Нора Робъртс
Среща с огъня (3)

Втора глава

„Пътят към ада — помисли си Сам — е осеян с намерения, не непременно добри“.

Беше възнамерявал да влезе отново в живота на Миа, готов да срещне гнева, болката и огорчението й. Тя имаше право да изпитва всички тези чувства и Сам бе последният, който би го отрекъл. Би понесъл яростта, проклятията и обвиненията й. Беше решил да й даде възможност да излее срещу него цялото негодувание, което таеше в себе си, естествено с надеждата да успее да я утеши и да я спечели отново. Предполагаше, че това ще му отнеме в най-добрия случай часове, а в най-лошия — дни.

Бяха свързани още от детството си. Какво бяха единадесет години в сравнение с връзката между сърцата и силите им?

Но не бе подготвен да се сблъска с хладно безразличие. „О, в нея напираше гняв“, помисли си той, докато паркираше пред къщата. Но този гняв бе скрит зад плътен, леден щит. За да го разчупи, нямаше да бъдат достатъчни само усмивки, обяснения, обещания и дори извинения.

Лулу го бе нахокала. Нел му се бе сопнала, а Рипли го бе посрещнала с оголени зъби. Миа не бе реагирала по нито един от тези начини, но държането й му бе причинило повече болка, отколкото те биха го накарали да изпита.

Мъчително бе тя да го гледа с презрение, особено след като новата среща с нея бе събудила всичките му спомени и бе разпалила у него нови страстни пориви и копнежи. Любов.

Беше я обичал и това чувство бе обсебващо, умопомрачаващо. Именно тук се коренеше проблемът.

Докато тези мисли преминаваха през съзнанието му, Сам вяло заудря с пръсти по волана. Не искаше да повярва, че е безразлична към него. Помежду им бе съществувало нещо толкова силно, че не бе възможно то да не бе оставило никаква следа.

Ако бе така, не би проблеснала онази искрица в мига, когато ръцете им се бяха докоснали. Твърдо решен да не губи надежда, Сам стисна и отпусна волана. Каквото и да се случеше, тази искрица щеше да го крепи. Беше готов на всичко, за да разпали от нея неудържим пожар.

Предизвикателство бе да стори каквото е необходимо и да устои на всичко, с което се сблъска, за да спечели отново сърцето й. Устните му трепнаха. Винаги бе обичал предизвикателствата.

Преди да се опита да разчупи ледената броня на Миа, трябваше да победи дракона, а Лулу не бе за подценяване. Следващата преграда бяха другите две закрилници на Миа: Нел Тод — със сдържаното си, но очевидно неодобрение, и Рипли — с избухливия си нрав.

Когато един мъж се готви за битка с четири жени, най-важното е да има план. И железни нерви. Иначе за миг ще го направят на пух и прах.

Трябваше да поработи по въпроса. Сам слезе от колата и отвори багажника. Имаше време. Не толкова, колкото би му се искало при тези обстоятелства, но все пак достатъчно.

Тръгна по пътеката с два тежки куфара в ръце, но се спря за миг и огледа постройката, която щеше да бъде негов дом през следващите седмици.

Стори му се приятна на вид. И на снимките, и в спомените му тази къща бе невзрачна. Някога бе бяла и занемарена. Жълтият цвят й бе придал топлота, а лехите с току-що поникнали пролетни цветя създаваха весело настроение. „Това е хрумване на Миа“, предположи той. Винаги бе имала забележителен вкус и идеи. Винаги бе наясно точно какво иска.

Още едно трудно препятствие за него.

Къщата бе кокетна, малка и уединена. Намираше се до горичка, недалеч от морето, и полъхващият бриз играеше с клоните на раззеленяващите се дървета. Предлагаше едновременно усамотение и близост до селото.

„Отлична инвестиция!“, каза си Сам. Явно и Миа бе прозряла това.

„Умното момиче — помисли си той, запътен към къщата — се е превърнало в умна жена.“ Остави куфарите си на площадката и извади ключовете.

