Нора Робъртс
Среща с огъня (5)

Четвърта глава

Преди да настъпи утрото, заваля силен дъжд и задуха вятър, от който нежните зелени листа затрептяха, а по водна й повърхност се образува пяна. През целия ден продължи да ръми, докато въздухът стана тежък от влага, а морето доби наситения сив цвят на мрачното небе. До вечерта не се забелязваха признаци на промяна.

„Добре е за цветята“, каза си Миа, докато стоеше до прозореца и се взираше в плътната завеса от дъждовни капки, навяващи тъга. Земята се нуждаеше от напояване и въпреки че бе хладно, крехките пъпки нямаше да измръзнат.

В първия слънчев ден щеше да си вземе отпуск и да прекара часове в градината — цял ден сама, без никакви ангажименти, в компанията на цветята. Това бе предимството на собствения бизнес. Привилегиите, от които понякога се възползваше, компенсираха тежестта на отговорностите, свързани с бизнеса и магиите.

През тази ден имаше безброй задължения в книжарницата, а бе спала неспокойно, мятайки се насън, и настроението й бе така мрачно, че единственото й желание бе да се сгуши под завивките. Фактът, че и бе хрумнало да отстъпи, макар и само за миг, бе толкова изнервящ, че я изваждаше от равновесие.

Дори бе забравила, че Нел и Рипли ще наминат да я навестят, а тя никога нищо не забравяше. Е, поне щяха да отвлекат мислите й от спомените, сънищата и натрапниците, които си позволяваха да нарушават съвършения ред в живота й.

Беше дръзнал да проникне в съня й. Негодник!

— Друг път ли предпочиташ да се заемем с това? Миа?

— Моля? — тя смръщи вежди, вдигна глава и примигна. За Бога, неусетно отново се бе унесла в мисли — Не, не. Извинявайте. Дъждовното време ме потиска.

— Обяснимо — Рипли се обърна на креслото си и преметна крак върху страничната облегалка. Държеше в скута си купа пуканки и нехайно ги пъхаше една след друга в устата си. — Времето винаги се отразява на настроението.

Миа мълчаливо се приближи, седна на дивана със свити под широката си дълга пола крака и щракна с пръсти към камината на отсрещната стена. След миг дървата бяха обгърнати от буйни пламъци.

— Е, така е по-добре — намести една от кадифените си възглавнички, сякаш нямаше други грижи, освен да й бъде удобно. — Е, Нел, за какво искаш да поговорим, преди да обсъдим плановете си за слънцестоенето?

— Чуй я само! — Рипли вдигна чашата си с вино и поднесе с другата си ръка голяма пуканка към устата си. — Говори като председателка на елитен женски клуб.

— Не си твърде далеч от истината. Клуб или сборище на вещици — няма голяма разлика. Но всеки път, когато започнеш да се заяждаш, шерифке…

— Стига! — Нел вдигна ръка, за да въдвори мир. Винаги когато Миа и Рипли биваха заедно повече от десет минути, се налагаше някой да ги помирява. Имаше моменти, в които й се струваше по-лесно да ги сграбчи и да блъсне главите им една в друга. — Нека този път прескочим размяната на обиди и преминем към следващата част от програмата. Исках да споделя, че според мен първата сбирка на кулинарния кръжок мина добре.

Миа овладя гнева си. Кимна и се наведе към лъскавите лилави зърна на гроздето, което бе сложила в светлозелена купа. Откъсна едно.

— Така е. Оказа се страхотна идея, Нел. Мисля, че ще привлече нова клиентела и в книжарницата, и в кафенето. Онази вечер продадохме десетина готварски книги, а оттогава насам — още толкова.

— Хрумна ми, че след два-три месеца, ако интересът продължи, бихме могли да организираме съвместна проява с литературния клуб. Може би за Коледа. Знам, че дотогава има много време, но…

— Но от планиране глава не боли — довърши Миа и докато дъвчеше второто зърно грозде, самодоволно се обърна към Рипли: — В много книги храната играе важна роля, а в някои от тях има дори рецепти. Можем да предложим на литературния клуб да избере една, а кулинарният кръжок да приготви ястието. Ще бъде забавно за всички.

