Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amarse con los ojos abiertos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
eternities (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Хорхе Букай, Силвия Салинас. Да се обичаме с отворени очи

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Ева Тофтисова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978–954–26–0885–1

История

  1. — Добавяне

Книга втора
trebor@

Глава 7.

Роберто се събуди доволен. Беше убеден, че засега е успял да промени решението на Лаура. Харесваше му да мисли, че спасява една книга за бъдещето, макар и това да означаваше да помага на онзи глупак Фреди, който, без да знае, му бе задължен за участието му в цялото начинание.

В работата всичко вървеше като по вода. Сутринта завърши рекламния проект, възложен му от компания за управление на пенсионни фондове. Тъй като не спираше да мисли за съобщенията, които предния ден бе получил и изпратил, в подготвянето на рекламната кампания реши да използва идеята за безспирния ход на времето. Предлагаше да се изостави илюзията за вечна младост, за да се осъществи мечтата за защитена и сигурна старост.

Докато същия следобед се прибираше у дома, в ушите му все още кънтяха спонтанните аплодисменти и поздравления, с които бе посрещнат рекламният му проект, представен на съвещание с ръководството.

„Още едно нещо, за което съм благодарен на Лаура“ — помисли си той.

Стигна тичешком до дома си, нетърпелив да прочете писмата отново. Имаше усещането, че предишния ден ги бе прочел прекалено бързо.

Роберто винаги беше мразил туристическите реклами, които предлагаха екскурзии в дванайсет града за десет дни. Още от времето на първото му пътуване винаги му се бе искало да поостане там, където кацаше. Имаше нужда „да мине отново“ през мястото, за да може да го регистрира с очите си, със слуха си, с краката си и в ума си. Същото усещане изпитваше и към думите на Лаура: не му беше достатъчно да прочете само веднъж писмата й. Имаше нужда да се връща към тях, да подбира онова, което му се струва най-важно или най-силно, или просто което го вълнуваше най-много.

Трябва да се отдалечим от илюзията, за да видим човека, който е пред нас.

Болката от това да оставим илюзиите настрана и да приемем действителността.

Има реалност и пред нея илюзиите изчезват.

Отказвам и да продължавам сама този проект, за който някога мечтаехме заедно.

Ще стане или не, когато му дойде времето.

Мисля, че е възможно да се учим от трудностите.

Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен.

Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.

Замисли се за двете метафори, които толкова му бяха харесали: за живота като сърфист или като машинист в метро, както и че всеки човек е режисьор на собствения си живот. След това се зачете в разказа за мъжа от проведения терапевтичен сеанс:

„Работихме с един мъж на трийсет години, току-що скъсал с жена, която го бе отхвърлила. Той говореше за болката от загубата на илюзията, която си бе изградил около тази жена.“

Много неща в него самия го караха да се чувства съпричастен с този пациент от групата. Той също прекъсваше връзките си винаги, когато чувстваше, че партньорката му го отхвърля. Той също беше изпитвал стотици пъти болката от загубата на илюзиите, вложени в дадена връзка.

Но имаше нещо в последното изречение, което според него някак не се връзваше…

„Истинската му болка се състои в това да приеме, че е позволил да бъде лъган.“

Това ли бе истинската болка при връзките: да приемем действителността, че позволяваме да ни лъжат? Нима той бе позволил да го лъжат? Съществува ли възможността „да позволим да ни лъжат“? При всички случаи, как го бяха лъгали жените, с които е бил? Не са ли били такива, каквито си ги бе представял, желал, мечтал или търсил?

Както казваше Лаура: „Когато влюбването премине, няма друг начин, освен да се изправим пред истинската същност на другия“.

Беше трудно. Трябваше да помисли за това: любов, връзка, илюзия, разочарование, лъжа…

Накрая се спря на следната фраза:

„… много ми е трудно да продължавам, без да мога да разчитам на думите ти.“

Беше очевидно, че Лаура няма да приеме да продължи да пише сама. Тя настояваше, напълно основателно, за съдействието на Фреди.