Първото, от което бе поразен, щом прекрачи прага, бе уютната обстановка, вдъхваща спокойствие. Сякаш го приканваше: „Влез и направи това жилище свой дом.“ Не се долавяха енергийни следи от предишни обитатели.

Сигурен бе, че Миа се е погрижила и за това. Винаги бе използвала пълноценно магическите си способности.

Остави куфарите до вратата и направи бърза обиколка из къщата. Малкото мебели в хола бяха удобно подредени, а в камината имаше дърва. Подът блестеше, на прозорците висяха тънки дантелени пердета. „Женски стремеж към уют“, помисли си той — и нямаше нищо против това.

Имаше две спални, едната — удобна, а другата… всъщност една му бе достатъчна. Старателно почистената баня приличаше на кутийка, в която висок мъж като него би се чувствал като заклещен.

Нямаше нужда от по-голяма кухня. Не готвеше и нямаше намерение отсега нататък да се залавя с това. Отвори задната врата и видя още лехи с цветя, вече поникнали подправки и малка поляна, отвъд която бе разлистената гора.

Чуваше шума на морето, вятъра, а ако се заслушаше внимателно — и бръмченето на колите, преминаващи наблизо на път за селото. Звучаха птичи песни и весел кучешки лай.

„Тук съм съвсем сам“, каза си той. При тази мисъл част от напрежението в раменете му изчезна. Едва сега осъзна колко е копнял за уединение. От две години насам рядко му се бе удавала възможност да остане сам.

Всъщност не бе и търсил това в трескавото си ежедневие. Имаше цели за постигане и позиции за отстояване, а при тези амбиции усамотението бе лукс, който не можеше да си позволи.

Досега не му бе хрумвало, че нуждата от това спокойствие е толкова силна, колкото копнежът отново да открие Миа. Някога можеше да има и двете, когато пожелаеше. Но беше се отказал от тях. Сега островът, от който бе избягал като младеж, щеше да му ги върне.

Щеше да му бъде приятно да се разхожда сред дърветата или до плажа. Или да отскача с колата до родната си къща, за да погледа склона, залива и пещерата, в която с Миа… Отърси се от тези спомени. Моментът не бе подходящ за сантименталност.

Имаше делови въпроси за уреждане. Телефони, факсове, компютри. Можеше да използва малката спалня като домашен офис, въпреки че бе решил да ръководи бизнеса си от хотела. Нуждаеше се от провизии и знаеше, че щом обиколи магазините в селото, за да си ги набави, мълвата за завръщането му ще се разнесе бързо — като пожар в стърнище.

Знаеше какво да очаква тук.

Върна се в къщата и се залови да разопакова багажа си.

 

 

„Добронамерените приятели са дар Божи — помисли си Миа. — Но и напаст.“ В момента две такива личности седяха в офиса й.

— Мисля, че трябва да го изгониш с ритници — заяви Рипли. — Естествено и преди десет години бях на това мнение.

„Единадесет — мислено я поправи Миа. — Единадесет години, но кой ги брои“?

— Това би го навело на мисълта, че означава нещо за нея — възрази Нел с вирнат нос. — По-добре е просто да не му обръща внимание.

— Човек не може да не обръща внимание на една пиявица — процеди през зъби Рипли. — Отлепва я и я оставя да се гърчи.

— Колко приятна картина! — Миа се облегна на бюрото си и погледна двете си приятелки. — Нямам намерение нито да изгоня Сам с ритници, нито да не му обръщам внимание. Има шестмесечен договор за наемане на къщата, така че вече практически е неин собственик.

— Можеш да му спреш топлата вода — предложи Рипли.

Устните на Миа трепнаха:

— Страхотен детински номер, но какъв е смисълът? Нямам намерение да прибягвам и до номера. Ако искам, мога да спра и студената му вода. Но — продължи и прекъсна истеричния смях на Рипли — той е мой наемател, което означава, че има право да ползва всички неща, изброени в договора. Просто бизнес — нищо повече.

