запази задушевната атмосфера, с която бе известна книжарницата.

Откакто Нел бе посяла тези семена в съзнанието й, идеята я бе обсебила. Миа знаеше точно какво желае и щеше да го постигне. Когато ставаше дума за кафене книжарницата, винаги действаше уверено.

Жалко, че в момента не бе така уверена и в личния си живот. Сякаш пред очите й бе спусната плътна завеса. Можеше да надникне встрани от нея, но право напред не виждаше нищо. Това я тревожеше повече, отколкото би искала да признае.

Знаеше, че отвъд тази завеса са възможностите й за избор. Но как да вземе правилни решения, когато пътищата, по които би могла да поеме, бяха скрити?

Един от тези пътища бе свързан със Сам Лоугън. Но доколко можеше да се довери на инстинкта си и да прецени нещата логически, без да се влияе от миналото? Без разсъдъкът й да бъде замъглен от първичното сексуално влечение.

Една погрешна стъпка с него щеше отново да я доведе до ръба на отчаянието. Още повече се боеше, че погрешният й избор ще обрече на гибел острова, който тя обичаше и се бе заклела да закриля.

Някога една друга жена бе предпочела смъртта пред болката от самотата и наранените чувства. Беше се хвърлила в морето след любимия си, който я бе изоставил, и бе вплела последната нишка в паяжината, обгърнала Трий Систърс.

Нима самата тя — чрез избора си да живее, да намери удовлетворение и дори да преуспее — вече не бе заличила последиците от тази постъпка?

Нел бе избрала смелостта, а Рипли — истинската справедливост. Така кръгът се бе заздравил. А нейният избор бе животът.

Може би проклятието вече бе победено и мракът, дебнещ около острова, се бе разсеял.

Миг след като тази надежда проблесна в мислите й, мъглата край пътя се сгъсти и до колата й падна гръм, след който се надигна червеникав пламък и се разнесе мирис на озон.

В средата на шосето се появи огромен черен вълк с оголени зъби.

Миа инстинктивно натисна спирачките и стисна волана. Колата се подхлъзна, завъртя се и скалите, мъглата и мантинелата между пътя и ръба, който стърчеше високо над морето, се сляха пред погледа й.

Борейки се с паниката, която се надигна в гърлото й, бързо сграбчи волана. Очите на вълка святкаха като жарава, а зъбите му бяха дълги и остри. На муцуната му имате бяла пентаграма, сякаш черната му кожа бе жигосана.

Нейният белег! Щом го видя, сърцето и се разтуптя така силно, че почувства болка. В главата й нахлу кръв, гумите изскърцаха и студеният му дъх докосна врата й. Чу коварния му, изкушаващ шепот в съзнанието си: „Пусни волана. Просто го пусни и няма да бъдеш самотна. Толкова е трудно да живееш в самота“!

Сълзи замъглиха погледа й. За миг усети слабост в ръцете и мисълта да сложи край разколеба волята й. В този миг ясно видя себе си да полита надолу от ръба. Напрегна сили да овладее колата.

— Върви по дяволите, копеле!

Вълкът вдигна глава и нададе вой. Тя рязко натисна газта и мина право през него.

Почувства шок — не от удара, а от ненаситния глад, който бе навсякъде около нея, когато колата й прегази образа.

Мъглата се надигна и над Трий Систърс отново заблестя перленобяла омара.

Миа спря в една отбивка край пътя, отпусна глава върху волана и избухна в плач. Собственото й дишане отекваше в затворената кола и тя посегна да отвори прозореца. Хладният влажен въздух и монотонният напев на морето я ободриха.

Затвори очи и се отпусна на облегалката, за да се успокои.

— Е, мисля, че това дава отговор на въпроса ми дали всичко е свършило.

Бавно вдиша и издиша няколко пъти, докато болката в гърдите й изчезна. Отвори очи и погледна пътя зад колата си в огледалото за задно виждане.

Гумите й бяха оставили грозни следи върху настилката. С ужас забеляза, че стигат опасно близо до ръба.

Вълкът бе изчезнал, а мъглата вече бе тънка като воал.

— Ясен ход! — каза си тя на глас, без да я е грижа дали някой ще чуе. — Ясен и клиширан.

„И все пак — помисли си — доста ефективен.“

Но той носеше белега, който му бе оставила, когато се бе явил пред нея в друг образ. Не бе успял да го заличи й това й донесе утеха. „Нуждая се от тази утеха“, призна си. Защото едва не бе паднала в заложената клопка.

