Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (8)

Глава 5.

Роберто се прибра около полунощ. След като разговаря с приятелката си в продължение на два часа, беше отишъл да се разходи край реката… За да помисли.

С помощта на Адриана сега всичко изглеждаше по-ясно. От години Роберто вярваше, че е преодолял травмата от историята на майка си. Но не беше така: проблемът си оставаше — може би не непокътнат, но все пак съществуваше.

Идеята за „нараненото дете“ на Лаура завладя мислите му. Колко пъти това наранено дете беше ритало, викало, плакало, беше се влачило, беше заплашвало и манипулирало, за да накара другия да остане до него?

Сега го правеше с Кристина, но по някакъв начин бе действал така и по-рано — с Каролина, а преди това с Марта, с Алисия, а още по-рано — с всеки един от приятелите си, от които изискваше да бъдат на разположение винаги и безусловно; това изискване, което нямаше как да бъде удовлетворено, в крайна сметка ги плашеше.

Яснотата идваше от увереността, че може да изрази с думи това, което ставаше с него. Сега се чувстваше в състояние да определи какво се случваше с него, а оттам — вероятно да го промени.

По време на терапията бе осъзнал колко важно е умението да назоваваш нещата с истинските им имена. Винаги си спомняше с възторг онзи сеанс, при който беше разсъждавал надълго и нашироко върху културната стойност на някои думи и изрази…

Мислеше, че хората започват съществуването си, когато бъдат идентифицирани с име и презиме (защото от юридическа гледна точка нерегистрираният, невписаният, неназованият човек практически не съществува). Колко определящо за нас може да бъде да се казваме по един или друг начин? Какво ли е бремето — питаше се той — на имена като Соледад, Долорес или Ангустиас^[1]? Мислеше си за невидимата тежест да се носи името на починал брат, дядо или чичо, или за задължението на хората, кръстени на някого от родителите си, да бъдат Хорхито, Силвита или Мигелито до смъртта на бащата или майката и едва тогава да могат да изоставят умалителното и най-после да се казват Хорхе, Силвия или Мигел.

Спомни си и популярния израз, използван за нещата, които убягват от контрола ни: „Нямам думи“ („нямам думи за това, което ти се е случило“, казват хората, когато искат да покажат, че всяка дефиниция би била недостатъчна). Спомни си и за противоположния израз, призоваващ към яснота: „Да назоваваме всяко нещо с името му“.

Спомни си библейската притча, според която сам Бог помолил човека да даде имена на всички неща и животни, за да може да „господства“ над сътвореното.

Спомни си решението на хората да нарекат Господ Неназовимия, може би, за да предотвратят по този начин властта на смъртните върху Него…

„Да назова — означава да дам определение, а да дам определение — означава да започна да контролирам, защото не мога да контролирам онова, което не може да бъде определено или назовано“, каза си Роберто.

„Има хора, които са блестящи в ролята си на възрастни, но които в личните си отношения не са нищо повече от безкрайно нуждаещи се деца, които реагират на липсата на обич, внимание или признание“, припомни си той.

Трябваше да започне да работи върху „нараненото дете“, което живееше вътре в него. Никога нямаше да успее да поддържа трайна връзка с друг човек, ако не се освободеше от болезнения си страх да не бъде изоставен.

„Единственият, който може да се погрижи за нараненото дете, съм аз самият“, припомни си той.

Категорично — трябваше да го направи.

„Когато се погрижа за тъгата, страха и недоволството му, тогава детето не реагира, защото е усмирено“.

На Роберто не му се вярваше, че всичко това се случва заради случайно попадналите в живота му писма от някаква непозната, сякаш се беше озовал в странна и неволна комедия от грешки.

С изненада установи, че отново мисли за Лаура. Изглежда, че въпросният Карлос й е мъж, любим или любовник, макар че, съдейки по прочетеното, можеше да бъде бивш съпруг, с когото поддържаха добри отношения. Във всеки случай, помисли си той, сигурно не е трудно човек да бъде с някого, който е толкова добре запознат с темата. Виждаше у Лаура толкова голяма свобода, такова разбиране, толкова много опит… Ето от какво се нуждаеше той: да срещне такава жена. Но къде бяха тези жени? Е, той знаеше къде да намери една от тях. Живееше в компютърен терминал под името [email protected].

