Нора Робъртс
Среща с огъня (14)

Тринадесета глава

— Това е за нас — каза Миа, когато слънцето разкъса небето на изток с огнена стрела. — Най-дългият ден в годината, тържеството на земята, обещаваща изобилие, топлината на въздуха и цялата сила на слънцето. Ние сме Трите.

— Да, да — прозина се Рипли. — Ако побързаме, може би ще успея да се прибера и да поспя още час.

— Уважението ти към ритуала винаги е вдъхновяващо.

— Не забравяй, че гласувах против идването тук призори. Неделя е и вие двете можете да се върнете обратно в леглата си, а аз цял ден съм дежурна.

— Рипли — Нел се постара гласът й да звучи спокойно и търпеливо, — днес е лятното слънцестоене. Празнуването трябва да започне със зараждането на деня.

— Все пак съм тук, нали? — намръщено подчерта Рипли. — Много си свежа и бодра за бременна жена. Не ти ли се гади сутрин?

— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.

— И не си изглеждала по-щастлива — добави Миа. — Днес ще празнуваме плодородието на земята и твоята плодовитост. Първият ритуален огън гори от залез-слънце. Ти трябва да запалиш втория призори — вдигна венец от лавандула, който сама бе изплела, и го сложи на главата на Нел. — Ти си първата, която ще дари нов живот и ще предаде дарбата на следващото поколение. Бъди благословена, сестричке — целуна я и се отдръпна.

— Е, това вече ме разчувства — Рипли се приближи и, целуна Нел и хвана ръката на Миа.

Нел вдигна ръце и почувства как силата се вля в нея.

— С ръцете си запалвам този огън призори, преди небето ярка светлина да заискри. И нека той сияе до края на деня и не изгаря плът, дървета и пера. Пламъци да литнат във въздуха зова. Волята ми е това!

От земята се надигна огън, ярък като злато.

Миа взе друг венец от бялата покривка на земята. Сложи го на главата на Рипли.

Въпреки че учудено завъртя очи, Рипли вдигна ръце. През тялото й премина приятна топла вълна.

— Засяваме в земята своите семена и щедро своя плод ни дарява тя. Зората над гръдта й разпръсква светлина, най-дълъг този ден е — най-къса е нощта. Да прославим днес благодатта. Волята ми е това!

Около кръга поникнаха диви цветя. Преди Миа да посегне към третия венец, Рипли го взе и я целуна.

— Нека спазваме обичая — каза тя и сложи цветята на главата й.

— Благодаря — на свой ред, Миа вдигна ръце и вдъхна сила. — Слънцето ще властва днес дълго над света. Час след час ще грее с все по-силна светлина. Огънят му стопля въздух и земя и поддържа кръговрата на живота и смъртта. Прославен нека бъде този огън в мен сега. Волята ми е това! — от пръстите й се издигнаха лъчи, които достигнаха до слънцето, а слънчевите лъчи се спуснаха към нея. Кръгът засия сред поляната, за да възвести раждането на деня.

Миа сниши ръцете си и ги подаде на Нел и Рипли.

— Той гледа — напомни им тя. — И чака.

— Защо не направим нещо по въпроса? — попита Рипли. — Трите сме тук и както непрекъснато ми напомняте, днес е слънцестоенето. Събрана е много енергия.

— Моментът не е подходящ за…

Миа замълча, когато Нел стисна ръката й.

— Миа, да покажем сила, непреклонност и солидарност. Може би има смисъл. Кръгът ни е цял.

„Смисъл“, помисли си Миа. Може би наистина щеше да бъде от полза да покажат целостта на кръга. Усещаше решимостта на Нел и страстта на Рипли.

— Е, добре, нека се стегнем.

Съсредоточи силата си и я сля с тази на сестрите си.

— Ние сме Трите и в нас е кръвта — започна Рипли, когато закрачиха, хванати за ръце, в кръга, — силата ни нека се превърне в светлина.

