Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (6)

Глава 3.

Хотдог. Това бе единственото, което успя да приготви с продуктите, останали в хладилника. Сигурно Кристина се наслаждаваше на барбекюто, забавляваше се с приятелките си и дори не се сещаше за него. А уж егоистът бил той. Тя си прекарваше чудесно, докато той трябваше да държи тубата с горчица десет минути с отвора надолу, за да изцеди няколко мизерни капки, с които да подправи наденичките. На всичко отгоре Лаура го изкарваше егоист.

Отхапа голяма хапка от последния хотдог.

— Дори не ме познава… — каза на глас той с пълна уста.

Какво знаеше тя? Да не би някой да можеше да каже нещо, което да се отнася за всички хора!

Край, реши той. Повече нямаше да чете онези писма. Нито пък щеше да напише съобщението, с което да я предупреди, че адресът е сгрешен, а ако въпросният Фреди не получеше никога писмата, още по-добре. Защото от тях, така или иначе, нямаше никакъв смисъл.

Какъв смисъл можеше да има в това човек да се откаже от търсенето на идеална връзка? Защо трябваше да не се гневи на другия? За какво му беше да се вглежда в себе си за онова, което го дразнеше у партньора? За какво му беше да израства, след като накрая тя си отиваше? Отиваше си и го оставяше сам.

Роберто стана от масата и тръгна към кухнята, за да измие малкото съдове, които беше използвал. Докато топлата вода се стичаше по ръцете му, в съзнанието му се въртеше натрапчивата мисъл, че преди време Кристина щеше да остане. Може би вече не го обичаше. Тоест, не го обичаше както преди, вече не го поставяше пред всичко останало. Може би той също не я обичаше както в началото.

Затвори крана и избърса бавно ръцете си с кухненската кърпа, сякаш старателните движения имаха отношение към безпокойството му. С несигурни стъпки тръгна към стаята си и се отпусна върху леглото.

Почти веднага стана и се затвори в банята. Няколко минути по-късно се върна и направи безуспешен опит да си легне отново, но скочи на крака още преди главата му да докосне възглавницата.

Отиде до кухнята, отвори хладилника и се втренчи в съдържанието му, търсейки нещо, което да го изкуши… Нищо не му хареса и затвори внимателно вратата.

Излезе на балкона. Минаха няколко автомобила. Влезе вътре.

В стаята се спря за миг до вратата, сякаш се колебаеше. После седна пред компютъра.

Поигра на „Миночистач“. Не успяваше да се съсредоточи. Малките бомби експлодираха една след друга.

Затвори играта и се загледа в иконите на екрана: компютър, лист хартия с молив върху него, тесте карти, глобус, лупа, малък жълт телефон… Връзката с интернет.

Огледа се наоколо, сякаш искаше да се убеди, че никой не го наблюдава… Беше на път да направи точно обратното на онова, което си бе обещал.

Отвори електронната си поща. Не се изненада ни най-малко, когато намери съобщението от Лаура.

Вероятно никой не може да каже нещо, което да се отнася за всички — помисли си той, — но в това ново писмо може би има нещо вярно. Нещо, дори една-единствена фраза, която да му помогне да си изясни какво се случваше между него и Кристина, дали я обичаше или не, защо й се сърдеше и защо започваше да се пита каква е Лаура, на колко ли години е, каква ли е връзката й с Фреди.

„Скъпи Фреди,

Как мина пътуването ти? Имам голямо желание да ми пишеш.

Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да ги изразя. И си спомних онова, което ти бе написал за конгреса в Кливланд. Помниш ли?

Любов и влюбване

Може би очакването за мигновено щастие, което обикновено приписваме на връзката между двама души, желанието да изпитаме възторг, се дължи на илюзорното удължаване на момента на влюбването.

Знаем, че в началото срещата е страстна, екзалтирана, неудържима, ирационална. Емоциите ни връхлитат, завладяват ни и за известно време не можем да мислим почти за нищо друго, освен за човека, в когото сме влюбени, и за щастието, че това ни се случва.

Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.

Това състояние не продължава дълго, но остава в нас като спомен, който крепи връзката и който от време на време може да бъде пресъздаден.

След няколко месеца действителността ни поглъща или пък започва съзиданието на един общ път.

Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.

Чувствата, за разлика от страстите, са по-трайни и са здраво свързани с възприемането на външната действителност. Любовта се заражда, когато мога да видя човека пред себе си, когато открия другия. Именно тогава любовта замества влюбването.

