Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventure of the Six Napoleons, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
didikot (2012 г.)
Допълнителна корекция
ckitnik (2012 г.)

Издание:

Артър Конън Дойл. Шерлок Холмс престъпник

 

Ю. Дончев, Л. Весов, Ц. Добруджалиев, В. Каралийчева — преводачи, 1992 г

Н. Буков — художник

Издателска къща „Траяна“

Предпечатна подготовка: КФ „РЕПРОКО“

Печатница: ДФ „АБАГАР“ — В. Търново

ISBN 954–8216–02–7

 

Arthur Conan Doyle

The adventures of Sherlock Holmes


Посещенията на инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд, който идваше при нас вечер, бяха доста желани и приятни за Шерлок Холмс, понеже му даваха възможност да следи какво става в главното полицейско управление. В отплата за новините, които донасяше Лестрейд, Холмс беше готов да изслуша внимателно и най-малките подробности за всички случаи и понякога можеше, без да взема дейно участие, да даде съвет или да изрази полезна мисъл, благодарение на своите широки знания и опитност.

През тази вечер Лестрейд говори за времето и за вестниците. После замълча, като пушеше цигарата си. Холмс го погледна внимателно.

— Вие сигурно знаете нещо необикновено? — попита той.

— О, не, господин Холмс, няма нищо особено.

— Тогава разкажете.

Лестрейд се засмя.

— Ах, господин Холмс, няма защо да отричам, че умът ми, наистина, е зает с един случай. Това е такава глупава история, че не се решавам да ви безпокоя с нея. От друга страна, макар и много обикновена, тя все пак е странна, а аз знам, че вие обичате всичко, което е извън реда на нещата. Но по мое мнение, тая работа е по специалността на лекаря.

— За болест ли става дума? — попитах аз.

— Във всеки случай, за безумие. При това, странно безумие. Вие не бихте и помислили, че в наше време съществува на света човек, хранещ такава омраза към Наполеон I, че разрушава всеки образ на тоя император, който му попадне пред очите.

Холмс се облегна на канапето.

— Тази работа не е за моя ум — каза той.

— Именно. И аз това казах. Но ако човек извършва кражби, за да разрушава непринадлежащи нему изображения, работата минава от ръцете на лекаря в ръцете на полицията.

Холмс се понадигна.

— Кражби! Това е по-любопитно. Я разкажете по-подробно!

Лестрейд извади от джоба си служебен бележник.

— Първият случай, за който е получено донесение, станал преди четири дни — започна той, — в магазина на Морис Хъдсън, в който се продават картини и статуи, на Кенсингтън Роуд. Продавачът влязъл за миг в задната стая, изведнъж чул трясък и като изтичал обратно, видял че гипсовият бюст на Наполеон, който стоял заедно с някои други художествени творби на полицата, е разбит на късове. Продавачът изтичал на пътя, но макар няколко минувачи да заявили, че са забелязали някакъв човек да излиза от магазина, той не видял и не могъл да разбере, кой е бил тоя негодник. Приели, че това е обикновен случай на хулиганство, и съобщили за него на дежурния полицай. Гипсовият бюст струвал само няколко франка и цялата работа изглеждала малко детинска, за да има нужда от особено разследване. Но вторият случай бил по-сериозен и заедно с това по-странен. Това се случило през нощта. На Кенсингтън Роуд, на няколкостотин метра от магазина на Морис Хъдсън, живее известният практикуващ лекар, Барнико, чиято клиентела е най-голяма на южния бряг на Темза. Жилището и кабинетът му са на Кенсингтън Роуд, но той има хирургическо отделение на Лоу Брикстън Стрийт, на две мили от дома си, там раздава безплатни лекарства. Този доктор Барнико е възторжен поклонник на Наполеон и неговата къща е пълна с книги, портрети и спомени за френския император. Наскоро си купил два еднакви бюста на Наполеон, работа на знаменития френски скулптор Девин. Един от тия бюстове поставил в чакалнята на своята къща на Кенсингтън Роуд, а другият на камината в хирургическото отделение на Лоу Брикстън Стрийт. Тази сутрин доктор Барнико влязъл в чакалнята и се учудил много, като видял, че е ограбен, и че не е било взето нищо друго, освен гипсовия бюст. Бил изнесен навън и разбит в градинската стена, около която се валяли парчетата. Холмс потри ръце.

— Това, разбира се, е нещо съвсем ново — каза той.

— И аз така си мислех, че тази работа ще ви се понрави. Но още не съм стигнал до края. Доктор Барнико трябвало да бъде в хирургическото отделение в дванадесет часа и, можете да си представите неговото учудване, когато видял, че през нощта прозорецът е бил отворен, а късчетата от втория бюст били разхвърляни по пода. Бюстът бил разбит на самото място, където е стоял. И в двата случая не е имало следи, които биха ни помогнали да намерим престъпника или лудия, който е направил това. Е, господин Холмс, това са всичките факти.

— Те са много чудни, за да не кажа смешни — отговори Холмс. — Позволявам си да ви попитам, и двата бюста в жилището на доктор Барнико ли са били точни копия на този, който е бил разбит в магазина на Морис Хъдсън?

— Те са били отлети с една и съща форма.

— Този факт говори, че човекът който троши бюстовете, не върши това от омраза изобщо към Наполеон? Ако се вземе предвид, че в Лондон има стотици бюстове на императора, не можем да допуснем чак такова съвпадение — нищо неразбиращият и смахнат иконоборец да е започнал тъкмо с три еднакви отливки.