— Защо е решил да наеме жилище на острова, за Бога? — попита Рипли?

— Явно за да се заеме лично с управлението на „Омагьосаният хан“.

Винаги бе държал на хотела. Поне така мислеше Миа. И все пак бе заминал далеч от него, както и от нея.

— И двамата сме зрели хора със собствен бизнес, родени и израснали на острова. Въпреки че тук светът е малък, мисля, че можем да ръководим фирмите си и да живеем живота си без много шум.

Рипли изсумтя:

— Ако наистина вярваш в това, заблуждаваш се.

— Няма да го допусна отново в живота си — в гласа на Миа прозвуча злобна нотка. — И няма да позволя спокойствието ми да бъде нарушено от присъствието му на острова. Знаех си, че един ден ще се върне.

Преди Рипли да заговори отново, Нел я стрелна с предупредителен поглед.

— Права си, разбира се. Наближава туристическият сезон, така че и двамата ще бъдете твърде заети, за да пресичате пътищата си. Каня те на вечеря. Ще изпробвам нова рецепта и бих се радвала да чуя нечие мнение.

— Можеш да се допиташ и до Зак. Няма нужда да ме утешаваш и глезиш, сестричке.

— Какво ще кажете да се напием и да злословим по адрес на всички мъже? — подхвърли Рипли. — Винаги е забавно.

— Въпреки че ми се струва примамливо — без мен. Имам доста работа у дома… ако успея да свърша всичко.

— Това е намек да се разкараме — обърна се Рипли към Нел.

— Разбирам — въздъхна Нел. Мъчително бе да желае толкова силно да помогне, а да не знае как. — Добре, но ако имаш нужда от нещо…

— Знам. Не се безпокой за мен.

Когато отново остана сама, Миа седна и отпусна ръце в скута си. Нямаше смисъл да се самозаблуждава, че може да се потопи в работа и да довърши деня, сякаш нищо не се е случило. Имаше право да изкрещи от гняв, да заридае или размаха юмруци срещу съдбата. Но всичко това би било безсмислена проява на слабост. Най-добре бе да се прибере у дома.

Стана, взе чантата си и наметна тънкото си сако. Докато минаваше покрай прозореца, отново го видя. Слезе от лъскаво черно „Ферари“, облечен с дълъг тъмен шлифер. „Винаги е обичал лъскавите играчки“, помисли си тя. Беше сменил черните джинси с тъмен костюм и бе пригладил косите си, въпреки че вятърът вече си играеше с тях, както го правеха някога пръстите й. Носеше куфарче и тръгна към входа на хотела с уверената крачка на човек, който знае къде отива и с каква цел.

За миг се спря и вдигна поглед към прозореца, зад който стоеше Миа. Очите им се срещнаха и през тялото й премина топла тръпка, от която някога краката й биха се подкосили.

Но този път остана неподвижна, без да трепне, толкова дълго, колкото изискваше гордостта й. След това се отдръпна от прозореца и въздъхна.

 

 

У дома се чувстваше спокойна. Винаги бе така. Старата каменна къща на скалите безспорно бе твърде голяма за сама жена, но Миа я намираше за съвършена. Дори в детството й принадлежеше по-скоро на нея, отколкото на родителите й. Беше свикнала с течението и трудоемката поддръжка на толкова голямо и старо жилище. Беше построена от предците й и сега тя бе единствената й господарка.

Почти не бе правила промени в интериора, откакто бе поела грижите за къщата. Само няколко нови мебели, пребоядисване и модернизация на кухнята и баните. Но атмосферата в дома й бе такава, каквато я помнеше — топла, уютна и приканваща.

Преди време бе мечтала да създаде семейство и да отгледа децата си в тази къща. Искаше деца. От Сам. Но с годините се бе примирила с нещата, които не можеше да има, и бе намерила други начини да постигне удовлетворение.

Понякога мислеше за градините си като за свои деца. Беше ги създала и отделяше време да засажда цветя и да се грижи за тях. Те й носеха радост.

