Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amarse con los ojos abiertos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
eternities (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хорхе Букай, Силвия Салинас. Да се обичаме с отворени очи

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Ева Тофтисова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0885–1

История

  1. — Добавяне

Глава 12.

Лаура се събуди с мисълта за книгата. Бе започнала да пише, изкушена от хрумването на Алфредо да публикуват заедно, но сега, когато семето беше покълнало в ума и в сърцето й, желанието се бе превърнало в нейно собствено (може би повече собствено, отколкото чуждо, защото участието на Фреди беше незначително и ненавременно). Тя самата вече вреше и кипеше от мисълта да види книгата публикувана.

Фреди бе поел задължението да подреди писмата, които тя му изпращаше, и да ги съчетае със собствените си идеи и с лекцията, която бяха представили заедно в Съединените щати.

Прегледа темите, върху които бяха писали, и установи, че се бяха връщали многократно към някои аспекти, докато други бяха само бегло споменати.

Включи компютъра и започна да пише.

„Скъпи Фреди,

Искам да споделя с теб тревогата си… Изгарям от желание да видя нашата книга завършена! Прииска ми се да поработя върху визуализацията на крайния продукт. Представих си, че отивам в една много голяма и много важна книжарница заедно с майка ми. В съня си исках да споделя с нея момента, в който за първи път виждах публикуваната книга. Мисля, че тя е човекът, който най-много заслужава тази чест заради горчивия си житейски опит. Но когато понечих да погледна книгата, си дадох сметка, че не мога дори да си я представя на витрината, защото все още дори не знаем как ще се казва.

Бих искала да обсъдим заглавието на книгата.

В работата и в живота си научих колко е вярно това, което ти винаги казваш: че единствено се контролира онова, на което може да се даде име.

Може би тази необходимост да мечтая или да мога да пътувам в бъдещето чрез въображението си е резултат от някакво лично ограничение. Ако е така, искам да мога да го приема като част от мен, макар може би да не е непременно лично ограничение. Вероятно има нещо общо с факта, че съм жена, и в такъв случай не само че искам да го приема, но и мисля, че бих започнала да се гордея с него.

Би било интересно да включим в книгата темата за мъжкото и женското в мъжете и жените. Ако изложим част от това, което знаем за дясното и лявото полукълбо на мозъка, току-виж, сме успели да разберем и приемем, че в различни отношения, някои от които са просто биологични детерминанти, сме различни.

Всеизвестно е, че повечето жени са склонни към холистична, а мъжете — към фокусирана гледна точка.

Мъжката гледна точка се свързва с поведението, насочено към разделяне, анализиране, фокусиране и промяна… С една дума, с активното начало, което невролозите обикновено отъждествяват с функцията на лявото (доминиращо) полукълбо на мозъка. За сметка на това женската гледна точка е по-скоро свързана със съзнанието за единство, способността за възприемане и очакване, предразположението към създаване на връзки, мечтаенето и творчеството (функции, за които е известно, че са присъщи на дясното полукълбо).

Ето какво казват за мозъка Детлефсен и Далке в «Болестта като път»[1]: «Двете полукълба се различават ясно едно от друго според своите функции, способност и отговорности. Лявото може да се нарече „речево полукълбо“, тъй като отговаря за логиката и структурата на езика, както и за четенето и писането; то дешифрира по аналитичен и рационален начин всички стимули в тази област, с други думи, мисли дигитално. Лявото полукълбо се занимава също така с изчисленията и числата. От него зависи и понятието за време.

В дясното полукълбо откриваме всички противоположни функции: вместо аналитични умения — способността да се борави със съвкупност от идеи, функции и сложни структури. Тази половина на мозъка позволява да се възприеме цялото, като се тръгне от една малка част. На дясното полукълбо на мозъка дължим и способността за възприемане и структуриране на логически елементи, които не съществуват в действителността. Тук се намира аналогичното (аналоговото) мислене и изкуството за боравене със символите. Дясното полукълбо поражда също така фантазиите и мечтите и не познава понятието за време, което притежава лявото полукълбо.»

Мисля, че е очевидно, че при жените преобладава дясното полукълбо, а при мъжете — лявото.

Норберто Леви[2] казва: «Така както съществува двойката като връзка с друго човешко същество, съществува и вътрешна двустранна връзка между женските и мъжките аспекти на собствената индивидуалност».