— Аз си мислех същото — заяви Лестрейд. — А от друга страна, тоя Морис Хъдсън продава бюстове в тази част на Лондон и тия три бюста в продължение на няколко години са били единствени в неговия магазин. Както вие казвате, има стотици бюстове в Лондон, но твърде възможно е, тия трите да са били в неговия участък. Как мислите вие, доктор Уотсън?

— Няма граници за възможностите на маниака — отговорих аз. — Човек може да има натрапчива идея и напълно здрав разсъдък, що се отнася до всичко останало. Ако той е чел много за Наполеон или е преживял някакво семейно злочестие, причинено от голямата война, може да го обземе такава „натрапчива идея“ и под нейна власт да е способен на какви ли не фантастични постъпки.

— Това не решава въпроса, драги Уотсън — възрази Холмс, като поклати глава. — Защото никаква натрапчива идея не би могла да даде възможност на нашия маниак да узнае къде са били бюстовете.

— Е, а вие как си обяснявате това?

— Не се и мъча да си го обяснявам. Аз само бях забелязал, че в странните постъпки на този господин има известна последователност. Да речем, от чакалнята на доктор Барнико бюстът е бил изнесен и разбит на двора, а хирургическото отделение е по-изолирано и той е бил разбит на самото място, където е стоял. Работата изглежда невероятно проста, но аз не си позволявам да назова каквато и да е подробност, тъй като си мисля, че някои от най-съвършените мои случаи са имали най-малко обещаващо начало. Спомняте си, Уотсън, че страшната случка в семейство Абърнети започна да се изяснява за мен, когато забелязах как дълбоко потъва магданозът в маслото в онзи горещ ден. Затова аз не мога да се смея над вашите три разбити бюста, Лестрейд, и ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите за всичко ново в тази чудна верига от случки.

Онова, за което искаше сведения моят другар, стана по-бързо и бе несравнимо по-трагично, отколкото той можеше да очаква. На следващата сутрин аз още се обличах в спалнята, когато чух да се тропа на вратата. Влезе Холмс с телеграма в ръка. Той я прочете на глас.

— Елате незабавно на Пит Стрийт, Кенсингтън, Лестрейд.

— Какво ли значи това? — попитах аз.

— Не знам. Но подозирам, че е продължение на историята с бюстовете. Във всеки случай, нашият приятел иконоборецът развива своята дейност в друга част на Лондон. Кафето е на масата, Уотсън, а пред входа ни чака файтон!

 

 

След половин час ние стигнахме до Пит Стрийт — тихо ручейче, тъкмо отвъд най-бързия поток на лондонския живот. Номер 131 беше сред други къщи — всички тесни, почтени и крайно неромантични. Когато приближихме до оградата, пред самата къща се бе събрала любопитна тълпа. Холмс подсвирна.

— Господи! Тук е имало най-малкото опит за убийство. Нещо друго по-дребно не би могло да задържи един лондонски разсилен. Широките рамене на тоя момък и протегнатата му шия говорят за някакво насилие. Какво става, Уотсън? От горните стъпала тече вода, а останалите са сухи. Във всеки случай, тук има доста следи! А ето и Лестрейд е на прозореца, скоро ще узнаем всичко.

Официалният детектив ни посрещна много сериозно и ни въведе в гостната, където един твърде развълнуван възрастен господин с памучен халат се разхождаше напред-назад. Представиха ни го като собственика на тази къща, господин Харис Харкър, от „Обединението на централната преса“.

— Пак за Наполеоновия бюст — каза Лестрейд. — Снощи, струва ми се, вие се заинтересувахте от него и затова си помислих, че може ви ще ви бъде приятно да присъствате тук, тъй като работата взе по-сериозен обрат.

— Какъв обрат?

— Убийство. Господин Харкър, ще разкажете ли на тия господа, какво е станало?

Господинът с халата обърна към нас меланхоличното си лице.

— Чудна работа — каза той. — Аз по цял ден събирам новини наоколо, а сега, когато истинското събитие стана в собствената ми къща, толкова съм смутен и объркан, че не мога да свържа две думи. Ако бях се явил тук като журналист, щях да разпитам себе си и да поместя по две колонки във всички вечерни вестници. Сега аз губя ценната си статия, като преразказвам историята си на куп хора, а сам не мога да се възползвам от нея. Чувал съм името ви, господин Холмс, и ако вие обясните тая странна случка, ще бъда възнаграден за труда си — да разказвам истории.

Холмс седна и се приготви да слуша.

— Всичко сякаш се съсредоточаваше около бюста на Наполеон, който купих преди четири месеца. Купих го от братя Хардинг, една къща до Хай Стрийт Стейшън. По-голямата част от моята вестникарска работа върша през нощта и често пиша до зори. Така беше и този път. Седнах в стаята си, която е в задната част на къщата, на горния етаж, когато към три часа дочух шум от долу. Ослушах се, но шумът не се повтори и аз помислих, че е дошъл отвън. После изведнъж, пет минути по-късно, чух страшен вик, най-ужасния звук, който съм чувал, господин Холмс. Докато съм жив, ще звучи в ушите ми. Една-две минути бях като зашеметен. После взех ръжена и затичах надолу. Когато влязох в тази стая, прозорецът беше отворен, и аз изведнъж забелязах, че бюстът е изчезнал от печката. Защо крадецът е взел тъкмо него, това не мога да проумея, това беше просто гипсово копие, всъщност без никаква стойност. Вие сам можете да видите, че ако човек излезе през тоя прозорец, би успял — като направи голяма крачка — да стъпи на горното стъпало на парадния вход. Ясно беше, че крадецът е постъпил точно така, и за това аз се запътих към парадната врата и я отворих. Когато се опитах да изляза, едва не паднах, защото се спънах от мъртвото тяло, което лежеше там. Изтичах вкъщи за свещ и като се върнах, видях бедния момък с голяма рана на шията, потънал в кръв. Той лежеше по гръб със свити колене, ужасно раззинал уста. Ще го виждам и насън. Едва успях да изсвиря със стражарската си свирка, после трябва да съм паднал в несвяст, защото нищо повече не съзнавах, докато не видях полицаят, надвесил се над мен в предната стая.

