Хорхе Букай, Силвия Салинас
Да се обичаме с отворени очи (17)

Глава 14.

— Здравейте, Лаура ли е? — попита един приятен глас рано сутринта в понеделник.

— Да — отговори тя.

— Вижте, аз съм пациентът, за когото ви е говорил доктор Даей.

— А, да. Как сте, Роберто?

— Колко е приятно да чуя, че си спомняте името ми…

За миг Лаура не знаеше какво да каже. Отговорът беше прекалено интимен за човек, когото не познаваше. Може би бе сгрешила, като го нарече по име. Дали не бе твърде строга със себе си? Може би Роберто просто се бе изненадал приятно и се бе почувствал благодарен, че не се е натъкнал на студения отговор на телефонния секретар.

Лаура си спомни първия път, когато се осмели да потърси терапевт: след като дни наред бе събирала смелост, тя позвъни и един хладен глас й отговори: „Това е кабинетът на доктор X… Не можем да отговорим на обаждането ви. Веднага след сигнала оставете името, фамилията и телефонния си номер. Ще ви се обадим, когато можем“.

„Веднага след сигнала“ тя бе затворила и се бе отказала от идеята да си запише час при доктор X…

— Здравейте, Лаура — продължи Роберто. — Там ли сте?

— Да, Роберто, извинете. С какво мога да ви помогна?

— Ами, препоръча ме Фреди, искам да кажа, доктор Даей. Бих искал да помоля за среща с вас.

— Чакайте да видя… — каза Лаура, докато отваряше бележника си. — Удобно ли ви е в четвъртък… в шест часа?

По линията настъпи мълчание и след няколко секунди връзката прекъсна.

— Ало? — опита Лаура, макар да знаеше, че е безполезно. — Ало? Ало!

Натисна сивия бутон на безжичния си телефон и с апарата в ръка, отиде до кухнята, за да си направи портокалов чай. Докато го пиеше, откри с изненада, че все още очаква обаждането. Стори й се странно, че пациентът не позвъни веднага.

Същата сутрин отиде два пъти до апарата, за да се увери, че работи.

— Сигурно ще се обади — каза си тя, за да приключи въпроса за себе си.

 

 

През остатъка от деня не си спомни за случилото се, но привечер, докато караше към къщи, си помисли, че трябва да пише на Фреди и да му разкаже за провалилия се опит на приятеля му да си запише час.

Не се наложи, защото във вторник около обяд телефонът иззвъня.

— Ало.

— Може ли да говоря с Лаура, моля? — каза Роберто.

— Здравейте, Роберто — Лаура искрено се зарадва, като разпозна гласа. — Какво стана вчера?

— Нищо, връзката прекъсна и после не можах повече да се обадя през целия ден. Моля да ме извините.

— Не, всичко е наред.

— Когато прекъсна, ви казвах, че Кристина и аз бихме искали да ви помолим за час за среща.

— Да, аз ви предложих четвъртък в шест часа. Тогава добре ли е?

— Сигурен съм, че да.

— Добре, ще се видим вдругиден в кабинета. Имате адреса, нали?

— Да, благодаря.

— Тогава до четвъртък — сбогува се Лаура.

— До четвъртък — каза Роберто.

 

 

В много отношения Кристина и Роберто бяха двойка като всяка друга, донякъде „бамбашка“, както би се изразила майка й, но така или иначе двойка. В четвъртък пристигнаха навреме и сеансът продължи почти два часа. В края на срещата Лаура усещаше, че връзката между тях е приключила отдавна и че единственото нещо, което ги свързваше, бяха спомените, навикът или незнайно какво. Не за първи път приемаше двойка, която очевидно беше мъртва и която всъщност се обръщаше към нея, за да могат двамата да се разделят.

Това, което си казаха по време на сеанса, не се различаваше много от стотици други първи посещения. И все пак Лаура се бе почувствала различно.

Толкова различно, че в петък реши да намери време, за да се види с Нанси и да й разкаже за станалото.

— Странно е — поде Лаура. — По време на целия сеанс имах впечатлението, че тя не съществува за него. Мъжът говореше почти изключително само с мен, дори бих казала, че даже не поглеждаше Кристина.

— Може би той не се интересува въобще от връзката с нея — предположи Нанси.

— Може и така да е, но тогава… Защо се обади и поиска сеанс за двойка? Защо си е направил труда да поиска от Фреди телефоните ми? Защо прие друга среща, за да се видим отново? Не се връзва.

— Виж какво — започна Нанси убедено. — От опит знам, че понякога мъжете приемат тези срещи, за да угодят на партньорките си, въпреки че в действителност отиват само за да докажат, че нищо не може да се направи. Може би горкият човек е притискан от момичето и се старае да покаже, че е направил всичко възможно, че „дори е намерил терапевт“. Случаят е класически.

— Точно в този случай не пасва. Първо, защото Кристина не изглежда като момиче, което би наложило подобна ситуация. Интуицията ми подсказва, че тя бе дошла, за да му угоди. Второ, защото те са били разделени. Както ми разказаха, той й се е обадил да дойде на срещата. Не, не е това.

— Ами нека се доверим на интуицията ти като терапевт — предложи Нанси. — Тя е дошла в кабинета ти, за да му угоди. А той? Той защо е дошъл?

— Ето това не знам и вероятно то ме интригува най-силно.

— Ммм…

— Какво има? — попита Лаура.

— Струва ми се, че ако той не е дошъл заради връзката си, и като имам предвид, че в кабинета е имало само още двама души, Роберто сигурно е дошъл заради единия от двамата… Заради себе си… Или заради теб…

— Заради мен? — Лаура превъртя в главата си сеанса от предишния ден. — Сега си спомням, че едно от нещата, които отбелязах в доклада за сеанса, беше, че на няколко пъти ми се стори, че се опитва да ме впечатли с коментарите си и предварителните си познания.

— Вероятно е било така — добави Нанси.

— Аз го изтълкувах като обичайно поведение, което наблюдавам при много пациенти, опитващи се да спечелят симпатията на терапевта с надеждата, че по-нататък, когато се разглеждат проблемите на двойката, той ще застане на тяхна страна.

— Може би. Диагнозата ще бъде отразена в доклада ти. Ти почувства ли се манипулирана или впечатлена?

— Не знам, не знам — отговори Лаура. — Знаеш, че съм в особен период. Страхувам се да не сгреша напълно, ако видя в този случай нещо, което по някакъв начин желая да ми се случи в реалния живот.

— Момент, спри. Тук психоаналитикът съм аз. Кажи ми, това не е ли пациентът, за когото ми разказа, че е написал приказката за принца, който останал възхитен от коментара ти и поискал телефонния ти номер?

Лаура кимна утвърдително и каза:

— Знаеш ли какво мисля? Когато ми се обади, за да поиска час, аз му предложих среща и както правя винаги, го попитах дали могат да дойдат тогава. Сега си давам сметка, че след странно мълчание връзката уж прекъсна и Роберто ми се обади чак на следващия ден…

— Аха… Всичко е ясно. Той си е представял, че ще дойде сам в кабинета ти, и въпросът ти го е объркал. Следва нещо логично: обадил се е на Кристина и й е предложил да посетят заедно терапевтичен сеанс за двойки.

Доволна от заключението си, Нанси се пресегна за един кроасан и преди да го поднесе към устата си, добави категорично:

— Уверявам те, че Роберто идва заради теб, а не заради Кристина.

— Мислиш ли? Виж ти… — каза Лаура и се загледа през прозореца на кафенето.

Лаура не бе усетила, че се усмихва, преди Нанси да й обърне внимание.

В събота сутринта седна пред компютъра си. Изпитваше непреодолима нужда да пише.

„Скъпи Фреди,

Бих искала да поразсъждавам за това как хората си измислят неща, как създават истории и им вярват.

Не ти ли се струва удивително, че човек неведнъж се събира или се разделя с някого, че страда и се отчуждава, а така и не му става ясно защо?

«Мъжете не стават за нищо», «имам нужда от силен мъж, а винаги попадам на слаби», «изтървала съм всички влакове», «такава, каквато съм, никой няма да ме обича», «мъжете само искат да легнат с някоя жена и после изчезват», «единственото, което искат жените, е някой мъж да ги издържа», «никога не бих се хванала с някого като него» и прочее…

Всеки човек се подчинява на редица невротични условности, които се опитва да впише в отношенията си с останалите. Историите, които си измисля всеки, не биха били толкова сериозни, ако не се превръщаха в пророчества, които в крайна сметка се сбъдват.

Така например, ако една жена се страхува да не бъде изоставена, всеки път, когато забележи, че партньорът й се отчуждава от нея, го укорява: «Виждаш ли, че не ме обичаш, че винаги ме оставяш сама?».

Ако става дума за незначително и временно отчуждаване на мъжа, укорите на жената засилват отчуждението му, докато той се почувства притиснат и накрая я напусне.

Така тя потвърждава теорията си, че мъжете винаги я изоставят, че не може да им се вярва и прочее.

При подобни ситуации е важно да осъзнаем нещата. Да разберем какво правим, че се повтаря същата история, е първата крачка, за да престанем да го правим.

При двойките предварителните сценарии на всеки от партньорите завладяват все повече връзката и влияят върху възприятието за другия. Всеки определя за партньора си роля в своята история и двамата създават помежду си една изкривена действителност.

Хората установяват отношенията помежду си с идея за това, което ще се случи, държат се така, сякаш това наистина се случва, докато се стигне дотам, че действително става.

Видях се с двойката, която ми изпрати — Роберто и Кристина. Всеки от тях дойде, както винаги идват двойките, въоръжени със собствените си представи: тя с идеята, че при една добра връзка другият трябва да е основен приоритет, а той с убеждението, че проблемите при връзката се дължат на това, че двамата са различни, «защото важното при една двойка е мненията им да съвпадат».

Трябва да се помага на хората да се отърсят от мита, според който, ако се обичаме, мненията ни за всичко трябва да съвпадат. Това не е така: да се обичаме не означава да мислим еднакво, нито пък да те обичам повече от себе си. Въпросът е да ме уважаваш такава, каквато съм. Въпросът е «да се обичаме с отворени очи», както се казва в заглавието на книгата ни.

Когато можем да осъществим това при двойката, не е толкова трудно да постигнем съгласие, защото вече е налице едно съществено съгласие: аз те приемам такъв, какъвто си, и ти ме приемаш такава, каквато съм.

Би трябвало да подчертаем колко е прекрасно да се чувстваме приемани такива, каквито сме, защото приемането ни дава усещането за свобода: то е като механизъм, който ни помага да се освободим от ограниченията. Важно е да положим усилия, за да приемем другия такъв, какъвто е, в неговата цялост, като прозрем в движещите сили на поведението му и уважаваме същността му.

Когато един от партньорите в дадена двойка казва: «Бих искал да бъдеш по-малко такъв или повече инакъв», не осъзнава, че ако другият действително се промени, тогава ще се промени цялата система. Нещо повече — няма гаранция, че този, който иска промяната, ще продължава да харесва другия, защото промяната ще го е превърнала в друг човек.

Знаем, че обичаме другия такъв, какъвто е. Не можем да знаем дали бихме го обичали, ако е различен.

Ние, хората, сме съвкупности от много неща и любовта означава да можем да приемем другия също като съвкупност, да го обичаме какъвто, е, без да се опитваме да го променим. С други думи, това е истинско предизвикателство… Предизвикателство, което започва със самите нас.

«Да се приемем» започва с «да се приема».

«Да се приемем» — няма да се уморя да го повтарям — не означава да се примирим или да смятаме, че няма възможност за подобрение. Тъкмо обратното: убедени сме, че именно този порив към приемане и покой — и нищо друго — може да породи истинската промяна.

Промените са нещо естествено. Ако разбирам това, ще се отдам без страх, защото знам, че няма да остана в застой, че животът представлява непрекъснато движение.

Макар да звучи парадоксално, желанието да променим нещо означава да спрем естествения процес на промяна. От друга страна, да приемем — означава да позволим да се извърши естествената промяна, която ще настъпи, независимо от решението ни.

Да съм жива означава да съм в постоянно движение: това, което не мога да направя, е да искам да направлявам тази промяна.

Ако обединим тези две теми (за неприемането и за робуването на представите ни), ще получим картина на проблемите на деветдесет на сто от двойките.

При създаването на двойката сме изпълнени с идеи за това каква трябва да бъде връзката, как се държи жената, как се държи мъжът, какво трябва да бъде поведението на някого, който ни обича, какво означава или не означава да споделяме, колко и как трябва да се прави любов, дали трябва да правим всичко заедно или не, и така нататък.

Нито при двойката, нито при индивидите съществува закон, който да определя кое е по-добро. Най-доброто винаги е човек да бъде такъв, какъвто е.

Истина е, че е възможно да се развиваме и усъвършенстваме, но само когато приемем, че сме такива, каквито сме, тук и сега. Нана Шнаке казва:

«Никой не може да построи мост над река, която не вижда».

Да се приемаме не означава да се откажем да се развиваме; означава да се виждаме такива, каквито сме, да не се гневим на това, което ни се случва, да се обичаме и да установим лечебна връзка със самите себе си, което именно ни помага да се развиваме.

Ако продължаваме да се изтезаваме сами, изисквайки от себе си да бъдем такива, каквито не сме, сигурно накрая ще прехвърлим върху някого причината за недоволството ни. В началото това място се заема от родителите. Но после, когато пораснем, прехвърляме това обвинение върху партньора: «Той или тя има вина за това, че не се развивам професионално, че не се забавлявам, че не печеля пари, че не съм щастлив».

Първо трябва да започнем да работим върху себе си.

Да се приемаме означава да живеем в мир и сговор със самите нас.

Целувки.

Лаура

P.S. Кога се връщаш? Трябва да се видим.“

Лаура довърши дългото писмо и го прехвърли в електронната поща.

Отвори пощенската си кутия и автоматично потърси „Напиши ново съобщение“. Кликна. „До…“ Кликна. Появи се списъкът с адреси и потърси Алфредо Даей… Кликна. „Избери“. Кликна. В отделението „Относно“ на прозореца на пощенската кутия написа: „Представи“. Кликна върху „Копиране“ и дългото писмо се появи на екрана. Върна се до „Изпращане“. Кликна.

Потвърждението се появи на екрана.

Съобщението ви е изпратено до Алфредо Даей на: [email protected]

Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато си даде сметка за грешката. Потърси писмото в „Изпратени“, кликна върху „Представи“ и когато съобщението се отвори, добави следното заключение:

„P.S. Изпратих ти това писмо на предишния адрес. Ще остане там в очакване на завръщането ти. Междувременно пак ти го изпращам до trebor. Целувам те отново.

Лаура“

Трябваше ли да разкаже повече на Фреди за срещата си с Роберто и Кристина? Вероятно. Все пак в момента се чувстваше много объркана. След разговора с Нанси смущението й се бе засилило още повече. Ами ако приятелката й беше права?

Лаура имаше правило, с което много се гордееше: никога не бе имала връзка с пациент.

От друга страна, както сама бе написала, трябваше да приеме себе си, вместо да се бори с мислите, с чувствата, с преживяванията си.

Но в този момент „да приеме себе си“ означаваше да признае, че прелъстителното поведение на Роберто, разговорът с Нанси, писмото на Фреди и съветът му да опита бяха пробудили у нея определени фантазии, които напоследък бе потиснала.

Не можеше да отрече това, с което бе напълно наясно благодарение на професията си: че объркването винаги води до сигурност, стига човек да си позволи да бъде объркан известно време. Следователно нямаше да е лесно сама да си поставя капани.

Колкото и неприятно да беше, налагаше се да чака.

Съобщението, което получи от Фреди, отговаряше на някои от безпокойствата й.

„Скъпа Лаура,

Важно е да се намери равновесие между сдържането и изразяването на емоциите.

Смятам, че всичко, казано досега, е много полезно за хора, които се затрудняват да изразяват чувствата си, но не бива да забравяме, че някои страдат от обратния проблем — невъзможност да сдържат чувствата си. Този въпрос е много интересен, защото немалко хора, запознати с гещалттерапията, си позволяват да казват неща, които чувстват, смятайки, че щом ги чувстват, трябва да ги изразят.

Въобще не съм съгласен, особено когато тези хора изричат глупости и после се оправдават: «Ах, аз съм толкова истински, че чувствам нещо и го казвам». Не е така.

Не се съмнявам, че да осъзнаваме това, което чувстваме, да не се заблуждаваме в мислите си, да си даваме сметка какво става с нас, са основни правила на поведение. Това е здравословно: «Отсега нататък ще видя какво ще направя с това, което ми се случва».

Въпреки това, понякога е много важно да се научим да сдържаме чувствата си.

Трябва да сме способни да сдържаме това, което става с нас, до подходящия момент, в който ще можем да го изразим и да потърсим подходящия начин, за да може другият да приеме разкриването на сърцето ни.

Да вземем случая с нашия пациент Роберто. Останал е очарован от срещата си с теб. На следващия ден ми написа писмо, в което ми разказваше как е преминала и ми благодареше за препоръката.

След това ми пише (казвам ти го като колега на колега), че пет минути след влизането си почувствал, че се бил влюбил в теб още преди да те познава. Казва, че му се приискало да помоли Кристина да си тръгне и да прекарате времето в разговори за него или за теб, но не и за тях двамата (истината е, че не бих го определил като типична проява на положителен пренос^[1]…).

Мисля, че Роберто е проявил напълно здравословна предпазливост, като е решил да контролира импулса си, вместо да се поддаде на порива да превърне емоцията си в действие.

Смятам, че няма нужда от безотговорни изригвания: те не помагат ни най-малко. Опияняващо е да извървим пътя към себе си, да се вглеждаме в емоциите си, докато видим какво се крие зад тях, вместо да се задоволим с първата връхлетяла ни емоция, зад която вероятно се таят други.

Емоциите представляват отделна тема. Не вярвам на хората, които ги смятат за абсолютни детерминанти на действията си. Изисква се много работа, за да разберем какво наистина чувстваме и едва тогава да решим дали е настъпил или не моментът да го кажем, да действаме, да го покажем.

Често хората не си дават сметка какво става с тях. Как тогава да очакваме да проявяват благоразумие при изразяване на чувствата си?

В заключение ще ти призная, че понякога, когато хората говорят глупости, например: «Обичам го, но не изпитвам любов», «Той е мъртъв за мен» или «Обичам го като човек», аз се питам какво ли искат да кажат.

Фреди

P.S. И като стана дума за това да бъдем внимателни… Не ми изпращай повече съобщения на предишния адрес. Никога няма да ти простя, ако загубя някое от писмата ти.“

След частта за признанията на Роберто Лаура беше започнала да чете по-припряно. Четеше писмото, но същевременно се опитваше да открие дали Фреди не загатваше още нещо за Роберто. След като стигна до края, се върна към въпросния пасаж и го препрочете трескаво около шест пъти. Останала почти без дъх и без да откъсва поглед от текста върху екрана, тя вдигна телефона, за да остави съобщение на приятелката си.

— Нанси, ти наистина имаше право!