Всички сме изградени като сбор от противоположности. Имаме мъжки и женски, активни и пасивни, слаби и силни страни. Въпросът е, че ако в културно отношение се отъждествяваме само с една от тези противоположности, ще проектираме другата навън.

Объркването, което се получава, обикновено е свързано с убеждението ни, че партньорът е причина за нашия конфликт, без да осъзнаваме, че това е вътрешен конфликт между две противоположни страни, който носим в себе си, без да го осъзнаваме.

Същата енергия, която използваме, за да спорим с партньора си, ни е необходима, за да разберем какво става с нас.

Понякога се питам дали много от трудностите, пред които се изправят двойките, в крайна сметка не са свързани с неприемането на различията в гледните точки между мъжа и жената.

Не можем да не се запитаме, подобно на Джон Грей[3]: Как постигат хармония двама души, които живеят в различни светове? Как един мъж и една жена могат да общуват, щом са на различни честоти?

Отговорът е: само ако успеят да отхвърлят идеята, че съществува само една гледна точка.

Пагубно е да вярваме, че единствено ние разполагаме със способността за анализ, макар че още по-лошо е да се оставим да ни убедят в първенството на гледната точка на другия. Жизненоважно е да се съединят двете гледни точки за света, за да се постигне интегрирането както с партньора, така и със самите нас.

Уважавам своята идентичност и своя начин да възприемам света и въз основа на това засвидетелствам и изисквам уважение.

Като говоря, изхождайки от собствената си личност, приемам, че съм склонна да действам с малко разсеяно и настроено към мечтателност съзнание, и истината е, че през последните няколко години положих много усилия да го направя по-фокусирано.

(Докато пиша това, се смея, защото си спомням за всички мъже, с които съм била през последните години и които бяха единодушни, че така и не са забелязали резултат от усилията ми да внеса логика в живота си…)

Проблемът на взаимоотношенията в двойката е, че ако нямаме гъвкавостта да преминаваме от едно ниво на съзнание към друго, ако се придържаме неотклонно към своята гледна точка, сме склонни да отхвърляме партньора си, чийто светоглед е различен от нашия.

Впуснем ли се в приключението да разберем начина му на мислене, ще възприемем нови неща, но преди всичко ще възприемем самия него.

Предизвикателството пред двойката се състои в това всеки от партньорите да е готов да приеме различна гледна точка за света, каквато е гледната точка на другия, и да я приобщи към собствената си личност:

Да се отворим към ново мислене, към различен начин да приемаме живота.

Любовта започва, когато НАИСТИНА открием другия. Вече не става дума за идеята какъв би трябвало да бъде той, а за един нов човек, който ме изненадва със своята неповторимост.

Така започва любовта: с изненадата, с откритието…

Тъкмо обратното: ако само се опитваме да впишем другия в старите си идеи, не се случва нищо. Или поне нищо «любовно».

Да се отворим за любовта — означава да се отворим за новото…

Да обичаме — означава да се отворим за реалното.

Лаура“

Преди да изпрати писмото, добави: „P.S. Настоявам за приноса ти!“

Лаура се усмихна и се запъти към градината, за да се порадва малко на слънцето, преди да тръгне за кабинета си.

Облегна се на пейката и се замисли за срещите, които й предстояха следобед: Ектор и Грасиела, Марсело и Патрисия, Хавиер и Аналия, Уго и Беатрис, Армандо и Карла.

С Ектор и Грасиела всичко беше наред: двамата бяха разбрали, че трябва да се изслушват, за да градят заедно връзката си, и нещата малко по малко идваха на мястото си, почти без нейната намеса.

Марсело и Патрисия бяха започнали преди седмица; външно той изглеждаше жизнен и приятен мъж. Тя обаче имаше вид на взискателна и напрегната. Лаура си каза, че трябва да наблюдава по-внимателно, за да провери дали първото й впечатление е било правилно.

Хавиер и Аналия бяха дошли в кабинета й заради непрекъснатите си спорове. Още в началото Лаура почувства интуитивно, че те са класически пример за двойка, която е пренесла личните си проблеми във връзката си. Лаура бе решила да ги смята за двойка, но да ги приема поотделно. Днес щеше да се види с Аналия. Тя се опитваше да овладее трудните отношения с баща си — буен и безсърдечен алкохолик, за да се постарае да не стоварва претенциите си върху Хавиер, който много пъти без вина (а други не толкова) опираше пешкира заради тази нерешена от съпругата му връзка.