— Кой беше убитият? — попита Холмс.

— Нямаше нищо, което би ни помогнало да установим самоличността му — отговори Лестрейд. — Вие ще видите трупа в моргата, но досега нищо не сме открили. Той е на висок мъж, загорял, с много здраво тяло, добре сложен, на не повече от тридесет години. Бедно облечен е, но не прилича на работник. Около него, в локва кръв лежеше нож с рогова дръжка. Дали с това оръжие е бил нанесен смъртоносният удар, или ножът принадлежи на покойника, не знам. По долните му дрехи нямаше никакви инициали и в джобовете му намерихме само една ябълка, връв, план на Лондон с цена един шилинг и снимка. Ето я.

Това очевидно беше малка моментална фотография. Изобразяваше човек с жив поглед, с остри маймунски черти, сгъсти вежди и особено силно издадена долна челюст, като муцуна на павиан.

— А какво стана с бюста? — попита Холмс, като разгледа грижливо портрета.

— Тъкмо преди да дойдете получих сведения за него. Намерили го до градинската порта на една празна къща в Кампуен, на Хоус Роуд. Бил строшен. Сега отивам да го видя. А вие ще дойдете ли?

— Разбира се. Само искам да огледам нещата тук.

Холмс разгледа килима и прозореца.

— Тоя юнак или има много дълги крака, или пък е много ловък. Не е лесна работа да стигнеш до корниза и да отвориш прозореца. Да се излезе през прозореца е било сравнително по-леко. Господин Харкър, ще дойдете ли с нас да видите остатъците от бюста?

Неутешимият журналист седна зад писалището.

— Аз трябва да се опитам да направя нещо — отговори той, — макар да не се съмнявам, че първите издания на вечерните вестници вече са излезли с всички подробности за случая. Такъв е късметът ми! Спомняте ли си, когато се продъниха зрителските трибуни в Донкастър? Е, аз бях единственият журналист там, и моят вестник единствен не пусна съобщение за случая, защото бях прекалено притеснен, за да го напиша. А сега закъснявам с убийството, станало на прага на собствената ми къща.

Като излизахме от стаята, ние чухме, как неговото перо пронизително заскърца по хартията.

Мястото, където бяха намерени парчетата от бюста, бе на няколкостотин крачки от къщата. Очите ни се заковаха върху образа на великия император, който, изглежда, бе възбудил такава бясна и разрушителна омраза към себе си в душата на непознатия. Бюстът лежеше разбит на късове върху тревата. Холмс вдигна няколко от тях и грижливо ги разгледа. Като видях неговия внимателен поглед и държанието му, аз се убедих, че е попаднал на следи.

— Е? — попита Лестрейд.

Холмс сви рамене.

— Предстои ни още дълъг път — отговори той. — Но ние имаме няколко улики, въз основа на които можем да действаме. Този евтин бюст е имал в очите на странния престъпник по-важно значение, отколкото човешкият живот. Това е първа точка. После, той е строшил бюста не в къщата и не близо до вратата — странно нещо, ако едничката му цел е била да счупи бюста. Срещата с другия не го е смутила. Той едва ли е съзнавал какво върши.

— Възможно е. Но аз искам първо да обърна вниманието ви върху разположението на къщата, в градината на която е бил строшен бюстът.

Лестрейд се огледа наоколо.

— Това е празна и усамотена къща и затова човекът е знаел, че никой няма да му попречи в градината.

— Да, но има друга къща по-нагоре по улицата, покрай която е трябвало да мине, за да дойде тук. Защо не е строшил бюста там? Очевидно е, че с всеки измина ярд се е увеличавала опасността да се срещне с някого.

— Не мога да отгатна — отговори Лестрейд.

Холмс посочи уличната лампа над нас.

— Тук той е могъл да види ясно това, което върши, а там — не. Ето причината.

— Кълна се в Юпитер, това е вярно! — извика детективът. — Сега си спомням, че другият бюст на доктора бе строшен близо до неговия червен фенер. Добре, господин Холмс, но до какво ще ни доведе този факт?

— До това, че трябва да го запомним, да си го запишем. Можем да попаднем на нещо, с което той е свързан. А сега, господин Лестрейд, какво мислите да предприемете?

— Според мене, най-практично ще е първо да се установи самоличността на покойния. Това няма да е мъчно. Щом узнаем кой е той и кои са другарите му, ние ще направим голяма крачка напред — ще узнаем, какво е вършил миналата нощ на Пит Стрийт, с кого се е срещнал и кой го е убил на прага на Харкъровата къща.

— При все това, аз не бих се заел да разследвам случая по този път.

— И какво бихте направили?

— О, не искам по никакъв начин да ви влияя! Аз бих ви посъветвал да вървите по вашия път, а аз ще тръгна по своя. После можем да сравним издирванията си и да ги допълним взаимно.