Продължи по шосето и когато най-сетне паркира пред кафене книжарницата, ръцете й вече не трепереха.

 

 

Той я чакаше. Лесно бе да прецени кога да тръгне, за да пристигне в хотела тогава, когато тя пристига в книжарницата. „Не е точна като часовник“, каза си Сам, докато нехайно крачеше по улицата. Все пак около девет часа Миа паркира малката си кола и отключи вратата.

Днес бе облечена с една от дългите си рокли, които биха накарали всеки мъж да благодари на Боговете на пролетта. Имаше бледосиния цвят на тихо езеро и се спускаше по тялото й като вълни.

Сандалите й с висок ток представляваха няколко светлобежови каишки и разкриваха изящните й ходила. Не бе предполагал, че чифт обувки могат да разпалят у него желание.

Единственото, което не одобри във външния й вид тази сутрин, бе, че косите й бяха пригладени нагоре. Предпочиташе да ги вижда разпуснати. Но от прическата й се подаваше един неустоим огненочервен кичур, който се спускаше по гърба й.

Изпита желание да докосне с устни нежната кожа под този кичур и ефирната материя на роклята.

— Добро утро, красавице — тя рязко се обърна и усмивката му мигом изчезна, когато долови ужаса в очите й. — Какво има? Какво се е случило?

— Не знам за какво говориш — пръстите й отново затрепериха. — Изплаши ме — изви се така, че да скрие ръката си и отвори вратата на книжарницата. — Съжалявам, Сам, нямам време за приказки. Трябва да се залавям за работа.

— Не се опитвай да ме заблудиш — влезе заедно с нея, преди тя да успее да затръшне вратата пред лицето му. — Познавам те.

— Не, не е така — едва се сдържа да не му повиши тон. С престорено нехайство остави папката на плота до касата. — Не ме познаваш.

— Забелязвам, когато си разстроена. За Бога, Миа, ти трепериш! Ръцете ти са ледени — каза той, когато сграбчи едната от тях и я притисна между дланите си. — Кажи ми какво се е случило.

— Нищо — мислеше, че вече се е успокоила, но почувства, че едва се държи на краката си. Гордостта я накара да напрегне сили. — Пусни ме, по дяволите!

Понечи да го стори, но размисли.

— Не — приближи се към нея. — Веднъж вече го направих. Нека сега опитаме нещо ново.

Вдигна я на ръце.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Студена си и трепериш. Трябва да поседнеш, качила си няколко килограма, а?

Миа му хвърли убийствен поглед:

— Така ли?

— Отива ти.

Отнесе я до дивана и внимателно я остави. Премести яркия кичур през рамото й.

— Е, кажи ми.

— Не сядай на… — Миа сдържа въздишката си на раздразнение, защото той вече се бе настанил на масичката срещу нея. — Никога не си правил разлика между маса и стол.

— И двете са мебели. Е, вече не си толкова бледа. Добре, че дойдох да те подразня.

— Явно днес е щастливият ми ден.

Отново хвана ръката й и я разтри.

— Какво те изплаши, скъпа?

— Не ме наричай така — използваше това обръщение само когато бе особено нежен. Миа отпусна глава на възглавничките. — Просто… Загубих контрол над колата по пътя насам. Насреща ми изскочи куче. Шосетата са влажни от мъглата и се подхлъзнах.

Сам стисна ръката й.

— Не мисля, че това е цялата истина.

— Защо да лъжа?

— Не знам — задържа ръката й, докато тя престана да се опитва да я освободи. — Но сигурно там се е случило нещо. Мога да проверя сам, ако тръгна по крайбрежния път.

— Недей — гърлото й бе сковано от страх и тази единствена дума прозвуча задъхано и умоляващо. — Недей — повтори тя по-уверено. — Опасността не дебне теб, но в момента не мога да бъда сигурна до какво средство ще прибегне. Пусни ръката ми и ще ти кажа.

— Довери ми се — настоя той. Осъзнаваше колко важна е връзката помежду им. — Тогава ще пусна ръката ти.

— Добре — промълви тя след дълга вътрешна борба. — Този път ще бъде твоята воля.

Разказа му за преживяването си, без да спести нито една подробност, но със спокоен, почти нехаен тон. Въпреки това забеляза, че изражението му се промени.

— Защо не носиш нещо за закрила? — попита той.