— И ще повиши продажбите ти на книги — изтъкна Рипли.

— Колкото и странно да ти се струва, това е основната дейност на книжарницата. А сега…

— Има и още нещо.

Миа замълча и въпросително погледна Нел.

Нел смутена стисна устни:

— Знам, че основната дейност е търговията с книги, но от известно време обмислям една идея. Опитвам се да реша дали си заслужава. Може би ще ти се стори налудничава, но…

— О, за Бога, Нел! — Рипли нетърпелива се раздвижи и остави купата с пуканки. — Тя мисли, че не е зле да разшириш кафенето.

— Рипли! Няма ли поне веднъж да ме оставиш да се доизкажа, както желая?

— Нямам нищо против, но не разполагам с цяла седмица, преди да се прибера у дома.

— Да разширя кафенето? — намеси се Миа. — Вече заема почти половината от квадратурата на втория етаж.

— Да, при сегашното разположение — след като стрелна Рипли с поглед, Нел отново се обърна към Миа: — Но ако изместиш прозорците от източната страна и добавиш тераса, да кажем — два на три метра, на която да се излиза през плъзгащи се врати, ще имаш място за повече маси и клиентите ще могат да поседнат на чист въздух при топло време.

Миа не отвърна и само повдигна чашата си от масата. Нел продължи:

— Мога да разнообразя менюто с подходящи ястия за вечеря в приятелска компания през лятото. Разбира се, тогава би се наложило да наемеш още персонал, а аз… Защо не си гледам работата?

— Не съм казала нищо подобно — Миа се облегна назад. — Но е сложно за осъществяване. Трябва да се съобразявам с изискванията за строителство. Освен това разходите са доста големи и е необходимо да се предвиди процентът от оборота, който биха представлявали, както и евентуалната загуба на клиенти при толкова основен ремонт.

— Хм, помислих по въпроса. Малко — с детински ентусиазъм Нел извади от папката си купчина листове.

След като ги разгледа, Миа отново се отпусна на дивана и се засмя.

— Доста си се потрудила, сестричке. Добре, ще ги прегледам внимателно и ще помисля. Струва ми се интригуващо — промърмори тя. — Повече маси и ястия, подходящи за вечеря… Ако ни потръгне, ще отмъкнем и част от вечерната клиентела на хотела — поне в разгара на сезона.

Когато долови злорадството в усмивката й, Нел изпита известно чувство за вина.

— Има и друго. Снощи Сам ни гостува за вечеря.

Усмивката на Миа изчезна:

— Моля?

— Приела си този плужек на трапезата си! — Рипли скочи от креслото. — Нахранила си го? Не сложи ли поне отрова в чинията му?

— Не, не съм го отровила. За Бога, поканата не беше моя, а на Зак. Те са приятели — Нел виновно погледна Миа. — Не мога да му казвам кого да кани на гости и кого не.

— Нека Бук посмее да доведе у дома някое подло копеле! — Рипли оголи зъби, сякаш бе готова да разкъса съпруга си, ако му хрумнеше подобна мисъл. — Зак винаги е бил глупак.

— Престани!

— Той е мой брат от по-дълго време, отколкото — твой съпруг! — сопна се Рипли. — Мога да го нарека глупак, особено когато го заслужава.

— Няма смисъл — тихо промълви Миа и привлече вниманието и на двете. — Няма смисъл да отправяте обвинения и обиди. Зак има право да избира приятелите си и да ги кани в дома си. Нел не бива да се чувства виновна. Това, което става между мен и Сам, засяга само нас.

— Нима? — Нел поклати глава. — Защо никой не ми каза, че той е един от нас?

— Защото не е! — избухна Рипли. — Сам Лоугън не е един от нас.