— С огън да пронижем дебнещия мрак! — гласът на Нел се издигна като ехо във въздуха. — Онзи, който носи навеки нашия знак.

— Тук стоим сега, за да ни видиш ти — Миа вдигна ръце заедно с техните. — Пази се от гнева на тези три сестри.

В средата на кръга бликна гейзер от светлина, която се издигна високо и се изви като вихрушка. Огънят, който Нел бе пожелала да прониже мрака, изпрати стрела от поляната към сенките на зелените дървета.

Оттам отекна един-единствен яростен вой.

След това зазвучаха само полъхът на вятъра и звънът на кристалите, окачени на клоните.

— Разкара се — отбеляза Миа.

— Получи се страхотно! — Рипли раздвижи рамене.

— Да — въздъхна Нел и огледа поляната. — Положителната енергия надделя.

— Днес всичко е наред. Той не може да стигне нито до нас, нито до нещо, на което държим.

„Каквото и да се случи по-нататък — помисли си Миа — днес показахме колко сме силни. Показахме, че не ще се предадем.“ Вдигна лице към слънцето:

— Денят е прекрасен.

 

 

Реши да прекара този ден в градината си, далеч от навалицата, която щеше да се събере в селото, и от натовареното движение по пътищата. Възнамеряваше да се посвети на спокойни занимания, които й носеха наслада.

„Един ден без тревоги“, помисли си Миа. Ясен слънчев ден, в който всички сенки бяха отстранени като прах — с метла.

Събра билките и цветята, които бе избрала за юнската си жътва, с извития нож с гравирана бяла дръжка, които пазеше специално за тази цел. Уханията и формите нежните цветове и листа винаги й носеха наслада и тя бе доволна от разнообразните им приложения.

Щеше да изсуши някои от тях на китки в кухнята, а други — в кулата си. От трети щеше да приготви магически отвари и мехлеми, сапуни и кремове, лечебни балсами и средства за подсилване на ясновидските способности. Четвърти просто щеше да използва като подправки или да смеси в торбички за ароматизиране на въздуха.

Малко преди дванадесет прекъсна заниманията си, за да запали обедния ритуален огън. Той засвети от скалите й като фар. Дълго стоя до него, загледана в морето и в корабчетата, които се носеха по вълните.

От време на време пред погледа й проблясваха стъкла на бинокли, които й подсказваха, че е под наблюдение. „Там! — навярно възкликваха туристите. — На скалите. Сигурно онази жена е вещица.“

Преди време такова внимание би довело до преследването и смъртта й, а сега вярата в магиите привличаше посетители на нейния остров и в книжарницата й.

„Колелото се върти — каза си. — Времената се менят.“

Върна се в градината. Когато върза билките на китки и ги окачи да съхнат, стопли чай от лайка на слънчева светлина. Тъкмо бе добавила малко мента за вкус, когато видя Сам да се приближава по пътеката.

— Движението е ужасно — оплака се той.

— Лятното и зимното слънцестоене привличат най-много туристи — Миа наля чая в чаша. — Туристи, които се интересуват от подобни неща — добави тя. — Ти запали ли ритуален огън?

— Сутринта, до кръга ви в моята гора. В твоята гора — поправи се Сам, като я видя да повдига учудено вежди. Разсеяно се наведе да погали Изис, която бе дошла да се отърка в краката му. Забеляза новата каишка на врата й и талисмана, който висеше на нея: медальон с пентаграма, гравирана от едната страна, и слънце — от другата.

— Нов ли е?

— За лятната благословия — Миа отряза филийка препечен хляб, намаза я с мед и му я предложи. — Имам предостатъчно за всички горски феи.

Сам отхапа залък, но тя забеляза, че се озърта тревожно в градината. Беше изпълнена с летни багри. Високите цветя танцуваха от полъха на вятъра, а ниските туфи образуваха на земята фигури в ярки цветове. Наблизо прелетя колибри, което запърха, докато смучеше нектар от дългите лилави камбанки на напръстника.