— Нося — повдигна трите кристала, които висяха от медальона й с форма на звезда. — Оказа се недостатъчно. Той е силен. Разполагал е с три века да събира мощ и да укрепва. Все пак не успя да ми навреди истински. Умее само да прави номера.

— Заради този номер можеше да катастрофираш. Вероятно си карала твърде бързо.

— О, моля те, не ме карай да ти напомням кой от двама ни има слабост към високите скорости.

— Не аз щях да полетя от ръба.

Сам рязко стана и нервно закрачи, когато с ужас си представи, че с Миа се случва именно това. Не бе очаквал толкова дръзко нападение срещу нея. Явно и тя не го бе предвидила. Увереността в собствените им сили ги бе заслепила.

— Трябваше да осигуриш по-солидна защита на дома си.

— Защитила съм всичко свое.

— Но си пренебрегнала колата си — каза той, хвърли поглед назад към нея и със задоволство забеляза, че страните й поруменяха.

— Определено не съм я пренебрегнала. Направих стандартните заклинания и…

— Стандартното не е достатъчно, както си се убедила.

Наставническият му тон я накара да стисне зъби, но кимна в отговор:

— Ще си взема бележка.

— Впрочем аз бих предпочел да премина в настъпление, вместо вечно да се отбранявам.

Миа се изправи:

— Ти нямаш нищо общо с това.

— Няма смисъл да губим време в спорове по този въпрос, защото и двамата знаем, че имам.

— Не си една от Трите.

— Права си, не съм — отново се приближи към нея. — Но съм свързан с Трите. Моята и твоята кръв, са от един и същ източник. Както и силите ни. Връзката помежду ни е здрава, колкото и да ти се иска да не беше така. Имаш нужда от мен, за да довършиш мисията си.

— Все още не е ясно от какво имам нужда.

Сам вдигна ръка и проследи извивката на челюстта й с кокалчето на пръста си. Познат жест.

— А какво желаеш?

— Това, че те желая физически, не е от съдбоносно значение, Сам. Просто леко влечение.

— Леко?

На лицето му се изписа насмешка, когато плъзна ръка и обхвана тила й.

— Леко — повтори тя и му позволи да доближи устни до нейните и нежно да ги потърка. — Слабо.

— Мисля, че е по-… — закачливо прокара пръсти по гърба й — … постоянно. Хронично.

Отново потърка устните й и я притегли към себе си.

Миа остана с втренчен в него поглед и с отпуснати ръце.

— Желанието е просто физически глад.

— Права си. Да го заситим.

Жадно впи устни в нейните и нежната топлота бързо прерасна в изгаряща страст, която завладя и нея.

Ръцете й сграбчиха хълбоците му, притиснаха ги и трескаво се придвижиха нагоре към раменете му. Щом бе решил да я зашемети, и тя щеше да стори същото с него.

Отпусна глава назад — не в знак, че се предава, а за да каже: „Продължавай, ако се осмелиш.“ Сам го направи и тя замърка от удоволствие.

Уханието й го обгърна и сякаш се вля в него, докато му се зави свят. С едно отчаяно движение я притисна и понечи да се сниши с нея на дивана.

Входната врата се отвори. Веселият звън на камбанките бе надеждно предупреждение — като алармена инсталация.

— Наемете си стая, по дяволите! — промърмори Лулу. Изпита злорадство, когато ги видя засрамено да се отдръпват един от друг. — Или поне се скрийте на задната седалка на някоя кола, щом ще се държите като разгонени тийнейджъри — стовари голямата си дамска чанта на плота — в това време аз ще се грижа за бизнеса тук.

— Добра идея — Сам енергично обгърна талията на Миа. — Просто ще отидем от другата страна на улицата.

Това също бе познат жест. Някога и Миа обвиваше ръка около кръста му и потъркваше чело в рамото му. Но сега просто се отдръпна.

— Примамливо предложение, но за жалост не мога да го приема. Бизнесът, за който Лулу услужливо изтъкна, че някой трябва да се погрижи, е мой. Отваряме след… по-малко от час — каза тя, когато погледна часовника си.

— Тогава ще действаме бързо.

— Още едно страхотно предложение. Много мило, нали, Лу? Не всеки ден една жена получава покана да се потъркаля с някого минути преди работното време.

— Невероятно! — сърдито отбеляза Лулу. Беше кисела и предпочиташе да обвини за това Сам, отколкото безсънието, което я измъчваше, откакто бе имала онези халюцинации в събота вечерта.

— Искрено съжалявам, но…

Миа нехайно погали Сам по бузата и понечи да се отдалечи.