— Нел нямаше предвид, че е жена — сухо каза Миа. — Или жител на този остров. Въпреки че щом е израснал тук, може да се нарече жител на острова — махна с ръка, сякаш за да зачеркне казаното. — Фактът, че той притежава дарбата, няма нищо общо с нас.

— Сигурна ли си в това?

— Ние сме Трите — пламъците в камината се издължиха и дървата запращяха. — Ние съставяме кръга. На нас се пада да направим това, което трябва да се направи. Фактът, че някакъв… — Рипли търсеше подходяща дума… — че някакъв плужек притежава магически способности, не променя нищо — Миа си придаде спокоен вид и отново протегна ръка към гроздето. — А сега — за слънцестоенето.

 

 

Нямаше да позволи нищо да се промени. Щеше да стори каквото е необходимо — сама или със сестрите си. Но нямаше да допусне друг човек в своя кръг или в сърцето си.

След полунощ, когато целият остров спеше, тя застана на скалите. Студеният дъжд се лееше като из ведро и черните вълни удряха острите зъбери, сякаш за една нощ щяха да ги загладят. Вятърът свиреше навсякъде около нея и пелерината й се развяваше като криле.

Единствената светлина в нощта бе лъчът на белия фар зад нея. Озаряваше морето, скалите и силуета й и след миг всичко отново потъваше в мрак.

„Полети! — шепнеше коварният глас. — Полети и остави всичко зад гърба си. Защо се бориш срещу неизбежното? Защо трябва да живееш в самота“?

Запита се колко пъти бе чувала този глас. Колко ли пъти бе идвала тук и се бе изкушавала да се вслуша в него? Но дори когато сърцето й бе разбито, бе устояла. Никога нямаше да се предаде.

— Няма да ме победиш — почувства хлад, когато по пръстта и скалите запълзя сива мъгла. Сякаш ледени пръсти сграбчиха глезените й и започнаха да я теглят към ръба. — Няма да се предам.

Вдигна ръце и ги разпери. Страховитата вихрушка, която призова, разкъса мъглата.

— Ще браня всичко свое — наяве и насън! — вдигна глава и почувства как дъждът обля лицето й и струите започнаха да се стичат по него като сълзи. — И вярна ще остана на това, което съм.

Магическата сила я изпълни и запулсира с ударите на сърцето й.

— Изричам тази клетва и не ще я наруша: съдбата си ще срещна. Волята ми е това!

Затвори очи и сви ръце в юмруци, готова за битка с нощта. Сякаш можеше да разкъса воала, който забулваше в тайнственост нейното бъдеще.

— Защо не го знам? Защо не мога да го усетя? Защо не мога да се преборя с чувствата, които ме измъчват?

Във въздуха затрептя нещо — сякаш топли ръце погалиха лицето й. Не търсеше утеха и не молеше за търпение. Обърна се с гръб към скалите и морето. Пелерината зашумоля зад нея, докато вървеше към светлините на дома си.

 

 

Докато Миа лежеше, сгушена, в къщата си на скалите, Лулу бе облегнала гръб на възглавницата си, с трета чаша вино в ръка, четеше новоиздадения криминален роман „Дневникът на един американски канибал“ и от време на време хапваше чипс със сирене и чесън. От телевизора в другия край на стаята отекваха изстрелите на Мел Гибсън и Дани Гловър в поредната битка от „Смъртоносно оръжие“.

За Лулу това бе неизменен съботен ритуал.

Облеклото й за спане се състоеше от раздърпани шорти, тениска с надпис, който гласеше, че е по-добре да бъдеш богат, отколкото глупав, и нощна шапчица с пискюл.

Хрупаше и отпиваше, разделяйки вниманието си между книгата и видеото — и се чувстваше на седмото небе.

Дъждът барабанеше по первазите на шарената й къща с форма на солница, а мънистата по ресните на пердетата й звънтяха от вятъра, който проникваше вътре. Доволна и леко замаяна, изпъна крака под юргана, който си бе ушила от парчета, боядисани в различни цветове.