Онова, което Роберто знаеше за психологията на двойките, бе научил благодарение на горчивия си опит от многото провалени връзки и от времето, когато се беше подлагал на терапия. Спомняше си за отделни идеи от поведенческата психология, с които се бе запознал, докато следваше маркетинг, както и за разни понятия, на които се бе натъквал при прочита на някои книги, тласкан единствено от любопитство. Даде си сметка, че тези „знания“ нямаше да са достатъчни, за да поддържа електронния разговор с Лаура по темата за двойките.

Погледна часовника. Оставаха петнайсет минути до осем. Ако побързаше, щеше да стигне до книжарницата в центъра, преди да затворят.

Прегледа набързо предишните писма, търсейки имена на автори, и си записа три:

УЕЛУД

БРАДШОУ

ПЪРЛС

Прибра се към десет. Носеше десетина книги в една торбичка:

„Пътешествието на сърцето“ — единствената книга на Уелуд, която беше успял да намери;

„Нашето вътрешно дете“ от Джон Брадшоу;

„В боклукчийската кофа и извън нея“ от Фриц Пърлс;

„Да правим любов“ от Ерик Берн;

„Думи към партньора ми“ от Хю Пратър;

„Интелигентната любов“ от Енрике Рохас;

„Соня, изпращам ти кафявите тетрадки“ от Адриана Шнаке;

„Обичам те, но…“ от Маурисио Абади;

„Да живееш, да обичаш и да се учиш“ от Лео Бускалия;

„Любовта на 40“ от Серхио Синай.[1]

Захвърли палтото си върху креслото и седна на масата, за да прегледа покупките си. Беше проявил доста сдържаност. Десет книги представляваха разумно количество в сравнение с някои предишни посещения в книжарницата.

Не бе правил подобни импулсивни покупки на книги от времето, когато четеше в захлас политическа философия. В магазина отново изпита същото усещане, което в последните седем години го обземаше във всяка книжарница — интерес, ненаситно любопитство, захлас пред всяка книга: една заради заглавието, друга заради корицата, трета заради автора или защото, докато я прелистваше, му се струваше интересна.

Докато гледаше струпаните върху масата книги, все още неразгърнати, имаше усещането, че е приказен пират, който прехласнато гледа изкопано съкровище.

Преди да отвори книгата на Уелуд, той остана вглъбен няколко минути, за да почете момента. После пое дълбоко въздух и зачете:

„Никога досега интимните отношения не са ни приканвали да се вгледаме толкова искрено и съзнателно както в самите себе си, така и в останалите. Днес живата връзка с партньора ни изправя пред предизвикателството да се освободим от стари навици и слабости и да развием цялата си сила, чувствителност и дълбочина като човешки същества.

В миналото този, който искал да изследва най-скритите тайни на живота, се оттеглял в манастир или водел отшелнически живот. Днес за мнозина от нас интимните отношения са се превърнали в нова непревземаема територия, която ни изправя лице в лице с всички наши богове и демони.

Тъй като вече не можем да разчитаме на личните отношения като предсказуеми източници на удобство и сигурност, те ни водят до нов кръстопът, на който трябва да направим важен избор.

Можем да се борим и вкопчваме в стари и отживели илюзии и формули, макар те да не отговарят на действителността и да не водят наникъде, или обратното — можем да се научим да превръщаме трудностите в отношенията си във възможности да се събудим и да извадим наяве най-добрите си човешки качества: способност за осъзнаване, съчувствие, хумор, мъдрост и любов към истината. Ако изберем тази последна възможност, отношенията ни се превръщат в способ да задълбочим връзката си със самите нас и с хората, които обичаме, както и в средство да добием по-добра представа за собствената си същност.“

Фантастично!