Когато чувстваше нужда от нещо друго, освен спокойната наслада, която й даряваха градините, отиваше до любимите си назъбени скали или в пълната с тайни сенчеста гора.

Внушаваше си, че има всичко, от което се нуждае.

Но тази вечер не излезе да се полюбува на цветята си или да погледа морето от скалите. Не тръгна и на разходка из гората, а направо от входа на къщата си пое нагоре по стълбите и се затвори в своята кула.

Беше открила това убежище още като дете. На това място никога не се чувстваше самотна, освен ако търсеше именно усамотение. Тук се бе научила да контролира и използва магическата си сила. Помещението бе с форма на конус, с високи, сводести прозорци. Късно следобед слънчевата светлина нахлуваше през тях и хвърляше златисти отблясъци върху тъмните стари дъски на пода. Покрай стената имаше извити полици, върху които бе подреден инструментариумът за мисията: купи с билки, урни с кристали и книги с магически рецепти, принадлежали на предшественичката й или написани от нея.

Стар бюфет приютяваше други предмети: магическа пръчка, която сама си бе изработила от кленова клонка, отчупена на Самхайн, когато бе навършила шестнадесет години, както и метла, най-изящната й чаша, най-старият й нож и светлосинята й кристална топка. Там държеше и масла, тамян и ясновидското си огледало.

Всичко това бе старателно подредено.

Събра необходимите неща и свали роклята си. Когато бе възможно, предпочиташе да работи гола.

Подготви кръга и призова стихията си — огън — за енергия. Свещите, които запали с дъха си, бяха сини — за спокойствие, мъдрост и закрила.

От десет години насам неведнъж бе извършвала този ритуал. Винаги когато волята й отслабнеше или я обземеше нерешителност. Знаеше, че ако не го бе правила, щеше да разбере за завръщането на Сам на Систърс още преди пристигането му. Явно годините, през които си бе осигурила относително спокойствие, имаха своята цена.

Отново щеше да издигне преграда и да потисне чувствата си към него, както и неговите — към нея. Помежду им нямаше да има никаква близост.

— Заключвам днес сърцето и ума си — започна тя, запали тамян и разпръсна билки върху неподвижна водна повърхност — наяве и в съня си. Всичко, което някога с любов дарих, обратно вземам, за да имам живот спокоен, тих. Тогава влюбени, ала навеки чужди, нека бъдем отсега. Волята ми е това.

Вдигна ръце, свити в шепа, и зачака хладния прилив на бодрост и увереност, който трябваше да бъде знак, че ритуалът е завършен. Водата в купата затрептя пред погледа й и се разплиска над ръба.

Миа стисна юмруци и напрегна сили да овладее гнева си. Съсредоточи енергията си, за да надвие другата магическа сила, която се бе намесила.

— Никой няма достъп до моя кръг — освен мен. Номерата ти са глупави и ме отегчават. Не смей отново да навлизаш в територията ми без покана!

Щракна с пръсти и пламъците на свещите се издигнаха до тавана. Димът от тях покри купата с вода като плътен воал.

Дори това не и донесе очакваното спокойствие и не разсея гнева й. Нима бе дръзнал да мери сили с нея? При това в собствения й дом?

„Явно не се е променил“, каза си. Самюъл Лоугън бе същият нагъл магьосник, какъвто го помнеше. „А водата е неговата стихия“, помисли си тя и се ядоса на себе си, когато по бузата й потече първата сълза.

Отпусна се в своя кръг зад завесата от дим и горчиво зарида.

 

 

Фабриката за клюки мигом заработи. На следващата сутрин завръщането на Сам Лоугън вече бе изместило всички останали теми за разговор в селото.

Едни твърдяха, че е дошъл, за да продаде „Омагьосаният хан“ на предприемачи от континента, други — че възнамерява да го превърне в луксозен курорт и да уволни целия персонал — или пък вкупом да го повиши…

Но всички бяха съгласни, че решението му да наеме къщичката на Миа Девлин е силно интригуващо. Никой нямаше ясна представа какво означава то, безспорно бе голяма загадка.