„Едно дете на шестдесетте може да порасне, но тези години завинаги оставят отпечатъка си върху него“, често си мислеше Лулу.

Буквите започнаха да се сливат пред очите й и тя намести очилата си и леко повдигна възглавницата зад гърба си. Искаше само да дочете главата, за да разбере дали младата проститутка ще прояви глупостта да се остави да прережат гърлото й и да извадят вътрешностите й. Би се обзаложила, че краят ще е такъв.

Но започна да клюма. Рязко вдигна глава и примигна. Беше сигурна, че чу някой да шепне името й.

„Причува ти се — помисли си с раздразнени. — Старостта си казва думата“.

Пресуши чашата и хвърли поглед към телевизора. Красивото лице на Мел изпълни екрана и сините му очи засияха, когато с чаровна усмивка попита:

— Хей, Лу, как я караш?

Лулу потърка очи и примигна:

— Какво е това, по дяволите?

— Точно така! По дяволите! — образът се отдръпна назад, достатъчно далеч, за да види оръжието в ръцете му. Цевта й се стори огромна като на топ. — Никой не иска да живее вечно, нали?

Експлозията от екрана изпълни стаята с червена светлина. Лулу усети остра болка в гърдите, която я накара да извика и да ги притисне с ръце. Чипсът се разхвърча на всички страни, докато тя търсеше кръв.

Не напипа нищо, освен учестения си пулс.

На екрана Мел и Дани спореха относно някакви полицейски процедури.

Лулу се почувства като стара глупачка. Стана и едва се довлече до прозореца. Малко свеж въздух щеше да проясни ума й — „Навярно съм задрямала за минута“, реши тя, докато отместваше пердетата с дрънчащите мъниста.

Потръпна. Беше студено като зима, необичайно за това време на годината. Мъглата, която пълзеше по земята, имаше странен оттенък. Сякаш във въздуха се носеха сини, лилави и жълтеникави петна.

Видя цветята си, луната високо над тях и смешното човече в шадравана, което се плезеше на минувачите. От дъждовните струи лъхаше хлад и когато протегна ръка навън, сякаш остри ледени висулки се забиха в дланта й.

Рязко се отдръпна назад и очилата й се спуснаха ниско. Когато отново ги намести, би се заклела, че шадраванът се приближи към къщата и човечето се обърна с лице към нея.

Сърцето й биеше неудържимо и отново почувства болка в гърдите.

„Трябват ти нови очила — каза си тя. — Очите ти все повече отслабват.“

Докато стоеше вцепенена, човечето продължи да се приближава към нея и оголи огромни страховити зъби.

— Господи!

Зловещото им тракане звучеше все по-близо до къщата, до отворения прозорец. Малката жаба, свиреща на флейта, която Лулу бе купила преди седмица, заподскача след човечето и флейтата се превърна в голям назъбен нож.

— На кого му пука?

Обърна се рязко. На екрана на телевизора се бе появяла змия с красивото, усмихнато лице на Мел Гибсън.

— Никой няма да скърби, ако умреш, нали? Нямаш нито съпруг, нито деца. Никой не дава пет пари за теб.

— Глупости!

Обзе я ужас, когато видя, че човечето и придружителката му вече са на сантиметри от къщата. Челюстите щракнаха свирепо и ножът разсече мъглата като смъртоносен метроном.

— Пълни глупости.

Протегна треперещи ръце към дръжките на прозореца и се задъха, преди да успее да ги хване. Щом ги затръшна, политна назад и се свлече на пода като торба с кокали.

Дълго лежа там, дишайки тежко, и когато най-сетне събра сили да се надигне, пропълзя на колене до кошницата с шевни принадлежности и грабна два шиша за плетене — като оръжия.

Намери смелост да се върне до прозореца. Дъждът бе отслабнал и мъглата бе изчезнала, а човечето от шадравана стоеше неподвижно и безобидно на обичайното си място, готово да подразни поредния гост.