Той сграбчи брадичката й и тихо каза:

— Разиграваш ме. Щом искаш това да бъде игра, предупреждавам те, че невинаги зачитам правилата.

— Нито пък аз — задната врата се отвори и затвори. — Ето я и Нел. Трябва да ме извиниш, Сам. Имам работа. Както със сигурност — и ти.

Отблъсна ръката му и тръгна към Нел, която току-що бе влязла.

— Аз ще взема това — Миа пое първата кутия със закуски от ръцете й. — Мирише чудесно.

Изкачи се по стълбите и след нея се разнесе аромат на кифлички с канела.

— М-м — Нел прочисти гърлото си. Във въздуха витаеше напрежение — Здравей, Сам!

— Здравей, Нел!

— Имам… още багаж — промълви тя и отново излезе през задната врата.

— В случай че не си забелязал — каза Лулу, — не сме отворили за клиенти. Така че разкарай се!

Сам все още усещаше вкуса на устните на Миа. Ядосан и готов за скандал, пристъпи към плота и застана пред намръщеното лице на Лулу.

— Не ме интересува дали одобряваш или не. Няма да ме държиш настрана от нея.

— Самият ти стоя настрана толкова години.

— Но се върнах и всички трябва да приемете това — отиде до вратата и рязко я отвори. — Ако искаш да изпълняваш ролята на куче пазач, има нещо доста по-опасно от мен, по което трябва да лаеш.

Лулу го проследи с поглед, докато пресичаше улицата. Не бе сигурна дали съществува нещо по-опасно за Миа от Сам Лоугън.

„Нямаш близки.“ Халюцинацията, породена от виното и вредната храна, грешеше. Тя имаше близък човек. Имаше дете. Хвърли поглед към горния етаж, където се бе качила Миа.

„Имам дете“, каза си Лулу отново.

 

 

Сам отмени първата си среща. „Има по-важни неща.“ Тръгна с колата си нагоре по крайбрежния път. Едва сдържаше гнева си и спазваше ограничението на скоростта.

Не можа да превъзмогне ужаса, който го обзе при вида на следите от гумите. „Сантиметри — помисли си, когато слезе от колата и се олюля. — Само няколко сантиметра — и е щяла да се блъсне в мантинелата.“ При определена скорост и определен ъгъл малката й кола наистина би полетяла от безмилостния ръб на скалистия склон.

Внимателно огледа ивиците и се опита да долови във въздуха някакъв мирис. Знаеше, че Миа обича да кара бързо, но никога не бе безразсъдна. За да се завърти така, както сочеха следите, навярно се бе движила с над сто и четиридесет километра в час.

Или нещо я бе тласнало в тази посока.

Побиха го хладни тръпки, защото бе сигурен, че се е случило точно това. Някаква сила я бе завъртяла и блъснала към ръба. Ако не бе достатъчно съобразителна и бърза, може би нямаше да оцелее.

Забеляза черно петно на пътя, от което се издигаше дим и се процеждаше черна струя — като кръв. Докато стоеше и го гледаше, усети присъствието на тъмна енергия, която се излъчваше от този белег и изпълваше въздуха.

„Била е по-силно разтърсена, отколкото и двамата предполагахме“, помисли си той.

Върна се до колата си и извади от багажника всичко необходимо. С инструментите в ръка, огледа шосето и в двете посоки. Беше съвсем пусто. Имаше късмет, защото това, с което трябваше да се заеме, изискваше време.

Три пъти поръси около петното морска сол и пръстенът погълна димящата черна струя. С хладна увереност и ясна цел използва брезова пръчка за пречистване. Когато напръска босилек и чесън за закрила, петното забълбука и засъска. След това бавно започна да се свива.

— Нека нищо страх не всява у онзи, който преминава. От мрак да няма тук следа. Да грее вечно светлина — приклекна над петното, преди напълно да изчезне. — През деня и в нощен час — прошепна, — винаги ще браня аз, скъпите за мен неща. Волята ми е това!

Отново се качи в колата си, премина над сянката на тъмното петно и продължи към къщата на Миа.

Досега бе сдържал желанието си да я види, но вече не можеше да си позволи да чака поканата й.

„Почти същата е — помисли си, докато разглеждаше красивата каменна постройка. — Но още повече неща разкриват същността на Миа“, осъзна Сам, когато слезе от колата.