Около решетката под прозореца на старата й спалня, по която някога се бе катерил, се виеше кървавочервен трендафил и Сам би рискувал да се изподраска на тръните, ако опиташе отново да достигне до нея.

Ароматът на трендафила изпълни сърцето му с копнеж.

Сега седеше до нея на шарената сянка в градината й. Вече бяха възрастни хора, на чиито плещи тежаха повече грижи, отколкото момчето и момичето биха могли да си представят.

Тя бе облечена с рокля без ръкави, зелена като буйната растителност наоколо. Лицето й — красиво и спокойно — не му разкриваше нищо.

— Къде сме, Миа?

— В лятната ми градина, пием чай и хапваме филийки с мед в един чудесен ден — тя вдигна чашата си. — Но ако съдя по настроението ти, може би трябваше да сервирам вино.

Сам стана и се отдалечи на няколко крачки. Миа се досети, че се кани да сподели мислите си с нея — независимо дали тя желаеше да чуе какво го тревожи. Само преди няколко вечери се бе държал весело и закачливо и я бе придумал да поплуват на лунна светлина. Но днес около него витаеше облак. Често го бе виждала мрачен.

— Тази сутрин се обади баща ми — каза той.

— Аха.

— Аха! — сърдито повтори Сам. — Бил крайно недоволен от постъпките ми. Това е дословен цитат. Влагал съм твърде много време и пари в хотела тук.

— Хотелът е твой.

— Изтъкнах това. Моят хотел, моето време и моите пари — Сам рязко пъхна ръце в джобовете си. — Хабял съм усилията си. Вземал съм прибързани и опасни за кариерата и финансовото ми състояние решения. Ядосан е, че продадох апартамента си в Ню Йорк, че отделям толкова голяма част от бюджета си за фитнес центъра в хотела, и че изпратих представител, вместо да се явя лично на заседанието на управителния съвет.

Обзета от съчувствие към него, Миа стана и разтри напрегнатите му рамене.

— Съжалявам. Знам, че е трудно да се сблъскаш с одобрение от страна на родителите си. Независимо на колко години е човек, боли, когато не го разбират.

— „Омагьосаният хан“ е най-старата придобивка на семейството. Не може да се примири, че му го измъкнах. За него хотелът е като кокал, който на всяка цена трябва отново да докопа.

— А ти си твърдо решен да не го пуснеш.

Сам хвърли гневен поглед през рамо:

— Точно така, по дяволите! Преди години щеше да го продаде на непознати, ако не бе юридически задължен да го запази в семейството. Беше доволен, когато ми го продаде, но сега е разбрал, че възнамерявам да го направя печеливш и затова е толкова гневен. Хотелът е като трън в петата му. Както впрочем и аз.

— Сам — за миг притисна лице към гърба му и отново се почувства така, както когато на шестнадесет години бе утешавала тъжния си любим. — Понякога просто трябва да се примириш с действителността.

— Права си — съгласи се той и се обърна към нея. — Но баща ми не може. И двамата с майка ми никога не са ме приемали такъв, какъвто съм. Това не подлежеше на обсъждане, сякаш беше срам за тях.

Ядосан — колкото, защото бе допуснал отново да се почувства в безизходица, толкова и заради самите факти. Сам тръгна към беседката, плътно обвита в буйни увивни растения.

— Имаме една и съща кръв — видя как Миа понечи да заговори, но замълча. — Какво има? Кажи.

— Добре. За него не е същото. Ти цениш това, което притежаваш, радваш му се. Докато баща ти… просто е наследил едно досадно бреме. Не е единственият. Затова ти имаш далеч повече, отколкото той някога ще има.

— Той се срамува от това. И от мен.

— Да — сърцето й се сви от състрадание. — Знам, че боли, винаги е така. Но не можеш да промениш неговите чувства, а само своите.