Точно тогава си даде сметка, че пощенската кутия на Лаура се казваше carlospol. Притесни го мисълта, че Лаура може да се окаже литературният псевдоним на някой журналист в женски списания на име Карлос, който се опитва да припечели допълнително в комбина с опитния психиатър Фреди. С мисълта, че книгата щеше да е предназначена за женска публика, Карлос бе решил да се подписва като жена и бе измислил Лаура…

 

 

Роберто отвори папката с текстови файлове и потърси запазените съобщения. Зачете припряно, търсейки откъсите, където можеше да се споменава Карлос…

Защо винаги усложняваше всичко? Защо беше толкова мнителен?

Писмо, изпратено от Лаура, която се представяше като психотерапевт на двойки и говореше за книга, не беше нищо друго, освен онова, което изглеждаше.

Следователно Лаура беше Лаура, Фреди беше неин приятел, а Карлос бе бившият или — за съжаление — настоящият й съпруг. Точка.

Продължи да фантазира… „Лаура живее с двете си деца — момче и момиче, в голяма къща в околностите на Буенос Айрес, вероятно близо до делтата, където в събота и неделя тя, бившият й съпруг и децата им излизат с гребна лодка…“ Но проблемът беше друг.

Защо мислеше за Лаура, вместо да се тревожи за застрашената си връзка с Кристина?

Настани се удобно пред компютъра и отвори пощата си с надеждата да намери нови съобщения. Действително бяха там: „Изпращам ти 1“ и „Изпращам ти 2“.

„Здравей, Фреди!

Какво става, че не ми отговаряш? Хайде, не бъди мързелив…

Всъщност искам мнението ти за един пациент, с когото работя от година. Струва ми се, че някои аспекти от проблемите му са важни за книгата.

От една година идва при мен и едно от първите неща, което му се случи, бе да осъзнае, че е влюбен в друга жена. Оттогава се бори с дилемата дали да заживее с другата жена, или да остане при съпругата и сина си. Вчера ми разказа нещо много интересно: как е разбрал, че онова, което най-силно го привлича в любовницата му, е нейната непредвидимост и че той никога не знае къде е тя.

Заедно размишлявахме върху този парадокс, при който силата на страстта е много тясно свързана с отсъствието на другия, с изненадата и непредвиденото. Ако тези отношения се превърнат в конвенционална връзка, страстта неизбежно ще си отиде.

Колко е абсурдно желанието да се свържат страстта и бракът! Как може човек да направи избор между семейството и страстта? Невъзможно е, най-вече защото, ако избере страстта и отиде при любовницата си, връзката скоро ще попадне в мрежите на рутината.

Пациентът ми е доволен от семейството си, от възможността да се връща у дома, при съпругата и детето си. Проблемът се утежнява от това, че той не само не изпитва страст към жена си, но и не обича да бъде с нея, не го привлича мисълта да пътуват заедно. Смятам, че е запазил някакво огорчение, което никога не е успял да изрази.

Вчера говорих на подобни теми с друга двойка. Мъжът се успокои, когато разбра, че тези проблеми са нещо обичайно. Жената обаче много се ядоса и отказваше да приеме, че тези неща се случват. Смятам, че изходът е в това да приемем нещата такива, каквито са, и да видим какво можем да направим, как всеки може да намери решение за собствения си живот. Според мен нейното поведение беше много детинско: «Не искам това да се случва». Смятам, че много често терапията се състои в това пациентът да осъзнае, че нещата се случват по свой начин, а не според неговото желание.