— Много добре — съгласи се Лестрейд. — Ако отидете на Пит Стрийт, може би ще видите господин Хорас Харкър. Кажете му от мое име, че съм напълно убеден, че човекът, който е бил миналата нощ в неговата къща е опасен луд, страдащ от мания. Това ще му послужи за статията.

Холмс се усмихна.

— Нима? Може би. Но аз съм уверен, че то ще бъде любопитно за господин Харас Харкър и за читателите на „Обединението на централната преса“. А сега, Уотсън, ние трябва да помислим за това, че днес ни предстои продължителна и донякъде сложна работа. Ще ми бъде приятно, Лестрейд, ако намерите за удобно да дойдете при нас довечера към шест часа на Бейкър Стрийт. Дотогава бих искал да задържа портрета, намерен в джоба на покойника. Възможно е да ми потрябва вашата помощ за малката обиколка, която ще предприемем през тая нощ, ако насоката на моите разсъждения се окаже вярна. А дотогава пожелавам ви успех.

Ние с Шерлок Холмс отидохме на Лай Стрийт в магазина на братя Хардинг, от където беше купен бюстът. Младият продавач ни каза, че господин Хардинг ще се върне едва след пладне и че самият той е от скоро време тук, та не може да ни даде никакви сведения. Лицето на Холмс изрази разочарование и досада.

— Какво да се прави, Уотсън, не може всичко да става както ни се иска — каза най-после той. — Ще трябва да се върнем, тук следобед. Вие, разбира се, не се съмнявате, че у мене се зароди подозрение, и че искам да проследя тия бюстове до първоизточника им, за да узная, няма ли в тях някаква особеност, която би ни обяснила забележителната им съдба. Да отидем при господин Морис Хъдсън и да видим, няма ли да хвърли той светлина върху нашата загадка.

Вървяхме цял час до магазина на търговеца на картини. Той беше нисък, дебел човечец с мораво лице и скърцащ глас.

— Да, господине. На същата тази лавица — отговори той. — Не разбирам защо плащаме данъци, когато всеки негодник може да влезе тук и да троши стоките ни. Да, господине! Аз продадох на доктор Барнико два бюста. Това е гнусно, господине. Това е заговор на нихилисти, ето какво мисля аз. Само един анархист, ще тръгне да троши статуи. Червените републиканци — ето как ги наричам аз. От къде съм взел бюстовете ли? Не виждам какво отношение има това към случая. Но ако ви е нужно наистина да знаете това, аз ги взех от „Хелдър и Сие“ на Чърч Стрийт. Това е търговска къща, ползуваща се с известност през последните двадесет години. Колко бяха те? Три. Два и един стават три — два у доктор Бранико и един строшен посред бял ден в моя собствен магазин. Позната ли ми е тази фотография? Не, не ми е позната. Собствено, да позната ми е. Да, това е Бепо! Той е нещо като италианец — работеше при мене в магазина. Той умееше да поправя, да позлатява, да слага рамки и да върши куп дребни работи. Момъкът си отиде миналата неделя, и оттогава нищо не съм чувал за него. Не, не знам, откъде дойде той и къде отиде. Нямах нищо против него, докато беше тука. Той си отиде два дни преди да бъде счупен бюстът.

— Е, повече от това не можехме и да се надяваме да узнаем от Морис Хъдсън — каза Холмс, когато излязохме от магазина. — Тоя Бепо е едно и също действуващо лице, както на Кенсингтън Роуд, така и в Кенсингтън и това заключение си струва една разходка от десет мили. А сега, Уотсън, да отидем в „Хелдър и Сие“, при производителя на бюстове. Ще се учудя много, ако там не сполучим.

Преминахме бързо покрай аристократичния Лондон, театралния Лондон, литературния Лондон, търговския Лондон, мореплавателния Лондон и стигнахме до крайречните квартали, където даваните под наем къщи гъмжат от отрепките на Европа. Тук, на широката улица, населена някога с богати лондонски търговци, намерихме работилницата, която търсехме. Отвън тя изглеждаше доста голяма, заобиколена със стари сгради. Влязохме в просторно помещение, където петдесетина работници ваеха и отливаха. Собственикът, снажен рус немец, ни прие учтиво и отговаряше разумно на всички въпроси на Холмс. Справката в неговите книги показа, че от мраморния оригинал на Наполеоновата глава, работа на Девин, са били отлети сто бюста, но онези три, които са били изпратени преди година на Морис Хъдсън, са половината от една поръчка от шест бюста, и че останалите три били доставени на братята Хардинг в Кенсингтън. Тия шест бюста по нищо се не отличавали от останалите. Той не виждал никаква причина да бъдат унищожени, засмя се при тази мисъл. Стрували шест шилинга, но търговецът, който ги препродава, можел да получи за тях по дванадесет шилинга. Отливането ставало с две форми — по една за всяка страна на лицето, след което двата гипсови профила се съединявали и образували целия бюст. Тази работа обикновено се вършела от италианци в същото помещение, където бяхме. След отливането, бюстовете се поставяли на маса в коридора, за да съхнат, а после се прибирали в склада. Ето всичко, което можеше да ни каже немецът.

Но портретът му оказа странно въздействие. Лицето му пламна от гняв, веждите се сбърчиха над гълъбовите му тевтонски очи.

— Ах, разбойник, такъв! — извика той. — Разбира се, че го познавам прекрасно. Моето предприятие винаги е било на почит, и едничкия път, когато тук се яви полицай, това стана заради същия този негодник. Беше преди повече от една година. Той намушка с нож на улицата друг италианец и след това влезе в работилницата ми. Полицията дойде по следите му и го задържаха тук. Викаха му Бепо, презимето му не знам. И така ми се падаше, защото наех човек с такова лице. Но беше добър работник, един от най-добрите.

