Артър Конан Дойл
Хитрото отмъщение

Бе студена и намръщена октомврийска сутрин. Обличах се и гледах през прозореца — вятърът брулеше и въртеше из въздуха последните листа на самотното дърво, което красеше двора зад нашата къща. Слязох за закуска, готов да намеря другаря си — знаменития детектив Шерлок Холмс, с когото от толкова време вече живеех — в лошо настроение, защото като всички велики артисти той се влияеше лесно от обстановката. Напротив, Холмс почти бе завършил закуската си и настроението му изглеждаше особено бодро и радостно — онази малко зловеща бодрост, която бе тъй характерна за веселите му моменти.

— Някакъв интересен случай, а Холмс? — попитах.

— Способността да си служим с дедуктивния метод е наистина заразителна, Уотсън — отговори той. — Тя ви помогна да налучкате тайната ми. Да, имам един интересен случай. След цял месец на застой колелата се раздвижват наново.

— Ще ми разкажете ли за него?

— Няма много за разказване. Можем да обсъдим случая, докато изядете двете преварени яйца, с които ни е удостоила новата ни готвачка. Тяхното състояние може би няма връзка със списанието „Фамили Харолд“, което забелязах вчера на масичката в коридора. Даже такава проста и дребна работа, като сваряването на едно яйце, изисква внимание, което е несъвместимо с любовния роман в това превъзходно списание.

След четвърт час масата бе прибрана и ние седяхме лице в лице. Холмс извади едно писмо от джоба си.

— Чували ли сте за Нийл Гибсън, царя на златото?

— Искате да кажете американския сенатор?

— Да, някога беше сенатор от един западен щат в Америка, но е известен повече като най-големия владетел на златни мини в света.

— Да, зная го. Той, струва ми, се живя известно време в Англия. Името му е твърде познато.

— Да, той е купил едно доста голямо имение в Хампшир, преди около пет години. Може би сте чули за трагичния край на жена му?

— Разбира се. Сега си спомням. Затова името му ми е толкова познато. Но всъщност аз не зная никакви подробности около този случай.

Холмс посочи някакви книжа.

— Съвсем не предполагах, че случаят ще ми бъде възложен, иначе щях да си приготвя извадките — каза той. — Факт е, че тази мистерия, макар и да е сензационна, изглежда няма да ми създаде особени затруднения. Интересната личност на обвинената жена не замъглява яснотата на доказателствата. Такова бе мнението на съдия-следователя, а също и на полицията. Сега делото ще се гледа в Уинчестър. Боя се, че това ще се окаже една неблагодарна работа. Аз мога да разкрия фактите, Уотсън, но не мога да ги променя. Ако някои съвсем нови и неочаквани факти не излязат на бял свят, не виждам на какво може да се надява моят клиент.

— Вашият клиент ли?

— А, забравих, че не съм ви казал. Аз усвоявам вашия навик, Уотсън, да разказвам отзад напред. Най-добре, прочетете това писмо.

Писмото, което той ми подаде, бе написано със смела, властна ръка и гласеше:

Хотел Кларидж, 3 октомври.

Драги господин Шерлок Холмс,

Не мога да гледам най-добрата жена, която Господ е създал някога, да отива към гибел, без да направя всичко, което е възможно, за да я спася. Аз не бих могъл да обясня нещата, не бих могъл даже да се опитам да ги обясня, но знам със сигурност, че госпожица Дънбар е невинна. Вие познавате фактите. Кой ли не ги знае? Из цялата страна се разправя за случая. И нито един глас в нейна защита! Ужасната несправедливост ме подлудява. Тази жена има сърце, което не би й позволило да убие и една муха. Е добре, аз ще дойда утре в 11 часа, за да видя дали Вие няма да успеете да хвърлите някаква светлина в мрака. Може би имам в ръцете си някаква следа, но не съм сигурен. Във всеки случай, всичко, което зная, всичко, каквото имам, и всичко, което представлявам, ще бъде на Ваше разположение, стига да можете да я спасите. Ако някога в живота си сте работили с всички сили, покажете сега на какво сте способен.

Ваш предан: Дж. Нийл Гибсън.

— Това е — каза Шерлок Холмс, като изчукваше пепелта от лулата си и бавно я пълнеше отново. — Този джентълмен очаквам сега. Колкото до случая, вие едва ли ще имате време да прегледате всичките тези книжа, тъй че аз трябва да ви го разкажа накратко, ако искате да участвате в издирванията. Този човек е най-големият финансов, магнат в света и, както разбирам, притежава най-бурен и опасен характер. Той е женен за жертвата на тази трагедия, но за нея не зная нищо. Само това, че тя не е в първа младост. Нещастно обстоятелство, като се има предвид, че една твърде привлекателна гувернантка се е грижила за възпитанието на двете малки деца. Тези трима души са замесени в случая, а за сцена служи един величествен стар замък в центъра на английско имение. А сега за трагедията. Жената е намерена в имението на около половин миля от замъка късно през нощта, облечена с вечерния си тоалет, с шал на раменете и с куршум в мозъка. Никакво оръжие около нея, както и никакви следи, от убиеца. Никакво оръжие около нея, Уотсън, забележете това! Престъплението изглежда е извършено късно през нощта, а тялото е намерено от един прислужник около единадесет часа. Прегледано е от полицията и от един доктор, преди да го отнесат в къщата. Ясно ли ви е всичко или разказът ми е твърде кратък?

— Всичко е много ясно. Но защо е заподозряна гувернантката?

— Е, на първо място съществуват някои твърде преки доказателства. В нейния гардероб е намерен пистолет, един от патроните е изстрелян и има същия калибър като на куршума, с който е убита жената.

Той впери поглед в една точка и повтори отсечено:

— В… нейния… гардероб…

После потъна в мълчание. Някаква мисъл го погълна всецяло и щеше да е глупаво да го прекъсвам. Внезапно той трепна и наново се оживи.

— Да, Уотсън, намерен е пистолет. Голямо доказателство, а? Тъй мислеха и двамата съдии. После у мъртвата жена е намерена една бележка, с която се определя среща на същото онова място и която е подписана от гувернантката. Как ви се струва това? А най-после има и мотиви. Сенатор Гибсън е привлекателна личност. Щом жена му умре, кой ще я наследи, ако не младата дама, която по всичко изглежда се е харесвала на господаря си? Любов, богатство, власт — постигането на всичко това зависи от смъртта на една жена на средна възраст. Лошо, Уотсън, много лошо!

