Метаданни
Данни
- Серия
- Островът на трите сестри (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Face the Fire, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Атанасова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 95 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Среща с огъня
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
Редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Енгилян
ISBN: 954-26-0027-5
История
- — Добавяне
Първа глава
Остров Трий Систърс
Май 2002 г.
Бяха изминали повече от десет години, откакто за последен път бе стъпил на острова. Повече от десетилетие не бе виждал — освен в мислите си — гората, разпръснатите къщи, плажната ивица и залива, както и назъбените скали, върху които се намираха белият морски фар и каменната къща.
Не трябваше да бъде толкова учуден от притегателната сила на това място и насладата, която изпита при вида му. Сам Лоугън рядко можеше да бъде изненадан. Но искрената радост от промените, които забеляза, и нещата, които бяха останали непроменени, бе удивително силно чувство.
Беше решил да тръгне към родното си място, но едва когато го достигна, осъзна колко много означава то за него.
Паркира до доковете на ферибота, защото искаше да се поразходи, да вдъхне от соления пролетен въздух, да чуе гласовете от лодките и да види как тече животът на малкото късче земя до крайбрежието на Масачузетс.
Призна пред себе си, че може би се нуждае от известно време, за да се подготви за срещата с жената, заради която се бе върнал. Не очакваше топло посрещане. Всъщност не знаеше какво да очаква от Миа.
А някога знаеше. Познаваше всеки израз на лицето й, всяка нотка в гласа й. Тогава често го бе чакала на пристанището с развети от вятъра великолепни коси, а замечтаният поглед на сивите й очи издаваше, че е готова да му обещае всичко. Помнеше смеха, с който тя се втурваше в обятията му.
„Тези дни са минало“, помисли си той, докато се изкачваше по пътя към главната улица и редиците примамливи магазинчета и офиси. Беше загърбил всичко и се бе обрекъл на изгнание от острова и от Миа. Сега бе твърдо решен да сложи край на това изгнание.
Междувременно момичето, което бе изоставил, се бе превърнало в жена. „Бизнес дама“, помисли си той с лека усмивка. В това нямаше нищо чудно — Миа винаги бе притежавала делови усет и предвидливост. Възнамеряваше да използва този факт, за да спечели отново благоразположението й. Нямаше нищо против да приложи и малко хитрост, стига тя да му донесе успех.
Сви по главната улица и задълго се спря пред „Омагьосаният хан“. Каменната сграда в готически стил бе единственият хотел на острова, чийто собственик бе той. Имаше някои идеи, които би могъл да осъществи тук, след като баща му най-сетне се бе оттеглил от управлението. Но бизнесът щеше да почака, докато Сам уредеше личните си въпроси.
Продължи да върви и със задоволство установи, че животът на острова е спокоен и делови. Убеди се, че бизнесът наистина процъфтява, както се говореше.
Имаше широка крачка и бързо стигна до края на тротоара. Беше висок — близо метър и деветдесет, с атлетично тяло, което през последните няколко години бе свикнало по-скоро с маркови костюми, отколкото с черните джинси, които бе обул днес. Краищата на дългия тъмен шлифер, който го предпазваше от хладния полъх в началото на май, се развяваха след него, докато се движеше.
Черните му коси, стигащи до яката, бяха разрошени от вятъра по време на пътуването с ферибота. Имаше издължено лице с високи изпъкнали скули. Изваяните му чувствени устни донякъде смекчаваха строгите черти, а в съчетание с разветите назад коси му придаваха неустоим чар.
Очите му засияха, когато обходи с поглед мястото, което някога бе — и отново щеше да бъде — негов дом. Имаха синьо-зеления цвят на морето около къщата и над тях се спускаха гъсти тъмни мигли. Когато пожелаеше, използваше външността си, за да постигне някоя своя цел. Никое средство не бе за подценяване. Вече бе решил да стори всичко, на което е способен, за да спечели Миа Девлин.