— Как се отърва той?

— Другият остана жив, а той се отърва с една година затвор. Сигурно е освободен, но едва ли би посмял да си покаже, тук носа. При нас е неговият братовчед и мисля, че той би могъл да ви каже къде е Бепо.

— Не, не — възкликна Холмс — нито дума на братовчед му, нито дума, моля ви. Работата е много важна и колкото повече се разплита, толкова по-важна изглежда. Когато проверявахме в книжата за продажбата на тия бюстове, аз забелязах, че там е поставена дата 3 юни, миналата година. Не можете ли да ми кажете, кога беше задържан Бепо?

— Мога да ви кажа приблизително — отговори стопанинът. — Да — продължи той, като прелисти няколко страници — за последен път му е било платено на 20 май.

— Благодаря ви — каза Холмс. Мисля, че не бива да злоупотребявам повече с вашето време и търпение.

Като направихме на собственика последно предупреждение да не казва нито дума за нашите разследвания, ние се върнахме обратно.

Вече се свечеряваше, когато успяхме набързо да закусим в гостилницата. От вратата прочетохме заглавията във вестника: „Кенсингтънското престъпление. Убийство, извършено от луд“. И написаното показваше, че господин Хорас Харкър все пак е успял да състави своя репортаж. Две колонки бяха изпълнени с крайно любопитно и цветисто описание на случая. Холмс разгърна вестника и го прочете, без да прекъсва яденето си. На два пъти се разсмя.

— Ето това е хубаво, Уотсън — каза той. — Чуйте: „Приятно е да се знае, че не може да има различни мнения за тази случка, защото господин Лестрейд, един от най-опитните представители на официалната полиция, и господин Шерлок Холмс, известен експерт, са стигнали до заключението, че глупавата поредица от случки, завършили по такъв трагичен начин, се дължи на лудост, а не на умишлено престъпление. Само с умствено разстройство може да се обясни станалото.“ Вестниците, Уотсън, са крайно ценно нещо, когато умееш да се възползваш от тях. А сега, ако сте закусили, ще отидем пак в Кенсингънт и ще видим какво ще ни каже управителят на братята Хардинг.

Основателят на тая голяма търговска къща се оказа един дребен жив човечец, много ловък, с ясен ум и бъбрив език.

— Да, господа, аз вече четох за това във вечерните вестници. Господин Харас Харкър е един от нашите купувачи. Ние му продадохме бюстовете преди няколко месеца. Ние изписахме три такива бюста от „Халдър и Сие“ от Степни. Всички те са продадени. На кого ли? Мисля, че ако проверя в книгата, ще мога да ви кажа. Да, записани са тук. Един бюст е продаден на господин Харкър, един на господин Фосна Браун във вилата Лабъртнъм и един на господин Сандфорд от Лоу Гроув Роуд, Рединг. Не, никога не съм виждал лицето, изобразено на този портрет. То едва ли би могло да бъде забравено лесно, нали господине, защото не съм виждал по-безобразно лице. Има ли при нас на служба италианци? Има, господине; те са неколцина между майсторите и чистачите. Могат да надзъртат в тази книга, ако поискат. Нямам никаква особена причина да пазя тази книга. Да, да, това е много странна работа и аз се надявам, че вие ще ми разкажете, ако от вашето разследване излезе нещо.

Холмс направи няколко забележки върху показанията на господин Хардинг и аз видях, че е напълно доволен от обрата, който настъпи. Но все пак той не каза нищо, освен това, че ако не побързаме, ще закъснеем за срещата, определена на Лестрейд. И наистина, когато се върнахме у дома, детективът беше вече там и ние го заварихме да се разхожда из стаята, изпълнен с трескаво нетърпение. Неговият многозначителен поглед показваше, че денят не е изгубен напразно.

— Е? — попита той. — Какво ново ще ни кажете, господин Холмс?

— За нас денят беше отрупан с грижи и не пропадна съвсем напразно — отговори моят другар. — Видяхме двамата търговци, а също и фабриканта. Сега мога да проследя всеки бюст от самото начало.

— Бюстовете! — възкликна Лестрейд. — Е да, вие имате свой метод на работа, господин Шерлок Холмс, и няма защо да говоря против него, но мисля, че аз поработих днес по-добре от вас. Установих самоличността на убития.

— Така ли?

— И открих причината за престъплението.

— Разкошно.

— При нас имаме инспектор, който се занимава с италианския квартал. И понеже на яката на убития имаше някаква католическа значка, пък и при това той е мургав, аз помислих, че трябва да е южанин. Инспектор Хил изведнъж го позна, щом го видя. Името му е Петро Венучи, от Неапол е, и е бил един от най-големите престъпници в Лондон. Имал връзки с мафията, която, както знаете, налага решенията си чрез убийства. Сега вие виждате как работата започва да се изяснява. Другият, навярно също е италианец и е член на Мафията. Той с нищо не е нарушил законите й. Петро е бил определен да го следи. Навярно намереният портрет е на тоя човек, и е бил даден на Петро, за да го разпознае и да не го убие някой друг. Той е проследил човека, видял го е, че влиза в къщата, останал е да го чака до вратата и като са се сбили, сам е получил смъртоносен удар. Как ви се вижда това обяснение, господин Холмс?

Холмс одобрително изръкопляска.

