Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (19)

Епилог
amarseconlosojosabiertos@

„Уважаеми Роберто,

Най-после дойде време да се запознаем. През тези две години бяхме много близки и общувахме често, но всъщност знаем много малко един за друг.

Започнах да подозирам за съществуването ти, когато получих второто писмо от доктор Фариас (президента на «Интермедикал», помниш ли го?). В началото не можех да разбера за какво се извинява и бях изненадан да прочета приложеното писмо, уж изпратено от мен, в което му казвах да върви по дяволите. Отне ми три месеца да разбера какво се бе случило и дори днес, когато фактите са ми известни, ми изглежда все така невероятно.

Регистрирах адреса на електронната си поща rofrago преди две години. Това е съкращение от имената на децата ми: Ромина, Франсис и Гонсало. Оттогава го използвах като оперативен адрес за връзка с външния свят. Изненадваше ме — както, предполагам, и теб — количеството необясними съобщения, които пристигаха в пощенската ми кутия, и макар че така и не отговорих на нито едно, признавам, че изтрих някои, за да освободя място.

Така или иначе, намерението ми не е да обсъждам колко надежден или ненадежден е интернет. Възнамерявам да бъда кратък и да не се отклонявам от целта на това писмо, макар това да налага известно предварително обяснение.

Както, предполагам, вече знаеш, Лаура и аз се познаваме от много години, покрай срещите ни на конгреси или мероприятия на асоциацията. Аз четях и ценях лекциите и статиите й, посветени на отношенията в двойката, а тя — по думите й — с удоволствие бе прочела някои мои книги. Случайно или не толкова случайно, изнесохме обща лекция пред международния конгрес на Асоциацията по гещалттерапия в Кливланд, Съединените щати. Точно там ми хрумна идеята да напишем заедно книга за двойките. Изучавах темата от доста време, но бях изкушен от идеята да използвам ясния поглед и опита на Лаура.

След няколко срещи разбрахме, че ангажиментите и работата на всеки от нас нямаше да позволят да се виждаме често. Затова решихме да работим чрез електронната поща. Както вече знаеш, намерението ни бе да обменяме информация, която по-късно да използваме за книгата.

Лаура беше съгласна с мен, че няма нито смисъл, нито полза да пишем книга, която ще е подобна на други издания, посветени на тази тема. Трябваше да намерим различна структура. Когато започнахме да си пишем, ми хрумна идеята, че можем да оформим книгата като електронна кореспонденция между двама терапевти, които споделят идеи за терапия на двойки и за двойки, подложили се на терапия.

Времето минаваше, Лаура продължаваше да пише и да се оплаква от моето бездействие, но аз бях обезверен. Въртях се в омагьосан кръг. Молех Лаура да продължава да пише, но не знаех как да подходим към книгата, за да я направим интересна. Поне за мен!

И тогава — като по чудо — се появи ти.

Разбрах, че предположенията ми са били правилни, когато Лаура изпрати по погрешка онова писмо до rofrago. Както вече ти казах, отне ми няколко седмици да свържа фактите, да разбера, че си писал на Лаура от мое име, да се досетя, че ти си създал пощенската кутия trebor (Роберт отзад напред, разбира се) и двойната лъжа, за да запазиш контрола над кореспонденцията ни.

Признавам ти, че се ядосах страшно много. Когато писах на Лаура от този нов адрес и й разказах за теб, в главата ми все още се въртяха планове за съдебно преследване и начини за отмъщение…

Докато една сутрин — неочаквано — се събудих с блестяща идея.

Това беше сюжетът на книгата!

Точно така щяхме да я представим! Трябваше просто да поставим реалността на твоя живот насред възгледите на психологическата теория за двойките и да сглобим роман.

Единствената цел на това писмо, скъпи Роберто, е да ти благодаря. Уверявам те, че в думите ми няма ирония. Както винаги съм казвал, аз не съм писател и мисля, че Лаура също не е. Уверявам те, че никога — повтарям ти, никога — нямаше да ни хрумне толкова интригуващ и увлекателен сюжет като този, вдъхновен от твоето присъствие.

В израз на искрената ни благодарност ти посвещаваме книгата, както и тази приказка, която лично избрах да ти разкажа.

