Нора Робъртс
Среща с огъня (15)

Четиринадесета глава

— Какво ти отговори тя, когато й каза?

Докато Сам крачеше из офиса, Мак вдигна ръце:

— Че цял живот е била обкръжена от тази сила, но сега присъствието й е по-осезаемо.

— Да, точно това може да се очаква от нея. Когато бяхме… преди да напусна острова, няколко пъти разговаряме на тази тема. Тя се интересуваше и четеше много повече от мен. Навярно все още е така. Може да погълне цяла книга, преди аз да стигна до втората глава. Толкова е упорита във всяко отношение! Вярва, че доброто ще победи злото само с достатъчно сила и вяра.

— Миа притежава и двете. Премълчах пред нея, че уредите ми засякоха няколко различни… нека ги наречем отпечатъци от енергия, подсилваща нейната. Предполагам, че са твои.

— Въпреки че не желае помощта ми, правя всичко възможно да я получи.

— Каквото и да правиш — продължавай!

Сам застана до прозореца и погледна към новата й тераса от другата страна на улицата. Беше прибрала масите, които през уикенда бяха изнесени отвън, и работниците поставяха плочки.

— Как изглеждаше днес?

— Неотразима.

— Трябва да я видиш, когато разкрива цялата си сила — Сам хвърли поглед към Мак. — Предполагам, че вече си я виждал.

— В края на зимата, когато призоваха четирите стихии. Беше ми нужен половин ден, за да дойда на себе си. Питам се дали и прелестното лице, което показва на всички, не е плод на магия.

— Не е. Но силата го прави още по-приказно — като че ли и без нея не е достатъчно красиво. Такава красота заслепява мъжа, замъглява разсъдъка му. В такъв плен ли съм попаднал?

— Не мога да отговоря.

— А аз вече мога. Обичал съм я през целия си живот. И още преди да узная какво е любовта, и след като се опитах да променя представата си за нея. За мен е ужасен удар да осъзная това едва сега, когато тя вече не ме обича. Или не желае — Сам се обърна и опря хълбок на ръба на бюрото си. — От научна, теоретична или академична гледна точка, присъствието ми тук и чувствата ми към нея излагат ли я на по-голям риск?

— Твоите чувства не са от значение — щом изрече тези думи, Мак се смути. — Не исках да прозвучи грубо.

— Разбирам. Върху везните са нейните чувства. В такъв случай предполагам, че опитите ми да ги променя и да я спечеля не биха й навредили. Ако не си на това мнение, ще потърпя до септември.

— Нямам отговор.

— Тогава ще действам смело. Ако не друго, поне ще бъда възможно най-близо до нея, когато удари съдбоносният час. Един закрилник на кръга не би бил излишен.

 

 

Обади й се същата вечер у дома, точно когато сядаше да си почине с книга и чаша вино.

— Надявам се, че моментът не е неудобен.

— Не е — Миа нацупи устни и се загледа в отраженията на светлината, които играеха по повърхността на виното в чашата й. — Благодаря за цветята. Прекрасни са.

— Радвам се, че ти харесват. Съжалявам, че вчера се скарахме. Бях в лошо настроение и излях гнева си върху теб.

— Приемам извинението ти.

— Добре. Тогава те каня на вечеря. Може да се нарече делова среща за обсъждане подробностите около гостуването на Карълайн Тръмп. Утре вечер ще можеш ли да отделиш време?

„Колко любезно! — помисли си тя. — Колко хитро!“ В такива моменти трябваше да бъде най-внимателна.

— Да, предполагам.

— Ще те взема, да кажем — в седем и половина.

— Няма нужда. Мога и сама да пресека улицата.

— Имах предвид друго място, а и ти обикновено във вторник си тръгваш рано. Не е необходимо да променяш графика си. Ще дойда да те взема. Ще бъде неофициално.

Миа едва се сдържа да не полюбопитства за подробностите, но се досети, че той желае именно това.

— Добре, неофициално, до утре.

Затвори и отново взе книгата си, но й бе трудно да се съсредоточи.

Предишния ден се бяха поровили в миналото и бяха разчовъркали старите рани. Нима тя наистина го бе хванала в капан със сляпата си любов и увереност както в своите чувства, така и в неговите? Как бе могъл да постъпи така егоистично и да я отхвърли, вместо да сподели мислите си с нея и да й даде възможност да го разбере?

„Колко глупаво от страна и на двама ни!“, помисли си сега.

И все пак обвиненията, оправданията и разумните доводи не променяха случилото се. Нищо не би могло да промени това, в което се бе превърнал всеки от тях, а тя не го и желаеше. Най-добре бе отново да избягват темата и да поддържат отношения на предпазливи приятели, безразсъдни любовници — и нищо повече.

Ако се съдеше по държането му, навярно бе съгласен с нея по този въпрос.

И все пак…

Миа премести котката си и се обърна към нея:

— Намислил е нещо.

 

 

В другия край на селото Сам побърза да проведе още един телефонен разговор.

— Нел? Обажда се Сам Лоугън. Имам спешна поръчка. Много поверителна.

 

 

Трябваше само да доизглади подробностите. Първо изчака Миа да си тръгне от книжарницата на следващия ден. Реши, че най-добрият подход към Лулу е да бъде откровен. Посочи към витрината с компактдискове в книжарницата. Един от тях със заглавие „Горска свежест“ бе пъхнат в преграда с надпис: „Звучи в момента“.

— Кой е любимият й?

Лулу намести очилата си:

— Защо?

— Защото искам да купя любимия й диск.

Винаги готова за добра сделка, Лулу плъзна език между зъбите си.

— Ако купиш пет, получаваш шести на половин цена.

— Нямам нужда от толкова дискове… — Сам размисли и процеди през зъби: — Добре, ще купя шест. Кои са любимите й?

— Харесва всичките. Иначе нямаше да бъдат тук. Нали тя е собственик на книжарницата?

— Добре — започна да избира компактдискове напосоки.

— Не бързай толкова! — Лулу го потупа по ръката. — Когато пристигне преди мен, обикновено пуска един от тези три.

— Тогава ще взема и трите, както и тези.

— Продаваме и книги.

— Знам, че продавате книги. Просто… коя би ми препоръчала?

Здравата го оръси, но Сам реши, че парите са добре похарчени. Би могъл да използва по някакъв начин книгата за сто долара, посветена на ренесансовото изкуство, и десетте бестселъра на седмицата. Или шестте диска и трите аудиокасети. Както и останалото.

Поне докато изкопчваше пари от него, Лулу искрено се посмя.

Излезе от книжарницата с няколкостотин долара по-беден и с много набелязани задачи, които трябваше да изпълни за кратко време. Въпреки това пристигна пред вратата на Миа точно в седем и тридесет.

Тя също бе точна и излезе с тънка папка в ръка.

— Нямам търпение да ги видя — Сам посочи към колата си. — Искаш ли да вдигна покрива?

— Не, нека бъде открита.

Явно наистина бе имал предвид неофициална среща, беше с тъмни панталони и тениска. Миа още веднъж едва се сдържа да не попита къде ще вечерят.

— Впрочем — целуна я леко, преди да отвори вратата — изглеждаш страхотно.

„Добре — помисли си тя. — Самоуверен и настроен за лек флирт.“ Беше готова за тази игра.

— Бих казала същото за теб — отвърна Миа, когато се качи в колата. — Чудесна вечер за разходка с кола по крайбрежието.

— Точно това си помислих — Сам заобиколи от другата страна и седна зад волана. — Музика?

Миа се настани удобно и докато умуваше докога да му позволи да флиртува с нея, от тонколоните зазвуча музика в изпълнение на флейти. Изненадано повдигна вежди.

— Странен избор за теб — отбеляза. — Винаги си предпочитал рок, при това толкова силно, че да ти се спукат тъпанчетата.

— Малка промяна от време на време не вреди. Изследвам различни области — Сам целуна ръката й. — Разширявам кръгозора си. Но ако предпочиташ друго…

— Не, това ми харесва. Погрижил си се за всичко, а? — Миа се раздвижи и вятърът развя косите около лицето й. — Колата си я бива.

— Искаш ли да я изпробваш?

— Може би на връщане.

Реши засега да престане с опитите да разгадава намеренията му и да се наслади на останалата част от разходката.

Когато преминаха през селото, без да спрат, отново стана неспокойна.

Огледа жълтата къща, щом спряха пред нея.

— Не знаех, че си я превърнал в ресторант. Мисля, че това е нарушение на договора.

— Само временно — Сам слезе и заобиколи от нейна страна, за да й отвори. — Не казвай нищо все още — отново вдигна ръката и към устните си и ги плъзна по кокалчетата на пръстите й. — Ако решиш, че е по-добре да отидем другаде, ще отидем. Но първо ми дай минута — поведе я за ръка към задния двор, вместо да влязат в къщата.

На прясно окосената трева бе постлана бяла покривка. Около нея бяха подредени свещи — все още незапалени — и възглавнички в ярки цветове. До тях имаше кошница, пълна с люляк.

Сам я вдигна:

— За теб.

Миа погледна цветята, а след това лицето му:

— Не е сезонът на люляка.

— Знам — каза той и не пусна кошницата, докато тя не я пое. — Но винаги си го харесвала.

— Да, харесвам го. За какво е всичко това, Сам?

— Реших да си направим пикник. Съчетание на бизнеса с удоволствието, едновременно делова и лична среща.

— Пикник.

— И това винаги ти е харесвало — наведе се и докосна бузата й с устни. — Да пийнем по чаша вино, докато помислиш върху идеята.

Да откаже би било студено и неучтиво. „Освен това — призна тя пред себе си — би означавало страхливост“. Това, че някога си бе представяла как двамата, щастливо женени, си устройват семейни пикници на тревата пред своята къща, не й даваше право да бъде груба с него заради опита му да й предложи една приятна вечер.

— С удоволствие бих пийнала вино.

— Веднага ще го донеса.

Въздъхна тихо, когато той се отдалечи, и щом задната врата се затвори след него, вдигна кошницата и зарови лице в люляка.

След няколко мига от къщата зазвуча музика в изпълнение на арфи и гайди. Миа поклати глава, настани се на възглавничките, сложи цветята до себе си и го почака да се върне.

Сам донесе не само вино, а и хайвер.

— Страхотен пикник! — седна и с почти нехаен жест запали свещите. — Това, че седим на тревата, не означа, че не можем да си похапнем добре — наля вино и докосна чашата й със своята. — Slainte.

Тя кимна в отговор на ирландския тост.

— Поддържаш градината.

— Доколкото мога. Ти ли си засадила цветята?

— Някои аз, а други — Нел.

— Усещам присъствието й в къщата — Сам намаза хайвер върху препечена филийка. — Радостта, която е изпитвала в нея — добави той и подаде хайвера на Миа.

— Радостта е една от най-ценните й дарби. Когато я погледне, човек не може да си представи ужаса, който е преживяла. Интересно бе да наблюдавам как опознава себе си.

— Какво имаш предвид?

— Ние винаги сме знаели за способностите си, докато при нея беше като отключване на врата към стая, пълна с причудливи съкровища. Първата магия, която й показах, беше как да раздвижва въздуха. Когато успя, лицето й беше… беше прекрасно!

— Аз никога не съм обучавал никого. Но преди години участвах в семинар за магическото изкуство.

— Така ли? — тя облиза хайвера от палеца си. — И как беше?

— Сериозно. Решението ми да отида бе импулсивно, но се запознах с доста интересни хора. Някои от тях притежават свръхестествени способности. Единият от лекторите говори за съдебните процеси в Салем и разказа легендата за остров Трий Систърс — Сам взе хайвера. — Познаваха фактите, но не и атмосферата, духа на това място — хвърли поглед към гората и се заслуша в шума на морето. — Той не може да бъде описан в една петдесетминутна лекция — отново погледна Миа. — Ще останеш ли?

— Не съм си тръгвала.

— Не — докосна ръката й. — За вечеря.

Тя взе друга филийка:

— Да.

Доля виното й, преди да стане:

— Идвам след минута.

— Ще ти помогна.

— Не. Всичко е под контрол — „под контрол — помисли си той — благодарение на Нел.“ Не само бе приготвила и донесла всичко, а му бе оставила и списък с инструкции, които дори безнадежден кулинар като него би могъл да изпълни.

Благослови Нел и се справи със сервирането на доматени резени с олио и подправки и студени омари.

— Чудесно е — Миа се протегна, докато с наслада хапваше от порцията си. — Нямах представа, че си такъв факир в кухнята.

— Скрит талант — уверено каза той и смени темата: — Мисля да си купя лодка.

— Така ли? Джон Байглоу все още изработва лодки по поръчка, но напоследък прави само по една-две на година.

— Ще намина да го видя. Плаваш ли понякога?

— Рядко. Никога не съм била запалена.

— Спомням си — докосна косите й. — Предпочиташе да гледаш лодките, отколкото да се возиш в някоя от тях.

— По-скоро предпочитам да плувам във водата, отколкото да се нося по повърхността й — тя хвърли поглед към група тийнейджъри, които притичаха по прекия път от близките квартири към плажа. — Мистър Байглоу предлага и лодки под наем, но ако искаш отново да се пробваш, преди да си купиш, най-добре се обърни към Дрейк Мореплавателя. Върти доста успешен бизнес с наеми.

— Дрейк Бърмингъм? Не съм го виждал, откакто се върнах. Нито пък Стейси. Как са?

— Разведоха се. Тя взе двете им деца и се пресели в Бостън. Дрейк се ожени повторно преди около шест години. За Кони Рипли. Имат момченце.

— Кони Рипли? — Сам напрегна паметта си да се досети коя бе тази жена. — Едрата, зъбата брюнетка?

— Точно тя.

— Беше един клас по-горе от мен в училище — припомни си той. — Дрейк сигурно е най-малко на…

— Прехвърлил е петдесетте — Миа хвана чашата си за столчето и я завъртя. — Разликата във възрастта им и слуховете за дългогодишна връзка между тях, довела до разпадането на брака му, бяха гореща тема повече от шест месеца — набоде нова хапка. — Нел е надминала себе си. Омарите са превъзходни.

Той настръхна:

— Разкрит съм. Губя ли точки?

— Не. Ползването на услугите на фирма „Трите сестри“ е проява на мъдрост и добър вкус — кръстоса крака и взе папката си.

— Обичам да те гледам — Сам обиколи глезена й с върха на пръста си. — На каквато и да е светлина, под какъвто и да е ъгъл. Но сега, докато слънцето залязва и свещите разпръскват светлина, не мога да откъсна очи от теб.

Думите, тонът и погледът му накараха кръвта й да закипи. Ръката му обхвана нежно тила й и устните му докоснаха нейните.

През цялото й тяло премина приятна тръпка. Вдъхна от аромата му, който се смеси с уханието на люляка и восъка от свещите и се замая.

— Извинявай — целуна я по челото и се отдръпна. — Има моменти, в които не мога да се сдържа да не те докосна. Да видим какво си донесла.

— Какво целиш с всичко това, Сам?

— Да съчетаем бизнеса с удоволствието — разсеяно отвърна той и плъзна ръка по гърба й, преди да вземе копието от рекламното й каре. — Страхотно е. Твой ли е дизайнът?

„Успокой се!“, заповяда си тя.

— Да.

— Трябва да изпратиш копие на издателите й.

— Изпратих.

— Добре. Вече видях брошурата, но мисля, че не ти казах колко съм впечатлен.

— Благодаря.

— Проблем ли има? — нехайно попита Сам.

Миа стисна зъби, но бързо овладя гнева си.

— Не. Оценявам приноса ти — пое си дълбоко дъх. — Наистина. Ще бъде важно събитие за острова. Искам да премине не просто добре, а идеално.

— Сигурен съм, че на Карълайн ще й хареса.

Имаше нещо загадъчно в начина, по който изрече името.

— Познаваш я лично?

— Хм. Да. Чудесно хрумване е Нел да направи торта, чиято глазура възпроизвежда илюстрацията на корицата. Както и за цветята. Най-добре е да бъдат розови рози. Доколкото си спомням, предпочита такива.

— Запомнил си какви цветя обича?

— Аха. Разбрах, че сте решили да изпратите шоколад и шампанско в апартамента й — като подарък от книжарницата. Тъй като хотелът предоставя подобни екстри, предлагам да добавим още нещо и подаръкът да бъде от името и на хотела, и на книжарницата.

Миа барабанеше с пръсти по коляното си, но си наложи да спре.

— Чудесна идея. Може би свещи, книга за историята на острова — неща от този род.

— Страхотно! — Сам прегледа разпечатаната кореспонденция по факс и електронна поща между Миа и издателите и кимна: — Не си пропуснала нищо. Е… — остави папката и отново се приближи към нея. Когато устните му бяха съвсем близо до нейните, тя сложи ръка на гърдите му:

— Искам да се освежа — изправи се, взе чашата си и излезе в къщата.

Щом стигна до кухнята, внимателно огледа всичко. Беше възхитително подредена, но се съмняваше да я е използвал за друго, освен за притопляне на кафе сутрин. Знаеше, че е пословично несръчен до печката.

Видя списъка с инструкциите на Нел и това я трогна.

Докато се разхождаше из хола, замислено сви устни, когато забеляза книгата върху масичката. И тук имаше свещи, явно използвани. Запита се какви ли ритуали и техники за медитация практикува, когато е сам.

Също като нея, и той бе самотен магьосник.

Нямаше снимки, но не бе и очаквала да открие. Красивите акварелни картини на стената я изненадаха. „Градински пейзажи — помисли си. — Пастелни и ведри.“ Стори й се странно, че не бе избрал по-ярки и драматични образи.

Освен свещите, картините и очевидно новата, непрочетена книга, в къщата нямаше нищо, което да напомня за присъствието на Сам Лоугън. Не се бе обградил с предмети, създаващи уют, без които тя не би могла да живее. Нямаше вази, саксии или купи с разноцветни кристали и камъни.

Щом вече си бе позволила да надникне толкова дълбоко — а и бе едновременно негова любовница и хазяйка, — нямаше скрупули да влезе и в спалнята му.

Тук повече неща напомняха за обитателя на къщата — долавяше се ароматът му, стилът му. Старото легло с метални табли, което бе купила за къщата, бе застлано с тъмносиня покривка и създаваше обстановка, напомняща казарма. Подът бе гол. Но на нощното шкафче имаше книга — трилър, който самата тя бе прочела с интерес, отбелязана с една от визитките му.

Единствената картина тук бе ярка и драматична. Стар каменен олтар се издигаше над скалиста земя към небе, озарено от искрящите червени лъчи на зората.

На тоалетката бе поставен красив къс содалит, който той навярно използваше при медитация. Прозорците бяха отворени и през тях нахлуваше ароматът на лавандулата, която самата тя бе засяла.

Простотата, уханието и мисълта за мъжествената му осанка я изпълниха с копнеж и Миа побърза да излезе от стаята.

Подсили червилото си в тясната баня и сложи на шията и китките си ароматно етерично масло, което сама си бе приготвила. Щом целта на Сам бе да я съблазни, и тя щеше да се постарае да постигне същото въздействие върху него. Но държеше продължението на срещата да бъде в нейния дом, на нейна територия.

Докато са тук, щеше да го изкушава така майсторски, както той — нея.

Когато отново излезе, Сам бе прибрал съдовете от вечерята и бе поднесъл узрели червени ягоди с разбита сметана в стъклени купи.

— Не бях сигурен дали предпочиташ кафе или още вино.

— Вино — „една самоуверена жена може да си позволи малко безразсъдство“, помисли си тя.

Нощта се спускаше. Миа седна до него, нежно разроши косите му и си взе ягода.

— Нямах представа… — погледна го съсредоточено и прокара език по ягодата, преди да я сложи в устата си. — … че се интересуваш от ренесансово изкуство.

Някакъв механизъм в съзнанието му се задейства така бързо, че почти чу щракване.

— Моля?

— Ренесансово изкуство — тя загреба с пръст от сметаната и го облиза. — Книгата в хола ти.

— Онази… — Сам положи усилие да откъсне поглед от устните й. — Да. Интересен период.

Миа го изчака да потопи ягода в сметената и отхапа от нея.

— Ммм — замърка тя и прокара език по горната си устна. — Чие изображение на Благовещението предпочиташ: на Тинторето или на Ерте?

Заработи друг механизъм:

— И двамата са гении.

— О, безспорно. Но Ерте е скулптор, „Арт Деко“, роден векове след Ренесанса.

— Предположих, че говориш за Джовани Ерте, мрачен и мизерстващ ренесансов художник, умрял трагично от скорбут. Бил е недооценен.

Чувственият й смях накара всички мускули в тялото му да се стегнат.

— А, този Ерте! Приемам уточнението — Миа всмука долната му устна вместо нова ягода. — Много си остроумен.

— Тази книга ми излезе през носа. Предполагам, че Лулу все още злорадства, че успя да ми я пробута — Сам лапна ягодата, която тя му подаде. — Отидох да купя компактдиск с музика, а си тръгнах с половин тон книги.

— Музиката ми харесва — тя легна по гръб върху бялата покривка и отпусна глава на изумруденозелена възглавничка. — Успокоява ме. Кара ме да си представям, че се нося по топла река в сенчеста гора. Ммм. Виното ме замая — протегна се и ефирната тъкан на роклята се плъзна по формите й. — Не мисля, че ще мога да карам твоята секси кола до дома тази вечер.

Очакваше да й предложи да изпробва колата сутринта, да я покани вътре и да я помоли да остане при него през нощта. Усмихна се, когато Сам се изтегна до нея, плъзна пръст надолу по шията й.

— Можем да се поразходим. Морският въздух ще проясни съзнанието ти.

В очите й се изписа изненада миг преди устните му да докоснат нейните.

Докато я целуваше и плъзгаше ръце по тялото й, Сам усети желанието й и учестения й пулс. За да измъчи и двамата, прокара пръст по копринено гладката кожа на бедрото й и обиколи белега.

— Освен… — докосна ръба на бикините й на хълбока. Леко всмука зърната на гърдите й през роклята. — … ако не си настроена за разходки.

Напълно забравила за благоразумието, тя съблазнително се изви към него:

— Не, настроена съм за други неща.

— Тогава… — Сам леко захапа устната й, — … аз ще шофирам.

Когато стана и й подаде ръка, тя го изгледа учудено:

— Ще шофираш?

— Да, ще те изпратя — безмълвното й недоумение му донесе почти толкова наслада, колкото… не, и дума не можеше да става за сравнение! Но реакцията й бе именно такава, на каквато се бе надявал.

Помогна й да се изправи и се наведе да вземе цветята и папката й.

— Не би искала да ги забравиш.

 

 

По пътя към дома си тя отново се замисли. Явно бе предвидил, че ще откаже да пренощува при него в жълтата къща. Правилно бе предположил, че когато успее да я съблазни, ще се наложи да я придружи до собственото й легло.

А тя желаеше да бъде с него именно там.

Щом си бе направил толкова труд, което бе изключително мило от негова страна, щеше да му позволи… да я убеди. След секса тялото и умът й отново щяха да бъдат в хармония.

Спряха пред дома й и тя почувства, че напълно владее положението.

— Беше прекрасна вечер. Невероятна! — погледът, който му хвърли, докато вървяха към вратата, преливаше от топлота. — Благодаря отново за цветята.

— Моля.

На прага, когато камбанките иззвъняха и от прозорците заструи светлина, той плъзна ръце по раменете й:

— Нека отново да излезем заедно. Ще наема лодка и ще си починем един ден в морето. Ще поплуваме.

— Може би.

Обхвана лицето й с длани и зарови пръсти в косите й, докато я целуваше. Тя издаде тих стон на наслада. Когато чувствено се притисна към него, Сам протегна ръка и отвори вратата зад нея.

— Най-добре влизай.

— Да. Най-добре — замаяна от желание, Миа прекрачи прага, обърна се и го погали по бузата. В този миг приличаше на русалка.

— Ще ти се обадя — с удивително спокойна ръка той придърпа вратата и я затвори помежду им.

Това бе първата им истинска среща от единадесет години. Беше вълнуваща.