Все повече жители на острова си намираха поводи да се отбиват в кафене книжарницата или във фоайето на хотела с надеждата да се доберат до пикантна информация. Не се осмеляваха направо да попитат Сам или Миа, но навсякъде се долавяше любопитство и очакване да се случи нещо вълнуващо.

Просто зимата бе твърде дълга и скучна.

 

 

— Все още е същият красавец, с двойно по-убийствен чар — сподели Хестър Бърмингъм с Гладис Мейси, докато опаковаше покупките й в супермаркета. — Съвсем спокойно влезе в магазина и ме поздрави, сякаш сме се видели и преди седмица.

— Какво купи? — полюбопитства Гладис.

— Кафе, мляко и ядки. Пълнозърнест хляб и масло. Плодове. Имаме чудесни банани, но той ги отмина и плати прескъпо за пресни ягоди. Купи и деликатесно сирене, бисквити и минерална вода. А — и портокалов сок в кутия.

— Изглежда, няма намерение да си готви и чисти сам — Гладис прошепни в ухото на Хестър: — Срещнах Ханк от магазина за алкохолни напитки. Казва, че Сам Лоугън влязъл при него и купил бутилки вино за петстотин долара, няколко бири и малцов скоч.

— Петстотин! — Хестър сниши глас: — Мислиш, че в Ню Йорк си е навлякъл проблеми с алкохола?

— Не става въпрос за количеството, а за цената — просъска в отговор Гладис. — Две бутилки френско шампанско и две от онова скъпо червено вино — знаеш кой го обожава.

— Кой?

Гладис завъртя очи:

— Миа Девлин. За Бога, Хестър, как е възможно да не се досещаш?

— Чух, че го изгонила от книжарницата.

— Нищо подобно. Просто си е тръгнал, ядосан. Знам това, защото тогава Лиса Байглоу била в кафенето и обядвала с братовчедка си. Снаха ми срещнала Лиса в „Пъмп енд Гоу“ и тя й разказала всичко.

— Е… — първата версия повече допадаше на Хестър. — Мислиш ли, че Миа ще го урочаса?

— Хестър Бърмингъм, добре знаеш, че Миа не се занимава с уроки. Откъде ти хрумна? — засмя се Гладис. — Но определено е интересно какво ще направи. Ще оставя тези покупки, а после ще отскоча да си купя нов любовен роман и да пийна едно кафе.

— Обади ми се, ако узнаеш нещо ново.

Гладис й намигна и тръгна с количката си към изхода:

— На кредит, ако обичаш.

 

 

Сам добре знаеше, че всички говорят за него. Би се разочаровал, ако не бе така. Беше подготвен и за безпокойството, негодуванието и любопитството, с които щеше да се сблъска по време на свиканото сутрешно съвещание с ръководителите на отдели в хотела.

Безпокойството донякъде се разсея, когато стана ясно, че в дневния ред не влизат масови уволнения. Негодуванието леко нарасна, щом Сам разкри намерението си не само да участва активно в управлението на хотела, а и да направи някои промени.

— В разгара на туристическия сезон капацитетът ни е почти запълнен. Но през останалата част от годината процентът на заетите стаи рязко спада, често до под тридесет.

Мениджърът по продажби неспокойно се раздвижи:

— През зимата бизнесът във всички курортни селища е слаб. Винаги е било така.

— Няма значение как е било винаги — хладно каза Сам. — Засега целта ни е да увеличим клиентелата през зимните месеци до шестдесет и пет процента в рамките на една година. Ще постигнем това с по-привлекателни оферти, както и с предложения за седмични и уикенд почивки. До края на седмицата ще пусна наредба във връзка с това. Следваща точка — продължи и прелисти бележките си. — Много от стаите се нуждаят от ремонт и преобзавеждане. След седмица ще започнем от третия етаж — погледна управителя, отговарящ за резервациите. — Ще направите необходимите промени — без да изчака отговор, прелисти друга страница. — През последните десет месеца оборотът на ресторанта от закуска и обяд намалява. Данните сочат, че кафене книжарницата е основният ни конкурент в тази област.