В много отношения Беатрис и Уго бяха особена двойка — най-вече заради приликите, които Лаура намираше между Беатрис и себе си. Нейният живот и този на Беатрис си приличаха по безброй неща: идеите им за живота съвпадаха и имаха едни и същи стремежи. Но тази двойка бе особена и защото двамата бяха симпатични и седмичният сеанс с тях бе истинско удоволствие.

Много пъти беше мислила да ги изпрати при друг специалист. Въпреки това, нито Беатрис, нито Уго бяха приели предложението й да сменят терапевта, може би точно поради тази близост, която се долавяше при срещите им. И Лаура се бе оставила в плен на идеята да продължи да се среща с тях. В момента преминаваха през много интроспективен период. Двамата току-що бяха открили, че могат да си предоставят пространство „без контрол“ и да се радват на последиците. Беатрис отново бе започнала да посещава уроци по рисуване и отсъствията й бяха позволили на Уго да намери време да сърфира из интернет, вместо да се бори с параноичната тревога по отношение на „другите“, с които тя се срещаше.

Безпокойството й през този ден бе свързано с Армандо и Карла. Дълбоко в себе си Лаура не разбираше защо продължаваха да са заедно. Наричаше връзки като тяхната „аз-аз“, тъй като, според нея, този тип отношения бяха белязани от дребнавото упорство на двамата да се занимават изключително и само със самите себе си. Наричаше ги още „аз-аз“, защото идваха и си отиваха, разминаваха се по пагубен начин с караници, раздели, срещи, викове, обиди и мимолетни одобрявания. Смяташе ги също така за връзки „аз-аз“, защото много пъти двамата се оплитаха в трудни ситуации и беше невъзможно да се разбере как могат да излязат от бъркотията.

Двамата знаеха, че се лъжат, манипулират, съперничат си и живеят неудовлетворени. Тайно излизаха с други хора и непрекъснато флиртуваха с кого ли не. Въпреки това се сърдеха на Лаура всеки път, когато им предлагаше да се разделят, макар и временно, и не спираха да я убеждават, че имат толкова общи неща, че просто се налага да останат заедно, защото „се обичаме прекалено много, за да се разделим“, защото „аз знам, че тя е жената (или той е мъжът) на живота ми“, защото „когато човек обича, той трябва да се бори докрай за това, което обича“, защото „не бих могла да живея без него (или не бих могъл да живея без нея)“ и тъй нататък. И Лаура проявяваше лека настойчивост, а после отстъпваше донякъде, пак донякъде приемаше ограниченията им и се запитваше дали в крайна сметка не са прави, а тя или цялата наука грешаха със сложните психосоциални анализи на всяка връзка.

В крайна сметка — питаше се тя, — кой може да твърди, че за тях е по-добре да се разделят, отколкото да останат заедно? Нима е универсално правило, че е по-добре човек да е сам, отколкото в лоша компания?

Може би Армандо и Карла бяха прави и Лаура трябваше да преразгледа всичките си теории върху двойките.

Стана от пейката, решена да внимава повече при следващите сеанси. Ситуацията я засягаше лично и може би точно тази подробност обуславяше преценката й, че двойката няма бъдеще.

Трябваше да е нащрек, за да не сгреши.

Част от причината тя самата да няма партньор беше, че не приемаше посредствена и конвенционална връзка. Никога не бе успявала да запази една връзка заради самата връзка, а винаги бе изисквала нещо повече.

Остатъкът от деня премина без изненади и даже сеансът с конфликтните Армандо и Карла се оказа интересен и плодотворен.

Лаура се върна вкъщи, доволна от професията и специалността си.

В електронната поща я очакваше писмо.

„Лаура,

Доста мислих върху твоите идеи.

Виждам, че с всеки изминал ден ставаш по-проницателна и по-мъдра.

Изпращам ти някои неща, които прочетох и върху които размишлявах.