— Ти така ли търпиш отношението на семейството си?

Бяха й необходими няколко мига, за да осъзнае, че няма предвид Лулу, Рипли и Нел, а родителите й.

— Донякъде ти завиждах. Само заради факта, че родителите поне се стараеха да проявяват интерес към теб и влагаха енергия, за да те подтикват да вървиш напред. Въпреки че те тласкаха в погрешна посока. Тук никога не сме спорили — Миа хвърли поглед към къщата, която обичаше. — Те не забелязваха, когато бях ядосана. Негодуванието ми бе напразно и в един момент се наложи да проумея, че причината за безразличието им няма нищо общо с мен.

— О, за Бога!

Миа едва не се засмя на нетърпеливата му реакция.

— Беше по-здравословно, по-разумно и определено гарантираше повече спокойствие. Какъв смисъл имаше да се измъчвам, когато не биха го забелязали? Дори и да забележеха, това само би ги объркало. Не са лоши хора, а просто безотговорни родители. Аз съм такава, каквато съм, защото те бяха такива. Отдавна съм се примирила.

— Винаги си била изключително разумна — отбеляза той. — Не можех да реша дали ти се възхищавам, или това ме дразни. Все още не мога.

— А ти винаги си бил мрачен — Миа седна на пейката до беседката. — Все още си такъв. Жалко, че обаждането е развалило настроението ти на този празник.

— Ще го преживея — отново пъхна ръце в джобовете си и раздвижи камъчетата, които бе забравил, че носи там за успокоение. — Очакват да се върна в Ню Йорк до края на месеца и да заема мястото си в компанията.

Светът й отново щеше да се срине. Хвана се за ръба на пейката, за да запази равновесие, и положи усилие да стане. Затвори тази част от сърцето си, до която бе достигнала болката му.

— Разбирам. Кога заминаваш?

— Какво? Няма да ходя никъде, Миа — сграбчи ръката й и я накара да се обърне към него.

— Внимавай — хладно го предупреди тя.

— Нима очакваш да стегна багажа си и да си тръгна? — попита той. — Така ли стоят нещата?

— Не очаквам нищо.

— Какво трябва да направя, за да преминем този етап?

— Като за начало — пусни ръката ми.

— Точно това очакваш — да те оставя на мира — за да й докаже, че греши, той хвана и другата й ръка и двамата застанаха лице в лице на пътеката. — Затова не ми позволяваш да достигна там, където е най-важно за мен. Приемаш ме в леглото си, но отказваш да дойдеш в моето. Не желаеш да вечеряш с мен на обществено място, освен ако срещата е делова. Не ми позволяваш да говоря за годините, през които съм бил далеч от теб. А когато се любим, не искаш помежду ни да има магия, защото не вярваш, че ще остана.

— А защо да го правя? Предпочитам собственото си легло. Не желая да излизам с никого. Не се интересувам от живота ти далеч от острова. А магията по време на физически любовен акт е близост, която не желая да изживея с теб — отблъсна ръцете му и се отдръпна назад. — Съгласих се на бизнес сътрудничество и сексуална връзка. Това положение ми харесва. Ако ти не си доволен, намери си друга партньорка за игра.

— Това не е игра, по дяволите!

— Така ли? — в гласа й се долови раздразнение. Той се приближи, но тя вдигна ръце и помежду им проблеснаха червени искри. — Внимавай!

Сам протегна ръцете си напред, струя синя вода заля искрите и от тях остана само съскаща пара.

— Нима някога съм внимавал?

— Не. Освен това винаги си искал твърде много.

— Може би. Проблемът е, че не знаех какво искам — за разлика от теб. За теб винаги е било пределно ясно какво желаеш и от какво имаш нужда. Понякога тази твоя ясна представа ме задушаваше.

Поразена, Миа тръсна ръце:

— Задушавала те е? Как смееш да говориш така? Аз те обичах.