— Мистър Лоугън — обади се една брюнетка, прочисти гласа си и намести очилата си с тъмни рамки.

— Да? Името ви, ако обичате.

— Стела Фарли, управител на ресторанта. Ако мога да бъда откровена, мистър Лоугън, никога не бихме могли да съперничим на кафенето и на Нел Тод. Ако можех…

Жената замълча, когато Сам размаха пръст:

— Не харесвам думата никога.

Тя си пое дъх:

— Съжалявам, но съм била тук през последните десет месеца, за разлика от вас.

Настъпи мълчание и всички затаиха дъх.

— Имате право. И какво научихте за тези десет месеца, мисис Фарли?

— Че ако искаме да възстановим загубите си и да привлечем нов бизнес в сутрешните и обедните часове, трябва да създадем своя програма. Кафенето предлага уют, непринудена атмосфера и превъзходна храна. Необходима е алтернатива. Изтънченост, романтика и официална обстановка за делови срещи или специални лични поводи. Миналата есен изпратих доклад и предложение до баща ви, но…

— Вече нямате работа с баща ми — думите бяха изречени с толкова спокоен тон, че не породиха никакво негодувание. — Оставете копие на бюрото ми днес следобед.

— Разбира се.

Сам помълча няколко мига, преди да продължи:

— Ако някои друг е изпращал идеи и предложения до баща ми от година насам, нека до края на седмицата ми даде копие. Искам да сме наясно, че хотелът вече е моя собственост и аз го ръководя. Моята дума е окончателна, но очаквам принос от вас, началниците на отдели. През следващите няколко дни ще получите наредбата и ще очаквам отзивите ви в срок от четиридесет и осем часа, след като се запознаете с нея. Благодаря.

Проследи ги с поглед, докато се изнизваха през вратата, и чу шушукането им.

Една жена остана на стола си. Беше тъмнокоса, с тъмносин костюм и мокасини. Наближаваше шестдесетте и работеше в хотела повече от четиридесет години. Свали очилата си, остави стенографския си бележник и скръсти ръце:

— Това ли е всичко, мистър Лоугън?

Сам повдигна вежди:

— Някога ме наричахте Сам.

— Тогава не бяхте мой шеф.

— Мисис Фарли… — широко отвори очи. — Нима това беше дъщеря ви? Стела? По дяволите!

— Не ругайте в офиса! — укори го тя.

— Извинявайте. Просто не направих връзка. Поздравления! — добави той. — Беше единствената, която събра кураж да каже нещо уместно.

— Възпитала съм я да отстоява мнението си. Страхуват се от вас — шеф или не, познаваше го, откакто се бе родил. Щом дъщеря й можеше да казва това, което мисли, и тя имаше същото право. — Повечето хора, които бяха в тази стая, никога не са виждали човек от семейство Лоугън. За добро или зло, от десетилетие насам този хотел беше оставен на автопилот — язвителният й тон издаде, че мнението й е още по-лошо. — А сега се появявате изневиделица и предизвиквате смут. Винаги ви е бивало за това.

— Аз съм собственик на хотела и наистина е необходима промяна.

— Съгласна съм с нас. Досега семейство Лоугън не са проявявали достатъчно интерес към него.

— Баща ми…

— Вие не сте баща ви — напомни му тя. — Няма смисъл да се оправдавате с него, след като току-що сам подчертахте това.

Кимна в отговор на уместната забележка:

— Така е. Да кажем, че сега съм тук с намерение да проявявам голям интерес… и да не търся оправдания.

— Чудесно — тя отново отвори бележника си. — Добре дошли отново у дома.

— Благодаря. Е — Сам стана и отиде до прозореца, — да започваме. Първо, саксиите с цветя.