Лулу остана права, докато на екрана се разрази нова битка. Потърка потното си лице.

— Сигурно съм изпила цяла бутилка шардоне — промълви на глас.

Но за първи път, откакто живееше в тази къща, обиколи стаите, въоръжена с шишовете, и залости вратите и прозорците.

 

 

„Всеки има право на почивка, колкото и всеотдаен да е в работата си“, каза си Сам, докато се отдалечаваше с колата си от селото. Беше прекарал часове на бюрото си, в заседателната зала, в инспектиране и четене на доклади. Ако не прояснеше ума си, щеше да полудее.

Освен това беше неделя. Дъждът най-сетне се бе оттеглил към морето и островът сияеше като скъпоценен камък. Важно бе за плановете му да види какво се е променило на малкия къс земя и какво не.

Знаеше, че амбициите за бизнес на острова са били прекъснати от едно поколение Лоугън. Родителите му винаги бяха гледали на двадесетте години, прекарани тук, като на изгнание. Предполагаше, че именно затова през този период толкова често бяха търсили поводи да пътуват, а след смъртта на дядо му окончателно се бяха изселили. Никога не приеха този остров като свой дом.

При завръщането си се бе убедил в това, както и че неговият дом е на острова. Единият от отговорите, които бе дошъл да търси, вече му бе ясен — мястото му бе на Трий Систърс.

По водата се плъзгаха корабчета за увеселителни разходки, моторници и яхти с издути от вятъра платна. Гледката му донесе наслада. Върху хладната синя повърхност се открояваха червени, оранжеви и бели шамандури. Брегът стърчеше или плавно се спускаше към водата.

Видя семейство, събиращо миди, и момче, което гонеше чайките.

Забеляза нови къщи, построени, след като бе заминал. При вида на посивелите кедри и гъстата растителност отново осъзна колко дълго време бе изминало. „Растеж — помисли си. — На човека и природата“.

Времето течеше навсякъде. Дори на Трий Систърс.

Щом наближи северния край на острова, сви по тесен неасфалтиран път и под гумите му захрущяха камъчета. Когато за последен път бе минал оттук, караше джип, със спуснат назад гюрук — за да усеща полъха на вятъра. Радиото бе усилено докрай.

Усмихна се при мисълта, че макар сега да управляваше „Ферари“, и то бе открито. Усили уредбата.

— Островът на моето детство — промърмори и спря край пътя срещу склона, над който се издигаше родната му къща.

„Не се е променила“, помисли си Сам и се запита колко ли време ще трябва на местните жители, за да отвикнат да я наричат къщата на Лоугън. Двуетажната постройка стърчеше над скалите, сякаш по своя воля. Някой наскоро бе боядисал капаците на прозорците в тъмносиньо, което контрастираше със сивкавия цвят на старата дървена облицовка.

От остъклената веранда и откритите площадки се откриваха неповторими картини към залива и морето. Прозорците бяха широки, а вратите — изцяло от стъкло. Помнеше, че неговата стая бе с изглед към водата и често се бе заглеждал навън в безкрайната шир. Променливите и непредсказуеми настроения на морето отразяваха неговите.

То винаги му бе говорило.

Все пак при вида на къщата не го обзе сантиментално вълнение, а само известна носталгия. Жителите на острова щяха да продължат да я наричат къщата на Лоугън още поне десетилетие, но Сам не бе особено привързан към нея. Според него тя бе просто ценен имот на добро място, добре поддържан от своите собственици, макар и да не означаваше много за тях.

Надяваше се притежателят на ленд роувъра, паркиран отпред, да не съжалява за парите си.

„Доктор Макалистър Бук“, помисли си Сам. От известната в Ню Йорк фамилия Бук. Гениален учен с необичайна област на интерес: паранормалните явления. Удивително. Запита се дали и този човек се е чувствал чужд в семейството си като него.