Снощи четох книгата на Уелуд «Предизвикателството на сърцето»^[2] и ми се стори интересно да преведа следния откъс за нашата книга:

В традиционните общества уговореният от родителите брак е бил правило и се е основавал на съображения, свързани със семейството, статуса, здравето и прочее. Бракът е бил по-скоро съюз на цели фамилии, отколкото на отделни личности. Служел е за запазване на рода и на семейното имущество, както и за социализиране на децата в полагащото им се място в обществената йерархия. Никое традиционно общество не е разглеждало спонтанно възникналата любов между двама души като приемлива основа за трайни отношения между мъжа и жената.

Нещо повече, никое ранно общество не се е опитало, а още по-малко успяло, да свърже романтичната любов, секса и брака в една институция.

Гръцката култура е свързвала секса и брака, но е запазвала романтичната любов за отношенията между мъже и младежи.

При куртоазната любов през XII в., от която водят началото си нашите романтични представи, любовта между мъжа и жената е била формално отделена от брака.

Едва през XIX в. викторианците формулирали понятието за брак, основано на романтични идеали. Сексът обаче оставал изключен: жената била смятана за болна, ако изпитвала желание или наслада от него. Сексуалното удоволствие било отредено на публичните домове.

Концепцията, че любов, секс и брак трябва да бъдат въплътени в един и същи човек, е сравнително нова. Ние сме първите, които се стремят да свържат романтичната любов, сексуалната страст и моногамния брачен съюз в един-единствен договор. Според Маргарет Мийд^[3] това е една от най-трудните форми на брак, създадени от човешката раса.

Може би е малко дръзко да се публикува нещо подобно, но ми се ще да предам тази идея по някакъв начин и в известен смисъл да позволя на всеки да намери подходящото послание за живота си. Бих искала да изложа тезата, че бракът, така както е поставен, е много труден и че всеки има избор да избере механизми, които да му помогнат да живее по-пълноценно.

Не искам да кажа, че е задължително тези аспекти (брачен съюз, романтична любов и сексуална страст) да съществуват отделно. Предлагам да осъзнаем значимостта и трудностите, съпровождащи опитите ни да обединим тези три елемента в една връзка. Също така смятам, че краткият исторически преглед има много пряко отношение към това осъзнаване.

Тази седмица ме посети двойка, която има осемгодишен брак и две деца. По време на сеанса жената сподели, че има връзка с друг мъж, че иска съпругът й да й даде време да изживее това чувство и после да решат дали могат да останат заедно.

Той искаше да я убие. Не искаше да й даде времето, за което тя го молеше, и настояваше за незабавен развод.

Мислех си, че бихме могли да разгледаме ставащото с тази жена като реакция или проявление на неприязънта, която е натрупала към съпруга си.

Но в този момент, докато тя е влюбена в друг мъж, най-постижимата възможност е да изживее това чувство и после, ако го преодолее и пожелае да възобнови връзката със съпруга си, да ме посети.

Разбира се, помислих си също така, че тя е трябвало да си мълчи и да опита да се справи сама с положението — с надеждата идеите й да се избистрят, преди да е казала каквото и да е.

Когато разговаряхме, съпругът разбра, че жената не може да прекрати това, което й се случва, и че дори и да я моли да не се среща повече с другия, тя не може да го направи. Същата история би могла да се случи и с него.

Ще ми се да имаме възможност да говорим за всичко това. Трудността се състои в това как да го направим в книга като нашата. Трябва да намерим подходящия начин, както и да помислим какво да кажем и какво да премълчим. Въодушевява ме най-вече идеята да рискуваме, разглеждайки теми, за които обикновено не се говори.

Лаура“

„Фреди,

Както виждаш, когато ме обземе вдъхновението, не мога да спра. Много ми хареса нашият разговор, предизвикан от думите на Нана, че «двойките се разделят заради същото, заради което се събират».

Да, двойките се разделят заради същото, заради което се събират.

Много хора си мислят: «Защо се влюбих в този човек, след като сме толкова различни? Може би с друг, чиито вкусове са по-близки до моите, щях да се разбирам по-добре…»

Всъщност именно различието е това, което ни привлича. В началото сме очаровани, че другият притежава нещо, което за нас е непостижимо. Допълваме се с партньора си, защото той може да прави неща, които ние не умеем — и обратното. През периода на влюбването приемаме тези характеристики както у него, така и в самите нас. Ако например сме много дейни личности, вечно в движение, ще бъдем привлечени от спокойствието, интуитивността, интроспекцията, присъщи на другия. Той, на свой ред, се възхищава на способността ни да се справяме с действителността, да вървим напред.