— Превъзходно, Лестрейд, превъзходно! — възкликна той. — Но аз не изслушах внимателно вашето обяснение за строшените бюстове.

— Бюстовете! Вие не можете да ги забравите! Всъщност това са незначителни работи; дребна кражба, за която съдът осъжда на не повече от шест месеца затвор. Всъщност ние разследваме убийство и аз ви казвам, че държа всички нишки в ръцете си.

— А по-нататък?

— Много просто. Ще отида заедно с Хил в италианския квартал, ще намеря човека, чийто портрет е у нас, и ще го задържа, защото е обвинен в убийство. Ще дойдете ли и вие?

— Не. Струва ми се, че можем да постигнем целта си по много прост начин. Не мога да говоря, сигурно защото всичко зависи… е да, всичко зависи от един фактор, който е извън нашия контрол. Но имам големи надежди и ако вие дойдете тая нощ с нас, ще ви помогна да заловите убиеца.

— В италианския квартал ли?

— Не, аз мисля, че в Чизик ще го намерим по-скоро. Ако ме придружите тази нощ в Чизик, обещавам ви утре да дойда с вас в италианския квартал и тази отсрочка няма да ни навреди. А сега мисля, че няколко часа сън ще ни бъдат полезни, защото едва ли ще излезем преди единадесет часа и едва ли ще се върнем по-рано от сутринта. Вие ще вечеряте с нас, Лестрейд, а след това заповядайте да полегнете на дивана, докато дойде време за път. А сега, Уотсън, моля, позвънете и повикайте разсилния; аз трябва да изпратя писмо и е много важно то да замине още сега.

Холмс прекара вечерта, като се ровеше из старите вестници, с които беше пълна една от нашите стаи. Когато най-после ги остави, очите му блестяха тържествуващо, но той не ни каза нищо за резултата от своите дирения. Аз пак следях стъпка след стъпка начина, по който изучаваше детайлите на тоя сложен случай, и при все, че не видях целта, към която се приближавахме, разбрах добре, че Холмс очаква незнайният престъпник да разбие останалите два бюста, единият от които се намираше, както си спомнях, в Чизик. Нямаше съмнение, че целта на пътуването ни е да го заловим на местопрестъплението, и аз можех само да се възхищавам от остроумието на моя другар, който помести във вечерните вестници лъжливи сведения, та престъпникът да си въобрази, че може безнаказано да осъществи намерението си. Не се учудих, когато Холмс ме посъветва да си взема револвера. Сам той взе камшика си с оловна дръжка — неговото обичайно оръжие.

В единадесет часа пред входа спря четириместен файтон и с него потеглихме към едно място отвъд Хамърсмитския мост. Тук на файтонджията беше казано да чака. Като повървяхме пешком, ние стигнахме до един усамотен път, край който имаше хубави къщи с градини. Под светлината на уличния фенер прочетохме на вратата на една от тях: Вила Лабурнъм. Обитателите, очевидно, бяха легнали да спят, защото наоколо беше тъмно, само прозорецът над входа, хвърляше кръгло червено петно на пътеката в градината. Дървената ограда, която ограждаше вилата откъм пътя, хвърляше гъста черна сянка в градината, и ние се притаихме там.

— Боя се, че ще трябва да чакаме дълго — прошепна Холмс. — Да благодарим на небето, че няма да вали. Мисля, че няма да се изложим на опасност, ако позапушим, за да убием времето. Но ние имаме два шанса да получим награда за своя труд.

Чакахме така дълго, както се опасяваше Холмс, и нашето чакане завърши по най-неочакван и необикновен начин. В един миг, без да чуем никакъв шум, градинската вратичка се отвори и една гъвкава и пълна фигура се впусна по пътеката с бързината и ловкостта на маймуна. Видяхме как тя бързо се мярна в светлината, идваща от прозореца над входа, и изчезна в черната сянка на къщата. Последва продължително затишие, през което ние едва сдържахме дъха си, а след това дочухме съвсем слабо скърцане. Отваряше се прозорецът. Шумът секна и отново настъпи продължителна тишина. В къщата се промъкваше човек. Видяхме как внезапно светна фенер в стаята. Това, което онзи търсеше, очевидно, не бе там, защото светна и друг прозорец, а после и трети.

— Да се приближим до отворения прозорец. Ще го пипнем, когато излиза — прошепна Лестрейд.

Но още не бяхме се помръднали и човекът се появи отново. Когато навлезе в мътния сноп светлина, видяхме, че носи под мишница нещо бяло. Бързо се озърна. Безмълвието на безлюдната улица го успокои. Гърбом към нас, той пусна на земята това, което носеше, чу се шум от удар, а после трясък и звън. Той беше толкова зает, че не чу стъпките ни, когато го приближихме през тревата. Холмс скочи на гърба му, а Лестрейд и аз го хванахме за ръцете и му надянахме белезници. Когато го обърнахме към нас, видяхме отвратително бледо лице с безумно разкривени черти, и аз познах в него оригинала на онзи портрет.

Но Холмс отклони вниманието си от него. Като коленичи до прага, той много грижливо разглеждаше това, което човекът беше изнесъл от къщата — бюстът на Наполеон, такъв, какъвто го бяхме видели сутринта, сега разтрошен на късчета. Холмс внимателно поднасяше всяко късче към светлината, но нито едно не се отличаваше от обикновено парче гипс. Той тъкмо беше свършил изследването си, когато в предната стая на къщата светна, и на прага се показа стопанинът — жизнерадостен, пълен човек по риза и панталони.