Слезе от колата си и тръгна към склона. Вниманието му бе привлечено не от къщата, а от залива. И от пещерата.

Зарадва се повече, отколкото бе очаквал, когато видя яркожълта лодка, вързана за кол долу. „Красавица“, помисли си, когато я огледа. Сам също бе имал лодка, която стоеше там. Често се бе возил на нея преди. Това бе едно от малкото неща, за които си спомняше с умиление.

Плаването бе единственият общ интерес между бащата и сина. Най-хубавите моменти, които бе преживял с Тодъс Лоугън, единствените, в които си спомняше, че бе чувствал близост с него, бяха по време на разходките им с лодката.

В тези часове истински общуваха и споделяха. Не бяха просто двама души, които по стечение на обстоятелствата принадлежаха към едно и също семейство и живееха в една къща, а баща и син с любимо общо занимание. Приятно бе да си спомни това.

— Бива си я, а? Купих я миналия месец.

Сам се обърна и през тъмните стъкла на слънчевите си очила видя мъжа, който го бе заговорил. Беше висок, с издължено лице, по което се забелязваше набола брада, облечен с избелели джинси и сива тениска с оръфан подгъв. Тъмнорусите му коси се рошеха от вятъра, а топлите му тъмни очи примигваха от ярката светлина. Имаше атлетична фигура, която явно не бе добита в резултат на научна работа.

Беше си представял хилав и блед книжен червей, а сега с насмешка си помисли, че пред него стои Индиана Джоунс.

— Как върви при бурно море? — попита Сам.

— О, като фурия!

Няколко минути стояха с ръце в джобовете и разговаряха за лодката.

— Аз съм Мак Бук — подаде му ръка.

— Сам Лоугън.

— Така и предположих. Благодаря за къщата.

— Не беше моя, но се радвам, че ти харесва.

— Влез да пийнем по една бира.

Сам не бе настроен да ходи на гости, но поканата бе толкова искрена и непринудена, че не можа да откаже и се запъти с Мак към къщата.

— Рипли тук ли е?

— Не, днес следобед е дежурна. Защо? С нея ли искаше да говориш?

— Определено не.

Мак се засмя и когато се качиха на площадката, отвори вратата.

— Мисля, че засега това чувство ще остане взаимно. Докато всичко се уреди.

Влизаше се направо в хола. Сам си го спомняше с излъскан паркет и пастелни тонове на стените и тапицериите. „И тук времето си е казало думата“, помисли си той. Сега цветовете бяха ярки и наситени, а мебелите — подбрани така, че да създават уют. Имаше нехайно разхвърляни вестници, книги и обувки, една, от които в момента бе между зъбите на палаво кутре.

— По дяволите! — Мак забърза натам и се препъна в другата маратонка, преди да посегне към онази, която дъвчеше кутрето. То се оказа по-бързо и с обувката в уста побягна да се скрие. — Мълдър! Дай ми това!

Сам с интерес проследи малката битка между домашния любимец и стопанина му. Кученцето загуби, но не изглеждаше разстроено от това.

— Мълдър? — попита Сам.

— Нали се сещаш — от „Досиетата Х“. Рипли казва, че го е кръстила на мен. Любимата й шега — Мак въздъхна. — Едва ли ще й бъде до шеги, когато види обувката си.

Сам приклекна и кутрето се втурна към него, явно готово за игра.

— Хубаво кученце. Ловджийска порода.

— Да. Взехме го преди три седмици. Умен и много игрив, но ако го оставиш без надзор, ще сдъвче и камък, а за миг го изпуснах — отново въздъхна, вдигна кутрето и доближи носа му до своя. — Знаеш кого ще нахокат за това, нали? — то доволно завъртя опашка и близна брадичката му. Мак се отказа от назидателната лекция и взе Мълдър под мишница. — Бирата е в кухнята.

Поведе Сам към другия край на къщата и извади две бутилки от хладилника. Върху масата бяха разпилени множество електронни устройства, едното, от които бе разглобено.