— Безспорно — никой не се съмнява в това. Ти сякаш виждаше останалата част от живота ни като на картина. Беше предначертала всичко за мен. Точно както родителите ми.

Страните й пребледняха:

— Жестоко е от твоя страна. Чух достатъчно — забърза обратно по пътеката.

— Не е достатъчно, защото не съм свършил. Като избягаш, няма да промениш нищо.

— Ти си този, който избяга — тя се завъртя и болката отпреди години я връхлетя отново с цялата си сила. — И така промени всичко.

— Не можете да стане, както ти желаеше. Не можех да ти дам това, което беше толкова сигурна, че е писано. Гледаше десет, двадесет години напред, а аз не виждах дори следващия ден.

— Значи аз съм виновна, че ме изостави?

— Не можех да остана тук. За Бога, Миа, бяхме почти хлапета, а ти говореше за брак, деца. Лежеше до мен, когато съзнанието ми бе така обсебено от теб, че не можех да мисля, говореше как ще си купим малка къщичка до гората и… — замълча. И двамата изведнъж се сетиха за жълтата къща до гората, в която Миа не бе стъпвала след пристигането му.

— Всички влюбени момичета — каза тя с треперещ глас — мечтаят за брак, деца и хубави къщи.

— За теб не бяха мечти — Сам отново седна до масичката и прокара пръсти през косите си. — Това бе твоята съдба и когато бях с теб вярвах, че е така. И аз виждах същото. То ме задушаваше.

— Никога не си споделял, че желаеш друго.

— Не знаех как и всеки път, когато понечех да опитам, те поглеждах и виждах пълната ти увереност, че ни очаква такова бъдеще. После се прибирах у дома, гледах родителите си и разбирах какво представлява бракът. Сещах се и за твоите — и разбирах какво означава семейство. Струваше ми се безсмислено и празно. Мисълта ние двамата да поемем в тази посока бе непоносима. Не можах да споделя тези свои терзания с теб. Не знаех как да заговоря за тях.

— И вместо това замина.

— Заминах. Когато постъпих в колежа, сякаш се разкъсвах на две. Едната част искаше да бъде там, а другата тук, с теб. Не преставах да мисля за теб — погледна я право в очите. Бе готов да каже на жената всичко, което не се бе решил да сподели с момичето. — Когато си идвах у дома през уикендите или ваканциите, едва издържах, докато те зърна да ме чакаш на кея. През цялата първа година живеех като в сън.

— А после престана да си идваш всеки уикенд — припомни му тя. — Измисляше поводи да останеш на континента. Имал си уроци, трябвало да ходиш на лекции…

— Беше изпитание. Свикнах да не те виждам по две седмици, а по-нататък — и по месец. Преставах да мисля за теб за час, после за ден. Все по-лесно бе да си внуша, че раздялата ни е единственият начин да избегна капана, в който щях да попадна. Не исках да се женя. Не бях готов да създам семейство, да обичам едно момиче цял живот или да пусна корени на малък остров, без да съм видял света. Докато бях в колежа, започнах да опознавам този свят. Запознах се с много хора, научих много неща. Исках нещо повече.

— Е, имаш го. Измъкна се от капана още преди години. Вече вървим в различни посоки, имаме различни цели.

Отново срещна погледа й:

— Върнах се при теб.

— Беше грешка. Отново искаш нещо повече, Сам, но този път аз не го искам. Ако ми бе казал всичко това преди единадесет години, може би щях да те разбера. Щях да ти дам времето и свободата, които желаеш. Или поне да се опитам да се разделя с теб без огорчение. Не знам дали щях да успея, но те обичах достатъчно, за да положа усилие. Животът ми от доста време насам вече не се върти около теб.

— Няма да си отида, нито ще се откажа.

— Решението е твое — Миа почувства главоболие, но не му обърна внимание и събра чашите за чай. — Харесва ми да поддържам неангажираща връзка с теб. Ще съжалявам, ако се наложи да я прекратя, но ще бъда принудена да го направя, ако настояваш за друг развой на отношенията ни. Все пак ще донеса онова вино.