Беше пълно с цветя, напъпили храсти, величествени дървета и статуи на елфи и феи. Всеки полъх на вятъра раздвижваше камбанки и нанизани кристали, чийто звън се сливаше в непрекъсната мелодия. Бялата кула на фара се издигаше като вековна стража, която пазеше и острова, и къщата. Беше посадила в подножието му лилави теменужки.

Тръгна по криволичещата каменна пътека встрани от къщата. Плясъкът на вълните привлече вниманието му към скалите и му напомни колко пъти бяха стояли заедно на тях или я бе откривал там сама.

Но докато вървеше към скалите, спря и се огледа. Градините й бяха нейният свят — арките и беседките, възвишенията и ручеите. Каменните пътеки, в чиито пукнатини растеше мъх, заобикаляха реки и морета от цветя. Някои от тях все още бяха млади и нежни, а други сияеха в цялото си великолепие.

Красотата се дължеше не само на цветовете, а и на зеленината, която грееше в толкова различни нюанси, че придаваше на всеки бял или розов, жълт или син цвят още повече прелест.

Имаше шадравани, меден слънчев часовник и статуя на танцуваща фея сред храстите. Пейките, поставени на сянка или на слънце, приканваха посетителя да поседне и да се наслади на гледката.

Не можеше да си представи каква ще бъде тя, когато разцъфнат летните цветя и увивните растения обгърнат беседките. Не знаеше какво разнообразие от цветове, форми и аромати ще изпълва тези градини тогава.

Не устоя на изкушението да се поразходи по една каменна пътека и да се опита да отгатне как е постигнала всичко. Беше превърнала една приятна, скромна градина с малка тревна площ и каменна тераса в нещо съвършено. Прииска му се — макар и да знаеше, че е наивно — да поседи и да я погледа, докато полага грижи за лехите си.

Винаги бе обичал тази красива къща, но в спомените му в нея имаше нещо студено и страховито. Миа я бе преобразила в райско кътче, даряващо наслада.

Докато стоеше в нейния малък рай, опиянен от нежните ухания, птичите трели и шума на морето, осъзна, че тя е успяла да създаде нещо, което той никога не е имал.

Дом.

Беше живял в разкошни, удобни, обзаведени с вкус и функционални жилища, но не бе успял да намери своето място. Досега.

— Страхотно откритие! — каза си. — Тя притежава всичко, за което и двамата сме мечтали.

Тъй като не знаеше какво да стори по въпроса, тръгна обратно към колата си, за да се заеме с това, за което бе дошъл. Щеше да добави още едно заклинание за закрилата на Миа — и домът й да бъде двойно защитен.

Миг след като свърши, забеляза патрулната полицейска кола да се изкачва по шосето. Проследи я с поглед и пъхна копринена кесийка с кристали в джоба си. Радостта, която изпита, очаквайки да види Зак, моментално бе заменена от гняв, когато от колата слезе Рипли.

— Виж ти, колко интересно! — промърмори тя и с ръце в джобовете, ядосано закрачи към него. Бейзболната шапка бе спусната ниско над слънчевите й очила, но не бе необходимо Сам да види цялото й лице, за да разбере, че изразът му е смразяваш. — Минавам оттук — като част от рутинната си обиколка — и какво да видя: съмнителен субект, който се опитна да проникне в частна собственост — със злобна усмивка откачи белезниците от колана си.

Сам отмести поглед от тях към лицето й.

— Не че нямам слабост към малки страстни приключения от време на време, Рип, но ти си омъжена жена — Рипли му се озъби и той сви рамене. — Добре, шегата беше неуместна, както и твоята.

— Законът не е шега работа, отворко. Намираш се в чужда собственост и мога да повдигна обвинение за проникване с взлом посред бял ден — белезниците звъннаха в ръката й. — Но и опит за навлизане в частен имот е достатъчно основание да те задържа.

— Не съм влязъл в къщата, по дяволите! — преди малко му бе хрумнало да го направи. — Ако си мислиш, че можеш да ме арестуваш ей така…

— Добре, ще добавя и оказване на съпротива.

— Престани!

— Защо, по дяволите?

— Не съм дошъл да тършувам — въпреки че бе по-тършувал из градината. — Просто съм загрижен за Миа, както и ти.

— Жалко, че безсрамните лъжи не се считат за нарушение на закона.

— А в случай че това е истина? — наведе се и почти допря носа си до нейния. — Пет пари не давам какво е мнението ти за мен. Ще направя всичко, което е по силите ми, тази къща и жената, която живее в нея, да бъдат защитени, особено след като днес едва не се случи непоправимото. Ако се каниш да ме закопчаеш с тези неща, сладурано, по-добре е да размислиш.