Сам нехайно протегна ръка към едно от тях и изведнъж лампичките му запримигваха и се чу продължително пиукане.

— Извинявай.

— Няма проблем — Мак подозрително присви очи. — Какво ще кажеш да поседнем отвън? Или искаш да разгледаш някогашния си дом?

— Не. Все пак — благодаря.

Но преди да излязат. Сам хвърли поглед към стълбите, представи си своята стая — такава, каквато беше навремето — и си спомни как бе съзерцавал морето или бе очаквал да зърне Миа през прозореца.

От втория етаж прозвуча друго пиукане.

— Уредите ми — спокойно каза Мак и едва се сдържа да не изтича да отчете показанията. — Превърнах една от спалните в лаборатория.

— Хм.

Щом излязоха, Мак остави Мълдър на площадката и кученцето веднага изтича надолу по стълбите и започна да души из двора.

— Впрочем… — Мак отпи глътка бира и се облегна на парапета. — Рипли не спомена, че имаш магически способности.

Сам зяпна от изненада, но след миг поклати глава.

— Да не би да е изписано на челото ми?

— Енергийни показания — Мак посочи към къщата. — Всъщност предположих това, докато правех проучвания за семействата от острова, родословието и прочие. Практикувал ли си в Ню Йорк?

— Зависи какво имаш предвид — рядко се случваше Сам да се чувства обект на научен експеримент, защото не би го позволил, но нещо у Мак го предразполагаше. — Не пренебрегвам дарбата, но и не се афиширам.

— Разумно. Е, какво мислиш за легендата?

— Никога не съм я смятал за легенда. Това са исторически факти.

— Точно така — Мак със задоволство вдигна чашата си за тост. — Проследих нишката назад във вековете и установих периодичността на цикъла. Според моите изчисления…

— Разполагаме с време до септември — прекъсна го Сам. — Не по-късно от есенното равноденствие.

Мак бавно кимна.

— Бинго! Добре дошъл у дома, Сам!

— Благодаря — Сам отпи глътка бира. — Радвам се, че се върнах.

— Съгласен ли си да ми съдействаш?

— Би било глупаво да откажа съдействие на един експерт. Чел съм книгите ти.

— Така ли?

— Имаш отворено съзнание.

— И друг ми го каза веднъж — Мак се сети за Миа, но тактично не спомена името й. — Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Стига да имам право да отговоря: гледай си работата.

— Дадено! Щом си знаел, че крайният срок е септември тази година, защо не се завърна по-рано?

Сам извърна глава към залива.

— Не бе настъпил моментът. Сега настъпи. Нека и аз ти задам един въпрос. Според експертното ти мнение, въз основа на резултатите от проучванията и изчисленията ти, необходим ли съм аз на Трий Систърс?

— Все още не съм стигнал до ясен отговор. Знам само, че със сигурност си част от ролята на Миа, третата стъпка.

— Тя да ме приеме — Мак смръщи вежди и започна да барабани с пръсти по парапета. Това накара Сам да затаи дъх: — Не си ли съгласен с мен?

— Когато дойде моментът Миа да направи своя избор, той трябва да зависи от собствените й чувства. Сама трябва да реши как да постъпи. Това би могло да означава да те приеме или да разреши емоционалните си проблеми, като те отхвърли без злоба — Мак прочисти гърлото си: — Последната стъпка е свързана с любовта.

— Осъзнавам го напълно.

— Не е задължително… Според мен не означава непременно да те обикне отново, а да приеме това, което някога е чувствала и което не е било писано. Да се раздели с теб без гняв и да запази спомена за миналото. Но всичко е само теория.

Силният вятър развя краищата на шлифера на Сам.

— Твоята теория не ми харесва.

— На мен също не би ми харесала, ако бях на твое място. Третата сестра се е самоубила, вместо да свикне да живее без любимия си. Кръгът й е бил разрушен и е останала сама.

— Знам историята, по дяволите!