Кастилехо[4] казва, че има три основни причини, които възпрепятстват срещата. Първата е, че понякога се опитваме да общуваме, докато сме на различни нива на съзнанието. Както ти казваш, има два начина да приемаме живота: единият е чрез фокусираното съзнание, а другият е пространен и повсеместен.

Първият е свързан с логиката и аналитичната гледна точка. Вторият е свързан с холистичното възприемане на света, с идеята за неговата цялост, като включва емоциите и преживяванията: това е гледната точка на опита.

Когато двама души се опитват да общуват и единият говори от позицията на логиката, а другият — от позицията на това, което се случва, срещата е невъзможна. Това е като да се опитаме да общуваме на два различни езика, като сблъсък на парадигми.

От основно значение е да разберем от каква гледна точка ни говори другият: как вижда себе си, как вижда мен, как вижда това, което става с нас.

Ако съм свикнал да виждам нещата в тяхната повсеместност и въз основа на интуицията си, опитът да установя хармония с другия, чиято гледна точка за живота е последователна и конкретна, се оказва почти невъзможно начинание.

Идеята е аз да се отворя към различната гледна точка за нещата и тогава ще мога не само да се срещна с другия, но и сам да възприема този различен поглед към живота. Ако дадена двойка има проблем и мъжът го вижда през призмата на логиката, а жената — на чувствата, много е трудно да се разберат, ако преди това не са открили и приели тези различия като своя отправна точка.

За щастие, мисля, в днешно време нещата са се променили: жените полагат усилия да развият мъжкото начало, а мъжете — женското.

Както ти много правилно забелязваш, ако аз приемам и уважавам твоята гледна точка, ако я направя част от моята, това ще помогне за израстването ми. Ако я отхвърлям, като се опитвам да те убедя в това, което мисля, оставам сам и непроменен.

И все пак ние правим точно това: опитваме се да накараме другия да прави нещата така, както ние искаме, без дори да ни хрумне, че той може да ни покаже нов; по-добър, по-различен начин…

Що се отнася до другите видове поведение, които възпрепятстват срещата, Кастилехо говори за трудността да присъстваме. Ако се крием зад маски, не можем да установим контакт с никого, защото никой не може истински да общува с измислен персонаж.

Самозаблудата е друг начин да не присъстваме; хората не си дават сметка какво става с тях, но почти винаги имат логично обяснение за страданието си, сценарий, който оправдава всичко, което им се случва, но който в действителност няма нищо общо с истинската им болка. Как може някой да ми помогне или да ме разбере, след като аз самият съм объркан по отношение на това, което ме наранява или от което имам нужда?

Третият проблем е трудността да слушаме. Да се изчака с повече или по-малко търпение другият да свърши да говори само за да можем да кажем това, което вече сме намислили, не означава обезателно водене на диалог, а много пъти е смесица и наслагване на два монолога… При тези случаи хората не установяват никакъв контакт с казаното от другия, не се слушат, защото всеки от тях вече е решил, че той е правият, и единственото, на което са готови, е да изчакат реда си, за да могат да докажат правотата си.

Много ми хареса обяснението на «причините за разминаване», а на теб?

Пращам ти милион целувки. До скоро.

Фреди

P.S. Така и не разбрах какво мислиш за приказката на пациента ми Роберто.“

Писмото, пристигнало от trebor, сякаш обясняваше това, което й се случваше с конфликтната двойка. Тя се опитваше да използва разум и последователност, за да предложи най-подходящото решение. Накратко, използваше гледната точка на логиката, докато помежду си Армандо и Карла винаги използваха единствено емоционалната си гледна точка и всичко, което изразяваха, произлизаше от страховете им, от детинските им потребности или неудовлетворените им искания. Колкото повече логика влагаше тя, толкова по-ирационални изглеждаха идеите на двойката. Ненапразно, когато Лаура престана да се опитва да им налага своята гледна точка, те смекчиха съпротивата, с която посрещаха помощта й.

Лаура отиде до бюрото си и започна да пише ново съобщение.

„Фреди,

Две неща:

Първо, благодаря ти за последното съобщение. (Не можеш да си представиш колко ми помогна.)

Второ, препрочетох приказката за Ехрох и отново, както първия път, когато ми я изпрати, ме очарова. Изпращам ти коментара си.

Ако наистина тази история отговаря на мита, с който Роберто интерпретира живота си, склонна съм да мисля, че той има голям потенциал и най-вече — много здрава структура.