— Не е твоя работа да защитаваш къщата. Освен това ако реша да ти сложа белезниците, приятел, ще лежиш по очи в калта, докато ги закопчавам. Какво искаш да кажеш с това: след като днес едва не се случи непоправимото!

Сам понечи да подхвърли злобна забележка в отговор, но подозрително сви очи.

— Миа не ти ли каза? Винаги сте споделяли всичко.

Рипли леко се изчерви.

— Днес не сме се виждали. Какво е станало? — изведнъж пребледня и стисна китката му. — Пострадала ли е?

— Не, не — гневът му отшумя и остана само безпокойството. Зарови пръсти в косите си. — Но се е отървала на косъм.

Повтори пред нея това, което му бе разказала Миа, и бе трогнат, когато Рипли изруга и нервно закрачи наоколо, търсейки нещо, което да ритне. Това му напомни защо винаги я бе харесвал.

— Не видях следи от гуми.

— Заличих ги и пречистих района — обясни той. — Помислих си, че ще се разстрои, ако ги види отново. Господи, ужасно се разтревожих!

— Да — промълви тя. — Имаш право.

— Моля? Не мога да повярвам на ушите си.

— Просто казах, че си прав. Не се главозамайвай. Значи си се погрижил за нещата тук?

— Да. Само добавих още една защитна обвивка към нейната. Станала е по-силна — каза Сам почти на себе си. — И по-отговорна.

— Явно е пропуснала нещо. Ще поговоря с Мак. Той винаги има страхотни идеи.

— Да, пълен е с тях — мрачно промълви Сам и раздвижи рамене, когато видя смръщените й вежди. — Харесва ми. Поздравления за сватбата, желая ви щастлив семеен живот!

— О, благодаря, звучи трогателно.

Това го накара да се усмихне.

— Може би просто ми е трудно да си представя фаталната Рип щастливо задомена.

— Млъквай! Вече не сме в гимназията.

— Харесваше ми като гимназистка — беше искрен и продължи: — Радвам се, че с Мак купихте къщата. На чудесно място е.

— И ние смятаме така. Не ти ли е мъчно, че баща ти я продаде, без да поиска мнението ти?

— Никога не е била моя.

Рипли понечи да каже нещо, но замълча. За миг видя пред себе си буйното момче, което помнеше и бе харесвала.

— Жестоко я нарани, Сам.

Той се загледа в скалите, които се издигаха над морето:

— Знам.

— Аз — също.

Погледна я озадачено.

— Не те разбирам.

— Тази сутрин Миа не ми се довери, защото едва сега отново се сближаваме — след дълго време. Изоставих я, точно както ти, и мисля… — пое си дъх. — Мисля, че нямам право да те упреквам, защото донякъде го правя, за да успокоя собствената си съвест. Ти я накара да загуби почва под краката си, а аз не бях до нея, за да я подкрепя.

— Ще ми кажеш ли защо не беше до нея?

Рипли го прониза с поглед:

— А ти ще ми кажеш ли защо я изостави?

Сам поклати глава:

— Не. Какво ще кажеш да опитаме да поправим грешките си? Аз съм част от всичко това и този път ще поема отговорността си.

— Добро решение — съгласи се тя. — Всяка помощ ще ни бъде от полза — откъдето и да дойде.

— Ще направя всичко възможно да убедя Миа отново да ме допусне в живота си.

— Желая ти късмет — Рипли се усмихна самодоволно на изненадания му поглед. — Но все още не мога да кажа със сигурност дали този късмет е добър или лош.

— Разумно.

Подаде й ръка и след миг колебание тя я пое. Между дланите им проблесна искра.

— Естествено — промърмори Рипли.

— Връзката съществува — Сам приятелски стисна ръката й, преди да я пусне. — Какво можеш да направиш?

— Ще ти кажа, след като помисля. Трябва да довърша обиколката си — изчака няколко мига и наведе глава встрани. — След теб — посочи колата му. — И не пришпорвай този символ на мъжествеността повече, отколкото е позволено.

— О, разбира се, много любезно от ваша страна, заместник-шерифке! — тръгна към колата си. — Ще те помоля за нещо: не споменавай пред Миа, че съм идвал тук. Ще си въобрази, че подценявам способностите й.

Рипли изсумтя, когато се качи в полицейската кола. Не можеше да отрече, че Сам познава добре избраницата си.