След като премине този начален момент, започват да излизат наяве моите най-лоши черти, които проектирам и върху партньора. Любовта към някого се изразява в предизвикателството да се освободим от тези проекции, за да се свържем истински с другия. Този процес не е лесен, но е едно от най-красивите неща, които се случват или за които помагаме да се случат.

Говорим за любовта в смисъл, че «за нас е важно щастието на другия». Ни повече, ни по-малко. Любовта като щастие, което завладява тялото и душата и което укрепва, когато виждам другия, без да искам да го променям.

Това, което е по-важно от характера на другия, е щастието, което изпитвам до него, и неговото щастие до мен, удоволствието да съм с някого, който се грижи да ми е добре, който долавя от какво се нуждая и се радва да ми го даде — ето това е любовта.

Двойката е нещо повече от едно решение, тя е нещо, което се случва, когато се чувстваме свързани с другия по различен начин. Бих могла да кажа, че въз основа на удоволствието, което ни носи близостта с другия, решаваме да споделим с него голяма част от живота си и откриваме радостта да бъдем заедно. Все пак трябва да знаем, че не е достатъчно просто да намерим спътник: както вече стана дума, необходимо е той да може да ни обогатява и да помага за нашето личностно израстване.

Любовта се гради между двама души благодарение на химия, която ни кара да се чувстваме различни — може би заради магическото усещане, че сме напълно приети от някого.

Влюбване и любов

Колко е трудно да се говори за това.

Онзи ден, по време на едно групово занимание, споделих с присъстващите нашите разговори, свързани с идеята за любовта въз основа на принципа «другият е важен за мен» и с физическото усещане да бъдеш с някого, когото обичаш. После помолих всеки от тях да каже какво мисли за любовта.

Един от отговорите, който ми хареса най-много, беше на двайсет и пет годишен младеж, който каза: «Когато обичаме, виждаме отвъд видимото. При любовта естетическите канони губят своята меродавност».

Уелуд^[1] твърди, че съществува истинска любов, когато обичаме заради онова, в което знаем, че може да се превърне даден човек, а не само заради това, което е. Смятам, че влюбването и любовта са състояния, които се преплитат в една връзка. Обикновено в началото има период на страст, при който се смесва много от това, което си представяме, което проектираме върху другия човек. Тогава поставяме своя идеален мъж или жена на мястото на човешкото същество, което е до нас.

Влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме върху него това, което чувстваме. И тогава бихме могли да се запитаме: Защо избираме този човек? Какво става, когато след време другият започва да показва истинската си същност и тя не съвпада с представата ни?!

Така започват конфликтите. Другият не е такъв, за какъвто сме го смятали. Алтернативата в този случай е да решим дали можем да обичаме този, който стои пред нас, или да останем вкопчени в идеала си.

Любовта може да започне с решаването на тази дилема, когато видим другия и осъзнаем, че го обичаме такъв, какъвто е. Дори може да заобичаме онези му черти, които не харесваме, именно защото са негови и го приемаме такъв, какъвто е.

Смятам, че връзките минават през моменти на влюбване, моменти на обич, моменти на омраза… Всъщност любовта и омразата са много близки. Никога не мразим толкова много някого, както този, когото обичаме. Преди няколко дни синът ми, в пристъп на ярост, ми каза:

«Обичамразя те» (искаше да каже «мразя те», но първа от устата му се изтръгна обичта).

По-здравословният избор е да приемем, че това е така. Връзката ни представлява съвместен път и наистина се запазва, ако сме открити, ако съзнаваме какво става с нас, ако не го отричаме или се правим, че всичко е наред.

«Осъзнавам» е важна дума. Нека осъзнаем какво става с нас, нека му се отдадем. Така се запазва и изгражда връзката.

Средството за това е винаги едно и също: да осъзнаваме, да се концентрираме. Само ако сме наясно с истинската си същност, можем да се справяме с трудни ситуации.

Много хора живеят отделени от същността си, свързани само с това, което мислят, и без да имат представа за това, което наистина чувстват. Така е много трудно човек да се отдаде на любовта. Най-важното в любовта е да се осмелим да се вгледаме в себе си.

Така, без да има нужда от конфликт, можем да се погледнем, да сме свързани и да бъдем верни на себе си.

Ако не показваме какви сме, никой не може да ни обича.

Най-много да обичат нашата маска, както казваш ти, което не е достатъчно.