Винаги съм вярвала, че здравето се изразява в отварянето на врати и прозорци към света, и откривам в идеята на приказката подобно поведение: строежът на мостове и пътища — средства, които макар в историята да са използвани, за да се види кой се приближава (от психологическа гледна точка — какво може да се получи), несъмнено служат и за да се излезе, да се търси и най-вече — да се изследва светът навън, да се съберат знания, да се допринесе с нещо (символично казано — да се даде).

Ако трябва да го разглеждам през призмата на нараненото дете, бих му помогнала да запази пътищата и мостовете проходими, но също да потърси от какво се нуждае «вътре зад стените», да използва тези пътища, за да сподели с външния свят това, което таи в себе си.

Мисля, че това е разказът на човек, все още очакващ завръщането на нещо, което никога не се е случвало. Не казвам, че не е здравословно да се осмелим да очакваме този, когото обичаме; говоря затова колко хубаво би било да не го очакваме и да позволим на сърцето ни да подскочи от изненада, съзирайки откъм хоризонта да се приближава нещо, което толкова е желало, но вече не е очаквало. Може би така ще станем по-малко взискателни към това, което се задава по пътя към нас.

Защото, ако чакам фанфари с бели флагчета и златоткани хоругви, а вместо тях с твърда стъпка пристигне процесия със зелени знамена и без хоругви, има опасност да не я разпозная, да не разбера, че шествието се приближава към мен, да го оставя да премине, без да го приветствам, и до края на дните си да страдам, че не се е случило, като истината е, че не съм успяла да разбера, че се случва.

Лаура“

Остана замислена върху собствената си идея: опасността да не бъде разпознато онова, което се задава, защото не съответства на начина, по който сме си го представяли.

Тя също беше като Ехрох.

След като бе прекарала голяма част от живота си, вперила поглед в хоризонта, бе престанала да чака. И не това бе тревожното. Тревожното бе… Дали щеше да разпознае триумфалната ескадра, когато се появеше на нейния хоризонт?

Както винаги, когато нещо не й даваше мира, тя се обади на приятелката си Нанси.

— Как си? — попита я Нанси.

— Горе-долу — отвърна кратко Лаура.

— Защо?

— Мисля, че се отъждествих с един пациент, и това ми се отрази много зле — Лаура знаеше, че Нанси, нейна колежка, ще я разбере.

— Колко лошо! — каза Нанси. — За какво става дума?

— Знаеш, че се бях отказала от идеята отново да бъда с някого, и изведнъж установявам, че позицията на една двойка, с която работя, имейлът на един колега и разказът на един пациент ме карат да преразгледам решението си. И най-лошото е, че за първи път имам усещането, че не мога да поддържам предишните си аргументи — дори пред самата себе си.

— Работата е там, че ти винаги си имала твърде специфична идея за бъдещия си любовен живот — обясни Нанси.

— Какво имаш предвид?

— Виж сега. Много пъти съм ти пращала пациенти: мъже, жени и двойки. Знам с какъв ентусиазъм работиш. Говориш с всички, учиш ги и настоятелно им обясняваш колко е важно човек да е с някого, как двойката носи много по-сериозно лично израстване, каква е идеалната рамка на човешкото развитие, изтъкваш незаменимите предимства на съжителството и така нататък. Но сякаш за себе си използваш други правила. Ти се съсредоточаваш върху трудностите, невъзможността, условностите, самотата…

— Чуй ме, спри! Аз не съм сама…

— Разбираш какво искам да кажа, Лаура. Може би е време да преосмислиш решенията си. Все пак — заключи Нанси — сме на възраст, когато заслужаваме да получаваме! Или не е така?

Двете дълго се смяха по телефона.

Бележки

[1] Далтефсен, Торвалд, Далке, Рюдигер, „Болестта като път“, С.: Кибеа, 1998

[2] Аржентински псохотерапевт (р. 1936) — Б.р.

[3] Популяран американски психолог, автор на книгата «Мъжете са от Марс, жените — от Венера». — Б.р.

[4] Айрини Клеърмонт де Кастилехо (1885–1967 г.) — английска психоложка, последователка на юнгианската школа, известна с изследванията си върху мъжкото и женското начало в човешката психика. — Б.р.