Проблемът обаче се появява по-късно, защото колкото и да ни е радвало различието в началото, след като състоянието на влюбеност се уталожи, започваме да спорим с партньора си заради същите онези характеристики, които са ни сближили. Ако аз съм развила най-вече активната страна, вероятно ще вляза в спор с пасивната. Като споря с другия, ще се поставя на страната на пасивното, а той ще стане мой противник от страната на активното. С други думи, пренасям във връзката една стара вътрешна борба. Когато се влюбвам в другия човек, защото си позволява да бъде толкова уравновесен и спокоен, по някакъв начин се примирявам с една моя черта, която съм отричала, но ако не я развия у себе си, в един момент ще започна да споря с партньора си по същия начин, по който преди съм се бунтувала срещу тази отричана черта.

Решението в тези случаи е да развием в себе си онези черти, които въобще не са еволюирали или са еволюирали в малка степен и които виждаме у другия. Така партньорът се превръща в наш учител или в наш враг. Това е изборът, пред който сме изправени.

Идеята ни е, че развивайки тези отричани или противодействащи си черти, ще можем да бъдем по-цялостни, да се превърнем в по-пълноценни личности и да възпрем вътрешната и външната борба.

Най-подходящият пример е да видим това в нас двамата. Не мислиш ли така?

Възхищава ме способността ти да се изразяваш, начинът, по който боравиш с думите и направляваш връзките между тях. Аз съм саможива и водя непрестанна битка с формата. Работата с теб, Фреди, ми дава възможност да се помиря с тази моя страна и ти да се превърнеш в мой учител в това начинание. Тъкмо обратното, би било невротично да се ядосвам, че придаваш такова значение на формата и не съзнаваш, че само съдържанието има значение.

Тук следва да прибавиш своя принос по въпроса: коя отхвърлена от теб черта можеш да интегрираш чрез връзката ти с мен.

Това има отношение към предишните ни разговори по темата за двойката: че тя е огледало, в което виждаме отхвърлените от нас черти. Както вече казах — набляга се върху развитието на онова, което отричаме, или на чертите, с които се борим, като съзнаваме, че ако не го направим, накрая ще се разделим поради същата причина, поради която сме се събрали. Това е предизвикателството пред двойката.

В този смисъл връзката ни служи, за да интегрираме всички свои страни, защото, ако не го направим, ще се препираме и дори ще се разделим с човека, който непрекъснато ни напомня за вътрешната ни борба.

Всъщност това е само част от ставащото. В друга глава бихме могли да говорим за личните проблеми, пред които трябва да се изправим заради тази връзка, тъй като, когато сме с друг, се сблъскваме с ужасни наши черти, които няма как да се проявят, ако сме сами.

Затова понякога близостта с друг е толкова трудна. Защото, когато сме сами, можем да си внушим, че сме чудесни хора, но при интимния контакт се проявява както най-доброто, така и най-лошото у нас: съперничество, ревност, борба за власт, желание да контролираме или манипулираме другия, липса на щедрост… и така до безкрай.

Тежко е да видим това у себе си. Предизвикателство е да го приемем и да работим върху него. Най-лесното решение е да мислим, че другият е заядливият, егоистът, трудният…

Цитирам Нана: «По всичко личи, че същите елементи, които допринасят за запазване на стабилността и хармонията в една двойка, могат да допринесат и за нейното разрушаване.

Всяка връзка, която не подпомага разгръщането на Аза, която пречи на израстването, макар да е стабилна и/или привидно удовлетворяваща, крие зародиша на собственото си разрушение. Да се видят тези ограничения своевременно е от жизненоважно значение. Истинската връзка с другия, в когото в даден момент сме повярвали и в чието присъствие сме успели да преодолеем и надживеем терзанието, предизвикано от самотата и самодоволството, е един от прекрасните мигове, които ни позволяват да се доближим с любов до човешките същества».