Отвори книгата напосоки и този път попадна на страница 132:

„Всички ние, които предприемаме това пътуване, трябва да научим нещо ново: как да позволим на поетото задължение да еволюира естествено, с много зигзаги, успехи и неуспехи.

Следователно несигурността по отношение на способността ни да се изправим срещу всички предизвикателства, които възникват, не е проблем: тя е част от самия път.

В тази връзка ме окуражиха думите на тибетския учител Чогям Трунгпа, когото запитали веднъж как бил успял да избяга от китайското нашествие, пълзейки по снеговете на Хималаите, с минимална подготовка и оскъдни провизии, без да е сигурен за пътя, нито за изхода от бягството си. Отговорът му бил кратък: «Слагах единия крак пред другия».“

Книгата обещаваше да е добра.

Без да престава да чете, извади от хладилника няколко парчета пица, постави ги в микровълновата печка, отвори кутия бира и отиде до бюрото. От най-долното чекмедже извади бележник с редове, а от средното взе молив 2В, за да си води записки.

Докато четеше, се радваше на това, което му се случваше. Отдавна не беше се интересувал толкова много от някоя книга. Дали беше заради темата? Или книгата му се струваше увлекателна? Или неочакваната ситуация, в която се бе озовал? Може би заради бляновете му за Лаура? Или по малко от всичко?

Не можа да остави Пътешествието на сърцето, докато не стигна края, където Уелуд казва:

„Колкото по-дълбока е любовта, която свързва двама души, толкова по-голям е интересът им към света, в който живеят. Ще почувстват връзката си със земята и ще започнат да се грижат за нея, както и за всички беззащитни същества, които търсят помощта им.“

Навремето го бе изкушавала идеята да учи психология. Сега тя се появяваше отново, от друго място и благодарение на Уелуд, бе вдъхновена от желанието да бъде полезен на околните — чувството не остана скрито за Роберто, който разсеяно си помисли, че е ново за него.

 

 

Не престана да чете цяла седмица. След Уелуд дойде ред на Берн, а после на Пърлс и Бускалия. След това Шнаке (която го изненада), Абади и Пратър (от които беше чел нещичко преди години). Последваха Синай и Рохас. А най-накрая — Брадшоу, когото отлагаше интуитивно. Прочете го трудно (беше книга за самопомощ, написана „по американски“!), но това, което твърдеше Брадшоу, беше толкова изкушаващо, че Роберто реши да проследи развитието на тезата му.

Когато стигна до предложението на автора да напише приказка, която като мит да отрази детската му история, седна пред компютъра си и написа на един дъх:

„Едно време, в едно много далечно царство, живеел принц на име Ехрох.

Принцът бил заченат в много труден момент от живота на родителите му. Скоро след раждането му се наложило царят да иде на война, за да защити народа си, застрашен от вражеските царе. В продължение на години всичко, което принцът узнал за баща си, били няколко кратки известия, които донасяли вестоносците или които му предавала майка му.

Тъй като царят отсъствал, с държавните дела се заела царицата, която нямала време да си играе с принца.

Въпреки че Ехрох имал най-скъпите и интересни играчки, той страдал, защото нямало с кого да споделя игрите си.

Принцът израснал самотен и мълчалив. Прекарвал голяма част от деня, гледайки през прозореца. Винаги отправял погледа си към мястото, където пътят за двореца се изгубвал зад гората. Представял си, че вижда как между дърветата се появяват царските знамена и хоругви. Народът излизал, за да посрещне царските войски, и празнувал победоносното завръщане на най-скъпите си синове.

Представял си как поздравява царя от своя прозорец и как приветства горещо края на войната, който щял да му върне бащата и майката.

Всеки следобед, когато слънцето залязвало, по бузите на Ехрох се стичали сълзи, с които си лягал и които всяка нощ изсъхвали на възглавницата.“

След това, следвайки предложението на Брадшоу да се съчини край на мита, Роберто добави:

„Времето минавало, докато един ден царицата абдикирала. Принцът нямал друг изход, освен да заеме бащиния трон и да царува.

Управлявал благо и справедливо до края на живота си.

Никога не забравил навика си да гледа през прозореца към гората.

Царуването на Ехрох било запомнено с донякъде чудатия и неуморен стремеж на царя да строи нови и нови мостове и пътища.“

Точно това беше правил винаги: беше се опитвал да строи все повече пътища, все повече мостове, все повече начини, за да може безусловната любов, която търсеше, най-после да стигне до сърцето му. Той също не беше загубил навика да гледа с надежда към хоризонта, за всеки случай.

По някакъв начин връзката с Лаура представляваше нов мост — мост над реалността, виртуален мост, мост към Лаура.

Даде си сметка, че цяла седмица бе толкова погълнат от работата си и книгите, че не беше имал нито минута, за да прегледа електронната си поща. Запази приказката като „Ехрох“ и отвори нов файл в текстообработващата програма.

„Скъпа Лаура,

Писмата ти ме мотивираха да препрочета Брадшоу и окуражен от съвета ти, помолих мой пациент да превърне в мит историята на детството си. Резултатът е този текст, който той ми донесе и който ти изпращам. После ми кажи какво мислиш.

Целувки:

Фреди“

Сега вече отвори пощенската си кутия. Копира съобщението от текстовия файл и го пренесе в прозореца, който се отвори, когато натисна „Съставяне на ново съобщение“. След това избра „Прикачване“ и потърси документа, озаглавен „Ехрох“. Прикачи файла, натисна „Изпращане и получаване“ и екранът премигна, докато го известяваше, че изпраща съобщението. Когато операцията приключи, на екрана се появи съобщението:

„Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.“

Придвижи курсора върху съобщението от Лаура и кликна два пъти върху новото писмо, озаглавено: „Да приемаме потребностите си.“

„Фреди,

Разминаването между нас ме накара да се замисля. Понякога ми е толкова трудно да осъзная от какво наистина се нуждая…

Най-лошото е, че опитът ми потвърждава многократно, че когато успея да установя контакт със себе си и превърна дадена потребност в действие, търсене, искане или в нещо друго, резултатът обикновено е задоволителен.

И тогава, за какво? Какъв е смисълът на тази омразна игра на криеница?

Може би трябва да посветим част от книгата на обяснението как се поражда тази липса на контакт със собствените ни потребности.

Харесва ми обяснението на случая, който изложи в Кливланд: ако като деца си дадем сметка, че родителите ни не одобряват опитите ни да търсим повече обич, повече подкрепа или по-силно присъствие, вероятно ще се научим да крием потребностите си. Това не е обвинение срещу родителите. Може би те не могат да ни дадат онова, от което се нуждаем, просто защото не могат да го дадат на самите себе си.

При всички случаи обаче така започват опитите ни да не чувстваме нуждите си, което ще се превърне в стратегия, целяща да облекчи болката от разочарованието.

Ще прилагаме години наред този план за оцеляване: ще се стремим да не вземаме предвид потребностите си. И вероятно един ден дори ще се отъждествим с това поведение. Тогава то ще престане да бъде стратегия и ще стане наша същност. «Аз нямам нужда от нищо, справям се сам.» Ще се вкопчим в това твърдение и ще забравим какви сме наистина, какво ни носи истинска радост, спокойствие и удовлетворение.

В този момент сигурно ще се появи онова, което Ерих Фром обяснява в книгата си «Да имаш или да бъдеш»: убеждението, че новата кола, по-скъпата къща, нашумелият парфюм или достатъчно пари в сметката ще ни направят щастливи.

Потребителското общество ни продава идеята, че имането е ключът към всичко: купуване, харчене и размяна са основни понятия. Когато те станат част от нашата ценностна система, ще бъде лесно да се манипулира поведението ни посредством тях. Но щом придобием желаното, установяваме, че не е достатъчно да имаме «това», и рекламата скоро ще ни внуши, че имаме нужда от нещо друго, за да продължаваме да вървим по грешния път.

Би трябвало да дойде ден, в който да можем да спрем и да разберем, че не това е пътят. Тогава е време да потърсим в себе си, пак да се вслушаме във вътрешния си глас. Но това не е толкова лесно.

Забравили сме как да го правим и често ще се налага да поискаме от някого да ни помогне отново да разберем кои сме, да ни насърчи да си върнем мъдростта, която сме имали като деца, когато сме можели да се смеем и да играем безспир.

Според мен тази трябва да бъде същността на идеята, която предлагаме: да подтикнем всички наши читатели да приемат предизвикателството да намерят отново себе си. Път, който да позволява на човек да прояви себе си и да намери начин да изрази чувствата си към другия.

Нека говорим за предизвикателството да се научим да се вслушваме в себе си, да се съобразяваме със себе си, да се погледнем така, както родителите ни не са успели да го направят — редом до любимия човек.

Много е болезнено да се нуждаем и да не получаваме онова, от което имаме нужда, и това е основният проблем. Никой не иска да изпита болката от това да се нуждае от нещо и да го няма. И все пак тази болка е единственият изход, който би ни отвел към откриването на истинските ни потребности. Само ако ги открия, ще мога след това (след това!) да ги удовлетворя. Защото, ако се съпротивляваме срещу чувството на уязвимост, ставаме все по-закоравели и се отдалечаваме от възможността да открием от какво се нуждаем.

Освен това, ако следваме този път, блокираме способността си да получаваме.

Трябва да имаме предвид, че тази стратегия — да не чувстваме — вероятно ни е била от полза в детството. Може би е било умно да не чувстваме потребност, която всъщност не сме можели да задоволим.

Но тъй като вече сме възрастни, сами можем да си дадем онова, от което се нуждаем, или да потърсим подходящите хора, от които да го поискаме. Вече не сме зависими от родителите си.

Много ми харесаха думите, с които веднъж завърши едно от съобщенията си: «Ние сме уязвими, но не и крехки. Много от нас не го осъзнават».

Когато има стратегии, не може да се постигне близост. Стратегиите не ни позволяват да чувстваме. Ще постигнем целите си, ще почувстваме удоволствието да властваме над другия или да го покорим, ще успеем да го накараме да ни погледне. Но това няма нищо общо с истинската среща, с близостта, с любовта.

Във връзката си трябва да оставим място за болката и объркването, които се появяват, когато се откажем от стратегиите си. Това е пътят към дома, пътят на срещата с друго човешко същество. Пътят на любовта.

Ще се съгласиш ли с това?

Лаура“

Как нямаше да се съгласи!

Лаура говореше с неговия език, с неговите идеи, почти с неговите чувства. Тя изразяваше с думи онова, което искаше да се научи да казва.

Той знаеше от какво се нуждае: да намери човек, с когото заедно да изгради пътя за връщане у дома.

Не беше ли невероятно, че тя му беше изпратила писмо, което завършваше с това предложение, когато той току-що й беше изпратил приказката за принца, който строял пътища, за да види как по тях пристигат любимите му хора?

Бележки

[1] Welwood, John, „Journey of the heart“ (1990)

Bradshaw, John, „Homecomimg: Reclaiming and championing your inner child“ (1993)

Perls, Frederick S., „In and out the garbage pail“ (1981)

Berne, Eric, „Sex in human love“ (1970)

Prahter, Hugh, „A book for couples“ (1988)

Rojas Enrique, „El amor inteligente“ (1997)

Schanake, Adriana, „Sonia, te envoi los cuadernos cafe“ (1979)

Abadi, Maurisio, „Te queiro, pero…“(1992)

Bustaglia, Leo F., „Living loving and learning“ (1985)

Sinay, Sergio, „El amor a los 40“ (1994)