Огледа кафе книжарницата от другата страна на улицата. Напълно в стила на Миа Девлин бе да превърне една стара, занемарена сграда в нещо красиво, изтънчено и носещо печалба. На витрината бяха подредени книги и саксии с пролетни цветя около градински стол. „Две от нещата, които обича най-много на света“, помисли си той. Книгите и цветята. Беше използвала и двете по начин, подтикващ човек да реши, че е време за почивка от градинската работа и за наслада от плодовете й с приятно четиво в ръка.
Докато се взираше в сградата, в книжарницата влязоха двама туристи. Не бе отсъствал от острова толкова дълго, че да не може да различи туристите от местните жители.
Остана там още няколко мига, с ръце в джобовете, и осъзна, че няма смисъл да отлага повече. Нямаше нищо по-страховито от разгневената Миа Девлин. Очакваше да се нахвърли яростно върху него в мига, когато го зърне отново. Кой би я упрекнал?
„Но няма и нищо по-възбуждащо от Миа Девлин, когато е бясна“, помисли си той с усмивка. Щеше да бъде… забавно отново да кръстоса шпаги с нея. А щом успееше да усмири гнева й, очакваше го неизмерима наслада.
Пресече улицата и отвори вратата на кафе книжарницата.
Зад щанда стоеше Лулу. Би я познал навсякъде. Тази дребничка жена с невзрачно лице, почти скрито зад огромни очила, бе отгледала Миа. Семейство Девлин мислеха повече за себе си и за страстта си към пътешествия, отколкото за дъщеря си, и бяха наели Лулу — някогашното хипи — да се грижи за нея.
Лулу бе заета с издаването на касова бележка на един клиент и това му даде възможност бързо да огледа помещението. На тавана светеха множество крушки, които създаваха илюзията за звездно небе и осигуряваха достатъчно светлина за разглеждане на книги. Пред камината имаше уютно кътче за четене. Над нея бяха поставени вази с пролетни цветя, чийто аромат изпълваше въздуха, а нежната музика в изпълнение на флейти, която звучеше от уредбата, правеше атмосферата още по-приятна.
Внушителното разнообразие от книги върху лъскавите сини рафтове отразяваше разностранните интереси на собственичката. Никой не би нарекъл Миа жена с ограничен кръгозор.
Устните му трепнаха, когато забеляза на няколко рафта ритуални свещи, карти „Таро“, руни, статуетки на феи, магьосници и дракони. „Впечатляващо отражение на другите й интереси“, помисли си той. Това също бе типично за Миа.
Взе от една купа късче розов кварц и го потърка между пръстите си — за късмет, макар и да не мислеше, че има нужда от това. Преди да го върне на мястото му, усети хладен полъх зад себе си. Обърна се и чаровно се усмихна на Лулу.
— Знаех си, че един ден ще се върнеш.
Това бе първата преграда, която трябваше да преодолее: дракона пред портите.
— Здравей, Лу!
— Не се опитвай да фамилиарничиш, Сам Лоугън — промърмори тя, огледа го от главата до петите и гневно подсмръкна. — Ще купуваш ли нещо или да повикам шерифа да те арестува за обир?
Сам остави камъчето обратно в купата.
— Как е Зак?
— Попитай го лично, аз нямам време за губене с теб — въпреки че бе с една глава по-висок от нея, тя пристъпи напред, заплашително размаха пръст и го накара отново да се почувства на дванадесет години. — Какво искаш, по дяволите?
— Да видя дома си. Да видя Миа.
— Ще направиш услуга на всички, ако се върнеш там, където си се подвизавал през последните десет години. В Ню Йорк, Париж или където и да било. Живеем си доста добре и без твоето присъствие на Систърс.
— Очевидно — Сам отново нехайно огледа книжарницата. Не се чувстваше обиден. Всеки дракон трябваше да служи вярно на своята принцеса. Доколкото си спомняше, Лулу винаги се бе справяла блестящо с тази роля. — Хубаво местенце. Чух, че кафенето се радвало на завидна клиентела. Както и че го управлява съпругата на Зак.