Колко красива фраза. Бих искала да цитирам Нана през цялото време. Много пъти имам усещането, че всичко, което знам, по един или друг начин съм го научила от майка си или от нея.

Мисля си за импровизирания разговор за нас двамата в онзи бар в квартал Онсе^[4]. Помниш ли? Казах ти нещо и изведнъж лицето ти грейна: за теб това беше своего рода «осъзнаване».

В онзи момент почувствах за първи път, че ме приемаш наистина, че ме слушаш по друг начин. Беше като просветление, но колко глупаво би било да мисля, че не трябва да те виждам отново, ако това не се случва.

Целувам те.

Лаура“

През следващите дни Роберто остана почти през цялото време вкъщи. Излизаше само по неотложни задачи, свързани с работата, и да напазарува най-необходимото.

Дали беше вярно, че двойките се разделят по същите причини, поради които се събират?

Беше сериозна идея, трябваше добре да я обмисли. Но моментът не бе подходящ. В главата си виждаше ясно надписа Tilt^[5], който светваше на старите електронни игрални машини, когато някой ги разтърсваше прекалено дълго, за да вкара стоманената топка в отвора. Беше добро описание на състоянието му: извън релси, объркан, развълнуван, разтърсен, „килнат“.

Два пъти дневно включваше компютъра и проверяваше електронната си поща. В началото го правеше равнодушно, но след няколко дни установи, че е все по-обезпокоен от липсата на новини.

Най-после, на осмия ден, получи съобщение.

„Скъпи Фреди,

Това е последното писмо, което ти изпращам.

Радвам се да ти пиша, но мълчанието ти е много болезнено.

Знам, че пиша заради удоволствието от писането. Знам, че имам нужда да го правя, че ме радва, отразява ми се добре, поддържа връзката ми със самата мен, но имам нужда и от отговори.

Знам, че четеш това, което пиша, сигурна съм, че включваш компютъра, очаквайки писмата ми, и знам, че в момента не можеш да пишеш. Писането е нещо, което ни спохожда, завладява ни, не можем да го насилваме.

Мислих много за нещо, което обсъждам и с пациентите си: как да приемем ритъма на другия. Затова чакам търпеливо да настъпи моментът, в който ще можеш да контактуваш с мен.

При двойките, с които работя, виждам, че често възникват неразбирателства заради различния ритъм, на който е подчинен животът им. Знам, че е важно да се приеме ритъмът на другия. Знам, че мъжете бягат, когато усетят, че са притиснати.

Жените обикновено се оплакват, че мъжете се затварят и не общуват, а не си дават сметка, че това става в отговор на упражнявания от тях натиск. Мъжете се затварят, когато се чувстват насилени, когато не им даваме времето, от което се нуждаят.

Казвам си, че трябва да продължа да ти пиша заради удоволствието, което ми носи. Спомни си темата за даването и получаването, по която сме разговаряли толкова пъти.

Актът на даването сам по себе си е равносилен на получаване: получавам удоволствие от това, че получаваш нещо хубаво, което имам да ти дам. Получавам радостта да ме слушаш и да оценяваш онова, което ти давам. Няма смисъл да даваме, ако очакваме нещо повече от самия акт на даването.

Но идва момент, в който се нуждая от думите ти, в който ме боли от мълчанието ти. Ето защо се налага да ти кажа, че това е последното ми писмо.

Ще се срещнем при друго пътуване, на друг конгрес, в друг момент…

С обич:

Лаура“

Роберто усети ледена тръпка да полазва по гърба му и отново прочете писмото. Не можеше да бъде. Как така Лаура щеше да престане да пише? Нима щеше да бъде лишен от писмата на Лаура само защото онзи идиот Фреди й беше дал грешен адрес?

Не беше справедливо.

Не беше.