 

 

Работният му ден продължи четиринадесет часа, без обедна почивка. Тъй като държеше да бъде в крак с тенденциите в местния бизнес, лично се срещна с проектант, за да обсъди с него изискванията си за ремонта. Нареди на помощника си да поръча съвременна техника за офиса му и си уговори среща с управителя на местната туристическа агенция „Айлънд Туърс“.

Прегледа счетоводните книжа и предложенията и избра от тях ценни идеи. Знаеше точно колко ще струва осъществяването на плановете му в капитал и в часове работа на персонала. Но бе готов да се заеме с тази трудна задача.

Знаеше, че не всички ще повярват в решимостта му. Миа щеше да бъде скептично настроена. Доволен бе, че през деня имаше твърде много други грижи, които не му бяха оставили време да мисли за нея.

Но сега се замисли за Миа и си спомни как предишния ден бе усетил, че силата й леко отслабва. Веднага се бе възползвал от този миг и я бе видял ясно, застанала на колене в кулата си, обсипана със златиста светлина, с коси, разпилени на огненочервени талази по голите й рамене. Малкият белег с форма на пентаграма на бедрото й бе затрептял.

Сигурен бе, че този кратък прилив на желание я е подтикнал незабавно и без колебание да използва силата си, за да прекъсне връзката помежду им.

Все едно. Непочтено бе от негова страна да навлиза в съкровеното й кътче по този начин. Беше постъпил грубо и подло и бе съжалил за това почти веднага след като го бе сторил.

Щеше да й се извини естествено. Имаше норми, които нито интимната близост, нито враждебността даваха право да бъдат нарушавани.

„Сега е моментът“, реши той. Прибра документите, които изискваха най-неотложно разглеждане, в куфарчето си. Щеше да поговори с Миа, а после да си купи нещо готово за вечеря и да довърши работата си у дома.

Освен ако тя приемеше поканата му да вечерят заедно — като знак на примирие. Тогава работата можеше да почака.

Излезе от хотела точно когато Миа прекрачваше прага на книжарницата от другата страна на улицата. И двамата се спряха за миг, явно неподготвени за тази случайна среща. След това тя се завъртя на токчетата си и тръгна към малкия си открит автомобил.

Трябваше да се затича, за да я настигне, преди да се качи в колата.

— Миа, почакай.

— Върви по дяволите!

— Можеш да ме пратиш там, след като чуеш извинението ми — посегна към вратата, която тя вече бе отворила, и я затръшна. — Постъпката ми беше недостойна. Нямах никакво право да проявявам такава наглост.

Беше изненадана, но това не означаваше, че му прощава.

— Не си спомням някога да си поднасял извинения толкова скоро — повдигна леко рамене. — Добре. Прието. А сега се разкарай!

— Отдели ми пет минути.

— Не.

— Само пет минути, Миа. Цял ден бях затрупан с работа и не е зле да повървя малко и да подишам чист въздух.

Безсмислено бе да се бори с него, за да се добере до вратата. Под достойнството й бе да прави това пред очите на хората, които се опитваха да си дадат вид, че не гледат.

— Никой не те спира. Тук има въздух колкото искаш.

— Дай ми възможност да ти обясня. Просто кратка разходка по плажа — тихо каза той. — Ако ме отблъснеш, ще дадеш повод за повече клюки. А за мен това ще бъде нова, неразрешима загадка. Един приятелски разговор на обществено място не би навредил и на двама ни.

— Добре — Миа пъхна ключовете от колата в джоба на дългата си сива рокля. — Пет минути — отдръпна се на крачка разстояние от него и тръгна по главната улица към плажа с ръце в джобовете — Продуктивен ли беше първият ти работен ден?

— Добро начало. Помниш ли Стела Фарли?

— Разбира се. Често се виждаме. Членува в литературния кръжок към книжарницата.

— Аха — това отново му напомни, че е била свидетел на промените на острова, докато той е отсъствал. — Тази жена има идеи как да си възвърнем част от бизнеса в обедните часове, който ти ни открадна.