— Господин Жозна Брун, струва ми се — каза Холмс.

— Да, господине, а вие сигурно сте господин Шерлок Холмс? Получих записката, изпратена от вас, и изпълних всичко, което искахте. Заключихме вратите и зачакахме. Доволен съм, че хванахте разбойника. Надявам се, че няма да откажете да влезете и да пийнете нещо, за да се подкрепите.

Но Лестрейд искаше да изпрати по-скоро заловения на сигурно място; след няколко минути дойде файтон и ние четиримата потеглихме за Лондон. Нашият пленник не промълви нито дума, но ни гледаше изпод чорлавите си коси, а веднъж, когато ръката ми му се стори достатъчно близко, той скръцна със зъби, като гладен вълк. Почакахме на полицейския пост, докато узнахме, че в дрехите на престъпника няма нищо друго, освен няколко шилинга и дълъг нож, по чиято дръжка личаха следи от прясна кръв.

— Всичко върви отлично — каза Лестрейд, когато си отивахме. — Хил познава всички тия господа и ще ни каже името на тоя юнак. Ще видите, че моето предположение за Мафията ще излезе вярно. Но, разбира се, аз съм ви много задължен, господин Холмс, за изкуството, с което го заловихте. Още не разбирам добре, как направихте това.

— Боя се, че в този късен час не е време за обяснения — възрази Холмс. — Освен това, липсват още една-две подробности, а случаят е такъв, че заслужава да бъде разнищен до край. Ако дойдете пак при мен утре в шест часа, мисля, че ще мога да ви докажа онова, което все още не сте разбрали от този особен случай в историята на престъпленията. Ако някога ви позволя, Уотсън, отново да публикувате разрешените от мен малки разкази, предвиждам, че ще оживите страниците си с описанието на необикновеното приключение с Наполеоновите бюстове.

На следващата вечер отново се срещнахме. Лестрейд беше събрал много сведения за нашия пленник. Оказа се, че името му е Бепо, а презимето — неизвестно. Той бил прочут негодник в италианската колония. Някога бил изкусен скулптор и честно изкарвал прехраната си, но започнал да се отдава на лош живот и два пъти попадал в затвора, — единият път за дребна кражба, а втория път, — както бяхме чули, за това, че намушкал с нож свой сънародник. Отлично говорел английски. Причината, която го бе накарала да троши бюстове, все още оставаше неизвестна; отказал да отговаря на въпросите, но полицията узнала, че е възможно тия бюстове да са направени от неговите ръце, защото той се бил занимавал с такава работа в работилницата на Хелдер и Сие. Всички тези сведения, много от които ние вече знаехме, Холмс изслуша с учтиво внимание; но аз, който го познавах така добре, виждах ясно, че мислите му са далече и дори долових у него неспокойство и очакване. Най-после той трепна и очите му засияха. Дочу се звън. След минутка доловихме стъпки по стълбата и в стаята влезе възрастен червендалест господин с бели бакенбарди. В дясната си ръка носеше старомодна торба, която сложи на масата.

— Тук ли е господин Шерлок Холмс?

Моят другар се поклони и се усмихна.

— Господин Сандфорд от Рединг, струва ми се — каза той.

— Да, господине, боя се, че пропуснах определения час, но влакът закъсня. Вие ми писахте за бюста, който имам.

— Да.

— У мен е вашето писмо. Ето: „Искам да имам копие от Наполеон на Давин, и съм готов да ви заплатя десет фунта за вашето!“ Нали така?

— Съвсем вярно.

— Вашето писмо ме учуди много, защото не можах да разбера, как сте узнали, че имам този бюст.

— Разбира се, че сте се учудили, но работата е много проста. Господин Хардинг ми каза, че ви е продал последния бюст, и ми даде адреса ви.

— А, ето как била работата! Каза ли ви той колко заплатих за бюста?

— Не.

— Все пак, аз съм честен човек, макар и беден. За тоя бюст дадох всичко петдесет шилинга и мисля, че вие трябва да знаете това, преди да взема от вас десет фунта.

— Това ви прави чест, господин Сандфорд. Но аз казах цената и няма да отстъпя от нея.

— Това е много великодушно от ваша страна, господин Холмс. Аз донесох бюста със себе си, както искахте. Ето го.

Господин Сандфорд отвори торбата си и най-после ние видяхме на масата цял бюст, а не парчетата му.

Холмс извади от джоба си лист хартия и сложи на масата десетфунтовата банкнота.

— Ще бъдете ли така добър да подпишете този лист, господин Сандфорд, в присъствието на свидетели? Тук просто се казва, че ми продавате всички свои права над този бюст. Аз съм точен човек, както виждате, а и не се знае, какъв обрат могат да вземат после събитията. Благодаря ви, господин Сандфорд; ето ви парите и ви пожелавам лека вечер.

Когато нашият гост си отиде, движенията на Шерлок Холмс привлякоха вниманието ми. Започна с това, че извади от скрина чиста бяла покривка и я застла на масата. После сложи новопридобития бюст на покривката, в средата на масата. Взе камшика си с оловната дръжка и удари бюста, който се разби на късчета, а Холмс бързо се наведе над тях. В следващия миг той с тържествуващ вик вдигна едно късче, върху което — като сушена слива в пудинг — бе лепнат, някакъв кръгъл тъмен предмет.

— Господа — извика той — позволете ми да ви покажа знаменития черен бисер на Борджиите.