— Правилно си чул. Хайде, изплюй камъчето, какво те води насам?
Не, не бе обиден, но очите му добиха сериозен израз и зеленият им оттенък стана по-силен.
— Дойдох да видя Миа.
— Заета е. Ще й кажа, че си наминал.
— Не, няма да й кажеш — тихо промълви той. — Но все пак ще разбере.
Докато изричаше последните думи, чу тракане на токчета по дървен под. Би могла да бъде всяка жена с високи обувки, слизаща по дървените стълби. Но Сам бе сигурен. Сърцето му подскочи и когато заобиколи рафтовете, най-сетне я видя — миг след като се показа иззад последната извивка.
В този единствен миг, когато я зърна, сякаш нещо го разсече на хиляди парчета. Принцесата се бе превърнала в кралица.
В спомените му тя бе най-красивото създание, което бе виждал. Зрелостта бе придала на красотата й нова изтънченост. Косите й бяха такива, каквито ги помнеше: буйни огненочервени къдрици около румено лице. Помнеше кожата й — нежна като утринна роса. Носът й бе малък и правилен, а устните — издължени и чувствени. Безпогрешно си спомняше допира и вкуса им. Сивите й очи имаха форма на бадем и сега го гледаха равнодушно. Приближи се към него с хладна усмивка.
Златистата й прилепнала рокля подчертаваше формите на тялото й и удивително дългите й крака. Обувките й бяха в същия цвят и сякаш цялата сияеше и излъчваше топлина. Но нямаше нищо топло в погледа, който му хвърли.
— Виж ти, това е Сам Лоугън! Добре дошъл отново тук.
Гласът й бе малко по-плътен, отколкото някога. Звучеше по-уверено и загадъчно и през тялото му премина приятна тръпка, въпреки че бе озадачен от учтивата усмивка и равнодушния й поздрав.
— Благодаря — отвърна той със същия тон. — Радвам се, че се върнах. Изглеждаш зашеметяващо.
— Правим каквото можем.
Отметна косите си назад. Носеше обици с жълт кварц. Подробностите от външността й — до пръстените на ръцете й, както и нежният й аромат, се запечатаха дълбоко в съзнанието му. За миг се опита да отгатне какво става в нейното, но откри, че това е неразбираем за него език.
— Харесва ми книжарницата ти — каза той с престорено нехайство. — Поне доколкото успях да я разгледам.
— Е, явно се налага да вляза в ролята на екскурзовод. Лулу, ти имаш клиенти.
— Знам какво имам — промърмори Лулу. — Работен ден е, нали? И ти нямаш време да развеждаш този тип.
— Лулу — Миа наклони глава встрани и я изгледа укорително. — Винаги мога да отделя няколко минути за стар приятел. Ела горе, Сам, да разгледаш кафенето — тръгна обратно по стълбите и плъзна ръка по парапета. — Навярно си чул, че общият ни приятел Зак се ожени миналата зима. Нел е не само моя близка приятелка, а и изключителна готвачка.
Сам се спря на площадката над стълбите. Трудно му бе да се овладее, да запази равновесие. Уханието й го опияняваше.
На втория етаж бе също толкова уютно, колкото и на първия, а оживлението в кафенето в единия край и примамливите аромати на подправки, кафе и шоколад, които се носеха оттам, правеха обстановката още по-задушевна.
Стъклото на витрината блестеше пред множество съблазнителни печива и салати. Неустоим мирис струеше и от огромната тенджера, от която в момента привлекателна блондинка сипваше супа за поредния клиент. През прозорците в отдалечения край се откриваше изглед към морето.
— Страхотно е! — поне за това можеше да бъде искрен. — Наистина е страхотно, Миа. Трябва да се гордееш с всичко, което си постигнала тук.
— Разбира се, че се гордея.
Хапливата нотка в тона й го накара бързо да извърне глава към нея. Но отново срещна хладна усмивка и нехаен жест на изящната й ръка, на която блестяха пръстени.
— Гладен ли си?
— Повече, отколкото предполагах.
За миг в сивите й очи проблесна същата острота, която бе доловил в гласа й преди малко. Миа се обърна и го поведе към барплота.
— Нел, водя ти един гладен клиент.
— Попаднал е на най-подходящото място — усмихна се Нел, трапчинките й затрептяха и сините й очи издадоха симпатия, когато срещнаха погледа му. — Супата днес е пилешка с къри. Специалната салата е диабло със скариди, а сандвичът ни е свинско на грил с домати и маслини. Плюс обичайния избор от гарнитури — добави тя и посочи менюто.
„Съпругата на Зак“, помисли си Сам. Едно бе да узнае, че старият му приятел е решил да се прости с ергенския живот, а съвсем друго — да види причината. Отново изпита приятно вълнение.
— Богат избор.
— Надяваме се, че е достатъчен.
— На каквото и да се спреш, щом Нел го е приготвила, значи е добро — увери го Миа. — Засега те оставям в нейните талантливи ръце. Аз имам работа. Това е Сам Лоугън, стар приятел на Зак. Приятен обяд — каза тя и тръгна към офиса.
Сам забеляза как върху лицето на Нел се изписа изненада и след миг приятелската топлота в погледа й изчезна.
— Какво предпочитате?
— Засега само кафе. Без захар. Как е Зак?
— Много добре, благодаря.
Сам нервно потупа с пръсти бедрото си. „Още една пазачка пред портите — помисли си, — не по-малко страховита от дракона, въпреки миловидното си лице.“
— А Рипли? Чух, че се е омъжила преди месец.
— Много е щастлива — Нел, със злобно стиснати устни, поднесе кафето му в пластмасова чашка. — За сметка на заведението. Сигурна съм, че Миа не иска парите ви, нито пък има нужда от тях. В хотела също се предлага доста добра храна, както със сигурност знаете.
— Да, знам — „миловидно коте, но с остри нокти“, помисли си той. — Нима мислите, че Миа се нуждае от закрилата ви, мисис Тод?
— Това, което мисля, е, че Миа може да се справи с всичко — отвърна тя със смразяваща усмивка. — Абсолютно с всичко!
Сам взе чашката с кафе.
— И аз съм на това мнение — съгласи се той и се отдалечи в посоката, в която бе тръгнала Миа.
„Негодник!“
Щом остана сама, Миа гневно въздъхна и това накара книгите и статуетките по етажерката да затрептят и заподскачат. Каква наглост, каква жестокост и безразсъдство бе от негова страна да нахълта в книжарницата й!
Да застане срещу нея и да й се усмихва, сякаш очаква тя да нададе радостен вик и да се хвърли в обятията му. Дори изглеждаше изненадан, че не бе реагирала така.
„Негодник!“
Стисна юмруци и по стъклото на офиса й се появи тънка пукнатина.
Беше усетила присъствието му на острова още щом бе стъпил на него. Докато седеше на бюрото си и попълваше стоков ордер, изведнъж я завладяха чувства на болка, изненада, радост и гняв — толкова силни, че едва не падна в несвяст.
Веднага разбра, че той се е върнал.
Единадесет години. Преди толкова време я бе оставил да страда в безнадеждност и безпомощност. Все още се срамуваше, когато си спомнеше как тогава се бе предала на скръб и отчаяние и седмици наред не бе на себе си.
Но си бе изградила нов живот върху пепелта от мечтите, които Сам бе попарил. Беше намерила цел и удовлетворение.
А сега той се бе върнал.
Можеше само да благодари на съдбата, че й бе предизвестила появата му и й бе дала възможност да се подготви за срещата. Би било унизително да го види, без да е очаквала. Изпитваше задоволство от изненадата и озадачението му заради хладното й, нехайно държане.
„Сега съм по-силна“, напомни си тя. Вече не бе момичето, което му бе дарило сърцето си, а в замяна бе получило болка и страдание. В живота й имаше много по-важни неща от един мъж.
„Понякога — помисли си — любовта е ужасна измама.“ Миа не приемаше и не понасяше измами. Имаше своя дом, бизнеса и приятелите си. А и бе възстановила кръга, който имаше важна цел.
Това бе достатъчно, за да поддържа волята й за живот.
Когато чу почукване на вратата, вече бе готова да прикрие чувствата и мислите си и седна зад бюрото.
— Да, заповядайте.
Сам я завари да преглежда данните на монитора си. Хвърли вял поглед към него, с леко смръщени вежди:
— Нищо ли в менюто не успя да те изкуши?
— Ще се задоволя с това — вдигна чашата с кафе и седна срещу нея. — Нел е много лоялна.
— Според мен лоялността е ценно качество за една приятелка.
Сам изрази съгласие и отпи глътка от кафето си.
— Освен това прави превъзходно кафе.
— Необходимо качество за всяка готвачка и барманка — в израз на сдържано нетърпение Миа барабанеше с пръсти по бюрото. — Сам, съжалявам, не желая да се държа грубо. Наистина си добре дошъл в кафенето и книжарницата. Но имам работа.
Остана задълго загледан в нея, но изразът на леко раздразнение не изчезна от лицето й.
— Тогава няма да ти преча. Просто ми дай ключовете, за да отида да се нанеса.
Миа озадачено наведе глава:
— Какви ключове?
— От жълтата къща. Твоята къщичка.
— Моята? Защо да ти давам ключовете от жълтата къща, за Бога?
— Защото… — доволен, че най-сетне бе успял да проникне зад маската на хладна учтивост, Сам извади документите от джоба си. — … Имаме договор за изплащане — остави книжата на бюрото и се облегна назад, докато Миа ги четеше. — „Селтик Съркъл“ е една от компаниите ми — обясни той, когато погледът й се спря на имената. — А Хенри Даунинг е един от адвокатите ми. Той нае къщата от мое име.
Ръката й едва не затрепери. В този миг изпита желание да го удари. Положи усилие да разпери пръсти и да сложи длан върху бюрото.
— Защо?
— Искам от адвокатите си всякакви услуги — сви рамене Сам. — Освен това не мисля, че ти би подписала договор с мен. Предполагах… сигурен бях, че щом сделката е вече сключена, ще изпълниш своята част.
Миа пое дълбоко дъх:
— Имах предвид — за какво ти е нужна къщата? Разполагаш с цял хотел.
— Не ми допада мисълта да живея в хотел, при това там, където работя. Предпочитам място, на което няма да бъда смущаван и ще мога да разполагам със свободното си време. Ако отседна в хотела, няма да имам тези преимущества. Би ли ми дала къщата под наем, Миа, ако не бях преговарял чрез адвоката си?
При тези думи тя изведнъж стисна устни:
— Разбира се. Но бих увеличила наема. Значително.
Той се засмя и малко по-уверен, отколкото когато я бе видял за пръв път, отпи глътка кафе.
— Сделката си е сделка. Може би така е било писано да стане. Тъй като родителите ми продадоха нашата къща на Рипли и съпруга й, не мога да се установя там. Обикновено нещата се подреждат по най-подходящия начин.
— По най-подходящия начин — повтори тя. Отвори едно чекмедже и извади връзка ключове. — Малка е и е почти в гората, но съм сигурна, че ще ти свърши работа, докато си на острова — постави ключовете на бюрото, върху неговия екземпляр от договора.
— И аз съм сигурен. Какво ще кажеш да вечеряме заедно днес? Ще си поговорим.
— Не, благодаря.
Не бе имал намерение да й отправя подобна покана толкова скоро.
— Тогава — друг път — стана и прибра ключовете и договора в джоба си. — Радвам се, че се видяхме отново, Миа.
Преди да успее да отдръпне ръката си, той я притисна със своята към бюрото. Нещо видимо проблесна и раздвижи въздуха.
— Аха — каза Сам и стисна още по-силно ръката й.