Намерих една книга от Маурисио Абади, в която се говори за влюбването. Цитирам три откъса, които привлякоха интереса ми.

«Влюбването е по-скоро връзка, при която не разпознаваме партньора си като отделна и различна личност, а го възприемаме и интерпретираме като наш двойник, чиито черти отговарят на идеализирания образ, който сами бихме искали да притежаваме. При влюбването има нещо като обичам себе си, като се виждам отразен в теб».

«Да съм влюбен — означава да ти казвам колко те харесвам за това, че държиш толкова изящно огледалото, в което се оглеждам, за да си дам сметка за обичта ми към самия мен.»

«Но става така, че с течение на времето и докато връзката преминава през различни препятствия, въображаемото „огледало“ престава да бъде такова и естественият му импулс е да възвърне идентичността си. В началото желанието ни да се чувстваме обичани и обожавани е било толкова силно, че почти не сме обръщали внимание на факта, че са ни вземали за друг, а се е случило точно това. Имаме толкова голяма нужда от любов, че за известно време й се радваме, макар и да е заблуда.»

И наистина е заблуда, както казва Абади, защото всъщност тази страст при влюбването не е насочена към теб, а към образа на другия, отразен в теб.

Може би трябва да откажем да се почувстваме поласкани от писмо, в което някой ни се обяснява в безусловна и сляпа любов, и да съумеем да видим, че писмото е адресирано до някой друг. Но кой би могъл да направи нещо подобно?

Все пак, каквото и да правим, след броени мигове или след няколко седмици (от пет минути до три месеца, както ти казваш) другият ще започне да ни разкрива собствената си същност, която не ще може да скрие, както и да забелязва нашето истинско аз, което ние също не можем вечно да крием, без значение колко ни ласкае да е влюбен в нас и колко е красиво да се чувстваме влюбени.

Това е като пробуждане от сън. Малко по малко ще се появи човек, който ще е учудващо различен от онзи, с когото сме мислели, че се свързваме. Интересно е как говорят хората, които забравят за страстта си и решат, че другият се е променил, че вече не е същият, а в действителност единствено са се променили очите, с които се гледаме.

Човек открива различията и те водят до конфронтация.

Когато другият е приличал толкова много на нас, е било трудно както да спорим с него, така и да признаем истинското му съществуване.

Едва сега човек може да почувства, че не е сам. Трябва да търсим различията и да се опитваме да се сближим чрез тях, за разлика от преди, когато са ни сближавали само приликите.

Много ми хареса фразата, която чух да казваш в един репортаж:

«Да си влюбен — означава да обичаш сходствата, а да обичаш — да се влюбиш в различията.»

Влюбването не е споделено чувство, защото все още не съществува субектът, с когото може да се споделя.

Влюбването е необяснима и почти неизбежна лудост — то всъщност представлява състояние на безразсъдно разстройство, придружено от маниакална екзалтация.

За разлика от него, любовта е разумна, но и трудоемка. Тя е по-трайна, не толкова бурна, но трябва да се полагат много усилия, за да се запази.

 

 

Препрочитам това писмо и чувствам, че сега не съм много сигурна дали съм съгласна с това, което сама съм написала, но така или иначе, вече е казано. Кажи ми какво е мнението ти.

А ти какво правиш, Фред? Наслаждаваш ли се на топлината на Испания?

Целувам те:

Лаура“

Когато Роберто свърши с четенето, на лицето му грееше усмивка. Беше доволен, че е послушал инстинкта си и е отворил писмото. Точно това се случваше с него: връзката с Кристина вече не бе същата, вече не бяха влюбени. Но на него му харесваше да бъде влюбен.

Постепенно усмивката му изчезна и на лицето му се появи съсредоточено изражение. Не знаеше дали иска интензивността на чувството да отстъпи пред дълбочината, за която говореше Лаура, тъй като той най-много се наслаждаваше именно на тази интензивност, на страстта, на бушуващите емоции. Но истината бе, че тя си беше отишла, че бяха започнали да виждат себе си такива, каквито са, и не можеха да направят нищо, за да избегнат това.

А сега? Сега всичко свършваше…

Изведнъж го обзе съмнение. Писмото на Лаура подсказваше, че всичко свършва и че започва изграждането на един общ път.

Запита се в коя от тези две посоки щеше да поеме връзката му с Кристина: към своя край или към началото на нещо не толкова бурно, но по-дълбоко?

Тогава се поправи…

„Коя от двете възможности искам аз?“