— Така ли? — попита Миа с насмешка. — Успех!

Почувства как множество погледи ги проследиха, когато свиха към плажа. Спря се и свали обувките си, преди да стъпи на пясъка.

— Аз ще ги нося.

— Не, благодаря.

Морето имаше топъл син цвят, по-тъмен към хоризонта. По брега бяха разпилени мидени черупки, изхвърлени от последния прилив. Кръжаха чайки и виковете им отекваха във въздуха.

— Почувствах те — заговори той. — Вчера. Усетих нещо помежду ни. Това не е извинение, а обяснение за причината.

— Вече казах — прието.

— Миа — протегна ръка към нея, но пръстите му докоснаха само ръкава на роклята й, преди тя да се отдръпне.

— Не искам да ме докосваш. Недостойно е.

— Някога бяхме приятели.

Тя се спря и го изгледа със студени сиви очи:

— Нима?

— Добре знаеш. Бяхме нещо повече от влюбена двойка, повече от… — брачни партньори, едва се сдържа да не каже той. — Помежду ни имаше не само страст. Държахме един на друг. Споделяхме мислите си.

— Вече не споделям мислите си с никого, а и имам достатъчно приятели.

— А любовници? Все още не си се омъжила.

Миа се обърна към него със самодоволно изражение.

— Ако исках любовник или съпруг, лесно бих могла да си намеря.

— Безспорно — промърмори Сам. — Ти си необикновено създание. Непрекъснато мислех за теб.

— Стига! — предупреди го тя. — Престани!

— По дяволите, ще кажа всичко, което имам да ти казвам. Мислех за теб — хвърли куфарчето на земята и я сграбчи за ръцете, обзет от гняв. — Мислех за нас. Случилото се през последните години не променя това, което означаваме един за друг.

— Ти го унищожи. Трябва да приемеш, че то вече не съществува, както го приех и аз.

— Не става дума само за връзката между нас — притисна ръцете й по-силно. Усети, че цялата трепери и очакваше всеки момент жената или магьосницата да му нанесе удар. — Знаеш това не по-зле от мен.

— Помежду ни няма никаква връзка. Нима мислиш, че след толкова време и след всичко, което съм научила и постигнала, можеш отново да ме разиграваш? Няма да допусна да бъда използвана. Нито от теб, нито от някаква зла сила, дебнеща от векове.

Една-единствена бяла светкавица раздра ясното небе и се заби в пясъка пред краката му. Инстинктивната му реакция бе да се отдръпне, но той не помръдна от мястото си. Кимна и промълви с пресипнал глас:

— Винаги си притежавала забележителен самоконтрол.

— Не го забравяй. Освен това помни, че всичко между нас е минало.

— Напротив! Имаш нужда от мен, за да победиш проклятието. Нима си готова да изложиш всичко и всички на риск само заради гордостта си?

— Гордост? — лицето й пребледня и тялото й застина. — Нагло копеле, нима мислиш, че всичко е въпрос на гордост? Ти разби сърцето ми.

Думи й и треперещият глас, с който ги изрече, го накараха да отпусне ръце.

— Още по-жестоко. Направи го на пух и прах. Обичах те, бях готова да отида навсякъде и да сторя всичко за теб. Толкова тъгувах за теб, че едва не умрях от мъка.

— Миа — дълбоко разтърсен, Сам посегна да докосне косите й, но тя отблъсна ръката му.

— Все пак продължих да живея, Сам. Превъзмогнах болката, която ми причини, и намерих смисъл. Харесва ми да бъда такава, каквато съм сега, и за мен няма връщане назад. Ако си дошъл тук с други очаквания, напразно губиш времето си. Няма да ме имаш отново и трябва да се примириш с тази мисъл, защото самият ти, с лека ръка захвърли най-хубавото в живота си.

Отдалечи се от него с широки, бавни крачки и го остави да се взира замислено в морето, осъзнавайки, че е права.