— Да, наистина Холмс.

— Тя няма никакво алиби. Напротив, трябвало е да признае, че е била близо до моста Тор — тъй се казва сцената на трагедията. Не би могла да отрече това, защото един минаващ селянин я е видял там.

— Звучи ми като неоспоримо доказателство.

— При все това, Уотсън, при все това… Този мост — от камък е, има висок свод и каменни перила — е прехвърлен над най-тясното място на едно продълговато дълбоко езеро, чиито брегове са обрасли с тръстика. Казва се Тор Муър. Мъртвата жена е намерена в единия край на моста. Такива са основните факти. Но ето нашият клиент идва много преди уреченото време.

Били отвори вратата, но името, което ни съобщи бе непознато. Господин Марлоу Бетс бе непознат и на двама ни. Той бе нервен човек, който за мен като професионалист изглежда страдаше от пълно нервно изтощение.

— Вие изглеждате развълнуван, господин Бетс — каза Холмс. — Седнете, моля. Боя се, че мога да ви отделя много малко време. Имам среща в единадесет часа.

— Зная това — каза нашият посетител, който произнасяше късите си фрази, задъхано като човек, комуто не достига въздух. — Господин Гибсън иде. Той е мой господар. Аз съм управител на имението му. Господин Холмс, той е негодник, мръсен негодник.

— Силни думи, господин Бетс.

— Трябва да се изразявам силно, защото времето ми е ограничено. За нищо на света не искам той да ме свари тук. Ей сега ще пристигне. Не успях да дойда по-рано. Секретарят му, господин Фергюсън, едва тази сутрин ми каза за уговорената среща с вас.

— И вие сте негов управител?

— Аз съм му съобщил, че ще напусна. След две седмици ще се отърва от това проклето робство. Тежък човек, господин Холмс, тежък за всички около него. Тази негова обществена благотворителност е само прикритие за нечестните му дела. Но жена му беше главната му жертва. Той беше жесток към нея, да, сър, жесток! Аз не знам как тя е намерила смъртта си, но знам, че той бе превърнал живота й в истински ад. Тя беше създание на тропиците, бразилка по произход, както без съмнение вече знаете.

— Не, не знам, това ми се е изплъзнало.

— Родена в тропиците, с тропическа природа. Дете на слънцето и на страстта. Тя го е обичала, както такива жени могат да обичат, но когато нейните физически прелести повехнаха — казват, че те били някога големи — нямаше нищо, с което да го задържи. Ние всички я обичахме, съчувствахме й и го ненавиждахме за начина, по който я третираше. Но той е ловък и хитър. Това е всичко, което имам да кажа. Не го вземайте за такъв, какъвто се показва. Той е друг всъщност. Аз ще си вървя. Не ме задържайте! Той сега ще дойде.

Като погледна изплашено часовника, нашият странен посетител буквално хукна към вратата и изчезна.

— Да, да! — каза Холмс след кратко мълчание. — Господин Гибсън изглежда има много верни служители. Но предупреждението е полезно и сега можем само да чакаме, докато дойде самият той.

Точно в определения час по стълбите се зачуха тежки стъпки и прочутият милионер бе въведен в стаята. Като го гледах, разбрах не само страховете и ненавистта на неговия управител, но и проклятията, които неговите конкуренти сипеха върху главата му.

Ако бях скулптор и исках да идеализирам постигналия успехи човек на големия бизнес, с железни нерви и биволска съвест, бих избрал господин Гибсън за свой модел. Неговата висока, суха, кокалеста фигура намекваше за глад и хищничество.

Един Абрахам Линкълн, устремен към низки цели, вместо към възвишени идеали, би дал известна представа за този човек. Неговото лице като да бе издялано от гранит, кораво, грубо, безпощадно, набраздено с дълбоки бръчки — следите на множество грижи. Студени сиви очи ни оглеждаха хитро изпод рунтавите вежди. Той се поклони небрежно, когато Холмс спомена името ми, и после с властния жест на господар притегли един стол и седна точно до моя приятел, като опря в него кокалестите си колена.

— Нека ви кажа направо, господин Холмс — започна той, — че парите не са нищо за мен в този случай. Вие можете да ги запалите, ако искате с тях да осветите истината. Тази жена е невинна, тя трябва да бъде очистена от обвиненията и вие сте способен да направите това. Кажете вашата цена!

— Моята професионална такса е определена — студено каза Холмс. — Аз не я променям, освен когато реша съвсем да се откажа от възнаграждение.

— Е, ако доларите са ви безразлични, помислете за репутацията си. Ако вие успеете, всички вестници в Англия и Америка ще гръмнат. За вас ще заговорят два континента.

— Благодаря ви, господин Гибсън, но аз не мисля, че имам нужда от реклама. Вие може би ще се изненадате, ако узнаете, че предпочитам да работя анонимно и че ме привличат самите проблеми. Но ние губим време. Нека се заловим с фактите.

— Аз мисля, че всичките факти могат да се открият в съобщенията на печата. Не знам дали мога да добавя нещо, което ще ви помогне. Но ако има нещо, за което искате още сведения — ето аз съм тук, за да ви ги дам.

— Да, има само един пункт, който ме интересува.

— Какъв е той?

— Какви бяха истинските отношения между вас и госпожица Дънбар?

Царят на златото трепна силно и се надигна от стола си. После тежкото му спокойствие се върна отново.

— Предполагам, че вие сте в правото си и може би изпълнявате задълженията си, като ми задавате такъв въпрос, господин Холмс.

— Да предположим, че е тъй — каза Холмс.

— Тогава аз мога да ви уверя, че нашите отношения са били винаги отношения на господар и на млада гувернантка, с която той е разговарял само в присъствието на децата си.

Холмс стана от стола.

— Аз съм доста зает, господин Гибсън — каза той — и нямам нито време, нито вкус към безцелни разговори. Сбогом.

Нашият посетител също бе станал и едрата му фигура се извисяваше. Изпод щръкналите му вежди блесна гневен поглед и бледите му бузи се зачервиха.

— Какво по дяволите, искате да кажете с това, господин Холмс? Отказвате ли се от моето дело?

— Е, господин Гибсън, ако не от него, то поне се отказвам от вас. Мисля, че думите ми бяха ясни.

— Ясни, да, но какво има зад тях? Искате да вземете повече пари от мен, боите се да се заловите за това дело, или какво? Аз имам право да получа ясен отговор.

— Да, може би имате — каза Холмс. — Аз ще ви го дам. Това дело е достатъчно сложно, за да ме затруднявате с фалшиви сведения.

— Искате да кажете, че аз лъжа?

— Е, аз се помъчих да се изразя колкото се може по-деликатно, но ако вие настоявате на думата, няма да ви противореча.

Аз скочих на крака, защото върху лицето на милионера се изписа неистова ярост, той вдигна тежкия си юмрук. Холмс се усмихна вяло и посегна за лулата си.

— Не вдигайте шум, господин Гибсън. По моему, след закуска и най-дребният спор разстройва човека. Струва ми се, че една утринна разходка на въздух и малко спокойни размишления ще ви бъдат от полза.

С усилие царят на златото овладя яростта си.

Като го гледах, не можех да не се възхищавам от него — с върховно самообладание той в миг превърна пламъка на гнева си в презрително равнодушие.

— Е, ваша воля. Предполагам, че вие знаете как да вършите работата си. Аз не мога да ви накарам да се заемете с това дело против волята си. Вие не сторихте нищо добро за себе си тази сутрин, господин Холмс, защото аз съм смазвал и по-силни хора от вас.

— Толкова често са ми казвали това, а аз все още съм жив! — усмихнато каза Холмс.

— Сбогом, господин Холмс. Има още да учите.

Нашият посетител излезе шумно, но Холмс си пушеше в невъзмутимо мълчание, устремил очи към тавана.

— Нещо да кажете, Уотсън?

— Да, Холмс. Като се сетя, че този тип, несъмнено би унищожил всяка пречка по пътя си, и като си припомня, че жена му е била и пречка, и обект на ненавист, както ни каза ясно онзи господин Бетс, аз трябва да призная, че тази работа ми изглежда…

— Точно така. И на мене ми изглежда така.

— Но какви са били неговите отношения с гувернантката? Как ги открихте?

— Блъф, Уотсън, блъф! Когато взех предвид страстния, необикновен тон на неговото писмо и го съпоставих със самодоволния му вид и маниери, стана ми съвсем ясно, че тук се крие едно дълбоко чувство, по-скоро към обвинената жена, отколкото към жертвата. Ще трябва да разберем какви са били истинските им отношения, ако искаме да достигнем до истината. Вие видяхте фронталната ми атака срещу него и как я прие той. Аз го заблудих, като създадох впечатление, че съм абсолютно уверен в себе си, а имах само догадки.

— Той може би ще се върне.

— Непременно ще се върне. Трябва да се върне. Не може да остави това така. Ха! Не се ли звъни? Да, това са неговите стъпки. Така, господин Гибсън, аз току-що казах на доктор Уотсън, че вие позакъсняхте.

Царят на златото влезе в стаята с по-смирено изражение. Наранената гордост още проблясваше в сърдития му поглед, но здравият смисъл му бе подсказал, че трябва да отстъпи, ако иска да постигне целта си.

— Аз размислих, господин Холмс, прибързано съм разбрал думите ви накриво. Вие имате право да знаете фактите, каквито и да са те, и затова сега имам по-високо мнение за вас. Мога да ви уверя, обаче, че отношенията ми с госпожица Дънбар действително нямат нищо общо с делото.

— Това аз ще решавам, нали?

— Да, разбира се. Вие сте като лекар, който трябва да знае всички признаци на болестта, преди да определи диагнозата.

— Точно тъй. Добре казано. И само един пациент, който има за цел да измами лекаря си, би скрил симптомите на болестта си.

— Може и да е така, но ще признаете, господин Холмс, че повечето мъже биха се стеснявали малко, ако ги попитате направо, какви са техните отношения с някоя жена — при положение, че имат сериозни чувства към нея. Струва ми се, че повечето мъже имат по едно малко скривалище в някое кътче на душата си, където не допускат никого. А вие бръкнахте внезапно в моята. Но вашата цел ви оправдава, вие правите това, за да спасите една жена. Е добре, скривалището е открито и вие можете да го изследвате. Какво искате?

— Истината.

Царят на златото помълча малко, като човек който подрежда мислите си, мрачното му дълбоко набраздено лице стана още по-печално и тържествено.

— Аз ще ви я кажа с много малко думи, господин Холмс — заяви той най-после. — Има неща, които са мъчителни и трудни за казване, тъй че няма да се впускам надълго и нашироко в тази история. Срещнах жена си, когато търсех злато в Бразилия. Мария Пинто бе дъщеря на един държавен чиновник в Манаос и беше много хубава. Аз бях млад и пламенен тогава, но даже сега като погледна на миналото с по-критичен поглед и по-хладнокръвно, пак казвам, че тя бе рядка и удивително красива жена. Имаше дълбока, богата натура, при това бе страстна, сърдечна, тропически неуравновесена, твърде различна от американските жени, които познавах. Е, казано накъсо, аз се влюбих и се ожених за нея. И само когато романът ни свърши — а той продължи с години — разбрах, че ние нямаме нищо, абсолютно нищо общо помежду си. Моята любов угасна. Ако и нейната бе угаснала, можеше да бъде по-лесно. Но вие знаете това удивително свойство на жените! Каквото и да правех, нищо не можеше да я отдели от мен. Ако аз бях груб към нея, даже жесток, както казват някои, то е защото знаех, че ако успея да убия нейната любов, или тя се превърне в ненавист, ще е по-лесно и за двама ни. Но нищо не я променяше. Тя ме обожаваше в тези английски паркове, както ме бе обожавала преди двадесет години на бреговете на Амазонка. Каквото и да правех, тя бе тъй привързана към мен, както е била винаги.

После дойде госпожица Дънбар. Тя отговори на едно наше обявление във вестниците и стана гувернантка на двете ни деца. Вие може би сте виждали нейния портрет във вестниците.

Целият свят смята, че и тя е много красива жена. Аз не претендирам да съм по-морален от ближните си и ще ви призная, че не можех да живея под един покрив с такава жена и да не изпитвам страстно желание към нея. Осъждате ли ме, господин Холмс?

— Аз не ви осъждам за чувствата ви. Бих ви осъдил само, ако сте ги проявили, понеже тази млада дама в известен смисъл е била под ваша закрила.

— Е, може да е тъй! — каза милионерът, макар че при този укор по-раншният гневен блясък се появи в очите му. — Не претендирам да съм по-добър отколкото съм. През целия си живот съм бил човек, който протяга ръка за онова, което иска, а никога не съм искал нищо повече от любовта на тази жена. Аз й казах това.

— О, казахте й го, така ли?

Холмс можеше да изглежда твърде внушителен, когато бе развълнуван.

— Казах й, че бих се оженил за нея, ако можех, но че това е извън моята власт. Казах й, че парите са нищо за мене и че всичко, което мога да сторя, за да я направя щастлива и доволна, ще бъде сторено.

— Много великодушно, наистина! — с насмешка каза Холмс.

— Слушайте, господин Холмс. Аз дойдох при вас заради доказателствата, а не за да ми четете морал. Не ми трябва вашата критика.

— Заемам се с вашето дело само заради младата дама — строго каза Холмс. — Не зная дали това, в което е обвинена тя, е по-лошо от онова, което вие признахте — че сте се опитвали да опропастите едно беззащитно момиче, когато е било под вашия покрив. Вие, богатите хора, трябва да разберете, че целият свят не може да бъде подкупен, за да оправдава вашите грехове.

За моя изненада царят на златото спокойно понесе укора.

— Така мисля и аз сега. Благодаря на бога, че плановете ми не се осъществиха, както исках. Тя не желаеше и да ме чуе и заяви, че ще напусне къщата ни веднага. Е, на първо място други хора зависеха от нея и не й бе леко да ги остави в мизерия, като напусне работата си. Когато аз й се заклех, че никога вече няма да бъде принуждавана и преследвана, тя се съгласи да остане. Но имаше и друга причина. Тя знаеше, че има влияние над мен и че то е по-силно от всяко друго влияние. Искаше да го използва за добро.

— Как?

— Е, тя знаеше нещо за моите предприятия. Те са големи, господин Холмс, невероятно големи. Мога да създавам или да разрушавам — и обикновено разрушавам. И не само личности, а и общини, градове и даже нации. Това е една жестока игра и слабият пада на земята унищожен. Играех играта до край. Никога не съм се оплаквал и никога не съм искал да зная дали другите се оплакват. Но тя гледаше на това иначе. Струва ми се, че е права. Тя вярваше, че богатството на един човек, когато е повече от онова, което му е нужно, не трябва да се изгражда върху десетки хиляди съсипани съдби на хора, оставени без средства за живот. Тъй гледаше, тя на това и струва ми се, че през доларите можеше да вижда неща, които са по-трайни. Аз се вслушвах в думите й и тя вярваше, че служи на човечеството, като влияе върху действията ми. И така, тя остана, а после се случи това.

— Можете ли да хвърлите някаква светлина върху станалото?

Царят на златото помълча, подпрял глава на ръцете си, потънал в дълбок размисъл.

— Всичко е против нея. Не мога да отрека това. Жените си имат свой вътрешен живот и понякога вършат неща, които мъжете не разбират. Отначало бях тъй изненадан и поразен, бях готов да мисля, че по кривия път я е тласнало нещо необикновено, което е против природата й. През ум ми мина едно обяснение. Аз ще ви го кажа, колкото и несъстоятелно да е то. Няма никакво съмнение, че жена ми беше безумно ревнива. Има една ревност към душата, която може да е тъй бясна, както и ревността към тялото, и макар че жена ми нямаше никаква причина да ревнува тялото ми, тя знаеше, че това английско момиче упражнява такова влияние върху ума ми и действията ми, каквото тя самата никога не бе имала. Това влияние беше за добро, но то не оправяше работата. Тя бе луда от ненавист и страстта на амазонката гореше в нейната кръв. Може да е замислила да убие госпожица Дънбар, или пък да я заплаши с пистолет и така да я накара да ни напусне. Тогава може да е имало някаква борба и пистолетът да е изгърмял и да е улучил жената, която го е държала.

— И на мене ми мина през ум тази възможност — каза Холмс. — И наистина, това е едничката възможна алтернатива на предумишленото убийство.

— Но тя напълно отрича това.

— Е, то не е окончателно, нали? Не е чудно, че една жена, поставена в такова ужасно положение, хуква към къщи като в объркването си отнася със себе си и пистолета. Тя може да го хвърли между дрехите си, без да знае какво върши, и когато го намерят, може да лъже и да отрича всичко, защото никакви обяснения не са възможни. Кой може да оспори подобно предположение?

— Самата госпожица Дънбар.

— Да, може би.

Холмс погледна часовника.

— Тази сутрин сигурно ще успеем да получим разрешение да ни пуснат в затвора, за да можем да отидем в Уинчестър с вечерния влак. Когато видя тази млада дама, ще ви бъда по-полезен, макар, да не мога да ви обещая, че моите заключения ще са такива, каквито желаете.

Тъй като издаването на пропуск закъсня, ние отидохме вместо в Уинчестър в Тор Плейс, Хампширското имение на господин Нийл Гибсън. Самият той не дойде с нас, но ние имахме адреса на сержант Ковънтри от местната полиция, който пръв бе разследвал случая. Той бе висок, сух човек, с мистериозен вид и маниери, които караха човека да мисли, че знае или подозира много повече, отколкото смее да каже. При това имаше навика внезапно да снишава гласа си до шепот, като че ли е открил нещо жизненоважно, макар че сведението най-често биваше съвсем обикновено.

Въпреки маниерите си, той скоро показа, че е скромен и честен човек, като си призна откровено, че не знае какво да мисли за това дело и че ще приеме с радост каквато и да била помощ.

— Във всеки случай, аз предпочитам да работя с вас, отколкото със Скотланд Ярд, господин Холмс — каза той. — Ако от Скотланд Ярд дойдат да помогнат за някой случай, при успех, местната полиция губи всичката слава, а при неуспех всички укори се изсипват върху нея. А за вас съм чувал, че постъпвате правилно.

— Аз не обичам да се шуми около мен — каза Холмс, за облекчение на нашия меланхоличен познайник. — В случай че разкрия всичко, не искам да се споменава името ми.

— А, това е много хубаво от ваша страна, наистина. Знам, че и на вашия приятел, доктор Уотсън, човек може да разчита. А сега, господин Холмс, понеже отиваме на мястото, бих искал да ви задам един въпрос. Не бих го задал на никого, освен на вас. Той се огледа наоколо, като че ли едва се осмеляваше да произнесе думите.

— Не мислите ли, че тук е замесен самият господин Нийл Гибсън?

— Имам предвид това.

— Вие не сте виждали госпожица Дънбар. Тя е удивително красива. Твърде е възможно той да е искал да премахне жена си от пътя си. А тези американци си служат с револвера по-често, отколкото нашите хора. Пистолетът беше негов, да знаете.

— Доказано ли е това?

— Да, сър. Той има една кутия с чифт пистолети. Намереният е един от тях.

— Един от двата? А къде е другият?

— Е, джентълменът има много и най-различни огнестрелни оръжия. Ние не намерихме другия пистолет, но кутията е направена за два.

— Ако той е от чифта, ще можете да намерите и другия.

— Да, ние извадихме всичкото оръжие на една маса в къщата, в случай че поискате да го видите.

— По-късно, може би. А сега да вървим заедно и да разгледаме сцената на трагедията.

Този разговор ставаше в малката предна стая на скромното жилище на сержант Ковънтри, което служеше и за местен полицейски участък. Половин миля път през едно необработено поле, цялото златно и бронзово от повехналите папрати, ни доведе до една странична вратичка в оградата около имението Тор Плейс. По една пътека минахме през фазановите горички и после от една полянка видяхме високата просторна къща на билото на хълма. Близо до нас имаше едно продълговато, обрасло с тръстика езеро, по-тясно в средата, където коларският път минаваше по каменен мост. Нашият водач спря в началото на моста и посочи към земята.

— Тук лежеше тялото на госпожа Гибсън. Аз отбелязах мястото с онзи камък.

— Вие дойдохте преди да са вдигнали тялото, нали?

— Да, повикаха ме веднага.

— Кой ви повика?

— Самият господин Гибсън. Веднага щом получил известието, той хукнал заедно с другите от къщата и се разпоредил да не пипат нищо, докато не дойде полицията.

— Това е разумно. Разбрах от съобщението във вестниците, че изстрелът е бил даден много отблизо.

— Да, сър, много отблизо.

— Близо до дясното слепоочие ли?

— Точно така.

— Как лежеше тялото?

— По гръб. Никакви следи от борба. Никакви белези. Никакво оръжие. Малката бележка от госпожица Дънбар мъртвата жена стискаше в лявата си ръка.

— Стискаше ли казвате?

— Да, сър, ние едва успяхме да разтворим пръстите й.

— Това е много важно. То изключва възможността някой да е сложил там записката след смъртта на жертвата, за да се заблуди следствието! Наистина! Бележката, доколкото си спомням, е съвсем къса: „Аз ще бъда на моста Тор в девет часа, госпожица Дънбар.“ Не беше ли така?

— Да, сър.

— Признава ли госпожица Дънбар, че я е написала?

— Да, сър.

— Какво обяснение дава тя?

— Не иска да каже нищо. Ще се защитава пред съдебните заседатели.

— Проблемът, разбира се, е много интересен. Тази работа е малко тъмна, нали?

— О, сър! — каза нашият водач. — Това писмо може би е едничкият ясен пункт в цялото дело.

Холмс поклати глава.

— Ако приемем, че писмото е истинско и наистина е написано, то без друго е получено известно време преди убийството — един или два часа по-рано. Тогава, защо тази дама го е стискала все още в лявата си ръка? Защо ще го носи тя тъй грижливо? Не е имало нужда да говори за него на срещата. Не изглежда ли странно това?

— Е, да, сър, като поставяте така въпроса, може би, изглежда странно.

— Иска ми се да поседна спокойно за няколко минути и да обмисля това.

Той се разположи върху каменния парапет на моста и аз забелязах, как сивите му очи мятаха въпросителни погледи наоколо.

Внезапно Холмс скочи на крака и се завтече до отсрещния парапет, извади лупата от джоба си и започна да разглежда каменния ръб.

— Това е любопитно! — каза той.

— Да, сър, ние видяхме следата от отчупването по ръба. Мисля, че е направена от някой минувач.

Парапетът беше от сив камък, но на едно място, голямо колкото една монета от шест пенса, той се белееше. Отблизо се виждаше, че парченцето е отчупено със силен удар.

— Трябва голяма сила, за да се направи това — замислено каза Холмс.

Той няколко пъти удари с бастуна си по горния ръб на парапета, без да остави следа.

— Да, ударът е бил силен. И на странно място при това. Той е нанесен от горе на долу, защото вие виждате, че белегът сега е на долния ръб.

— Но той е най-малко на пет метра от тялото.

— Да, той е на пет метра от тялото. Може и да няма нищо общо с нашата работа, но все пак трябва да се отбележи. Струва ми се, че няма какво повече да научим тук. Казвате, че не сте открили никакви следи от стъпки, така ли?

— Земята бе твърда като желязо, сър. Нямаше абсолютно никакви следи.

— Тогава можем да вървим. Ще отидем най-напред в къщата и ще разгледаме оръжията, за които ни казахте. После ще заминем за Уинчестър, защото бих искал да видя госпожица Дънбар, преди да продължа.

Господин Нийл Гибсън не беше се завърнал от града, но ние заварихме в къщата неврастеничния господин Бетс, който ни бе посетил сутринта. Той ни показа със зловещо удоволствие страшната редица огнестрелни оръжия с различни форми и калибър, които неговият господар бе събрал през авантюристичния си живот.

— Господин Хибсън има неприятели, както би очаквал всеки, който го познава — каза той. — Спи със зареден пистолет на нощната масичка до леглото си. Той е буен човек и понякога ние всички се боим от него. Уверен съм, че бедната жена, която почина, често се е ужасявала от него.

— Виждали ли сте го някога да упражнява физическо насилие над нея?

— Не, не мога да кажа това. Но аз съм чувал думи, които са почти толкова лоши — думи на студено, убийствено презрение, казани даже пред слугите.

— Нашият милионер не изглежда да блести с добродетели в частния си живот — забеляза Холмс, когато отивахме към гарата. — Е, Уотсън, ние събрахме доста факти, някои от тях съвсем нови, обаче аз все още съм далеч от някакво заключение. Въпреки очевидната омраза, която господин Бетс храни към своя господар, аз разбрах от него, че когато се е вдигнала тревогата, той е бил в своята библиотека. Вечерята е свършила в осем и половина и после всичко е било нормално. Истина е, че тревогата е вдигната малко късно вечерта, но трагедията несъмнено е станала около времето, споменато в бележката. Няма никакви доказателства, че господин Гибсън е излизал от къщата, след като се е върнал от града в пет часа. От друга страна, госпожица Дънбар, както разбрах, признава, че е определила среща на госпожа Гибсън при моста. Нищо повече не искала да каже, тъй като адвокатът й я съветвал да пази защитата си за пред съда. Ние трябва да зададем куп твърде важни въпроси на тази млада дама и аз няма да се успокоя, докато не я видя. Трябва да призная, че всичко е против нея, освен едно нещо.

— А какво е то, Холмс?

— Това, че пистолетът е намерен в гардероба й.

— Моля ви се, Холмс! — възкликнах аз. — Че това е най-голямото доказателство против нея.

— Не е тъй, Уотсън. Това ми се видя много странно даже от пръв поглед, а сега, когато се запознах със случая по-отблизо, то ми е едничката надежда. Ние трябва да търсим логика. Където тя липсва, трябва да подозираме измама.

— Не ви разбирам?

— Е добре, Уотсън, да предположим, че вие сте жена, която хладнокръвно и обмислено се готви да се отърве от съперницата си. Вие сте си съставили план. Написана е бележката. Жертвата е дошла, оръжието ви е готово. Престъплението е извършено. Искате да кажете сега, че след извършването на тъй изкусното престъпление, вие ще съсипете репутацията си на престъпница, като забравите да хвърлите оръжието си в близките тръстики, които биха го скрили завинаги, и го занесете грижливо в къщи, за да го сложите в гардероба си — първото място, което ще бъде претърсено! Не мога да си представя, че някой би извършил такава груба грешка.

— А объркването в момента…

— Не, не, Уотсън, не допускам, че е възможно това. Когато едно престъпление е замислено и подготвено хладнокръвно, то и възможността да бъде разкрито се предвижда предварително. Затова аз смятам, че ние имаме работа с една сериозна измама.

— Но толкова неща остават необяснени.

— Е, да. И затова ще се заловим да ги обясняваме. Щом веднъж гледната ви точка се промени, тъкмо онова нещо, което изглежда най-опасно за обвиняемия, се превръща в ключ към истината. Например, госпожица Дънбар отрича, че е знаела за този пистолет. Според нашата нова теория тя говори истината. Следователно, той е бил сложен в нейния гардероб. Кой го е сложил там? Някой, който иска да я обвини. Не е ли това лице именно истинският престъпник? Вие виждате как веднага попадаме на един най-плодотворен път на разследване.

Бяхме принудени да прекараме нощта в Уинчестър, тъй като формалностите около издаването на пропуск не бяха приключени. На сутринта заедно с господин Къмингс, младия многообещаващ адвокат, който бе натоварен със защитата, ние бяхме допуснати да видим младата дама в нейната затворническа килия. От онова, което бях чул, аз очаквах да видя една красива жена, но очакванията ми бяха надминати.

Не бе чудно, че даже властният милионер е намерил в нея нещо по-силно от самия него, нещо, което можеше да го контролира и ръководи. Това силно, ясно и все пак чувствително лице говореше, че дори тази жена да е способна да се разяри, вътрешното благородство на характера рано или късно би надделяло. Тя беше брюнетка с висока благородна фигура и властно изражение, но тъмните й очи имаха умолителния, безпомощен поглед на преследвано животно, което усеща примката и не знае как да се отърве. След като разбра кой е моят знаменит приятел, по бледите й страни се появи руменина и в отправения й към нас поглед затрепка лъчът на надеждата.

— Може би господин Нийл Гибсън ви е казал какво се случи между нас — рече тя с тих развълнуван глас.

— Да! — отговори Холмс. — Няма нужда да се измъчвате с тази част на разказа. След като ви видях, аз съм готов да приема твърденията на господин Гибсън, както за влиянието, което сте имали върху него, така и за невинността на вашите отношения.

— Струваше ми се невероятно, че е възможно да се поддържа такова обвинение. Мислех, че ако почакаме, цялата работа ще се изясни от само себе си, без да бъдем принудени да разкриваме мъчителните подробности от интимния живот на семейството. Но аз виждам, че нещата не само не се изясняват, но работата става дори сериозна.

— Любезна госпожице — каза Холмс убедително, — аз ви моля да не си правите никакви илюзии. Ето господин Къмингс е тук и може да ви увери, че засега всичко е против вас и че ние трябва да направим много, ако искаме да спечелите делото. Би било жестоко заблуждение, ако си мислите, че не сте в много голяма опасност. Затова помогнете ми, с каквото можете, за да се добера до истината.

— Няма да скрия нищо.

— Разкажете ни тогава за вашите истински отношения с жената на господин Гибсън.

— Тя ме ненавиждаше, господин Холмс. Тя ме ненавиждаше с всичката жар на своята южна натура. Тя бе жена, която не върши нищо наполовина и колкото обичаше съпруга си, толкова ненавиждаше мен. Вероятно е изтълкувала зле нашите отношения. Не искам да говоря лошо за нея, но тя го обичаше тъй горещо във физическия смисъл, че едва ли можеше да разбере умствената, или даже духовната връзка, която привързваше нейния съпруг към мене. Не можеше да си представи, че под неговия покрив ме задържаше само желанието да му повлияя и да насочвам властта и силата му към добри цели.

Сега виждам, че аз съм била виновна. Нищо не може да оправдае оставането ми там, където останах причина за нещастие. Несъмнено е обаче, че това нещастие щеше да дойде само, даже ако аз бях напуснала къщата.

— Сега, госпожице Дънбар — каза Холмс — ще ви помоля да ни разкажете точно какво се случи онази вечер.

— Мога да ви кажа истината, доколкото я зная, господин Холмс, но аз не съм в състояние да докажа нищо, а има и неща — при това важни — които не мога нито да обясня, нито да проумея. Що се отнася до моето отиване на моста Тор в онази нощ, сутринта бях получила една бележка от госпожа Гибсън. Тя бе оставена на масата в класната стая, може би от самата нея. В бележката си тя ме умоляваше да се срещнем след вечеря, казваше, че има нещо много важно да ми съобщи и ме молеше да оставя отговор на слънчевия часовник в градината, тъй като тя не иска никой да знае за нашата среща. Не намирах никакви причини за подобна секретност, но постъпих, както искаше тя, и приех срещата. Тя ме молеше също да унищожа записката и аз я изгорих в печката в класната стая. Боеше се много от съпруга си, който я третираше грубо — нещо, за което аз често съм го укорявала — и си помислих, че тя постъпва по този начин, защото не иска той да се научи за нашата среща.

— Обаче тя е запазила вашия отговор много грижливо.

— Да. Бях изненадана, когато чух, че тя е стискала моята бележка дори в смъртта си.

— И какво се случи после?

— Аз отидох както бях обещала. Когато стигнах до моста, тя ме чакаше. Дотогава не разбирах колко много ме е ненавиждала бедната жена.

Беше като луда; аз наистина съм убедена, че тя беше луда, прикрита лудост, така само безумните хора умеят да мамят. Как иначе можеше тя да ме среща равнодушно всеки ден с такава бясна ненавист в сърцето си? Няма да повторя онова, което ми каза тя. Изля цялата си бясна ярост в горещи, ужасни думи. Не й отговорих даже, не можех да й отговоря. Страшно ми беше да я гледам. Запуших ушите си с ръце и хукнах да бягам. Когато я оставих, тя стоеше там в началото на моста и сипеше своите проклятия след мене.

— Където са я намерили по-късно?

— На няколко метра от мястото.

— Да допуснем, че тя е намерила смъртта си малко след като вие сте я оставили. Вие не чухте ли изстрел?

— Не, не чух нищо. Но аз бях така разстроена и ужасена от страшното й избухване, че тичах с все сила да се прибера в стаята си и не бях в състояние да забележа нищо.

— Казвате, че сте се върнали в стаята си. Излизахте ли от там?

— Да, когато вдигнаха тревога, че бедната жена е намерена убита, аз изтичах заедно с другите.

— Виждахте ли се с господин Гибсън?

— Да, той току-що се беше върнал от моста. Когато го видях, вече бе изпратил да повикат доктора и полицията.

— Изглеждаше ли ви много развълнуван?

— Господин Джибсън е много силен и сдържан човек. Той никога не издава чувствата си. Но в този момент видях, че е дълбоко развълнуван.

— Тогава, стигаме до най-важното място. Този пистолет е намерен във вашата стая. Бяхте ли го виждали по-рано?

— Никога, кълна се в това.

— Кога го намериха?

— На сутринта, когато полицията направи обиск.

— Между дрехите ви ли?

— Да, най-отдолу в гардероба ми, под дрехите.

— Можете ли да пресметнете, колко е стоял там?

— Предишната сутрин там нямаше никакъв пистолет.

— От къде знаете това?

— Зная, защото тогава чистих гардероба.

— Добре. Тогава някой е влязъл в стаята ви и е оставил пистолета там, за да ви обвини в престъплението.

— Тъй трябва да е.

— Но кога?

— Това е могло да стане само по обяд или пък по времето, когато бях в класната стая с децата.

— Където бяхте, когато получихте бележката?

— Да, от тогава до обяд аз бях все там, при децата.

— Благодаря ви, госпожице Дънбар. Нещо друго да кажете, което би ми помогнало при разследването?

— Друго не ми идва на ум.

— Върху каменния парапет на моста имаше един белег от удар — съвсем прясно отчупено парченце, тъкмо срещу мястото, където е лежало тялото. Можете ли да дадете някакво обяснение за това?

— Трябва да е просто съвпадение.

— Странно, госпожице Дънбар, много странно. Как се е появил този белег на самото място на трагедията и по същото време? И какво може да го е направило? Само силен удар може да отчупи парченце от парапета.

— Холмс замълча. Неговото бледо, сериозно лице внезапно прие напрегнато, отчуждено изражение, което аз бях свикнал да свързвам с върховните прояви на гения му. Никой от нас не смееше да говори и всички седяхме, адвокатът, затворницата и аз, наблюдавайки го в съсредоточено и напрегнато мълчание. Внезапно той скочи от стола си, тръпнейки от нервна енергия и настоятелна нужда да действа.

— Елате, Уотсън, елате! — извика Холмс.

— Какво има, господин Холмс?

— Бъдете спокойна, любезна госпожице. Вие ще чуете за мене, господин Къмингс. С божията помощ аз ще ви дам едно дело, за което цяла Англия ще говори. Утре ще получите известия, госпожице Дънбар, а дотогава приемете моите уверения, че облаците се вдигат и светлината на надеждата проблясва през тях.

Пътят от Уинчестър до Тор Плейс не е дълъг, но при моето нетърпение той ми се стори много дълъг, а за Холмс очевидно изглеждаше безкраен. Той не можеше да стои спокойно и се разхождаше назад-напред из вагона или барабанеше с дългите си чувствителни пръсти по кожената седалка. Внезапно, обаче, когато вече наближавахме гарата, на която трябваше да слезем, той седна насреща ми — ние бяхме сами в един първокласен вагон — и като положи ръцете си върху коленете ми, погледна ме в очите с особения лукав поглед, който бе характерен за по-дяволитите му настроения.

— Уотсън — каза той, — спомням си, че вие ходите въоръжен на тези наши екскурзии.

Аз правех това, защото той твърде малко се грижеше за своята безопасност, когато умът му беше погълнат от някоя загадка. Тъй че много пъти моят револвер се бе оказвал добър приятел в нужда. Припомних му това.

— Да, да, аз съм малко разсеян за такива работи. Но носите ли револвера си със себе си?

Аз го извадих от джоба си — едно късо, удобно и много сигурно малко оръжие. Той изтърси патроните и го разгледа внимателно.

— Тежък е, забележително тежък — каза Холмс.

— Да, солидно нещо.

Той се замисли.

— Знаете ли, Уотсън — каза той — аз вярвам, че вашият пистолет ще има твърде тясна връзка с мистерията, която разследваме.

— Драги ми Холмс, вие се шегувате.

— Не, Уотсън. Аз съм сериозен. Предстои ни един експеримент. Ако сполучим, всичко ще бъде ясно. А експериментът ще зависи от поведението на вашето малко оръжие. Да махнем един патрон. Сега ще поставим другите вътре и ще сложим предпазителя. Така! Това увеличава тежестта и го прави по-приличен.

Нямах представа, какво си е наумил и той не ми казваше нищо, а седеше, потънал в мисли, докато спряхме на Хампширската гара.

Наехме една разнебитена кола и след четвърт час бяхме в къщата на нашия близък приятел, сержанта.

— Някаква следа, господин Холмс? Какво е това?

— Всичко зависи от поведението на пистолета на доктор Уотсън! — каза моят приятел. — Ето го. А сега, сержанте, можете ли да ми дадете една десетметрова връв?

От селското магазинче се снабдихме с едно кълбо здрава връв.

— Струва ми се, че това е всичко, което ни е нужно — каза Холмс. — Сега, ако обичате, да тръгнем за последния етап на нашето пътешествие.

Слънцето залязваше и под последните му лъчи хълмистото Хампширско поле се превърна във вълшебна есенна панорама. Сержантът хвърляше много критични и недоверчиви погледи, които показваха дълбоките му съмнения в разума на моя другар.

С приближаването ни до сцената на престъплението, моят приятел, въпреки външната си студенина, явно се вълнуваше все повече.

— Да — каза той в отговор на моята забележка — вие сте ме виждали да правя грешки, Уотсън. Имам усет за такива работи, обаче понякога той ме лъже. Работата ми изглеждаше несъмнена, когато тази мисъл за пръв път блесна в ума ми в тъмничната килия, но едно неудобство на активния ум е, че човек винаги може да измисли противоположни обяснения, които да направят нашата следа фалшива. При все това… при все това… Е, Уотсън, можем само да опитаме.

Той върза здраво единия край на връвта за дръжката на пистолета. Стигнахме до сцената на трагедията. С помощта на полицая, Холмс отбеляза с най-голямо внимание точното място, където е била намерена убитата. После затърси из тревата и в папратите намери един доста голям камък. Завърза този камък за другия край на връвта и го провеси през парапета на моста, тъй че се люлееше току над водата. След това застана на фаталното място на известно разстояние от парапета на моста с моя пистолет в ръка, връвта силно опъната между оръжието и тежкия камък в другия й край.

— Хайде сега! — извика той.

С тези думи вдигна пистолета до главата си, след това го изпусна. Тежината на камъка моментално изтегли пистолета, той се удари с остър звук в парапета и изчезна от другата му страна във водата. Холмс се втурна веднага, коленичи край парапета и един радостен вик показа, че е намерил това, което очакваше.

— Имало ли е някога по-точен показател? — извика той. — Вижте, Уотсън, вашият пистолет разреши загадката. И той посочи едно ново отчупване, със същата големина и форма като първото, което се бе появило под ръба на каменния парапет.

— Аз ще остана в хотела тази нощ — продължи той, като се изправи и се обърна към учудения сержант. — Вие, разбира се, ще вземете едно гребло и с негова помощ лесно ще намерите пистолета, за да го върнете на моя приятел. Заедно с него ще намерите и пистолета, връвта и тежестта, с които онази отмъстителна жена се е опитала да замаскира своето престъпление и да хвърли обвинение в убийство върху една невинна жертва. Можете да съобщите на господин Гибсън, че ще се видим сутринта, тогава ще направим постъпки за освобождаването на госпожица Дънбар.

Късно вечерта седнахме и запушихме лулите си в селската гостилница, а Холмс направи кратък преглед на онова, което се бе случило.

— Боя се, Уотсън — каза той — че вие няма да увеличите репутацията, която може би съм си спечелил, като добавите мистерията на моста Тор към вашите разкази. Моят ум бе бавен, не му достигаше оная смесица от въображение и реалност, която е основата на моето изкуство. Признавам, че дупката в каменния парапет бе достатъчна, за да ми подскаже истинското разрешение на случая, и съжалявам, че то не ми дойде на ум по-рано. Трябва да се признае, че тази нещастна жена е била хитра и не беше лека работа да се отгатне замисъла й. В нашите приключения ние едва ли сме се натъквали на по-странен пример за онова, на което е способна извратената любов. Дали госпожица Дънбар е била нейна съперница във физически или в чисто духовен смисъл — това изглежда е било еднакво непростимо в нейните очи. Несъмнено, тя е обвинявала тази невинна дама за всички грубости и зли думи, с които нейният съпруг се е опитвал да отблъсне твърде бурната й привързаност. Първото й решение е било да сложи край на живота си. Второто й решение е било да направи това по такъв начин, че жертвата й да изпадне в положение, по-лошо от каквато и да било внезапна смърт. Ние можем да проследим действията й много ясно и те показват, че е притежавала забележително тънък ум. От госпожица Дънбар тя много ловко е изтръгнала една бележка, от която се разбира, че е избрала мястото на престъплението. В желанието си да успее, тя прекалява малко, като я държи в ръката си до край. Само това беше достатъчно да възбуди моите подозрения в самото начало. После тя е взела един от пистолетите на своя съпруг — както видяхте в къщата има цял арсенал — и го е задържала, за да си послужи с него. Друг, също такъв, е скрила в онази сутрин в гардероба на госпожица Дънбар, след като е изстреляла един патрон, което е можела да направи лесно в градинските храсталаци, без да привлече внимание. След това е отишла на моста, където измислила този извънредно остроумен начин да се избави от оръжието си. Когато госпожица Дънбар е дошла, тя е използувала последния си дъх, за да излее своята ненавист и после, след като тя се е отдалечила, е изпълнила ужасния си замисъл.

Сега всички брънки са на мястото си и веригата е цяла. Във вестниците може да ни питат защо още в началото не е било претърсено езерото, но след като всичко е разкрито, лесно е да се показваме умни, и във всеки случай, не е лека работа да се претърси едно обширно, обрасло с тръстика блато, ако човек няма ясна представа какво търси и къде да го търси.

И така, Уотсън, ние помогнахме на една забележителна жена, а също така и на един страшен човек.

Ако те в бъдеще обединят силите си, което не изглежда невероятно, финансовият свят може да открие, че господин Нийл Гибсън е научил нещо в това училище на скръбта, в което ние учим нашите земни уроци.