Не знам кой е нейният автор, нито кой я е разпространил в интернет, но стигна до мен като подарък от приятеля ми Панчо Унеус от Чили.

«Живял някога в едно малко селце един мъж, който работел като продавач на вода. По онова време водата не течала от крановете, а се вадела от дъното на дълбоки кладенци или от реките. Ако край селото нямало изкопани кладенци, този, който не искал да търси вода сам, трябвало да я купува от продавача, който обикалял селата с големи делви, пълни с безценната течност.

Една сутрин една от делвите на продавача се пукнала и започнала да пилее вода по пътя. Когато стигнал в селото, купувачите му платили обичайните десет монети за пълната делва, но само пет за съдържанието на другата, която била пълна едва наполовина.

Покупката на нова делва била прекалено скъпа за продавача на вода. Затова решил, че трябва да върви по-бързо, за да компенсира разликата в парите, които получавал.

В продължение на две години мъжът идвал и си отивал с бърза крачка и получавал своите петнайсет монети за делва и половина вода.

Една нощ се събудил от необичаен шум, който се долавял в стаята му:

— Шшшт… Шшшт…

— Кой е там? — попитал мъжът.

— Аз съм — казал един глас, който излизал от пукнатата делва.

— Защо ме будиш в този час?

— Предполагам, че ако те заговоря през деня и на светло, страхът ще ти попречи да ме чуеш. А трябва да ме чуеш.

— Какво искаш?

— Искам да те помоля да ми простиш. Не е моя вината за пукнатината през която изтича водата, но знам колко много ти навредих. Всеки ден, когато пристигаш уморен в селото и получаваш за съдържанието ми половината от това, което получаваш за моята сестра, ми иде да заплача. Знам, че трябваше да ме смениш с нова делва и да ме изхвърлиш, но ти ме запази. Искам да ти благодаря за това и да те помоля още веднъж да ми простиш.

— Изненадан съм, че ми искаш прошка — казал човекът. — Нека утре рано излезем двамата. Искам да ти покажа нещо.

Продавачът на вода продължил да спи до зори. Когато слънцето се показало на хоризонта, той взел пукнатия съд и го отнесъл до реката.

— Погледни — казал той и посочил към града. — Какво виждаш?

— Града — казала делвата.

— И какво още? — попитал мъжът.

— Не знам… Пътя? — отговорила делвата.

— Точно така. Погледни от двете страни на пътеката. Какво виждаш?

— Виждам сухата земя и чакъла отдясно на пътя и цветните лехи от лявата страна — казала делвата, която не разбирала какво иска да й покаже господарят й.

— Много години съм минавал по този тъжен и самотен път, носейки вода до селото и получавайки еднаква сума пари за двете делви… Но един ден забелязах, че си се пукнала и че от теб тече вода. Не можех да те сменя, затова взех решение: купих семена на какви ли не цветя и ги посях от двете страни на пътя. Всеки път, като минавах, водата, която се разливаше от теб, напояваше лявата страна на пътеката и за тези две години успя да постигнеш тази промяна — продавачът на вода замълчал и погалил вярната си делва. — И ти ми искаш прошка? Какво значение имат няколко монети по-малко, щом благодарение на теб и на твоята пукнатина тези цветя ме радват по пътя ми? Аз трябва да ти благодаря за недостатъка ти.»

Сигурен съм, че разбираш защо избрах да ти подаря тази приказка.

И така, романът е почти завършен. Остава да решим финала.

Трябва ли най-накрая Роберто и Лаура да се срещнат и да създадат здрава връзка «с отворени очи», както подсказва заглавието на книгата, което ти избра толкова сполучливо?

Или Лаура, след като разбере лъжата от устата на Фреди, ще презре Роберто, което би послужило за поука колко е пагубна измамата в любовта?

Може би трябва да се намери друг, не толкова предвидим финал? Или, може би, както в живота, човек никога не знае как ще завършат нещата.

Д-р Алфредо Даей

[email protected]

P.S. Впрочем има още нещо, за което трябва да ти благодаря. За да компенсира закъснението си, Фариас ще публикува труда ми при моите условия без никакви ограничения.

24 януари 2000 г. 17:07:10“