Внесе съдовете и ги изми. Главоболието започна да става непоносимо и тя пийна тонизираща напитка, преди да избере бутилка вино и да вземе подходящи чаши.

Стараеше се да не мисли. Потискаше чувствата си. Нямаше връщане назад и пресичане на пътища, които отдавна бяха разделени. Единствената посока бе напред.

Но когато излезе навън, Сам си бе тръгнал.

В първия миг тя потръпна, но седна на масичката в лятната си градина и си внуши колко е доволна от независимостта си.

Виното имаше горчив вкус.

 

 

На следващия ден той й изпрати цветя в книжарницата. Обикновени весели цинии, които на езика на цветята казваха, че мисли за нея. Миа се съмняваше, че знае значението на букет цинии, но все пак бе впечатлена и се замисли, докато избираше подходяща ваза.

Не бе в негов стил да изпраща цветя. Дори когато бяха лудо влюбени, не му бяха хрумвали подобни романтични жестове.

Предположи, че картичката дава задоволително обяснение. На нея бе написано:

„Извинявай.

Сам“

Когато осъзна, че стои, загледана в цветята, и се усмихва, вместо да се залови за работа, тя отнесе вазата на долния етаж и я сложи на масичка до камината.

— Колко са свежи и весели! — Гладис Мейси се промъкна зад гърба й, уж да се полюбува на циниите. — От твоята градина ли са?

— Не. Току-що ги получих.

— Нищо не може да зарадва една жена повече от букет цветя. Освен предмет, който блести — добави Гладис и й намигна. Не съвсем дискретно хвърли поглед към ръката на Миа.

— Установила съм, че е по-добре една жена сама да си купува бижута — по свой вкус.

— Все пак не е същото — Гладис леко притисна рамото й. — За последния ми рожден ден Карл ми подари чифт обици. Безспорно са ужасни, но се чувствам доволна всеки път, когато ги сложа. Тъкмо се канех да се кача в кафенето и да видя как е Нел.

— Сияе от щастие. Ако ви каже, че започва да й личи, съгласете се с нея — това ще я зарадва.

— Разбира се. Току-що си поръчах екземпляр от новата книга на Карълайн Тръмп. Всички много се вълнуваме във връзка с гостуването й. От името на литературния клуб ще те попитам дали тя би се съгласила да присъства на наша сбирка преди официалната среща с читатели.

— Ще се опитам да го уредя.

— Само ни съобщи. Ще й устроим подобаващо посрещане на Трий Систърс.

— Разчитам на вас.

Мия позвъни лично в Ню Йорк. Щом въпросът бе задействан, прегледа поръчките си за книги, обади се на дистрибутора си за отлагане на доставката на анкетни карти и се съсредоточи върху най-новите заявки по електронната поща.

Тъй като Лулу бе заета, Миа сама попълни бланките и вмъкна бележка, че ще бъдат предоставени копия с автографи от книгата на Тръмп. След това ги занесе в пощата.

Когато отново излезе на улицата, срещна Мак.

— Здравей, красавецо!

— Ти си жената, която търсех.

Тя се усмихна и го хвана под ръка:

— Всички мъже казват така. Запътил си се към кафенето да се срещнеш с Рипли за обяд, нали?

— Отивах към книжарницата, за да поговоря с теб — погледна надолу и забеляза, че обувките й са с висок ток. — Няма смисъл да те каня на разходка по плажа.

— Мога да се събуя.

— Ще скъсаш чорапогащника си.

— Не нося чорапогащник.

— О! — Мак леко се изчерви и това й достави удоволствие. — Е, тогава да се поразходим, ако имаш време.

— Винаги мога да отделя няколко минути за разходка с привлекателен мъж. Как върви книгата ти?

— Все още съм в началото.

— Надявам се, когато я завършиш, книжарницата да бъде домакин на представянето й.