— Просто ме изслушай. Все пак е успяла да защити острова и потомците на сестрите си. Доколкото е било възможно със способностите, които са й останали. Но не е могла — или не е пожелала — да спаси себе си. Не е могла — или не е искала — да живее без любовта на един мъж. Ето нейната слабост и нейната грешка.

Мисълта му бе ясна и влудяващо логична.

— А Миа си живее доста добре и без мен.

— В някои отношения — съгласи се Мак. — Но в други според мен все още не е превъзмогнала положението. Трябва по един или друг начин да постигне вътрешен мир. Ако не успее, ще бъде уязвима, действието на магията й за закрила ще отслабне и тя ще загуби.

— А ако стоя настрана?

— Логическият извод е, че не е писано да останеш настрана. А и присъствието на повече магическа сила на острова… не е излишно.

 

 

Макар и да не бе предполагал, че е възможно, след разговора му с Мак у него се прокраднаха съмнения. Беше се върнал на острова с ясна представа какво трябва да постигне: щеше да спечели отново сърцето на Миа и щом нещата помежду им потръгнеха, проклятието щеше да бъде разрушено. Край.

„Край“, каза си, докато вървеше по плажа към залива. Не желаеше да повярва, че всичко би могло да има друг завършек. Искаше Миа, бе готов за нея — и нищо друго не го интересуваше.

Досега не му бе хрумвала мисълта отговорът й да е, че не желае да бъде с него, че любовта им е минало.

Погледна към входа на пещерата. Може би бе време да обмисли тази вероятност, да се сблъска с призраците. Докато вървеше натам, сърцето му биеше неудържимо. Спря се, изчака да го овладее и леко приведен, навлезе в сенките.

За миг пещерата се изпълни със звуци. Техните гласове и смях. Въздишки от страст. И от мъка.

Беше идвала тук и бе плакала за него. Когато усети това, чувството за вина сякаш го разсече. Отърси се от него и остана неподвижен в тишината, нарушавана само от плясъка на вълните.

Като дете я бе наричал Пещерата на Аладин или убежище за разбойници… или каквото и име да измислеха със Зак и другите му приятели.

Когато детството му бе отминало, но все още не можеше да се нарече възрастен, я бе преоткрил с Миа.

Зави му се свят, щом стигна до далечната стена, коленичи и видя надписа, който бе издълбал за нея. Не го бе заличила. Едва в този миг, когато хватката, стягаща сърцето му, се разхлаби, осъзна, че се е страхувал от това. Ако бе способна да го стори, сърцето и никога вече нямаше да му принадлежи.

„Сега и завинаги“

Протегна ръка и думите се изпълниха със светлина, която сякаш потече от тях като сълзи от злато. Обзеха го същите чувства, които бе изпитвало момчето, което ги бе издълбало — с магия и искрена вяра.

Беше така разтърсен от вътрешната борба, която се бе разгаряла в съзнанието на юношата, че дори сега мъжът, тръпнеше от болка.

Силата все още бе там. Но какво означаваше това? Дали само неговата воля бе събудила отново миналото?

Бяха се любили тук, така обсебени един от друг, че дори и да бе настъпил краят на света, не биха усетили. Бяха слели телата си, сърцата си и магическите си сили.

Отново я видя над себе си — с коси като буен огън и със златист блясък на кожата. С високо вдигнати ръце, готова да понесе и двамата към върха на насладата.

Или сгушена в прегръдката му с блажена усмивка.

Или седнала до него, докато разговаряха, със сияещо от вълнение лице, нетърпелива да сподели мечтите си. Толкова млада!

Дали съдбата бе отредила отново да я има след дългата раздяла? Или да получи прошка и да бъде забравен?

При тази мисъл го прониза остра болка, от която залитна, докато се изправяше. За да се избави от мъчителните спомени, Сам се обърна и излезе от пещерата.

На брега стоеше тя, с гръб към морето, и косите й, озарени от слънцето, се открояваха като огнена светкавица на фона на водата.