— Пусни ме — промълви Миа тихо и бавно и го погледна право в очите. — Нямаш право да ме докосваш.
— Правата никога не са имали значение за нас, а само споделения копнеж.
Ръката й щеше да затрепери, ако не бе напрегнала цялата си воля да я овладее.
— Отдавна не съществува никакво нас. Вече нямам нужда от теб.
Внезапна остра болка скова сърцето му.
— Напротив, имаш, както и аз от теб. Трябва да помислим и за други неща, освен за старите си наранени чувства.
— Наранени чувства… — повтори тя, сякаш това бе нова фраза от чужд език. — Е, въобразявай си каквото желаеш, но не се осмелявай да ме докосваш без мое разрешение. Не съм ти позволила нищо.
— Трябва да си поговорим.
— Значи според теб имаме какво да си кажем — неволно допусна част от гнева й да се излее на повърхността и побърза да го прикрие с презрителен тон: — Точно сега нямам какво да ти казвам. Искам да си тръгнеш. Имаш договор, имаш ключовете — къщата е твоя. Много хитро от твоя страна, Сам. Винаги си бил хитрец, още от малък. Но това е моят офис, моето заведение — понечи да добави: моят остров, но се опомни. — Нямам време за теб — щом пръстите му се отпуснаха, тя освободи ръката си. Напрежението във въздуха изчезна. — Нека не разваляме първия ден от гостуването ти тук със скандал. Надявам се къщата да ти хареса. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.
— Ще ти се обадя, за да споделя колко ми харесва — пристъпи към вратата и я отвори. — О, Миа, това не е гостуване. Реших да се върна завинаги.
Миг преди да затвори, със злорадство забеляза как страните й пребледняха.
Мислено се прокле за това, както и за неуспеха си при първата стъпка. Настроението му остана мрачно, докато слизаше по стълбите и вървеше към изхода под зоркия поглед на Лулу.
Не се отправи нито към пристанището, където бе паркирал колата си, нито към къщата, която щеше да обитава известно време, а към полицейския участък. Единствената му надежда бе Зак Тод, сега шериф Тод, да е там. „За Бога — помисли си Сам, — дано поне един човек ме посрещне приятелски и бъде искрен с мен!“
Ако не можеше да очаква това и от Зак, положението му бе ужасно. Обърна се с гръб към режещия пролетен вятър и сякаш престана да го усеща.
Беше го изгонила като натрапник. Не в изблик на гняв, а с израз на досада. Това отричане на връзката помежду им означаваше нещо. Искаше му се да вярва, че е така. Но ако познаваше човек, способен да се изправи срещу съдбата и да я надвие с волята си, това бе именно Миа.
„Упорита, горделива вещица“, помисли си с въздишка Сам. Именно това винаги го бе привличало в нея. Трудно бе да устои на гордостта и силата й, а сега тя ги притежаваше в повече, отколкото когато бе на деветнадесет години. Това означаваше, че ще срещне препятствия от най-различен характер.
С гневна въздишка отвори вратата на участъка.
Мъжът, който седеше, облегнал крака на бюрото, и разговаряше по телефона, не се бе променил много. Не изглеждаше нито напълнял, нито отслабнал. Все още беше с буйни, изсветлели от слънцето коси. Зелените му очи имаха същия проницателен израз. Докато оглеждаха лицето на Сам, в тях се изписа удивление.
— Хей, нека ти се обадя по-късно! Ще изпратя документите по факс до края на деня. Да. Добре. Трябва да затварям — Зак стъпи на пода, остави слушалката и широко се усмихна на Сам: — По дяволите! Това е мистър Ню Йорк Сити!
— Виж ти кой бил пазителят на закона тук!
Зак прекоси с три крачки малкия офис и сграбчи Сам в мечешка прегръдка.
През тялото на Сам премина вълна на облекчение, когато се убеди, че приятелската преданост и здравата връзка помежду им, зародили се още в детството, все още съществуват. Годините, в които момчето се бе превърнало в мъж, сякаш изчезнаха.