— Научната литература не привлича тълпи от читатели.

— В моята книжарница ще привлече — увери го тя.

Пресякоха улицата и си проправиха път сред пешеходците. Семейства, които се връщаха от плажа със зачервени лица и притворени от силната слънчева светлина очи, бързаха към селото да обядват или да пийнат по нещо студено. Други, натоварени с хладилни чанти, хавлиени кърпи и плажни чадъри, вървяха към пясъка и морето.

Миа свали обувките си.

— Когато навалицата за слънцестоенето си отиде, ще пристигне нова — за Четвърти юли. На Систърс през цялото лято е пълно с хора.

— Лятото отминава бързо.

— Мислиш за септември. Знам, че се безпокоиш, но владея положението.

Мак не каза нищо и тя го погледна над слънчевите си очила. Почувства се виновен, че крие от нея за инцидента с Лулу, но знаеше, че спокойствието й е по-важно.

— Мисля, че можеш да се справиш с всичко, срещу което си изправена.

— Но?

Мак хвана ръката й, която бе преплетена с неговата:

— Но ти играеш по правилата.

— Причината за това положение е именно незачитане на правилата.

— Права си. Държа на теб, Миа.

Тя опря глава на рамото му. Мак винаги й вдъхваше спокойствие и утеха.

— Знам. И ти заемаш важно място в живота ми, от както си тук. Това, което съществува между вас с Рипли, означава много за мен.

— Харесвам Сам.

Миа вдигна глава и се отдръпна:

— Защо да не го харесваш?

— Слушай, не се бъркам в личния ти живот. Всъщност — поправи се — точно това правя, но от практически и научни съображения.

— Глупости! — засмя се тя.

— Добре, главно от такива съображения. Ако не знам какви са отношенията ви, не мога да преценя теориите и хипотезите си и да установя какво ни е необходимо.

— Тогава ще ти кажа как стоят нещата помежду ни. Спим заедно, но връзката ни е повърхностна, без изгледи за обвързване. Що се отнася до мен, желая да остане там.

— Ясно.

— Не одобряваш това.

— Не е моя работа. Ти трябва да направиш избора си.

— Точно така. Любовта, всеотдайна и обсебваща, е довела до гибелта на третата сестра. Отказала е да живее без нея. А аз отказвам да живея с нея.

— Ако това бе достатъчно, всичко щеше да е свършило.

— Ще свърши — обеща му тя.

— Виж, Миа, и аз вярвах, че е толкова просто.

— А сега не вярваш?

— Не вярвам — потвърди той. — Сутринта отскочих до къщата ти, за да отчета показания след слънцестоенето.

— И?

— Взех Мълдър със себе си, за да се пораздвижи. Казано накратко, започнах да засичам резки промени в стойностите в края на градината ти. Внезапни повишения на положителната и отрицателната енергия. Като… — събра долната част на дланите си, за да й покаже. — Непосредствено едно след друго. Отчетох подобни показания до ръба на скалите от другата страна на фара и в гората.

— Не съм проявила небрежност при защитата на дома си.

— Така е — защитата ти е силна. Но проследих стойностите при отдалечаване от поляната — от сърцето на острова. Сензорите ми полудяха, а също и Мълдър. Едва не откъсна каишката. Има пътека от отрицателна енергия, която криволичи като следи на животно, преследвало плячка.

— Знам за заплахата, Мак. Не я подценявам.

— Миа, противникът ти набира сила. На места край тази пътека всичко беше мъртво — треви, дървета, птици. Кучето спря да тича, сви се на кълбо и заскимтя. Наложи се да го нося на ръце и престана да трепери едва когато пътеката ни изведе в северния край на твоите скали.

— Накарай Рипли да направи магия за пречистване и на кучето, и на теб. Ако не помни ритуала…

— Миа — Мак сграбчи ръката й. — Нима не разбираш, какво се опитвам да ти кажа? Обкръжена си.