През последните няколко седмици Лаура се бе превърнала в най-доверения и прозорлив човек в неговия свят. Не можеше да позволи тя да изчезне като Кристина, като Каролина, като всички… Трябваше да направи нещо.

Запита се какво би направил Фреди, ако разбереше, че Лаура престава да пише. „Може би щеше да отговори на това писмо…“, помисли си Роберто. Но той също не разполагаше с адреса на Фреди.

Можеше да направи няколко проверки…

Телефонът!

Стана, за да потърси указателя, но преди да стигне до библиотеката, си спомни, че не знае презимето му. Можеше да го разбере, ако разпиташе приятелите си психолози за въпросния Фреди, а след това?

След това Лаура и Фреди щяха да се намерят, а той щеше окончателно да изгуби връзка с Лаура…

Не можеше да се лиши от тези писма. Поне не сега.

Стана от креслото си и започна да снове из апартамента. Трябваше да намери някакво решение.

Ами ако откриеше телефонния номер на Лаура и я накараше да повярва, че Фреди е извън страната и затова не отговаря?

Всъщност нямаше нужда от телефона й. Можеше да й го съобщи по електронната поща.

„Лаура,

Снощи ми се обади Фреди и ме помоли да ви уведомя, че пътува и че му…

Поръча да ви предам, че пътува и че ви умолява да продължите да пишете. Когато се върне, той ще ви обясни всичко…“

„Лаура,

Снощи ми се обади нашият общ приятел Фреди.

Не знам дали ви е известно, че е извън страната. Едно от нещата, които ме помоли, е да ви предам да продължавате с книгата и каза, че когато се върне, ще отговори на всички ваши писма…“

Не се получаваше. Фреди звучеше като идиот. Навсякъде по света има компютри… Защо не й го кажеше сам, вместо да се обажда на приятеля си Роберто?

Точно така!

Защо не й го кажеше самият Фреди? Защо не?

Нямаше камери, нито ръкописни букви, нито подател. Как можеше Лаура да открие, че извинението идва от него, а не от Фреди?

„Лаура,

Снощи ми се обади по телефона нашият общ приятел Фреди. Сигурно вече знаете, че трябваше да замине спешно…“

„Лаура,

Моля те, не се сърди. Имах усложнения в работата и пътувах, затова не можах да отговоря на чудесните ти писма…“

„Лаура,

Снощи ми се обади нашият общ приятел Фреди.“

„Чудесни“. Дали за Фреди щяха да са чудесни?

„… не можах да отговоря на писмата ти. Мисля, че след месец-два ще имам малко повече време, за да ти отговоря. Междувременно не преставай да ми пишеш. Всичко, което казваш, ми е полезно и съм сигурен, че книгата ще бъде гениална.

Целувки.

Фреди“

Препрочете съобщението, изтри „месец-два“ и го замени със „скоро“. Изтри „Целувки“ и написа „Силно те прегръщам“. Добави „Скъпа“ пред „Лаура“ и замени „Моля те“ с „Умолявам те“. Махна „Всичко“ във фразата „Всичко, което казваш“ и замени „гениална“ с „успешна“.

„Скъпа Лаура,

Умолявам те, не се сърди. Имах усложнения в работата и пътувах, затова не можах да отговоря на писмата ти. Мисля, че скоро ще имам малко повече време, за да ти отговоря. Междувременно не преставай да ми пишеш. Това, което казваш, ми е полезно и съм сигурен, че книгата ще бъде успешна.

Силно те прегръщам.

Фреди“

Не беше зле. Никак даже.

Роберто пое дълбоко въздух и потърси бутона за изпращане. Придвижи курсора до него и отново прочете писмото, което се готвеше да изпрати.

Върна се отново към съобщението и изтри „Силно“, оставяйки „Прегръщам те“.

Трябваше да престане да го редактира или никога нямаше да го изпрати. Във всеки случай, нямаше какво да губи: ако не измислеше някакъв отговор, писмата на Лаура щяха да секнат.

Натисна бутона за изпращане.

Екранът премигна и се появи потвърждението: „Съобщението е изпратено“. Нямаше връщане назад.