— Радвам се да те видя! — успя да каже.
— Аз също — Зак се отдръпна и усмивката му издаде одобрение. — Е, не си станал дебел и плешив от седене на бюро.
Сам бегло огледа разхвърляното работно помещение на Зак.
— Ти също, шерифе.
— Не забравяй кой се грижи за реда и внимавай да не се забъркаш в неприятности на моя остров. Какво правиш тук, по дяволите? Искаш ли кафе?
— Ако наричаш кафе онова в каната — не, благодаря. Имам работа тук. Работа, изискваща доста време.
Зак сви устни, докато си наливаше от блудкавото кафе.
— Хотелът?
— Това е едно от нещата. Изплатих го на родителите си. Вече е мой.
— Изплатил си им го… — Зак сви рамене и опря хълбок на ръба на бюрото.
— Не се шляят безцелно като твоите — сухо каза Сам. — Това е бизнес. Баща ми просто загуби интерес към него. А аз — не. Как са родителите ти?
— Страхотно! Скоро бяха тук. Дойдоха за сватбата на Рипли и останаха почти месец. Започнах да мисля, че са решили отново да се установят за постоянно, но натовариха уинибагото си и се запътиха към Нова Скотия.
— Съжалявам, че не можах да се видя с тях. Чух, че Рипли не е единствената, която се е задомила.
— Така е — Зак вдигна ръката си, на която блестеше венчалната халка. — Надявах се да дойдеш на сватбата.
— Жалко, че не успях — това бе едно от нещата, за които искрено съжаляваше. — Радвам се за теб, Зак. Истински.
— Знам. Още повече ще се зарадваш, когато се запознаеш с нея.
— О, вече се запознах с жена ти! — Сам стисна устни. — Съдейки по аромата на това, което пиеш, заключавам, че тя прави по-хубаво кафе от теб.
— Рипли направи това.
— Както и да е. Благодарен съм, че съпругата ти не изля своето върху главата ми.
— Защо… Аха — Зак изду бузи. — Да, разбирам. Миа — потърка брадичката си. — Нел, Миа и Рипли. Истината е, че…
Замълча, когато вратата рязко се отвори. Рипли Тод-Бук, трепереща от върха на бейзболната си шапка до пръстите на изтърканите си ботуши, прикова гневен поглед в Сам. Очите й — със същия зелен цвят като на брат й — засвяткаха срещу него.
— По-добре късно, отколкото никога! — заяви тя, докато се приближаваше. — От единадесет години чакам този миг.
Зак се втурна към нея и я сграбчи през кръста. Трябваше да се досети, че тя има зъб на приятеля му.
— Кротко! — нареди той. — Само по-кротко!
— Все така буйна е, а? — отбеляза Сам. Ако се канеше да стовари юмрук върху лицето му, по-добре да го стори час по-скоро.
— Същата си е — Зак я завъртя във въздуха и отнесе няколко ругатни. Шапката й падна и дългите й тъмни коси се спуснаха пред зачервеното й от гняв лице. — Сам, ще почакаш ли няколко минути? Престани, Рипли! — изкомандва той. — Не забравяй, че носиш полицейска значка.
— Ще я сваля, преди да размажа физиономията му — с рязко движение отметна косите от лицето си и те раздвижиха въздуха между нея и Сам. — Заслужава го.
— Може би — съгласи се Сам. — Но не от теб.
— Миа е дама и не би прибягнала до груба сила. Но аз не съм като нея.
Сам се усмихна.
— Винаги съм харесвал това у теб. Наех жълтата къща — обърна се той към Зак и забеляза как Рипли зяпна от изумление. — Отбий се, когато имаш време, да пийнем по една бира.
Явно бе загубила ума и дума, щом не го настигна, за да го ритне, преди да прекрачи прага. Когато излезе навън, Сам отново огледа селото.
Имаше благоразположението на един приятел, въпреки че трите жени образуваха непроницаем кръг от негодувание срещу него. За добро или зло, той се бе върнал у дома.