Ние с Лестрейд няколко секунди седяхме смълчани, а после, движени от еднакви пориви, започнахме да ръкопляскаме едновременно, като в театър. Червенина обагри бледото лице на Холмс и той ни се поклони като драматичен артист, които приема почитта на зрителите си. В такива мигове Холмс преставаше да бъде разсъдъчна машина и показваше човешката си любов към възторга и одобрението. Този удивително горд и сдържан човек, който с презрение странеше от публичната известност, бе способен дълбоко да се затрогне от непосредственото удивление и похвалата на приятеля.

— Да, господа — каза той, — това е най-прочутият бисер в света, и аз имах щастието, благодарение на цяла верига индуктивни разсъждения, да го проследя от спалнята на княз Колон в хотел „Дакр“, откъдето той изчезнал, до вътрешността на тоя последен от шестте бюста на Наполеон, отлети в работилницата на „Хелдър и Сие“ в Степни. Вие помните, Лестрейд, сензацията, произведена от изчезването на тоя ценен бисер, и напразните усилия на лондонската полиция да го намери. От самия мене искаха съвет по този повод, но и аз не успях да хвърля никаква светлина върху случая. Подозрението падна върху прислужницата на княгинята, италианка, и бе установено, че тя има брат в Лондон, но не успяхме да открием никаква връзка помежду им. Слугинята се казваше Лукреция Венучи и аз не се съмнявах, че убитият през миналата нощ Петро е неин брат. Прегледах старите вестници и установих, че бисерът е изчезнал тъкмо два дни преди да бъде задържан Бепо, задето извършил някакво насилие, — задържането, станало в работилницата на „Хелдър и Сие“, точно когато са отливали бюстовете. Сега вие виждате ясно последователността на събитията — макар че ги виждате, разбира се, в обратен ред, а не както си ги представям аз. Бепо е имал бисера. Може би го е откраднал от Петро, може би е бил негов съучастник, може би е бил посредник между брата и сестрата. За нас не е важно кое от тия предположения е вярно. Главният факт е, че бисерът е бил у него — точно тогава той е бил преследван от полицията. Влязъл е в работилницата и е знаел, че има само няколко минути, за да скрие тази скъпоценност, която иначе биха намерили у него при обиска. В коридора са били оставени да съхнат шестте бюста на Наполеон. Единият от тях е бил още мек. В миг изкусният Бепо е направил дупка във влажния гипс, сложил е там бисера и е замазал отново отвора. Това е било великолепно скривалище. Никой не би и помислил да търси там бисера. Но Бепо е бил осъден на една година затвор и през това време неговите шест бюста са се пръснали из Лондон. Той не можел да отгатне, в кой от тях е неговото съкровище. Трябвало е да ги строши, за да открие това. Бепо не се отчайвал и започнал работата си, проявявайки значително остроумие и търпение. От своя братовчед, който работел при Хелдър, той узнал къде са разпродадените бюстове. Започнал да работи при Морис Хелдър и по такъв начин проследил три от бюстовете. Бисерът не бил в тях. Тогава, с помощта на някакъв служител във фирмата, италианец, му се удало да разбере, къде са отишли останалите три бюста. Първият е бил у Харкър. Там го е проследил неговият съучастник, който обвинил Бепо, че е изгубил бисера, и в последвалата борба бил убит.

— Ако той е бил негов съучастник, защо е носил у себе си портрета му? — попитах аз.

— Като средство да го проследи, при положение, че би пожелал да направи справка за него. Това е очевидната причина. И тъй, след убийството аз смятах, че Бепо навярно ще ускори действията си. Той се е боял, че полицията ще узнае тайната му и затова е побързал, да не би да го изпреварят. Разбира се, аз не можех да зная, дали не е намерил той бисера в бюста на Харкър. Дори не бях съвсем сигурен, че става въпрос именно за бисера, но за мене беше очевидно, че Бепо търси нещо. Отнесе бюста навън и го строши в градината, осветена от фенер. Щом бюстът, взет от Харкър, е бил един от трите, то вероятността бисерът да е в него беше две към едно. Оставаха два бюста, и за мене беше очевидно, че Бепо ще се запъти първо към лондонския. Аз предупредих обитателите на къщата, за да избегнем нова трагедия, и ние постигнахме отлични резултати. В това време, разбира се, вече знаех със сигурност, че търсим именно бисера на Борджиите. Името на убития свързваше едното произшествие с другото. Оставаше само един бюст, в Рединг; бисерът трябваше да е там. Аз го купих във ваше присъствие и ето го: той лежи тук. Ние седяхме смълчани няколко минути.

— Е — каза Лестрейд — видял съм много случай, разплетени от вас, господин Холмс, но едва ли мога да си припомня по-изкусна работа. Ние в Скотланд Ярд не ви завиждаме. Не, ние се гордеем с вас и ако дойдете утре при нас, няма да се намери нито един човек, от най-стария инспектор до най-младия полицай, който да не бъде щастлив да ви стисне ръката.

— Благодаря ви! — възкликна Холмс — благодаря ви!

И когато се обърна, стори ми се, че беше по-разчувстван, отколкото някога ми се е случвало да го видя. В следващия миг той отново се превърна в хладен и практичен мислител.

— Заключете бисера в огнеупорния шкаф, Уотсън — каза той. — И извадете от там книжата по делото за Конг-Сингълтънската фалшификация. Прощавайте, Лестрейд. Ако ви се случи да попаднете на нова загадка, ще бъда доволен да ви дам според силите си няколко съвета за нейното разрешаване.

Край
Читателите на „Шестте бюста на Наполеон“ са прочели и: